Търсене в текстове за 'Чанта'

И с пълна още уста, ти грабваш чантата си, па изтичваш на улицата облекчен, с отпуснато сърце, на воля.

Закуската - също. Всичко е приготвено с грижлива, ударна ръка, а дълбоко в душата си чувствуваш - и с майчинска любов. Ала докато правиш закуската си, върху тебе ще се изсипят понякога сума укори - и за скъсаните панталони, които снощи ù си донесъл, и за разхвърлените ти по масата книги и тетрадки, и за хиляди още дреболии и опущения. Ти слушаш с виновен вид, а сърцето ти е стегнато като топка. Всичко е приготвено, всичко грижливо подредено, ала има никакво казармено напрежение в атмосферата на твоята майка, нещо стегнато, нещо потискащо. И с пълна още уста, ти грабваш чантата си, па изтичваш на улицата облекчен, с отпуснато сърце, на воля. Не че не обичаш майка си, не че не чувствуваш и нейната обич - малко ли пъти си изпитвал как трепти над тебе и над всички, как весден се трепе и бъхти все за децата, все за дома. Дори и когато ти се кара, ти сещаш как сърцето я боли за тебе. Особен е характерът на Марта - съжалява човека, милее го, сърцето ù се топи понякога от болка за него, а няма да каже нежни думи, няма да помилва - това ù се струва някак сантиментално, тя сякаш се свени от подобни неща. В такива случаи дори, за да излее някак сърцето си, тя ще ти се скара, ще те нахока. Ала и зад тия сурови думи ти чувствуваш обичта ù, чувствуваш как я боли, как кръв ù капе на сърцето.
към текста >>

Той носи в чантата си чиста чиния, лъжица и вилица, и ако не сменят нечистата чиния с чиста, той казва: Ще ми позволите ли да си послужа със своя чиния, със своя лъжица и вилица.Така трябва да постъпва окултният ученик.

Той носи в чантата си чиста чиния, лъжица и вилица, и ако не сменят нечистата чиния с чиста, той казва: Ще ми позволите ли да си послужа със своя чиния, със своя лъжица и вилица.Така трябва да постъпва окултният ученик.
За угощение ли? Човек е извикан на земята като в опитно училище,да изпита характера си, да познае своя ум и сърце, да познае себе си. Като седнеш пред трапезата да се храниш, природата отваря широко очите си и наблюдава, как държиш лъжицата и вилицата, как ядеш, с каква кърпа си служиш, и от всичко това заключава, какво може да стане от тебе. Ако си поканен за втората смяна и ядеш от същата чиния, в която е ял друг някой, мислиш ли, че си човек с висок идеал? Какво прави човекът с висок идеал? Той носи в чантата си чиста чиния, лъжица и вилица, и ако не сменят нечистата чиния с чиста, той казва: Ще ми позволите ли да си послужа със своя чиния, със своя лъжица и вилица.Така трябва да постъпва окултният ученик. Ако искате да угостите някого по високия идеал, ето как трябва да постъпите: ще опечете десет пити от прясно, чисто, доброкачествено брашно, при най-чистия, най-добрия и най-спретнатия фурнаджия. След това ще покриете трапезата с бяла, чиста покривка, и пред всеки гост ще сложите по една чиста чиния и парче прясна пита. В чинията ще турите един грозд, една ябълка и една круша. Гроздето ще бъде донесено от най-хубавото лозе, изложено на чисто, добро място. Ябълките и крушите ще бъдат от дървета, отгледани по високия идеал.
към текста >>

Своите тетрадки с рецепти носел навсякъде, те били и в офицерската му торба, и в пътническата чанта, и в туристическата раница.

Петър Димков почувствал дълбоко в себе си, че този метод за диагностика и лечението чрез “зелената медицина” т.е. билките са негов път и съдба. Интересите му в тази област се задълбочавали през следващите години. Той не пропускал случай да прибави все нови и нови знания към вече наученото. Водил стотици разговори с хора от народа по въпроси свързани с билколечението, извършвал наблюдения за действието на билките и постепенно стигнал до умението да лекува над 600 вида заболявания. Своите тетрадки с рецепти носел навсякъде, те били и в офицерската му торба, и в пътническата чанта, и в туристическата раница. Без тях той не тръгвал никъде. Хипократовата клетва Петър Димков дал пред всевишния и пред собствената си съвест. Никога не й изменил. Петър Димков е направил своята първа крачка за самостоятелно лечение в Бургас, където бил на служба след Първата световна война. В книгата на Николай Антонов “Лечителят Димков" четем: “Една вечер отишли с жена си на гости у техни познати.
към текста >>

полека буф всичко в чантата.

Мисли само за нас, ние да сме добре. Колко много се зарадва Любка, когато й дадох твоето старо палто. На Иванчо занесох захвърлените панталони но Христо, а на всички от нашия рачел да си хапнат с хлебец. И знаеш ли как ги измъкнах от нас, Мамини си поспиват сутрин, а аз полека . . . полека буф всичко в чантата. Как ми туптеше сърцето. Татко ни говори винаги да не крием нищо от тях, да не лъжем, ама ха сега как до не скриеш. — Като стенем големи и почнем да печелим пари и колкото си щем ще даваме на другите. . . Нали, како?
към текста >>

— Действително, покойното ми момче имаше чанта, която бе захвърлена на тавана между другите вехти чанти (родители сме на 11 деца).

един ден съпругата ми, в присъствието на всички домашни, каза на Здравко, че след ваканцията ще я дадем в училище, а Здравка без заобикалки каза; „Мамо, че аз нали ходих на училище? “ Майка й каза; „Ех, и тая добра, кога си ходила на училище? “ На този й въпрос Здравка отговори: „Мамо ма, че нали ходих на училище и като се събори вратата при дъсчената преграда в училището, аз се уплаших, разболях се и вече не ходих? “ При това каза и името на учителката, която учеше момчето, тъй че всичко казано точно съвпада с действията на покойното ми момче. След няколко време съпругата ми заговори на Здравка, че ще й купи чантичка, а тя казала, че има чантичка, с която и напред ходила на училище. — Действително, покойното ми момче имаше чанта, която бе захвърлена на тавана между другите вехти чанти (родители сме на 11 деца). „Ами можеш си позна чантичката“, я запитала майка й и тя отговорила утвърдително, качила се на тавана и взела именно оная чантичка, която бе на покойното ми момче и казала „ето я“. Един път, като разговаряхме съвсем за други работи, Здравка заговори, като се обърна към майка си: „мамо ма, аз помня когато ти беше болна и че лежеше в гостната стая, а аз ти вардех мухите с байраче, което ми беше направил тати от пръчка и кърпичка“. Освен горното показа самата стая, мястото на кревата и името на доктора, който я лекуваше. Всичко казано от Здравка е съвършено вярно, само че жена ми боледува от тежка болест, когато бе живо момчето ми Колю и то именно пазеше мухите й с флагче. Чували бяхме за прераждането на душите, обаче през едното ухо ако влизаше, от другото излизаше, но сега тия думи на нашата Здравка силно ни озадачават по въпроса за прераждането и вярваме, че тоя въпрос интересува цялото образовано общество“.
към текста >>

— Действително покойното ми момче имаше чанта, която бе захвърлена на тавана между другите вехти чанти (родители сме на 11 деца).

Даскалова, в присъствието на всички домашни, каза на Здравка, че след ваканцията ще я дадем в училище, а Здравка без забикалки каза: „мамо ма, че нали аз ходих на училище? “ Майка й й каза: „ех, и тая добра — кога си ходила на училище? “ На този й въпрос Здравка отговори: „мамо, мамо ма, че аз нали ходих на училище и като се събориха вратата при дъсчената преграда в училището, аз се уплаших , разболях се и вече не ходих“. Освен това каза и името на учителката, която учеше момчето, тъй че всичко казано точно съвпада с действията на покойното ни момче. След неколко време съпругата ми заговорила на Здравка за училището, като й казала, че ще й купи чантичка, а тя казала, че има чантичка, с която и напред ходила на училището. — Действително покойното ми момче имаше чанта, която бе захвърлена на тавана между другите вехти чанти (родители сме на 11 деца). „Ами можеш ли си позна чантата“, го запитала майка й и отговорила утвърдително, качила се на тавана и взела именно оная, която бе на покойното ни момче и казала „ето я“. Един път като разговаряхме съвсем за други работи, Здравка заговори, като се обърна към майка си: „мамо, мамо ма, аз помня, когато беше болна и че лежеше в гостната стая и аз ти вардех мухите с байраче, което беше ми направил тати от пръчка и кърпичка“. Освен горното показа самата стая, местото на кревата и името на доктора, който лекуваше съпругата ми. Всичко казано от Здравка е съвършено вярно, само че жена ми боледува от тежката болест, когато бе живо момчето ми Колю и то именно пазеше мухите й с флагче. Чували бяхме за прераждането на душите, обаче през едното ухо ако влизаше, от другото излизаше, но сега тия декларации на нашата Здравка силно ни озадачавате по въпроса за прераждането и вярвам, че тоя въпрос интересува цялото образовано общество.
към текста >>

„Ами можеш ли си позна чантата“, го запитала майка й и отговорила утвърдително, качила се на тавана и взела именно оная, която бе на покойното ни момче и казала „ето я“.

“ Майка й й каза: „ех, и тая добра — кога си ходила на училище? “ На този й въпрос Здравка отговори: „мамо, мамо ма, че аз нали ходих на училище и като се събориха вратата при дъсчената преграда в училището, аз се уплаших , разболях се и вече не ходих“. Освен това каза и името на учителката, която учеше момчето, тъй че всичко казано точно съвпада с действията на покойното ни момче. След неколко време съпругата ми заговорила на Здравка за училището, като й казала, че ще й купи чантичка, а тя казала, че има чантичка, с която и напред ходила на училището. — Действително покойното ми момче имаше чанта, която бе захвърлена на тавана между другите вехти чанти (родители сме на 11 деца). „Ами можеш ли си позна чантата“, го запитала майка й и отговорила утвърдително, качила се на тавана и взела именно оная, която бе на покойното ни момче и казала „ето я“. Един път като разговаряхме съвсем за други работи, Здравка заговори, като се обърна към майка си: „мамо, мамо ма, аз помня, когато беше болна и че лежеше в гостната стая и аз ти вардех мухите с байраче, което беше ми направил тати от пръчка и кърпичка“. Освен горното показа самата стая, местото на кревата и името на доктора, който лекуваше съпругата ми. Всичко казано от Здравка е съвършено вярно, само че жена ми боледува от тежката болест, когато бе живо момчето ми Колю и то именно пазеше мухите й с флагче. Чували бяхме за прераждането на душите, обаче през едното ухо ако влизаше, от другото излизаше, но сега тия декларации на нашата Здравка силно ни озадачавате по въпроса за прераждането и вярвам, че тоя въпрос интересува цялото образовано общество. Съобщава: Рачо Г. Даскалов.
към текста >>

Тогаз Здравка отива на тавана, дигнала същата чанта, с която Колю ходел на училище (на тавана имаше много чанти, понеже много мои деца са учили преди Здравка, и всички техни стари чанти бяха на тавана).

Тогаз Здравка отива на тавана, дигнала същата чанта, с която Колю ходел на училище (на тавана имаше много чанти, понеже много мои деца са учили преди Здравка, и всички техни стари чанти бяха на тавана).
Помня, мари! (Вярно е, че тези трима доктори ме лекуваха. Последен остана да ме лекува само доктор П-ян). На сутринта Здравка казала на сестра си: — Ти не ми хващаш вяра. Кинка й казала: — Ами тебе те нямаше тогаз. Тогаз Здравка отива на тавана, дигнала същата чанта, с която Колю ходел на училище (на тавана имаше много чанти, понеже много мои деца са учили преди Здравка, и всички техни стари чанти бяха на тавана). Кинка, като се зачудва, идва при нас и ни разправя какво казала Здравка. Скоро след,.като тръгнала на училище, Здравка веднъж казала на сестра си Райна: — Стоян и Ченю защо ги няма? (Когато Колю ходеше на училище, имаше двама другари близнаци Стоян и Ченю, които седяха на един чин с него, от двете му страни). После когато били с Райна на хорото, последната й казала: — Ето ги Стоян и Ченю. Тогаз Здравка зачудено казала: — Ами защо те са големи, а аз съм малка!
към текста >>

Ралф за една минута тури в ръчната си чанта малко долни дрехи и един костюм.

— За дълго ли? — Това ще зависи от обстоятелствата. Вероятно, за няколко недели. — В такъв случай ще ви помоля да ми дадете четвърт час на разположение, за да се приготвя и съобщя на слугата си, че аз заминавам по работата за наследството ми. — Добре, аз ще ви почакам на стълбата. Ралф за една минута тури в ръчната си чанта малко долни дрехи и един костюм. След това разбуди Палрика, направи някои необходими разпореждания и му даде пари за разноски. Скривайки в джоба си портретчето на покойната си майка, той излезе при не познатия. Те мълчаливо се спуснаха по стълбата, седнаха в файтона, който ги чакаше, и се отправиха на гарата, дето и се настаниха в трена, който замина ваше за Дувър. Непознатия зае отделно купе и когато тренът тръгна, той предложи на Ралфа да вечерят; но силно възбуденият млад човек не чувстваше никакъв апетит. Обаче, неговият спътник тъй весело се шегуваше, разтваряйки кошницата с най-скъпите деликатеси, донесена от неговия низък и дебел слуга, че докторът се успокои, похапна си, пи от чудесното вино и даже се осмели, най-после, да попита къде отиват.· — На континента, а по-после сам ще видите, — с тънка усмивка отговори непознатият.
към текста >>