НАЧАЛО
Контакти
|
Дарение
Издателство Бяло Братство
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
11
резултата в
9
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
СКЕПТИЦИТЕ
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
момент изведнъж от очите ù сякаш паднало
перде
и тя видяла Учителя в огнено
опитност да повярвам." Една година, като била на Изгрева по време на събора, присъствала на беседа. Учителят стоял зад катедрата и говорел. Сестрата си казала наум: „Много хубаво приказваш, но аз все пак се съмнявам." В този
момент изведнъж от очите ù сякаш паднало
перде
и тя видяла Учителя в огнено
кълбо, самият той целият греел като слънце. Косите му били като слънчеви лъчи, брадата му излъчвала сияние, обагрено в най-различни цветове. От лицето и цялото му тяло избликвала и вибрирала светлина.
към текста >>
2.
Обзавеждане на детската градина
 
- Милка Периклиева (1908 – 1976 )
Желателно е прозорците на цялото помещение да бъдат големи, ниски и с тънки
пердета
, които да не пречат на светлината и да са практични за пране.
Остава да влезем в последното отделение — умивалнята. Тук ще има една две чешми, поставени на ниско. От едната страна ще бъде окачалката с кърпа за ръце, а над нея може да има етажерка с чашки за вода. Зад вратата е мястото на кърпата за прах, метличката и лопатката. Тук е и вратата на клозета, пред която има три-четири чифта пантофки или налъмки.
Желателно е прозорците на цялото помещение да бъдат големи, ниски и с тънки
пердета
, които да не пречат на светлината и да са практични за пране.
Цветът на стените да бъде мек, в приятно съчетание с мебелите. Хубав и практичен абажур, няколко картини и няколко поставки със саксии на ниско са достатъчна украса за стените на детската градина. Всичко около детето трябва да бъде за него. Претрупаността уморява, пречи на хигиената и действува нестимулиращо. Преди да завършим с тази точка, ще кажем няколко думи за детските играчки.
към текста >>
3.
15. Запознанството ми с братята в Мърчаево
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
Пуснах
пердето
и запалих лампата, прегледах книгите по масата, малки и по-големи, но от един автор, търся романи - няма.
Ние сме в центъра на селото, събирахме се съседите на пейката - да разменим някои мисли, канехме я при нас, тя винаги отказваше. Сядаше си в стаята, взимаше си читанките или пишеше. Поставих си за цел, при пръв удобен случай, да проверя какво толкова интересно чете и не го оставя. Замина си една събота за София, обикновено се връщаше в неделя след обяд. Имах ключ от стаята, вечерта, като си легнаха всички и децата, аз станах и отидох.
Пуснах
пердето
и запалих лампата, прегледах книгите по масата, малки и по-големи, но от един автор, търся романи - няма.
Отворих една от тези книжки, зачетох се и не мога да я оставя, тя толкова интересна! Прочетох един разказ, прочетох втори - и той също така хубав. Оставих всичко на масата така, както беше подредено. Казах си, че ще я попитам или ще й поискам да ми даде да чета от тези книги. В неделя тя се прибра.
към текста >>
4.
76. Заминаването на Драга
 
- Радка Левордашка (1920-2014)
Както си седяла пред телевизора с котето в ръка, изведнъж телевизорът избухва, запалват се
пердетата
и пламва цялата стая.
ЗАМИНАВАНЕТО НА ДРАГА През пролетта на 1992 година си замина сестра Драга, описвам как, защото тя сама си го изпроси.
Както си седяла пред телевизора с котето в ръка, изведнъж телевизорът избухва, запалват се
пердетата
и пламва цялата стая.
Те имаха много багаж, като се преместиха напълниха този хол с гардероби, фотьойли, маси, столове до такава степен, че между мебелите останаха тесни пътеки, по които да се движат в стаята. Така Драга изгоря с котето в ръка. Нейната сестра Люба е тази, за която Учителя говори, че е изгоряла на кладата по времето на Богомилите. Аз в началото съм описала този случай. До края на същата година си замина и брат Георги Йорданов.
към текста >>
5.
5.16 Завръщане на Учителя в София
 
- Светозар Няголов ( -2013)
Учителя се премества от горницата, като спуска
пердетата
от прозорците, заключва я и се уединява долу, в приемната си стая.
Дежурен в това време е Борис Николов и не го пуска да влезе при Учителя. На другия ден Гради среща Савка Керемидчиева и Милка Переклиева, които му съобщават, че през нощта Учителя питал за него и майка му Мария. Ще предам разказа на Милка Переклиева за последните дни на Учителя с някои допълнения. На 19 декември 1944 г. времето е студено и земята — покрита със сняг.
Учителя се премества от горницата, като спуска
пердетата
от прозорците, заключва я и се уединява долу, в приемната си стая.
От тази дата той започва да спи в приемната си. Милка Переклиева идва при Учителя и почуква на вратата. Савка Керемидчиева отваря, Учителя я вижда и я поканва да влезе вътре. Той е вглъбен в себе си и почти не говори. Сестрата го пита някои неща, но той отговаря кратко и сдържано.
към текста >>
6.
Глава първа: Лъкът и тетивата
 
- Атанас Славов
Но терасата на ресторанта на Галата се оказа увиснала над свлечения нос, градът е хаос от мобифони и магазини „Лакост“, а протестантските църкви са станали детски театри с „орта-будала“ пиеси, колкото да не им падне нацяло
пердето
.
Един поразителен стремеж за универсално сливане на душите на хората и ние знаем, че този всеотдаен стремеж идва от баща й чорбаджи Атанас, който посвещава целия си живот, всяко свое усилие, всеки свой лев до последния си ден, за да имат това, което е духовно постижение не само първенци или посветени, или избрани, но да се доведат до извора на духовното съвършенство всички - съселяни, българи, който и да е... Той е поразителният приятел от варненския край на всякакви бои и езици: турци, гърци, българи, гагаузи, арменци, руси, православни и католици. Носещият Божието слово на всички. Там са насочени лъкът и тетивата на Петровия полет още преди да се роди - там е мисията, която той поема от баща и дядо - Божието слово на език напълно достъпен и органичен за всекиго, език, който да те доведе толкова близо, че сам да докоснеш твореца; и Божието слово на всички - били те българи или не, били те близки или не. Път, водещ през свирепи стълкновения със себични и надменни парвенюта, които искат да обсебят Божието слово за себе си, и с фанатици, които искат то да се възприема само както те го възприемат. Така че дойдох да започна с музеите на Варна и архивите на Варна и да намеря някое кътче с изглед към вечното във Варна, за да погледам, да помисля, да помедитирам и да напиша какво чувствам за лъка и за тетивата, които изстрелват Петър Дънов.
Но терасата на ресторанта на Галата се оказа увиснала над свлечения нос, градът е хаос от мобифони и магазини „Лакост“, а протестантските църкви са станали детски театри с „орта-будала“ пиеси, колкото да не им падне нацяло
пердето
.
Както и да се съсредоточиш, колкото и да надничаш отвъд ефимерния срив и да долавяш вибрациите на вечното, мисля, че градът - макар и прелестен (както винаги!), умира. Умира „Барната“ във Варна. А тази гледаща към миналото книга е книга за бъдещето и така няма да стане. Затова дойдох днес с Диди на ранчото му в Болярци, горе на юг, из варненските стари баири, и ето че сред развалини от държавни и кооперативни стопанства вятърът развява миналогодишни канапи, с които са вързвани пръчките на лозите по теловете, роши окачени за сушене парцали и червени листа по розови храсти. Варненска бахча и варненско лозе.
към текста >>
7.
Глава трета: Колежанинът
 
- Атанас Славов
И като седнеш там, и като заброиш зърната на броеницата, и като ти донесат кафето, дето три пъти си е играл кафеджията да го дига и да го сваля над пясъка връз печката, в който е било заровено джезвенцето, за да дигне истински гъст каймак, и като се загледаш над тази сребърна лъснала пустота над Дунава, и като заспуска леките си кърмъзени
пердета
залеза над западната врата на света, за да успокои душата ти и да ти даде да се доближиш до Твореца си и да се приготвиш за сън, за мириса на пускащите влагата си фунийки в горната махала, зюмбюлите, гюловете, и като запотъва душата ти, трябва да оставиш в нея открехната една тясна цепнатина само и да чакаш без думи оттам да се вмъкне като последна твоя мисъл, преди да заседнеш в пълната си медитация, четирийсе и шестия стих на „Паяка“ от Корана: „Това, което е дадено на нас, е дадено и на вас; нашият Бог и вашият Бог са един, и на него се кланяме.“ И тогава гледането ти на тази красота магически се превръща в съзерцание на Божието величие, и ти провиждаш. Виждаш.
Точно техни имоти купили ръководителите на мисията преди местните вестници да успеят да ги заръфат, и върху тях построили евангелската църква, пансиона и училището. Но докато турците се изтеглят, минава време. Докато се изнесат напълно, в кафенетата им полека-лека почват да се примъкват по-беднички хора, защото тежките мюсюлмани са се изтеглили първи, и броениците там вече не са бисерни, и дори не са кехлибарени, а стъклени - какво да правим! Но гледката горе, гледката от Чифте кафене си остава такава гледка, каквато само мюсюлманина, и то от старите мюсюлмани, за които не можеш да кажеш „каквито българите, таквиз им турците“ - само истинският последовател на Мохамед може да забележи такова чудо, да осъзнае красотата му и да усвои и насели място, от което да му се наслаждава. Защото ви казах, че да гледаш е едно, и всеки гледа. Но да виждаш е по-друго.
И като седнеш там, и като заброиш зърната на броеницата, и като ти донесат кафето, дето три пъти си е играл кафеджията да го дига и да го сваля над пясъка връз печката, в който е било заровено джезвенцето, за да дигне истински гъст каймак, и като се загледаш над тази сребърна лъснала пустота над Дунава, и като заспуска леките си кърмъзени
пердета
залеза над западната врата на света, за да успокои душата ти и да ти даде да се доближиш до Твореца си и да се приготвиш за сън, за мириса на пускащите влагата си фунийки в горната махала, зюмбюлите, гюловете, и като запотъва душата ти, трябва да оставиш в нея открехната една тясна цепнатина само и да чакаш без думи оттам да се вмъкне като последна твоя мисъл, преди да заседнеш в пълната си медитация, четирийсе и шестия стих на „Паяка“ от Корана: „Това, което е дадено на нас, е дадено и на вас; нашият Бог и вашият Бог са един, и на него се кланяме.“ И тогава гледането ти на тази красота магически се превръща в съзерцание на Божието величие, и ти провиждаш. Виждаш.
Обикновено този е мигът, в който вдигаш филджанчето и сърбаш звучно (макар и тихичко) глътката кафе да чуе вечерта, че си провидял... и въздишаш блажено след глътката, и посягаш, и хапваш локума на клечка от чинийката пред себе си, защото трябва да се върнеш тук долу - не трябва да се прекалява. Атестат на Петър Дънов за завършване на Богословското училище, Свищов Има десетки свищовски скици от това време, които се примъкват на опразнените от тежките турци столове. Сетне малко по малко започват да идват и други свищовлии. Тук, по времето на Петровото учене, се случва да хапнат по локумче и учениците от методисткото духовно училище и да чуят какво имат да кажат местните философи: Точо, Мавруди Гойо... Чешити, но чешити ли само наистина? Може би - донякъде - залутани души като тези, за които пишем, дето никога не успяват да разберат защо не могат да лъжат себе си, защо не им се говорят неверни неща, защо виждат всичко толкова ясно, че не им се скача в боричкането за чиновнически места, и хапането, и дращенето, и наместването с рамена и къч по-напред в глутницата.
към текста >>
8.
Глава четвърта: Семинаристът
 
- Атанас Славов
Те бяха неспокойни, живи, кажи го, изпълнени със себе си, и палавите им очи препускаха от лице на лице и от семейно
перде
на
перде
из целия трюм още отсега.
По време на пътуването през Европа беше почувствал как България се стопява зад него, за да остави място за големите му надежди - не за по-добро или по-лошо - не! Той просто чувстваше вътрешен порив за промяна, за това да навлезе в нов, по-смел, по-широк, по-жизнен богат свят. И с това чувство в сърцето му проникваше донякъде тъжното чувство, че вече няма да има нужда да влачи със себе си (със всяко свое сетиво и всяка своя мисъл изострени до краен предел) България и кроткото предутринно похлопване на налъмите й. Огледа се и усети, че изборът му ще бъде направен по пътя на елиминирането на възможностите, които няма да му дадат да се чувства спокойно, защото веднага забеляза, че това да се присъедини към евреите съвсем няма да свърши работа. Бяха много мрачни, скупчени заедно, молещи се вътрешно да ги оставят на мира, и щеше да му е неприятно да им бъде като трън в очите. И до италианците нямаше да е хубаво да се настани.
Те бяха неспокойни, живи, кажи го, изпълнени със себе си, и палавите им очи препускаха от лице на лице и от семейно
перде
на
перде
из целия трюм още отсега.
Сигурно щяха да се провъртят дупки в лицето му, ако беше по-близо, или дори може би щяха да се опитат да го включат в шумното си множество; и ето ти че един от тях вече подхващаше някаква песен от Соренто за слънцето - позната песен, но защо да не си прочисти гърлото в миришещия на мухъл прахоляк; и останалите се смееха звучно в тъмния трюм, и - изобщо - нямаше да стане работата. Искаше да го оставят на мира и просто да мисли и да гледа наоколо; превърнат на уши и очи в тъмното. Латвийците? Синеоки, високи, мълчаливи, красиви, от първия до последния - бяха като от друга планета. Не. И това щеше да е голямо напрежение да бъде до тях, но винаги да е пределно ясно, че не е един от тях. И тогава чу някакъв мъж да говори разтревожено, но с равен глас, на някакъв славянски език, дето не знаеше какъв е, но който донякъде разбираше.
към текста >>
Светеше през дантелени
пердета
и на двора бе пълно с цветя.
Можеше да е по-лошо - мислеше Петър. - По-хубаво е от това, което би имал, ако пристигнеше някъде вечер в България. Само че беше много по-бедно от очакванията му. Беше ходил в Свищов в дома на Чалис. Бе ходил при Томов и Икономов, където беше средна ръка учителско място, но винаги светеше през прозорците.
Светеше през дантелени
пердета
и на двора бе пълно с цветя.
А бяха го канили и в къщите на богати свищовлии, че и варненци. С баща си бе ходил. И богати турски и гръцки къщи, и на български търговци къщите! Ами къщите в Преображенската махала в Свищов, на края, на ръба над гараджийската махала? Бяха влизали в двора на Иваница Константинов с Томов; ами че дворът щеше да събере целия квартал между четирите улици, дето беше тази сграда на Малка Германия, а къщата на Иваница - само на единия етаж ще се съберат двайсе и две такива стаи като тази тука. Той знаеше, че Америка е свободна страна, знаеше, че никой на никого не пречи да работи и даже напротив - работа само да искаш, и всеки е равен и може бързо да се замогне; така че бе изненадан.
към текста >>
9.
Глава пета: Ученият
 
- Атанас Славов
Колко по-точен, по-истински „учителски“ е този чист и прям отговор на Боун на кокетника от примиренческия отговор на любимия му Шишков от варненската реалка на ироничните кривеници на Васил Коларов; измъкването му встрани с контраирония, с пресилено капитулиране, което само някак зад
пердето
намеква, че той може би не се предава и не се признава за по-прост от Вазов, но е тъжен и неуверен в тази объркана следосвобожденска обстановка.
Дори в полуофициалната обстановка на класната стая той бе високо изправен, не премълчаваше и не приемаше леко глупащината. Отношението му излъчваше: „Ето това е! Проумей го колкото можеш сам!“ Или: „Приеми го или забрави цялата работа!“ Петър присъства на разменянето на реплики в коридора между Боун и един студент, което особено го впечатлява. Материята, която изучават, е тежка и студентът иска да е откровен. - Доктор Боун - подхваща разговора той, - чувствам, че не съм кой знае какъв философ... И преди да успее да завърши мисълта си, Боун слага край на дискусията: - Не съм наклонен да споря с вас по този въпрос! И отминава. Остротата на отговора, Дънов я наясно по това, идва от предишната поза на откровеност на същия студент в един общ разговор, в който той изтърсва (за да се прави на интересен), че не мисли, че повече трябва да остава свързан с такава проста деноминация като методизма.
Колко по-точен, по-истински „учителски“ е този чист и прям отговор на Боун на кокетника от примиренческия отговор на любимия му Шишков от варненската реалка на ироничните кривеници на Васил Коларов; измъкването му встрани с контраирония, с пресилено капитулиране, което само някак зад
пердето
намеква, че той може би не се предава и не се признава за по-прост от Вазов, но е тъжен и неуверен в тази объркана следосвобожденска обстановка.
При това някои студенти са започнали официални оплаквания и обвинения в отклонение от установените доктрини на методизма срещу Боун и други преподаватели. Боун обаче е учител и е непоклатим: Ако не ти харесва, отивай си! Ако ти се струва сложно да се вглъбиш във философията на етиката и теизма, то ти е от главата, а не от сложността на материята, както я преподавам аз! На Дънов му харесва, че учителят трябва, обича или не обича ученика, да е строг и да го води напред, да не се огъва от умиление, да не предлага емоционални патерици, когато трябва да го научи бодро и уверено да крачи напред. А че материята е сложна, сложна е, в това няма съмнение. Петър ще се опита да вникне в нея истински, когато избухне спорът по това дали учителите им Боун, Шедцън и Мичел са еретици наистина. Той се запалва от идеите на Боун за анализ на понятието „вяра“ и правомерността на съчетаването на религия и съвременна наука за издигане нивото на правдоподобността на чудото и провидението - идеята на скъпия „чичо“ Джон Милей от Дрю, но изнесена още една крачка напред.
към текста >>
И пак замита облакът и спуска
пердето
си пред слънцето и планините отново стават тъмносини и плоски, и блатото изчезва, но сега пък светва близък, близък малкият Змийски остров и около него имало огърлица от бяла бурна пяна... Картината се стрелна само за миг пред вътрешния поглед на Петър - дълго забравена, още от времето, когато двете години след гимназията се изнизаха, без да помни къде и как, в лутане, в обиколки, в помагане на този-онзи, пътуване..., додето не постъпи в Свищовското духовно училище.
Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам. Южният бряг през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във водата с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им. Зад тях - носът, ограждащ залива на Ропотамо от юг без никакъв релеф, плосък, мъгливосин, замазан... Каваците в дъното на залива се виждаха светлозелени - кажи го, с бели корони. Зад тях плоски, тъмносини гори, и по носовете, и нагоре, и надолу по планините мътносини и колкото по-далеч бяха, толкова по- замазани ставаха и по-бледи. Но замита облак и се дръпва и открива огромен, широко отворен прозорец пред слънцето и то лисва светлина върху гората около залива, и тя оживява, като че се сменя театрален декор - каваците се виждат един по един, белва светлата невидима досега пясъчна ивица, дюните, лодките... И баирите отзад, и те не били плоски - отваря се дълбоко блато с разлюлени папури, даже лъсва вода, а баирите и планината и гората били много, много далеч зад блатата.
И пак замита облакът и спуска
пердето
си пред слънцето и планините отново стават тъмносини и плоски, и блатото изчезва, но сега пък светва близък, близък малкият Змийски остров и около него имало огърлица от бяла бурна пяна... Картината се стрелна само за миг пред вътрешния поглед на Петър - дълго забравена, още от времето, когато двете години след гимназията се изнизаха, без да помни къде и как, в лутане, в обиколки, в помагане на този-онзи, пътуване..., додето не постъпи в Свищовското духовно училище.
Забравената картина, която го бе поразила при първото му спускане пеша по брега на юг от Созопол. Само за миг - и външните му очи пак се напълниха с океана пред него тук и сега. Тъмносиньо; бе толкова рядко по това време на годината в залива на Масачузетс да е така чисто и ясно. Беше дошъл с една рибарска лодка до плажа Нантаксет в дъното на Хингамския залив, където също имаше талян като таляните далече, далече назад у дома. И какви чудни, яки, прями рибари бяха само тези хора.
към текста >>
НАГОРЕ