Търсене в текстове за 'Причастие'

Обредът кръщаване на децата е бил застъпен както в Египет и Вавилон, тъй в Мексико и Перу, също и една церемония, като причастие – един акт останал от незапомнени времена.

Нека направим едно малко сравнение между атлантците и египтяните. Хумболд бил учуден от еднаквостта в прическата на древноегипетските и мексикански жени. Жените на някои южноамерикански туземци и до сега носят същите жълти фусти, тесни и прилепнали до краката, каквито са носили някога египтянките. И у ацтеките, както и у египтяните, е запазено балсамирането, обвиването труповете със скъпи тъкани, погребване на близките и робите около гробовете на царете и пр. И у мексиканците, както и у египтяните, съществуват пирамиди и свинксове. Обредът кръщаване на децата е бил застъпен както в Египет и Вавилон, тъй в Мексико и Перу, също и една церемония, като причастие – един акт останал от незапомнени времена. Както египтяните и мексиканците са почитали слънцето, луната и звездите. Кланяли се също и на едно божество: „вездесъщо, всезнаещо, невидимо, безтелесно. Един единствен Бог на всяко съвършенство”. Според Лорд Кингсбери, ковчегът или скинията като свещен символ се среща у много народи: Индия, Халдея, Азия, Европа, Гърция и всички келтски народи, и мексиканците, ирокезите и индианците в Мичоакан и Хондурос. И по отношение на езика съществуват интересни положения.
към текста >>

Мъка е изписана по нея; причастието ù е отровно!

Накъде лети тази вихрена кола? Разбрах, това е белият път на възхода, а колесницата е на тия, които са тръгнали по него... Земята е влажна и мъглива. Студени тръпки я притискат и тя мълчи, потънала в скрита болка. Полята са самотни, тъжни и в старото гробище край каменния град грохнал гробар с глухи удари копае тъмните ями на смъртта. Тъжна е земята! Мъка е изписана по нея; причастието ù е отровно! Аз бих презрял децата ù родени за страдания, ако си не спомнях за утрините, когато преди да се покаже слънцето, звънтящата колесница преминава да събуди с гърма на обковани колела душата ми. Тъжна е земята! Покрита е с гробове, обвити в бурени, а над тях - разпятия. Разпънат е светът, земята е разпъната... Небето гледам, опасано с звездни реки, потекли от памтивекове. Къде съм аз?
към текста >>

Светото Причастие наистина седи в това, което разделяме с нуждите на другите; Не това, което даваме, но това, което раздкляме — Защото даденото без даващия е нищо; Който дава себе си заедно със своята милостиня храни трима — Себе си, своя гладуващ брат и Мене“.

Светото Причастие наистина седи в това, което разделяме с нуждите на другите; Не това, което даваме, но това, което раздкляме — Защото даденото без даващия е нищо; Който дава себе си заедно със своята милостиня храни трима — Себе си, своя гладуващ брат и Мене“.
Но възстава пред него във величие и слава. - - - - - - - - - - - - - - - - И Гласът, който е по-тих и от мълчанието казва: „Виж, това съм Аз, не се страхувай! Из много страни, без всякакъв успах. Ти цял живот търси Сектата Чаша: Ето, тя е тук! — Тази, с която ти ми даде Да пия вода от потока сега: Тази кора хляб е моето тяло, разчупено за тебе, Тази вода — кръвта, която на кръста пролях! Светото Причастие наистина седи в това, което разделяме с нуждите на другите; Не това, което даваме, но това, което раздкляме — Защото даденото без даващия е нищо; Който дава себе си заедно със своята милостиня храни трима — Себе си, своя гладуващ брат и Мене“. Първото небе е място на радост без най-малка следа на огорчение. Духът е свободен от въздействията на материалните, земните условия и усвоява всичко добро, съдържащо се в миналия живот, като го преживява изново. Тук всички благородни цели, към които човек се е стремил, се осъществяват напълно. Тук е място на спокойствие и почивка, и колкото по бурен е бил преживения земен живот, толкова по-сладостна ще бъде последвалата го почивка. Болест, мъка и скръб са непознати тук.
към текста >>

Авторката ни дава 12 картини из живота на ония безимени герои из селската ни действителност, чиито благородни дела поради скромност остават често незабелязани за окото на наблюдателя („Хилядарката“, „Причастието“ и др.); тя описва в тия малки разкази битовия живот на хората от равнините, които не са се издигнали високо над себе си, не са достигали върховете на живото, но със своето „Сърце човешко“, както се изразява Ел.

Авторката ни дава 12 картини из живота на ония безимени герои из селската ни действителност, чиито благородни дела поради скромност остават често незабелязани за окото на наблюдателя („Хилядарката“, „Причастието“ и др.); тя описва в тия малки разкази битовия живот на хората от равнините, които не са се издигнали високо над себе си, не са достигали върховете на живото, но със своето „Сърце човешко“, както се изразява Ел.
Колежът „Св. Троица“, гдето ще се четат лекциите за духовете и за явленията от отвъдния свят, предлага на кандидати от двата пола да подават молби за приемане. Лекторът ще получава 500 фунта стерлинги годишно. Из вестник „Мир“, КНИЖНИНА „Песен над равнините“ Разкази от Буча Бехар. Наглед това е една книжка без претенции за някакъв значителен труд: нейният скромен външен вид не издава богатото съдържание на тия къси разкази, на брой 12, събрани в една книжка от 112 страници с гъсто набит шрифт. Авторката ни дава 12 картини из живота на ония безимени герои из селската ни действителност, чиито благородни дела поради скромност остават често незабелязани за окото на наблюдателя („Хилядарката“, „Причастието“ и др.); тя описва в тия малки разкази битовия живот на хората от равнините, които не са се издигнали високо над себе си, не са достигали върховете на живото, но със своето „Сърце човешко“, както се изразява Ел. Багряна, те се импулсират от благородните си пориви и оставят красиви следи от истинска човечност („Пред Великден“, „Нойчо“ и др.) Буча Бехар като писателка е известна с първата си сбирка разкази, озаглавена „Когато зреят житата“. изд. 1937 г.. Ст. Загора: втората сбирка под горното заглавие е излязла през 1939 год., а понастоящем приготовлява и третата си сбирка. Тя се очертава като утвърждаваше се писателка в областта на белетристиката със своя богат сочен стил, с дълбоките си вживявания в събитията и с вярното чутие за предаване на тия събития в художествената форма на разказа. Битовите елементи, които се срещат почти във всеки разказ на тази „книга не равнините“.са предадени с пълна характеристика на обстановката, като таблото на един художник.
към текста >>

причастие на смъртното легло, го запитал, дали говорел истината по отношение на виденията си.

Сведенборг е прекарал доста време в Лондон, дето е станал известен и се възхищавали от него, имал е неколцина добри приятели, но слабото му знание на английския език и препятствието на говора го лишавали от каквато и да била интимност. Неговата тънка фигура, с кафяви очи и финни черти, е била добре позната на съседа му Голд Бад Филдс, дето живеел и дето често го виждали да говори с децата, на които имал навика да носи сладки. Той бил облечен винаги в старомоден костюм с дантелени къдрички, носел дълга перука, със сабя и бастун с златна дръжка, В 1771 г. на бъдни вечер получил удар от апоплексия, и на 29 март 1772 г., денят, за който предсказал, че ще замине в духовния свят, умрял в същия час, определен от самия него. Ферелиус, пастирът на Шведската Лютеранска църква, който му дал св. причастие на смъртното легло, го запитал, дали говорел истината по отношение на виденията си. Тогава умиращият Сведенборг се подпрял сам на леглото си и отговорил тържествено: „Всичко, което съм писал, е такава истина, каквато е истината, че ме гледате; можех да кажа много повече, ако ми бе позволено. След смъртта ще видите всичко, и тогава ще имаме да си кажем един другиму много по този предмет“. Той е бил наглеждан през време на последното си боледуване от жената на перукаря Ширсмит, с когото той живеел, и от нейната прислуга. Тази последната казвала, че той е гледал на смъртта, като на празник или като веселие. Когато часовникът ударил пет, попитал колко е часа, и когато му отговорили, той просто казал: „Добре, благодаря ви, Бог да ви благослови“.
към текста >>

Неговата висока морална стойност е в познанието на Кармата и в разбирането на необходимото отричане за великото мистическо причастие.

АЛХИМИЯ Великото терапевтическо дело на алхимиците и принципите на хомеопатията1) Алхимията представлява традиция на древността, като се е прикривала под една тайнствена форма в християнския свят на средните векове и на Възраждането. Тя е доктрината на Хермеса, но не на неоплатоника, който бе написал диалози под този псевдоним, а на Хермеса — Тот, посветеният в египетските мистерии. Тя е традицията на народите при Нил, дошла от четвъртата раса и запазена след потъването на атлантическия континент, а следователно, тя е най-старата мъдрост в света. Това съкровище на атланто-арийската раса, винаги пазено в потайностите, трябвало да се забулва със символи, за да избегне преследванията на онова тясно християнство, което бе насадено у арийските народи от нетолерантния семитски дух. Прочее, тайната на това велико херметическо посвещение, това е еволюцията на света и на човека посред циклите на възобновяването и превъплътяваният, това е великият закон на единството, който свързва микрокосмоса с макрокосмоса, както съставляващия със съставения, както подобния с подобния. Неговата висока морална стойност е в познанието на Кармата и в разбирането на необходимото отричане за великото мистическо причастие. Това учение, разпространено в Индия от Рама, пропагандирано чрез браманските и будистските посветени, биде донесено в Европа в тъмнините на варварските нашествия по разни начини: чрез евреите-кабалисти, чийто посветителен произход е доста мрачен, чрез арабите, чрез тайнствените номади, носители на Таро и Тот, наричани египтяни, ученици на Хермеса Трисмегиста, и най-после чрез кръстоносците, които са събрали останките от есенийските или александрийските учения и са ги обработили в ордена на тамплиерите (храмовниците), предшественици на розенкройцерството и масонството. Наистина, може да се отделят добре, херметическите идеи от християнските текстове, но средновековната църква бе твърде невежествена, за да излезе от буквалното тълкуване и твърде нетолерантна, за да приеме разпространяването, под тяхната цялостна форма, на метафизическите идеи, непризнати от нея. Учениците на Хермес трябваше да се крият. Вместо да формулират своите схващания върху мистичната еволюция на душата, те се ограничаваха да изучват еволюцията на това, което бе най-отдалечено от нея —на минералната материя. Само на посветените бе предоставена грижата да разбират, че „това, което е долу, е като онова, което е горе2)“ т.
към текста >>

Вярно е, че самите началници на светилищата, с цял да властват на земята, са изгубили отдавна ключовете на висшето посвещение, но това не пречи на Писанието да бъде свещено и на причастието —да бъде истинско.

Вярно е, че самите началници на светилищата, с цял да властват на земята, са изгубили отдавна ключовете на висшето посвещение, но това не пречи на Писанието да бъде свещено и на причастието —да бъде истинско.
Всичко това се отнася и към католишката религия. Тая религия, както се представлява на тълпата, е най-откровената от всички или, по-вярно, тя е скрита. Аз употребявам тази дума в смисъл „отново да се скрие“. В евангелието е казано, че във време на смъртта на Исуса Христа завесата на храма се разкъсала. Усилията на църквата във всичките времена са били насочени само да се изтъче и ушие новата завеса. Вярно е, че самите началници на светилищата, с цял да властват на земята, са изгубили отдавна ключовете на висшето посвещение, но това не пречи на Писанието да бъде свещено и на причастието —да бъде истинско. Нищо не е било забравено: мрачният, тайнствен храм; каденето, което успокоява и възбужда едновременно; протяжното пеене, което приспива мисълта; учението, тъмните формули на което внушават отчаяние на разсъдъка и служат за опора против нападките на неопитната и нескромна критика. То се представлява неизчерпаемо, за да изобрази по-добре вечността. Самата служба, като се извършва на език, непознат на мнозинството от народа, разширява мисълта на богомолеца и му позволява да намери в тази молитва всичко, нужно за ума и сърцето му. Ето защо католишката религия прилича на феникса в баснята, който се преражда от век на век и пак изниква от пепелта си. И тази велика тайна на вярата е просто тайната на природата.
към текста >>