Търсене в текстове за 'Прегръдка'

НАЧАЛО

ИЗГРЕВЪТ ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 61 резултата в 55 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 5_53 Учителят е болен

БОРИС НИКОЛОВ (1900-1991 )

Аз Го взех в прегръдката си.
" После свали издигнатата Си в поздрав дясна ръка, легна полека и сложи умореното Си тяло на кревата. Каква голяма разлика имаше при произнасянето на тези думи и сега отпуснатото, болно и изнурено тяло на Учителя в леглото. Той беше много болен и си заминаваше. Никой от нас не можеше да проумее, да допусне, че Учителят си заминава. По едно време започна да диша учестено и тежко. Аз Го взех в прегръдката си. Той бе полуседнал. Направи няколко тежки вдишки и си замина. Тялото Му остана в моите ръце. Така Учителят издъхна в ръцете ми. След това Го положих бавно на леглото.
към текста >>

2. 42. ЧОВЕШКАТА ДУША, КОЯТО РАЗЦЪФТЯ В 13-ТИЯ КРЪГ НА АДА

БОРИС НИКОЛОВ

" Разделихме се с прегръдка.
Аз знаех десетки арабски приказки. Реждеб направо се възстанови и възкръсна духом. Пред себе си видях как разцъфна една човешка душа, която възстанови връзката си с Бога. Премина процеса и присъдата му беше - разстрел. Преди да се разделим Реджеб ми каза: „Бай Борисе, да можеш да дойдеш в джамията на село и така да ни поговориш на всички както говори тук на мен! " Разделихме се с прегръдка. Той знаеше, че го извеждат на разстрел. Аз също знаех. Той си замина усмихнат с вдигната глава, защото вече знаеше и усещаше, че човешката душа е безсмъртна. Аз му помогнах да възстанови връзката си с Бога. Бог за него беше Аллах.
към текста >>

3. І.16. ДВЕТЕ РЪЦЕ

Галилей Величков

И на УЧИТЕЛЯТ не бе приятно да преживява страданията на приятелите, попаднали в неприятната прегръдка на смъртта.
Тя трябва да се храни.С месна храна. Ако прояде месо, смъртта ще се отдалечи. Кажи й, че аз казвам това. Последва тъжно мълчание. Още веднъж бяхме потопени в „долината на смъртната сянка". И на УЧИТЕЛЯТ не бе приятно да преживява страданията на приятелите, попаднали в неприятната прегръдка на смъртта. На пейката все още бяхме тримата. Пръв проговори УЧИТЕЛЯТ. Той смени гамата на мъчителния разговор и се обърна наново към доктора: - Дай да погледна твоята лекарска ръка! Искам да проверя какво е писала разумната природа, какви са нейните пълномощия през този живот! УЧИТЕЛЯТ пое силната, мускулеста и енергична ръка, провери мекотата на кожата, опипа добре оформените дълги пръсти, вгледа се в ноктите, спря погледа си на магнетичната длан с добре изразени линии, остана доволен от върха на пръстите - място, от което изтичат и се втичат жизнените енергии, увери се в белезите на великолепната дихателна система и силното, и добро сърце, и каза: - Разумната природа те е дарила със здрава и силна ръка, която може да лекува.
към текста >>

4. 31. В СТОЛА - ТРАПЕЗАРИЯТА

Нейните будни, живи, смеещи се очи гледат към даровете на майката земя, тъй богато и изобилно разположени в нейната прегръдка - зеленчуци и плодове - свежи, сочни, апетитни.
Печката е запалена от сутринта. Макар и рано още да е за обяд в трапезарията има вече дошли с ръкоделие, с книжки, сестри и братя. Едни четат, други работят и тихо се разговарят. Привлече ни погледа една нова картина на стената. Сестра Цветана Симеонова е увековечила образа на нашата обична сестра Пенка Кънева. Нейните будни, живи, смеещи се очи гледат към даровете на майката земя, тъй богато и изобилно разположени в нейната прегръдка - зеленчуци и плодове - свежи, сочни, апетитни. В ръцете си държи две снопчета златни, житни класове. Ние я разглеждаме, възхищаваме се, радваме се. Колко е уютно, топло и приветливо! Колко е всичко домашно и свое! Чувствуваш се като у дома си!
към текста >>

5. 18. СНЕЖНАТА БУРЯ НА МУСАЛА

Надежда Георгиева Кьосева

" И така освободих се едва от прегръдката и се запързалях надолу, а Жоро ме поглеждаше страшно и ми се заканва: „Ваше Величество, а!
Беше се хванал за корема и се превиваше от смях. Величеството попита: „Как прекарахте горе? ", малко с немски акцент. „Страшно беше, Ваше Величество, но беше и весело", отговорих, „но аз не съм добра скиорка, извинете ме! " А той: „Ха, ха, ха! " И така освободих се едва от прегръдката и се запързалях надолу, а Жоро ме поглеждаше страшно и ми се заканва: „Ваше Величество, а! А защо го величаеш? " Човек при такива случаи трябва да знае как да се обръща. Жоро беше тогава левичар и не обичаше царщината. Казах му, че е съвсем естествено да се обърнеш към царя с „Ваше Величество", който си е цар. Но той продължаваше да ме упреква в моята несъобразителност.
към текста >>

6. 14. Музикантът, който търсеше друго съзвучие в живота си

Атанас Минчев

Тази братска прегръдка ни отведе в детството ни, където спомените можеха да ни обединят чрез един идеал.
На следващия ден той ме среща и ми казва: „Атанасе, какво ли щеше да стане с мен, ако не бях срещнал Учителя? “ Аз му отговарям: „Щеше да стане онова, което ти беше преди да срещнеш и да се ожениш за тази жена. Щеше да станеш едно голямо нищо“. Той ме прегръща и се разцелувахме. Аз също бях преминал в младите си години в беднотия и немотия, защото майка ми също бе вдовица, а ние сираци от войната. Тази братска прегръдка ни отведе в детството ни, където спомените можеха да ни обединят чрез един идеал. А този идеал за детските ни години бе да възмъжеем, да станем големи, за да преминем по пътя, по който бяха преминали предишните поколения. Ето, сега ние бяхме в този път и разбрахме какви препятствия и пречки стоят пред нас. Можеше да ги превъзмогнем не само с мъжество и сила, но и със знание. Обикновеното знание бе достъпно за нас, но то не ни помагаше да прескочим проблемите си. Имахме привилегията, че срещнахме Учителят, че целувахме десницата Му и чрез нея получавахме онази помощ и онова знание необходимо за човешката душа да разреши своята задача, когато трябва да разрешава една от най-важните задачи на земята.
към текста >>

7. 14. Взаимопомощта

Анина Бертоли

Ама такова едно хубаво чувства като прегръдка, че не смея да се изправя, да не изгубя това чувство.
Ето как оздравях. А: Друга опитност имам пак в Париж. Така самотна се чувствах от начало. Пък голяма градина, един бор двоен така и много обичах като се връщам от работа тъй да седна до борчето и да се облегна на него. Пък една вечер ми беше толкоз мъчно ей тъй съм рекла, седнах на земята, подпрях се с ръце, опрях си главата до стъблото и изведнъж толкова силно почувствах като че ли клоните на борчето се тъй наведоха и са ме прегърнали. Ама такова едно хубаво чувства като прегръдка, че не смея да се изправя, да не изгубя това чувство. Казвам всичко е живо в природата и всичко служи на Бога, на Любовта. А: Майка ми беше медиум, тя не знаеше, тя имаше също способности за лекуване с ръцете. Имахме един близък, той разказваше, че е много болен от някаква заразителна болест, просто никой не смее да отиде при него. И тя майка ми отиде, масажира го туй-онуй, оздравя, но тя пък се разболя, взе му болките, тя понеже искаше така с насилие той да оздравее. Е, оздравя, но след туй, но носи малко болестта му.
към текста >>

8. Съдържание

Прегръдката на сестрата 66.
Поет и звездното небе 61. Човешките качества 62. Човешкото време на Земята 63. Праскова и три стихотворения 64. Целувката 65. Прегръдката на сестрата 66. Двама кандидати за женихи 67. Пуловерът 68. Гъшето стадо 69. Дипломата 70. Изгонените 71.
към текста >>

9. 65. ПРЕГРЪДКАТА НА СЕСТРАТА

65. ПРЕГРЪДКАТА НА СЕСТРАТА Друг един път се намираме в беседката на поляната и сме насядали около Учителя.
65. ПРЕГРЪДКАТА НА СЕСТРАТА Друг един път се намираме в беседката на поляната и сме насядали около Учителя. Изведнъж дотърча една сестра от поляната възторжена и усмихната с разперени ръце се втурва към Учителя и посяга да Го прегръща и целува. Учителят за миг се дръпна и ръцете на сестрата останаха във въздуха. Тя се обърна и видя, че ръцете й висят във въздуха и с устрем се насочи към мен, за да ме прегръща и разцелува. Учителят извика към сестрата: "Пази се от този момък! " И посочи мен.
към текста >>

10. 1. ПРОРОЧЕСКИ СЪНИЩА

ВИОЛА ЙОРДАНОВА - БОЖЕСТВЕНИЯТ ГРАДИНАР - БЕИНСА ДУНО.

Аз, като всяко семе заровено в земята, с мъки и усилия бавно покълвах и бавно се освобождавах от ограничаващата прегръдка на земята.
ПРОРОЧЕСКИ СЪНИЩА Учениците на Беинса Дуно бяха цветята в Неговата градина. И аз, като много други семенца бях посята в нейната богата почва. И аз, като много други семенца се стремях да израсна, вържа и цъфна в аромат и краски, за да украся тази чудна, многоцветна градина. Божественият Градинар ни отглеждаше с необикновена грижливост, велико търпение и обич. Неговата лъчезарна бащинска любов и мъдрост ни оживяваха и вливаха нови сили в нас, за да надраснем всичко, което вътре в нас или вън от нас би попречило на нашия духовен растеж. Аз, като всяко семе заровено в земята, с мъки и усилия бавно покълвах и бавно се освобождавах от ограничаващата прегръдка на земята. Ако искате да ви разправя моята история на растеж, трябва да се върна много години назад, за да ви припомня моето първо „духовно" пробуждане: че зад физическите усещания има други усещания по-тайни, неизвестни. Родена съм на 29.03.1911 год. в София по стар стил. Бях шест годишна. Сънувам, че крадец е влязъл в нашата изба.
към текста >>

11. 09 - 93. ОБРАЛ ПЕЛЕНАЧЕ

Пред прага на загадъчното. Случки, сънища, видения, предчувствия. Георги Събев

То нямаше дом, нямаше родители, а сега остава без нищо в студената прегръдка на съдбата.
93. ОБРАЛ ПЕЛЕНАЧЕ Един наш съсед бил войник на фронта през последната война. Един ден, като минавал по пътя през гората, намерил оставено пеленаче; той видял, че то било загърнато в хубава бархетена пелена. Харесал пелената и я взел, като оставил детето и без нея. Пеленачето заплакало, когато му взел пелената, но това не го трогнало. Той взел последното имущество на детето. То нямаше дом, нямаше родители, а сега остава без нищо в студената прегръдка на съдбата. Отминал войникът по своя път, и отнесъл пелената като трофей, и побързал в най-близките дни да вземе отпуск, за да отиде при своята жена и дете, за да ги зарадва с откраднатата пелена. Увили детето си в пелената, открадната от чуждо дете. Минаха години, порастна детето, но то не беше като другите деца, то се отличаваше. Нещо му липсваше. И до днес то се скита из улиците, негодно за нищо.
към текста >>

12. 7. ПЪРВИ МАЙ 1935 г. - ЦЕНТРАЛНИЯТ ЗАТВОР (РОЗОВОТО КЪТЧЕ)

Милка Говедева

На Великден „срещата на годениците" се състоя: Рачето и Йордан, Ася с Нецо, Милка с Христо Ников и Елена със Стефан се спуснаха поривисто един към друг и в процеса на умишлена удължена прегръдка получихме необходимия материал.
Решихме да уговорим с другарите политически затворници празнуването на Първи май по твърде оригинален начин: няколко от най-младите политзатворнички - Ася, Рачето, Милка (аз -б.а.) и Елена се обявихме за годеници на неоженени другари от мъжкото политическо отделение. Така нашите килии се превърнаха в гнездо на любовни копнежи - „розово кътче". Управата бе уведомена. Разреши се на годениците да се срещнат в тъмничната приемна на свободно свиждане. Те получиха партийната задача да предадат някои материали и пренесат инструкциите за отпразнуването на 1 май. На Великден „срещата на годениците" се състоя: Рачето и Йордан, Ася с Нецо, Милка с Христо Ников и Елена със Стефан се спуснаха поривисто един към друг и в процеса на умишлена удължена прегръдка получихме необходимия материал. Целувахме се така „жадно в младенчески порив" да изпълним партийната задача, че ключарите вулгарно отбелязаха: „Стигате бре, изядохте ги вече тия моми! " Подготовката за 1 май се разгоря. От дълго се бяхме готвили, използувайки сполучливо различни форми на работа: в кръжока по марксизъм- ленинизъм, където изучавахме съчиненията на Ленин и Маркс, на Енгелс и Сталин; в кръжока по биология и математика - организиран от студентката Елена и по политикономия - ръководен от същата; по литература - от Рада Тодорова; в драматичния кръжок - от Милка. Милка бе млада, здрава девойка, работничка. Останала без средно образование, тя жадно поглъщаше поднасяните в кръжоците знания.
към текста >>

13. 8. СТИХОВЕ ОТ МИЛКА ГОВЕДЕВА

Милка Говедева

Жадувах страшно за майчина милувка, в прегръдка топла да ме стопли.
Така ли всякое дете расте? Обичах да играя с топка, но вместо игра слугинче аз станах. До мен лежеше осиротяла котка, на пода на мазето аз растях. Аз нямах майка, нито татко, сълзите ми да обърше мама. Течеше времето без радост, кротко татко да ме погали само. Жадувах страшно за майчина милувка, в прегръдка топла да ме стопли. Жадувах за една искрена целувка, леглото ми топло да приготви. О майко мила и любима, защо тъй рано си отиде? Не помисли за своята Мила, че е тъй малка и без закрила. Днес съм вече остаряла, бурите далеч отлетяха, но обичта ми към теб не е престанала, макар годините доста да натежаха. 9.11.1982 г.
към текста >>

14. V. Писмо до другарката ми

Елена Казанлъклиева

Понякога разпервам крилете на душата си по-широко и искам да обгърна и помилвам всички людие, които виждам, но принудена съм да си свия крилете, защото лю- диете нямат нужда от тази моя прегръдка.
Всичко е в правото си да живее. Всяко нещо говори това, което го движи, и от което има нужда. И, за да излезе из него, той трябва да надживее всички суети, да е опитало и да се е наситило. Аз не искам да се считам за много повдигната душа, но пък и не намирам отговор на много мои пробудени идеи, които не мога да приложа засега, защото няма условия. Рано са се развили те, искат свобода, простор, за да се садят, а няма възможност. Понякога разпервам крилете на душата си по-широко и искам да обгърна и помилвам всички людие, които виждам, но принудена съм да си свия крилете, защото лю- диете нямат нужда от тази моя прегръдка. Вечно съм се свивала в живота си, о, мила ми дружке, и никога не съм била спокойна в радостта си, когато съм я чувствувала, макар и за миг, та да кажа с радост: „в блаженство съм сега! " [4] Като дете, аз не познах детската радост и не можах да се радвам. Всякога в детската си радост бях спъвана от суровия поглед на тия, които не познаваха детската душа. Те, вълнувайки се в своите несгоди в живота, изливаха своята отрова в моето още крехко сърце. Това не ставаше умишлено, разбира се, но това е невежеството на старата култура, пък и сегашната не е напреднала в това отношение.
към текста >>

15. 5. Моята палатка

II. Рила, когато проговори. Орион - Д-р Стефан Кадиев

И докато моята прегръдка е над тебе, ти можеш спокойно да спиш и да сънуваш сладки сънища.
Поспираше за малко, поемаше си дъх, събираше пресни сили и се нахвърляше отново в бясна атака. Загърнат в одеалото си, аз следях мълчаливо борбата им и тръпнех. Палатката се надуваше, задъхваше от напрежение, пръхтеше с раздутите си до пръсване бузи, пляскаше с полите си, опираше доверчиво дланите си о въжетата и сякаш с още по-голямо упорство вкопаваше ноктите си в земята. След това, когато мина напорът, тя се надвеси над главата ми като замисленото лице на моята майка и ми шепнеше: - Не бой се! Аз съм все пак здрава и читава! И докато моята прегръдка е над тебе, ти можеш спокойно да спиш и да сънуваш сладки сънища. Така ми шепнеше тя, и аз наистина сладко заспах. И я сънувах самата нея - гиздава моя посестрима, която ме люлее в златна люлка и ми шепне приказки за планински змейове, за пещери, гдето те се крият, за царски дъщери, в които се влюбват, за братята им, които пазят сестрите си от похищения и за сестри, които размахват копринени ветрила над спящите си братя. (Вж. снимка № 31 от „Изгревът" том XVI. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)
към текста >>

16. 13. Гимнастиките

II. Рила, когато проговори. Орион - Д-р Стефан Кадиев

Широката духовна прегръдка, която се разперваше към цялата вселена: влажните, тъмнозелени склонове, покрити с трева, скали и клек, задрямалото лице на езерото, спящите в далечината градове и села, граници на държави, преплетени интереси, ожесточение и все пак - надежди, надежди, надежди.
Игривите тонове звучаха тъжно - сякаш бяха нагизнали в сутринната влага. Когато слънцето грее, неизразимата жизненост на планината тласка към движение, игра шега, радост и усмивка. Но когато мъглата надвисне като едва издържащ собствената си тежест оловен връшник, когато влагата е просмукала тялото до мозъка на костите, когато името на слънчевите зари звучи като полузаглъхнал детски спомен, тогава и гимнастиката - музикалната, евритмична гимнастика на Братството се превръща в истинска тиха, задушевна молитва, шепот на душата, изразена с движения. Всички лица на триста братя и сестри образуваха един общ, съсредоточен към някаква друга, духовна планина, образ. Към планина, гдето, въпреки всичко, грее слънце, гдето е топло и уютно и гдето сърцето свободно произнася благодарствени думи. Широката духовна прегръдка, която се разперваше към цялата вселена: влажните, тъмнозелени склонове, покрити с трева, скали и клек, задрямалото лице на езерото, спящите в далечината градове и села, граници на държави, преплетени интереси, ожесточение и все пак - надежди, надежди, надежди. Душите на цялата група от триста души се сливаха в един общ, цъфнал подсъзнателен копнеж за любов, хармония и братство. Душата на един голям организъм, почувствувал с всичките нишки на мозъчните си клетки красотата и величието на Светлината. Големият сборен организъм, който при несгодите на планината и при нейното сурово величие закалява своите мишци за достойна служба на една велика идея - идването на Всемирното Братство на земята. (Вж. снимки № 51,59,60,61,62 от „Изгревът" том XVI. - бел.
към текста >>

17. 5. Шепот

IV. Статии от д-р Стефан Кадиев във вестник Братство

Всеобятна да бъде неговата прегръдка.
Ще се червя от срам, ако съблазън на жена помрачи погледа ми и ме направи да не виждам в нея душата и сестрата. Ще се срамувам от себе си, ако слава или почест, или обществено положение биха ме направили горд и жесток: още отсега аз моля съдбата да ме освободи от тяхното бреме и ме остави по-добре последен, непризнат и отхвърлен. Аз бих желал да закрепне в сърцето ми само един идеал: служенето на Великото Добро. Сърцето ми да бъде обнажено за възвишени трепети, за любов и милосърдие, като настроена, винаги готова да засвири арфа. Да бъде чист и благороден всеки негов порив. Всеобятна да бъде неговата прегръдка. Да се приютява в него вселената, от мъничката звезда, надзърваща смирено из безкрая, от слънцето, ласкаещо, радващо, оживотворяващо, от замечтаната по вечно несбъднат блян луна, до напъпилата кайсия под прозореца ми, до залисаната, вечно сериозна, трудолюбива мравка между тревичките. Сърцето ми да бъде хилядострунна, жива арфа, която да пее при милувката на зефира, при песента на планината, при ехтенето на веригите на моите братя ближни, готово да им помогне. Душата ми да бъде инструмент, на който великият Дух на вселената да свири живата песен на вечното Добро. Орионо
към текста >>

18. 14. Макрокосмични песни

IV. Статии от д-р Стефан Кадиев във вестник Братство

В прегръдката на неизмеримото пространство, уютно сгушени, дремят светове: чудни, непознати нам светове.
Ние всички, непознаващи сами себе си странници от забравен към неизвестен бряг. Трептят звезди: бездна от светове. През тиха нощ един разсънен странник стои на кувертата на кораба и се вслушва в шепота на бездните, в които невидим хор повтаря: алилуя, алилуя, алилуя. 14.5. Неизменното Над тревожната игра на живота бди едно неизменно усмихнато съзнание. Милионите векове минават като мигове, а на неговото гладко чело, както по повърхността на океана, по която бразди лодка, не остава никаква следа. В прегръдката на неизмеримото пространство, уютно сгушени, дремят светове: чудни, непознати нам светове. Палят се звезди, озарени от Неговата усмивка и отново гаснат, докоснати от Неговия пръст. И вечен си остава нашият непреодолим стремеж към Него и тихата песен на Неговата усмивка, която е единственото истинско благословение на земята. Орион
към текста >>

19. 24. Сфера на Венера

ГЕОРГИ РАДЕВ

Защото така Венера „обезглавявала” мъжете - чрез прегръдка, чрез кротко обвиване на ръце около шията им.
Защото обладавала най-мощното магично оръжие в света - чара на женствената красота. Афродита е била най-красивата, най-чаровната от всички богини на Олимп. Пред нея Марс смирено свалил и бойни доспехи, и оръжие и се оставил, без всякаква съпротива, Афродита да му отреже главата, без да пролее нито капка кръв. Как, ще попитате вие? Много просто - като обвила ръцете си около шията му. Защото така Венера „обезглавявала” мъжете - чрез прегръдка, чрез кротко обвиване на ръце около шията им. И митът за Афродита разказва по-нататък, че тя не само победила Марса, ами го още опозорила пред олимпийските богове, като извадила на показ неговото жалко поражение. Макар че тя сама не извършила това, а нейният хром съпруг, небесният ковач Хефест. Той ги заварил в момента на прелюбодеянието и им отмъстил по своему - метнал върху оскверненото си брачно ложе една изкусно изкована металична мрежа и ги впримчил в нея, като в клопка. Повикал тогава цял Олимп да ги види и да им се насмее. Можете да си представите, какво страшно унижение е било това за Марса.
към текста >>

20. 7. По колелото на зодиака

ГЕОРГИ ТОМАЛЕВСКИ

В тия трепети се раждат слънцата, пътуват тежките кервани на хилядолетията и светът се люлее като в майчина прегръдка.
7. По колелото на зодиака Житно зърно, Г. XV (1941), кн. 7, с. 233 ЛЪВ Едно огромно сърце трепти във Всемира. В тия трепети се раждат слънцата, пътуват тежките кервани на хилядолетията и светът се люлее като в майчина прегръдка. Едно сърце, което беше живо и тогава, когато не бяха още планините, облаците и вековните гори, над които възлязват звездите. Едно сърце, което помни раждането на Всемира и детството на всички слънца. Когато тръгнеш по пътя на мъдреците и гадателите, когато преминеш през всичките листа на голямата житейска книга и паднеш изморен на сетната страница, ти не ще си познал нищо повече от това, което ти носи в редки мигове далечната и невидима обич на световното сърце. Ако тръгнеш по пътя на победите и капнал от умора, наранен от острите кървави кремъци на земята, подириш покой, ти не ще го намериш никога, ако не хвърлиш суетния венец на славата и не разтвориш ръце за тихата ласка на голямата световна обич. Ако си богат със злато, но никога не те е докосвал трепет от лъчезарното сияние на тая любов, ти си сетен бедняк.
към текста >>

21. X Величка Няголова Спомени за брат ми Светозар Няголов и за приятелите

Светозар е гонил Косьо да го бие, а Косьо се е спасявал в прегръдката на дядо ни Кънчо.
А братята работеха по цял ден - плочи, дървета, поправки на пътеките, изворите. Имаше много работа. И Светозар редовно участвуваше в този братски живот. 7. Светозар и брат ни Костадин Както вече казах, те са били двама известни гръцки философи, с противни възгледи. И още като малки са били все врагове! Светозар е гонил Косьо да го бие, а Косьо се е спасявал в прегръдката на дядо ни Кънчо. Косьо е близо 2 години по-млад от Светозар. И пътят им по-късно се раздели. Косьо тръгна по света, като стана и голям директор на Обединение, с ранг на министър, и обикаляше обекти из цяла България. Той прие блясъка и славата на света. А Светозар пое духовния път.
към текста >>

22. 30. Мария Христова

VI. Ученици,участвали в школата на Учителя и техните прояви в живота

С много усилия се измъква от прегръдката на снега, влиза в барачката, стопля си вода и тогава се почувствал гладен.
Не може да си мръдне ни ръце ни крака. Казва си: „Господи, това ли е смъртта, не мога да мръдна! " Взел да прави усилия и полека, лека размърдал ръцете си. След това започнал по-мъчното - да размърда и краката си. Успява и идва на себе си - възкръсва за живот. С много усилия се измъква от прегръдката на снега, влиза в барачката, стопля си вода и тогава се почувствал гладен. Сестра Мария лежала и спала тихо на леглото си. След този случай той влязъл в стаята и спял на земята до леглото и. Тя си заминава с будно съзнание, като оставя светъл пример на съзнателен живот, отдаден на Делото Божие на Земята.
към текста >>

23. 6. Аз бях все със теб...

Невена Неделчева

А аз те гледах през техните очи, прегърнах те с тяхната братска прегръдка и стиснах ръката ти с тяхната десница.
6. Аз бях все със теб... Старий приятелю, получих твоето последно писмо от пребиваването ти във високопланинския бивак през това лято. Ти жалиш, че не съм била заедно с тебе и не се е осъществило твоето така отдавнашно желание да се видим. Но за първи път ти имаш грешка. Аз бях там, до теб, през всичкото време, нима твоето сърце не ме сети? Нима в срещата със съидейници от всички страни не ме видя във всеки едного от тях? А аз те гледах през техните очи, прегърнах те с тяхната братска прегръдка и стиснах ръката ти с тяхната десница. Когато в сутрешния здрач се изкачваше по пътеката към върха, който ти е станал любим, както ми пишеш в писмата си, аз вървях с тебе. Спирах се, когато ти се спираше да поемеш свежия въздух и се взирах с тебе, да видя как размятат воали сънните езера и отварят бистрите си очи. Вслушвах се в шума на водопадите и отново тръгвах с твоите стъпки, На върха гледах възторжено морето от планински хребети и върхове и те поздравявах с първия лъч на Слънцето. Нима и това не се сети? Казваш, че в твоето сърце е останала една горчивинка, загдето аз не съм [1] се радвала на всичко, което твоите очи са видели.
към текста >>

24. 8.1. Спомени и размисли

Тогава ме прегърна и ме задържа в прегръдката си.
и не се налагаше да употребява бастун. До последно майка ми бе на крак и вечерта, когато си тръгвах от дома й, на 25 януари 1979 г., изпращайки ме до входната врата, тя ми каза: "Сбогом". Това ме стресна и аз се върнах и я попитах защо се сбогува с мен, а тя ми каза: "Не знам". До последно майка ми бе на крак и вечерта, когато си тръгвах от дома й, на 25 януари 1979 г., изпращайки ме до входната врата, тя ми каза: "Сбогом". Това ме стресна и аз се върнах и я попитах защо се сбогува с мен, а тя ми каза: "Не знам". Тогава ме прегърна и ме задържа в прегръдката си. На другата сутрин в 5 часа, тя отмина в Невидимия свят. Във времето от голямо значение за мене бе връзката ми с редица братя и сестри от Братството. Освен материали за четене, които получавах, никога няма да забравя часовете прекарани в молитва, общи вечери и музикалните изпълнения. Най-продължителна ми бе връзката с брат Петър Филипов, който отвори дома си. При него често отивахме с майка ми на молитва и се срещахме с Марийка Марашлиева, Дина Станчева, Боянчо Златарев.
към текста >>

25. 9. Разболях се от тежка заразна болест-паратиф

Никому не бях нужна, никого не можех да зарадвам, а така дълбоко желаех да видя мама и татко радостни, усмихнати, в нежна прегръдка на любовта, копнеж, който никога не се сбъдна, дори когато татко лежеше на легло през последните дни на живота си в агония и нечувани мъки.
Той никога, както и майка ми, не изразяваше външно любовта си. А малкото ми сърчице тупаше едва-едва, хладно, измъчено, жадуващо топлота, милувка, нежност. . . Ах, печално детство! Безлюбно детство между двама, които не се обичат, които се отблъскват, а аз стоях между тях с протегнати студени ръце, които не можеха да стоплят Защо живеех тогава? Никому не бях нужна, никого не можех да зарадвам, а така дълбоко желаех да видя мама и татко радостни, усмихнати, в нежна прегръдка на любовта, копнеж, който никога не се сбъдна, дори когато татко лежеше на легло през последните дни на живота си в агония и нечувани мъки. Тъжно изтекоха сивите дни на болестта ми и един ден, олюляваща се, отново стъпих на крака. Излязох на дворчето - беше ранна пролет. Ябълката бе напъпила, а суровият дъх на влажната земя изпълни гърдите ми с надежда. Бях оздравяла и скоро щях да тръгна на училище. Но каква беше мъката ми, когато ми съобщиха, че училището ни е взето за болница от няколко дни, а учебните занятия временно прекъснати.
към текста >>

26. 20. Неизявената любов на страдалната ми майка

Когато някой те обича с цялата си душа, той жертва и последната си клетка за теб - той ти се принася в жертва, за да остане любовта му вечна и неопетнена; той изгаря като Хус на кладата; той бива разпнат като Христос на кръста, за да възкръсне в душите ни, защото няма смърт за любовта, само тя е вечно жива и могъща; тя е по-жива от светлината, по-могъща от движението на небесните тела, защото тя ги движи, по-нежна от пролетния лек ветрец, по-ароматна от най-уханните цветя, защото тя ухае чрез тях; тя е музиката в живота, топлината в слънцето и земята; тя съединява душите чрез великата неразделена прегръдка на вечното творчество; тя твори чрез тях, тя е живот, светлина и безсмъртие." Тъй пееше душата на тъмнокосата девойка, влюбена в чистия образ на синеокия младеж, до чиято ръка дори не се бе докоснала и който бе отлетял далеч от нея.
20. Неизявената любов на страдалната ми майка А неизявената любов на страдалната ми майка ми казваше в молитвените минути, когато коленичехме пред Великото Невидимо и Незнайно: "Не търси любовта на земята, тя няма форма - най-великата, безсмъртната любов е като лазурното небе. Когато някой те обича с цялата си душа, той жертва и последната си клетка за теб - той ти се принася в жертва, за да остане любовта му вечна и неопетнена; той изгаря като Хус на кладата; той бива разпнат като Христос на кръста, за да възкръсне в душите ни, защото няма смърт за любовта, само тя е вечно жива и могъща; тя е по-жива от светлината, по-могъща от движението на небесните тела, защото тя ги движи, по-нежна от пролетния лек ветрец, по-ароматна от най-уханните цветя, защото тя ухае чрез тях; тя е музиката в живота, топлината в слънцето и земята; тя съединява душите чрез великата неразделена прегръдка на вечното творчество; тя твори чрез тях, тя е живот, светлина и безсмъртие." Тъй пееше душата на тъмнокосата девойка, влюбена в чистия образ на синеокия младеж, до чиято ръка дори не се бе докоснала и който бе отлетял далеч от нея. Той й казал, че на земята няма условия да я обича, затова отива горе, за да слезе и живее завинаги в сърцето й. И нейното сърце стана олтаря, пред който двете свързани души ежеминутно си даваха клетва за вярност и си обещаваха вечно щастие. И тъмнокосият младеж разбра, че девойката е свят олтар, пред който той трябва да застане с трепет и страхопочитание, че в нея се е родила любовта, която не му е било отсъдено да изживее. И той занемя пред величието и святостта на това, което душата му прозря последните дни на живота му. Думите, които изговори пред по-старата й сестра Анка, която я бе отгледала, разкриват това: "Како Анке, Божана е светица." Така завърши дуетът на тези две души, които отдавна са извън земните предели.
към текста >>

27. Е. СПОМЕНИ НА ИВАН П. БОЙЧЕВ

Спомени и опитности преди Първата световна война, а също така и след нея.

Понеже аз нямах брада, моят войник ме прегръщаше и аз го целувах право по устата и той после ме целуваше и усещах една голяма приятност от прегръдката и целувката на своят господар.
Аз забелязах, че всички пленници бяха с черни лица и брадички като на козел. Само аз бях с бяло лице и без брадичка. И когато войникът викаше своя пленник да дойде при него, той го хващаше за брадичката и го теглеше към себе си. Тогава пленника целуваше войника по устата и войника целуваше своя слуга. Но забелязах, че на пленниците не им беше приятно да ги хващат за брадите и да ги приближават към себе си. Понеже аз нямах брада, моят войник ме прегръщаше и аз го целувах право по устата и той после ме целуваше и усещах една голяма приятност от прегръдката и целувката на своят господар. Аз бях красиво и младо момче, около 20 годишен и приличах по красота на своят господар, само че по-слаб и по-млад от него." Това беше видението, което видях, но не разбирах значението му. След дълги години като размишлявах върху скритата част на видението, даде ми се да разбера вътрешният смисъл на видението. На слугите не им било приятно да ги теглят за брадите - до това време нямаше открита Окултна школа. Учителят държеше общи беседи. С идването на Белите братя в България се откри школата за Общия и Специалния (Младежки клас) -1 922 г.
към текста >>

28. МАЙ 1916 г. - 20 ДЕКЕМВРИЙ 1917 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Разгръща ръце и ме стиска в прегръдката си: - Uli Otelo, Otelo.
А как ще бъде това нещо в Potsdam. Може и да ме натупа, а! Обръщам се. На 20 крачки той стои и гледа към мене. - Schatzi [(нем.) скъпа] - вика сърдитко и тича към мене. Разгръща ръце и ме стиска в прегръдката си: - Uli Otelo, Otelo. [(нем.) Юли Отело, Отело] - He, eifersuchtig [(нем.) ревнив] - изговарям добре немската дума и той ме целува. После се развесели. Пее немски песни. Казва: Ubi bene, ibi Patria. [(лат.) Където (ти) е добре, там е родината (ти)] Един вид той ме плаши със сцени, за да му бъда по-вярна.
към текста >>

29. 1922 г. - ДЕКЕМВРИ 1923 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Но особена прегръдка, първом ме сложи на дясната гръд, после на лявата, после пак на дясната и пак на лявата - сякаш не се докосва до мен.
Сяда той на стола, пък аз се сривам на чергата до нозете му. Като че ли някой реже душата ми, жива я реже на парчета. Учителят нищо не говори; гледа безумното ми отчаяние. Изведнъж ми олеква. Изправям се на колене и Той ме прегърна както майка -разплаканото си дете. Но особена прегръдка, първом ме сложи на дясната гръд, после на лявата, после пак на дясната и пак на лявата - сякаш не се докосва до мен. Духва в зиналата ми ридающа уста. Успокоявам се. Небето ми се проясни. Някой преряза въжето около шията ми. Засмивам се с глас - луда от щастие.
към текста >>

30. Нова година 1925 г. - 19 ЮЛИ 1926 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Прегръдката му е слънчева, той ме галеше, галеше и тихо целуваше.
С бяло сребърно шалче на врата моят древен рицар, цял помръзнал, влетя в стаята ми и съблече дрехата си, отрупана със сняг. Цели четири часа обикалял тоя мой бял хайдутин. Искал непременно да ме види, да ми се кара, но аз не знаех що да правя, полудях от голяма изненада и радост, и паднах мъртва в прегръдките му. Чувах само сърцето ми да бие като чук върху наковалня. Дъхът му е теменужен. Прегръдката му е слънчева, той ме галеше, галеше и тихо целуваше. Радваше ми се. Разпитваше ме где съм била и аз му разправях и разправях. Той казваше колко много бил зает; моли да го простя. Само аз съм могла да разбера що значи труд и задължения. Ето тази вечер искал да ме види на всяка цена и затова решил да чака дори и цяла нощ.
към текста >>

31. 3 АПРИЛ 1927 г. - 5 ЮЛИ 1927 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Те са моята песен, моята празнична дреха, моето съновидение, целуване, другарство, помощ, прегръдка.
Никой не знае за тях. Те са моите бисери, бисери на поезията. Те са моите гости. Те са моята трапеза. Те са моята музика. Те са моята песен, моята празнична дреха, моето съновидение, целуване, другарство, помощ, прегръдка. Коя си ти? Чуваш ли ти тия думи? Ах, колко трябва да мисля! Всичко това трябва да се знае. Април - месецът на пъпките и цветята, на връзващия плод, който трябва да узрее, да узрее.
към текста >>

32. 2.1.6. 4 март 1923 г., неделя, [Витоша]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Въздухът прилича на най-чистата и сърдечна прегръдка... Той е с нас; Този, Който ни изведе тука, посочи ни тая неземна хубост на природата за която ние досега бяхме чужди.
Някои от тях държат дълги копия в ръцете си, други - огромни ' тръби, трети извили гигантски тела в мълчалива борба. Ние вървим нагоре с крилата радост в душите си. Като че ли навлизаме в някакво ново царство - царство на щастие и велика радост. Като че ли се носим леко из водите на Божествена къпалня, която заедно с душата пречиства и телата ни, всяка клетка. Тих зефир ни гали, като нежните топли длани на любяща ръка. Въздухът прилича на най-чистата и сърдечна прегръдка... Той е с нас; Този, Който ни изведе тука, посочи ни тая неземна хубост на природата за която ние досега бяхме чужди. Ето, събираме се около Него. Той ни говори... всички сме били едно пред Бога, всички трябва да работят, да работят... и че пътят е труден, труден. Но що ли има трудно и непреодолимо, когато Той е с нас? Не излъчва ли се от Него свръхчовешка сила, която се прелива и в нас, и ни прави способни и за най-труден подвиг. Има ли препятствие, което да не можем да преминем под топлия поглед на тия слънчеви - пълни с благост очи?
към текста >>

33. 2.1.32. 8 ноември 1928 г., Димитровден, [Витоша, бивака Ел Шедар]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Високите върхове, като че се люшнаха на възбог, издигнаха ръце нагоре да приемат слънчевата прегръдка.
Там горе, на Ели-Шедар ще те заведа аз. Там, не далеч тече бистрата вода на една малка чешма, що крепки ръце чучур й направиха. Жадни люде и морни животни да пои, в гърдите им сила да влива. Тук спира станът ни, многолюден, многошумен, бодрогласен. Стреля слънцето върху ни благодетелните си лъчи, стопля измореното тяло, приютява за почивка. Високите върхове, като че се люшнаха на възбог, издигнаха ръце нагоре да приемат слънчевата прегръдка. Преоблечени, седим по нагретите скали и пием мащерка с много захар и лимон. Развързват се раниците. Към тях посягат големи и малки ръце; големи, груби, жилести и нежни, деликатни, детски и набръчкани, сухи пръсти... Пълни чаши с ароматичен чай се поднасят ту към нежни детски устица, или нежни момински устни, скрили бисерни зъбки, или към старчески сини, трептящи устни, или под рунтави мустаци се разтворила някоя беззъба уста. Колко очи, колко различни очи! От кротко усмихнати с дъговидни тънки вежди на бяло гладко чело, до старчески, мънички, скрити под надвиснали рошави вежди, сякаш надничат от някой храсталак.
към текста >>

34. 2.1.51.17 септември 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

После радостно простира прегръдка и към склоновете, и долините.
Това е първата й лекарска помощ, която тя с две ръце ни подава. Стъпките ни стават по-бодри и отмерени. Ето го и слънцето изгря - червено, пламнало, като че до последния миг е седяло до жарава, дето е чакало да му се опече питка и си я понесе из дългия път над земята. Първата си целувка дарява на височините. Пламват бузите на снега от радост и смущение. После радостно простира прегръдка и към склоновете, и долините. Всеки зелен злак-сълза росица от радост е поронил за идването на Слънчо. Всички му се радват: и птички, и мушички, и полските цветя, и буболечки. Всички тихо у дома си го канят, на гости да им дойде, при тях да поседи. Ручейките, изворите и потоците му ръкопляскат, че пак е дошло водите им да подслади и да нагрее. Гората, развила своите листенца, тихо шумоли и шепне своята благодарност на зефира, дошел да я помилва.
към текста >>

35. 3.2.1.3. Възвръщането

3.2.1. Изповеди

И ней изливам накипялата болка... О, моля те, разгърни по-добре и ме прегърни, и във вечната си прегръдка изцери вековните рани... Ти майко моя, окъпана с толкова кръв, и мене умири, и мене дай покой.
Покорните слуги ми се усмихват и с любов ми слугуват, аз пак съм син - простеният син от велик и предобър баща. Но, ах! Дълбоко паднаха отровните ти думи, невеселите брате! Дълбоко зейнаха старите рани и кръв изтича от тях... Удряй, бий, мъчи ме, ти хладно усмихнато чудовище на възпоменанието,, но кажи где още ще сложиш замахнатия нож, не виждаш ли, че рана до рана клокоче и струи се ярка кръв на неутешено страдание... Аз чакам и те благославям. В прегръдките на добрата си майка съм. И ней изливам накипялата болка... О, моля те, разгърни по-добре и ме прегърни, и във вечната си прегръдка изцери вековните рани... Ти майко моя, окъпана с толкова кръв, и мене умири, и мене дай покой. Из тебе ще пълзят буболечки и мене ще милват, треви ще пускат корени в моята гръд и в сърцето ми ще разплете корени бодлив трън и ще смуче животът от изстиналата ми гръд. Смучи, храни се, чудовище! Но дойдеш ли до сърцето ми, птиците, които ще минат край тебе ще се почудят като видят върху бодливите клоне кървавата роза на моята страшна скърб. Слънцето ще огледа лъчите си в недоизплаканите ми сълзи, накапали по нея, вятърът ще ме цалуне и птичка ще кацне на клончето и аз ще й разправям за моята скърб, ще изпея всички песни, които още помня от бащиния дом, ще й разправя как веднъж аз видях един човек; очите на когото бяха благи, дълбоки и прекрасни, самият той беше нежен като видение, усмивката му беше лъчезарна, ръцете му приличаха на цветя и като песен на арфа звучеше гласът му. Когато аз му казах, че го обичам, той ми отговори, че бил от друг свят.
към текста >>

36. 3. Достоен за срещата с него

Глава 3. Разговор с ученика

Ручеят с гиздавата си снага след дългото си пътешествие мигом изчезва от лицето на земята, потъва в мощната прегръдка на реката, или се запилява някъде другаде, пеперудата незнайно къде е свила знамето си и безшумно е приключила жаркото лято.
Напролет, когато започват да се топят снеговете по планините и ледовете се пукат на часове, поточетата тръгват на дълги пътешествия и оповестяват идването на пролетта. Тогава пролетните цветя започват да цъфтят, дърветата се покриват с листна премяна, пеперудите напущат своите затвори и литват волно, големите хора съзерцават трепета на този безконечен кортеж на живот и свеждат глава пред тази сякаш непозната и никога непреживяна красота. Каква непреривност представлява живота на едно дърво,на един ручей, на една пеперуда. Нанизани малки приказки, тонове на един живот, които вибрират живо и дълбоко. Дървото никога не съжалява, че сезоните се менят, не съжалява, че времето се променя и нанася своите бразди - пейзажите се променят, горите се обличат и събличат и упоритият вятър не стихва, докато есенес не обрули и последното листо. Ручеят с гиздавата си снага след дългото си пътешествие мигом изчезва от лицето на земята, потъва в мощната прегръдка на реката, или се запилява някъде другаде, пеперудата незнайно къде е свила знамето си и безшумно е приключила жаркото лято. Законът властвува точно и неумолимо в цялата природа и би казал човек, че в това има нещо жестоко и болезнено тъжно, ала нито следа, красотата, смисълът, музиката, поезията, тая фантастична премяна на природата си остава недокосната, неувяхваща, вечно млада и жизнена, вечно свежа и ухаеща на различни аромати. Колко жив и нестихващ е този поток на живот, на красота, на величие. Бил си дете, бил си юноша, бил си и млад, чака те времето, за да остави следите си по теб - дрехата се променя, цветовете избледняват, плодовете узряват, листната премяна пожълтява и есенните вихри обрулват извехтялата шума - звучи малко жестоко, ала красотата изчезва ли? Недокосната и неувяхваща тя дефилира през всичките сезони. Каква огромна разлика и колко последният миг е събрал в шепите си всичкото ценно наличие на един живот -златната утайка, където блести изваяната мъдрост на един човешки живот.
към текста >>

37. 11. Вратата

Част 1. ИЗГРЕВА (София, V.1977 г.)

11. ВРАТАТА Тя беше там, още е там - все така голяма, масивна, издялана сякаш от някой огромен дънер, обкована с железа, прилепнала плътно, вградена в рамката и един железен лост я затваряше като в желязна прегръдка и една ключалка.
11. ВРАТАТА Тя беше там, още е там - все така голяма, масивна, издялана сякаш от някой огромен дънер, обкована с железа, прилепнала плътно, вградена в рамката и един железен лост я затваряше като в желязна прегръдка и една ключалка. Вратата... Защо?... Питаме се днес, когато спомените избледняват и дори някои неща неразривно свързани с Изгрева, вратата стои някак си жива, като недокоснат тон в цялата изгревска гама. Защо? Тя не бе някакъв строителен обект, където живееха хора, нито градина, поляна, салон и пр., които грабват нашето внимание, когато обхващаме Изгревската панорама, чийто звучене не стихва. Но ето, че тя стои няма, внушителна в своята безпретенциозност- един скромен тон, една линия, един голям дървен четириъгълник, който не иска да бъде подминат нито от погледа, перото, сърцето на ония, които продължават да търсят значимите детайли на това място - Изгрева. Тогава решаваш да се спреш, да огледаш всичко, дори и нея, да се вслушаш и да се питаш, какво толкова може да се каже, разкаже, опише за тая скромна, двукрила врата, твърде голяма разбира се, като ония големите български порти на селските дворове, които широко се разтварят по време на жътва или гроздобер, за да минат големите коли с високите ритли, или със също така големите бъчви, пълни с грозде.
към текста >>

38. 23. Шосето: поема

Част 1. ИЗГРЕВА (София, V.1977 г.)

Шосето лежи вградено в прегръдката каменна - шосето стана символ на култура - шосето има всичко, няма я само романтиката - Няма оня дъх на онова време, нито славейовата песен няма вече онова сърце, сърце живо и туптящо в младата гръд на Изгрева - Изгрева вече го няма, шосето осиротя, ограбено от много неща.
Шосето с песните на славея, с искрящото злато на изгрева, със заревото на залеза... Незабравимо - шосето, което водеше до сърцето на Изгрева. Изгрева - оная жар и наковалня - дето се ковеше новото, дето се ваеше новия човек - поема безначална и безкрай - епопеята на нашето бурно столетие... Мълчи сега!... Мълчи!... Време ли е да се разказва или пее?... Ала шосето е там и вече не е без знаци, без канавки и стълбове, не е вече чисто в девическата си младост. По шосето е минал багера, цивилизацията е стоварила своя пестник, тука вече излят е бетона, по него лети транспорта, по него се пътува с такси. Шосето лежи вградено в прегръдката каменна - шосето стана символ на култура - шосето има всичко, няма я само романтиката - Няма оня дъх на онова време, нито славейовата песен няма вече онова сърце, сърце живо и туптящо в младата гръд на Изгрева - Изгрева вече го няма, шосето осиротя, ограбено от много неща. Шосето стана мъртва буква - знак на преуспяваща конница, която още препуска. Не зная вече обичаш ли го, или не - шосето като отживяла ценност. Имаш ли вина, наше любимо шосе, имаш ли?... Нямаш,скъпо наше шосе - изпълнено с виденията на нашата младост, нямаш, че ти бе път чист и свят към оная красота, към онова сърце, което пулсираше, към едно сърце, което пееше - ликуваше в центъра на Изгрева. Изгрева изчезна - разрушиха го, бе стъпкан - опитаха се да го ограбят, простряха ръце към скритите съкровища... Но как се крадят нетленни съкровища, как се ограбват крилати идеи, как са присвояват духовни ценности?... Как?...
към текста >>

39. 28. Вечно сияние: есе (15.I.1977 г.)

Част 2. ЗАПАЛЕНИТЕ

Цялата ти сетивност е вече на крак, тук вече не става дума за теоретични знания, нито за онзи неизвестен свят, когато нощта те обвива в своята прегръдка.
Усещаш, бил си някъде, но къде? Ала да преживееш събуждане, или по-точно казано, както Учителят употребява процеса, пробуждане е вече нещо твърде интересно за тебе, то живо те засяга и си вече нащрек, не искаш да пропуснеш нищо, защото от това зависи твоята равносметка. Си ли, или не си? - Съм ли, или не съм? И вече си мобилизиран. Цялата ти сетивност е вече на крак, тук вече не става дума за теоретични знания, нито за онзи неизвестен свят, когато нощта те обвива в своята прегръдка. Тук става дума не за тялото, а за съзнанието. Идеята не ти е съвсем нова и чужда. При това тя съставлява част от твоя копнеж, тя влиза в програмата на твоето ученичество, ако можем да се изразим така. Много, много пъти ти отиваш и се връщаш на нея, знаеш къде и кого е третирал този въпрос, прелистваш тия страници, един алгебричен израз, с който Той си служи, за да поясни идеята...гледа почти дружелюбно. Де какво има говорено за съзнанието, за душата вече си го минал.
към текста >>

40. 82. Статията „Каква трябва да бъде първата Трудова Братска Задруга“ / Сава Калименов.- В: Братство, Севлиево. Г 5, бр. 61

III. БЕЛИЯТ КОМУНИЗЪМ - КОМУНИ, КООПЕРАЦИИ И ЗАДРУГИ.

Слънцето, чистия въздух, широките, безгранични простори, волността и спокойствието, тишината и мира, успокояващата всяка земна болка прегръдка на природата - колко струва всичко това?
Това е цяла една наука, която, в своите подробности, ще бъде изучавана, едновременно теоретически и практически, в самия процес на новия живот в братската задруга. Това е същевременно едно изкуство, висше изкуство, съответствуващо на хармонията в музиката, чиято цел ще бъде хармонията в живота - превръщането на самия живот в музика, в музикална хармония. Задачите на тая статия са ограничени, затова ние няма да се занимаваме подробно с тоя въпрос, който иска специално разглеждане, а ще се задоволим да хвърлим един малък поглед към конкретните възможности и пътищата, по които ще трябва да се създаде и развие първата трудова братска задруга, чиято задача е да стане едно огнище за разпространение идеите на новия живот, да даде пример за реализирането на този живот, да отвори, да проправи пътя към новото, за да се улеснят с това усилията на всички, които след това ще тръгнат по него. Първата Трудова Братска задруга трябва да бъде разположена непременно и на всяка цена всред природата. И не само тя, но и всяка друга братска задруга, ако иска да си създаде и да запази завинаги непосредствена връзка с мощните, творчески космични сили, условие за естествен, здрав и щастлив живот, трябва да бъде разположена непосредствено всред природата. Слънцето, чистия въздух, широките, безгранични простори, волността и спокойствието, тишината и мира, успокояващата всяка земна болка прегръдка на природата - колко струва всичко това? - То струва повече от всичко на света. То струва повече от всички земни богатства. И тия, които искат да създадат един наистина нов живот, трябва да направят всичко възможно, да дадат всички жертви, за да скъсат с изкуствения живот на човешките мравуняци, наречени градове, гдето всичко е тясно, свито, неестествено, извратено, гдето живота се задушава под куп ограничения и предразсъдъци, гдето самата душа на хората е станала малка, свита, подтисната, нищожна, смазана като че ли от каменните здания, гдето духът не може да разпери криле. Животът, човешкият живот трябва да се разлее, да се приобщи и свърже с природата, ако искаме той да влезе в пътя на правилното си развитие. Екскурзии, разходки и гимнастики не са достатъчни.
към текста >>

41. 129. СССР навлиза с армията си в България. Статията „Ден първи = День первый” / Сава Калименов. - В: Братство, Севлиево. Г. 17, бр. 316, 22.09.1944, с. 1, 3

IV. КОЙ ДВИЖИ СВЕТОВНИТЕ СЪБИТИЯ И КОЙ УПРАВЛЯВА СВЕТА В СТРАНИТЕ, ОБЩЕСТВОТО, ДОМА?

Защото Бог е Този, който води мощните вълни на непобедимата стихия, която днеска залива страната ни в лицето на червеното войнство и която скоро ще залее и обедини в братска прегръдка цялото славянство.
Простете ни вий, свещени сенки на 200,000 души братя руси, които дадохте живота си, за да живеем ний; простете ни вий, благодарение на чиято жертва ний днес се радваме на свобода; простете ни вий, които вярно и достойно изпълнихте завета на Христа - положихте душата си заради ближния си! Простете ни, братя наши, за нашето умопомрачение, простете ни, братя наши, за това, че макар и само отделни единици, макар само едно нищожно малцинство, една малка групичка от нашия народ, наши братя българи, приеха в себе си безумната мисъл, че ние, като народ, трябва да вървим по чужди на целокупното славянство пътища; простете тези, които се осмелиха да повярват, че е възможно славянството, в лицето на неговия най-мощен представител, великия руски народ, да бъде потъпкано, смазано, поробено и заставено, да служи на чужди богове и идеали. Ние, българският народ, който, в своята целокупност, в своето огромно, подавляваще мнозинство, никога не е вярвал на тия чужди богове, никога не се е оставял да бъде измамен, но винаги, дори в моменти на най-големи изпитания, е пазил в глъбините на душата си топлата вяра в неизбежната победа на доброто - ние им прощаваме, знаейки, че и вие, братя, ще им простите. Така, във великата, неизразима, необятна любов на великата славянска душа ще се стопят като малка, преходна, незначителна сянка всички болезнени, отрицателни, неотговарящи на действителността мисли и чувства, всички лъжливи представи, всички неоснователни подозрения и страхове, изпълващи временно душите на тия наши братя. Защото грях, велик, най-голям, смъртен грях е за нас, българите, както и за всички славяни - да не вярваме в нашето общо призвание, да не вярваме в нашата мисия, да не вярваме в това велико Дело, към което Бог ни е призовал - да бъдем носители, да бъдем създатели, не само за себе си, не само за цяла Европа, но и за целия свят, на великата Нова Култура на братството, мира и любовта между всички хора и народи на земята! Защото Бог е Този, който води мощните вълни на непобедимата стихия, която днеска залива страната ни в лицето на червеното войнство и която скоро ще залее и обедини в братска прегръдка цялото славянство. Защото това става именно по Негова, а не по която и да било човешка воля.И сега, когато червените войници, когато братята руси са вече на нашата земя, мили, скъпи, родни братя, ние виждаме в тяхното лице не само наши освободители, но също така освободители на цялото славянство. Днес, когато целият български народ с отворени обятия посреща братята руси, синовете на нашите освободители, вестители и носителите на Новия Ден за народа ни и за славянството, днес обхванати от бурен, с нищо неизразим възторг, радостни, свещени сълзи избликат спонтано из най-съкровените дълбини на душите ни и препълват очите ни! Горещи, искрени, свещени сълзи! Сълзи на роден брат, който отново, след дълга раздяла, се хвърля на гърдите на своя по-голям брат. Сълзи, продиктувани от най-мощното, най-великото чувство на братското единение, на братската любов на двама, разделени досега родни братя!
към текста >>

42. 1.13. Статията „Обединение на славянството” / Пламен [Сава Калименов]. - В: Братство, Севлиево. Г. 17, бр. 322, 1.12.1944, с. 1.

V. МИСИЯТА НА СЛАВЯНСТВОТО.

Едно е несъмнено - това трябва да стане и то ще стане върху основата на СВОБОДАТА върху основата и с пламенния потик на съзнателното, добре обмислено и доброволно подаване ръка и братска прегръдка на всички славянски народи.
Нам, на славяните, предстои да направим първия пробив през страшните зидове на миналото, на човешката омраза и разединение, на Каиновото братоубийство - към новия свят на всемирното братство, към новия свят на мира и любовта... И ний ще станем способни да изпълним достойно и завършено своята мисия САМО КОГАТО СЕ ОБЕДИНИМ. Как? По кой начин? По какви пътища? Върху каква основа? -Това близкото бъдеще ще покаже. Едно е несъмнено - това трябва да стане и то ще стане върху основата на СВОБОДАТА върху основата и с пламенния потик на съзнателното, добре обмислено и доброволно подаване ръка и братска прегръдка на всички славянски народи. Това трябва да стане. То не може да не стане и ще стане. То ще бъде великото, истинското и най-голямо чудо на нашия двадесети век. То ще бъде венеца на славата, неувяхващия венец на безсмъртното дело на плеада дейци, живеели, работили и умрели за постигането на този свещен идеал. Обединение на славянството - това е великата задача, която предстои нам, и на нашите деца.
към текста >>

Пръв наш дълг, на българите, е да подадем, искрена братска ръка и да се слеем в братска прегръдка с нашите най-близки братя - балканските славяни: сърби, хървати, словаци, македонци и черногорци.
То ще бъде венеца на славата, неувяхващия венец на безсмъртното дело на плеада дейци, живеели, работили и умрели за постигането на този свещен идеал. Обединение на славянството - това е великата задача, която предстои нам, и на нашите деца. Това е най-свещения дълг, който ние никога не трябва да забравяме, който ние нито за момент не трябва да изпускаме из предвид, на когото ние трябва да отдадем всичките си сили, живота си, вярата си, любовта си. Защото той е една скъпа привилегия, едно велико щастие, едно неоценимо благо - да работим, да градим, със своите собствени ръце да полагаме тухлите на величествената сграда на бъдещето. Великата и свещена задача за обединението на славянството, по всяка вероятност, ще бъде изпълнена на етапи. Пръв наш дълг, на българите, е да подадем, искрена братска ръка и да се слеем в братска прегръдка с нашите най-близки братя - балканските славяни: сърби, хървати, словаци, македонци и черногорци. Нощта, черната и страшна нощ на нашите отношения отмина безвъзвратно, и на тъмните бухали не остана вече нищо друго, освен да се крият в своите дупки - те с нищо не могат вече попречи на светлото дело, с нищо не могат спря великата зора на обединението на славянството. Ще си подадат братска ръка, след толкова вековни изпитания, поляци и руси. Ще се заличат временните недоразумения и грешки между чехи и словаци, сърби и хървати. Ще си подадем братска ръка и ще се слеем в братска прегръдка всички славяни и ще възкръснем за нов живот - защото това е волята на живота, дългът ни пред историята и мисията, възложена ни от Провидението. Пламен
към текста >>

Ще си подадем братска ръка и ще се слеем в братска прегръдка всички славяни и ще възкръснем за нов живот - защото това е волята на живота, дългът ни пред историята и мисията, възложена ни от Провидението. Пламен
Великата и свещена задача за обединението на славянството, по всяка вероятност, ще бъде изпълнена на етапи. Пръв наш дълг, на българите, е да подадем, искрена братска ръка и да се слеем в братска прегръдка с нашите най-близки братя - балканските славяни: сърби, хървати, словаци, македонци и черногорци. Нощта, черната и страшна нощ на нашите отношения отмина безвъзвратно, и на тъмните бухали не остана вече нищо друго, освен да се крият в своите дупки - те с нищо не могат вече попречи на светлото дело, с нищо не могат спря великата зора на обединението на славянството. Ще си подадат братска ръка, след толкова вековни изпитания, поляци и руси. Ще се заличат временните недоразумения и грешки между чехи и словаци, сърби и хървати. Ще си подадем братска ръка и ще се слеем в братска прегръдка всички славяни и ще възкръснем за нов живот - защото това е волята на живота, дългът ни пред историята и мисията, възложена ни от Провидението. Пламен
към текста >>

43. 40. Кой е този народ / Пламен. - В: Братство, Севлиево. Г. 15, бр. 296, 22.09.1942, с. 1.

VI. ИЗБРАНИ УВОДНИ СТАТИИ НА САВА КАЛИМЕНОВ ВЪВ ВЕСТНИК „БРАТСТВО”

В мощна прегръдка трябва да се слеят всички народи на земята.
Какво по-велико благо за човека на земята от това - да стане слуга но Божията любов? Какво по-велико благо за нас от това - да изпълняваме макар и най-скромната служба в божественото предприятие, да сложим макар и една тухла в новостроящото се величествено Божествено здание? Цялата земя трябва да бъде обгърната от Любовта! Любовта трябва да проникне във всички човешки сърдца. Братството и единството трябва да бъдат проявени и приложени. В мощна прегръдка трябва да се слеят всички народи на земята. Простор, свобода и блага да има за всички хора и за всички народи. И както са необходими отделните хора, отделните личности, които да служат на Бога, да станат носители на Неговата правда, на Неговата Светлина и на Неговата Любов на земята, така са нуждни и отделни народи, които колективно, с всичките сили, скрити в тайниците на народния дух, да заработят явно и енергично за осъществяването на Царството на Бога на земята. Нуждни са народи, които да тръгнат по Божествения път. Нуждни са народи, които при всяка своя стъпка да се вслушват в Божествения глас. Нуждни са народи, които да приложат на дело Христовото учение - да приложат любовта в своите външни отношения и в своя вътрешен живот.
към текста >>

44. 2.4. Бъди творец.

VII. СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

В Божията прегръдка всичко вечно да расте, да се развива, да цъфти, ПЛОД ДА ДАВА.
Само с Любовта ще влезем в Неговото Царство. Само с Любовта отново ще се върнем в Рая. Така е Бог отсъдил, такъв Завет Той ни е дал. Такава е Неговата Воля: Само с Любов ще влезем в Неговото Царство Велик Закон над всеки друг закон е Той поставил: ВЕЛИКИЯТ ЗАКОН НА ЛЮБОВТА! Над всичко на света, над всичко в живота, в безграничната Вселена, поставил е Той Любовта: с буен огън вечно да гори, в милиарди Слънца велик живот безспирно да твори. В Божията прегръдка всичко вечно да расте, да се развива, да цъфти, ПЛОД ДА ДАВА. ОБИЧАЙТЕ СЕ ЕДИН ДРУГИ! ПРЕГЪРНЕТЕ СЕ МИЛИОНИ! ЛЮБЕТЕ! НА БОГА ПОДОБНИ БЪДЕТЕ! ТВОРЕТЕ!
към текста >>

45. 3. Идвайте светли души. 3.1. Идвайте светли души.

VII. СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

С братска прегръдка, със свещена целувка нека ознаменуваме новия Ден, нека ознаменуваме нашето единение, нека осветим нашето Дело; служене на Великото и Красивото, на Истината и Свободата, на Любовта и Мъдростта - служене на Бога!
Сейте великото, святото, вечното! Сейте Божественото Семе! Великият Химн на Любовта започва! Великият Химн на Любовта е започнал! Великият Божествен Химн на Любовта претворява света! С братска прегръдка, със свещена целувка нека ознаменуваме новия Ден, нека ознаменуваме нашето единение, нека осветим нашето Дело; служене на Великото и Красивото, на Истината и Свободата, на Любовта и Мъдростта - служене на Бога!
към текста >>

46. 3.4. Тази безкрайна светлина!

VII. СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

Защото в братска прегръдка запяхме песента на единението, на Любовта!
В Безкрайността живеем ний, защото ни изпълни трепета на Върховното, неземното. Защото Учителят ни подаде ръка, озари ни със Светлина. Защото Бог ни призова - да служим: да светим, да топлим, да помагаме, да даваме - да даваме любов, живот, радост. Защото разбихме границите, разбихме оковите на личното, на обикновеното, дребнаво човешкото. Защото скъсахме преградите на отделността: защото няма вече „аз", а има „ние". Защото в братска прегръдка запяхме песента на единението, на Любовта! Колко хубаво е да обичаш с любов, която всичко дава, а не иска нищо! Която сама за себе си е цел, постижение, възнаграждение. Която не се съсредоточава в един единствен обект. Която се разширява до безкрайност, която обгръща всичко. Да даваш: да даваш с радост, с обич, с готовност.
към текста >>

47. 3.14. Брястът

VII. СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

Вгледайте се внимателно в неговата мощна снага: не един, а два бряста ще откриете тука, сляти в братска, във вечна прегръдка, от най-ранно детство, до сетния час.
Конкурса спечели отговор с малката думица „Аз"... Тъй реши журито: Ти си над всичко, ти се издигаш високо над всичко край теб, ти гордо подчертаваш своето мощно, своето неповторимо „Аз". Тъй ще бъдеш наречен! И в снимките - изгледи на вековния бряст се вече четеше гордата думичка, съставена от две букви „Аз". Но мисля, че туй бе грешка. Елате и вижте отблизо с очите си. Вгледайте се внимателно в неговата мощна снага: не един, а два бряста ще откриете тука, сляти в братска, във вечна прегръдка, от най-ранно детство, до сетния час. Не „Аз", а „Ний" е истинското име! Не горда, надменна, самоизолираща се индивидуалност, а мощно двуединство стои мълчаливо пред вас. Не отделността, а тъкмо обратното: Единението той подчертава, издига като велик пример за нас! Два бряста, навеки прегърнати, навеки тук сляни, един в друг преляни, издигат се високо над всичко край тях. Безсмъртний си пример безмълвно те сочат на всички.
към текста >>

Две души в едно тяло, в безсмъртна прегръдка.
Не горда, надменна, самоизолираща се индивидуалност, а мощно двуединство стои мълчаливо пред вас. Не отделността, а тъкмо обратното: Единението той подчертава, издига като велик пример за нас! Два бряста, навеки прегърнати, навеки тук сляни, един в друг преляни, издигат се високо над всичко край тях. Безсмъртний си пример безмълвно те сочат на всички. Великият пример издигат над всичко в света. Две души в едно тяло, в безсмъртна прегръдка. в неземна целувка, в неразделно единство, горят като факел в нощта. Горят, не изгарят. Растат, не умират. В гордо мълчание зов мощен отправят навред по света. Мощна Радиостанция!
към текста >>

48. 5.10. Махни оградата!

VII. СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

Нека в широка, безкрайна братска прегръдка се слеят всички хора, всички народи, всички същества.
Тази ограда, която ти си издигнал, чието съществуване от тебе зависи. Която ти, именно ти и само ти трябва да премахнеш! Отвори широко вратите на сърцето си. Нека то обгърне всичко и всички. Нека във свещена братска песен зазвучат всички сърца и души. Нека в широка, безкрайна братска прегръдка се слеят всички хора, всички народи, всички същества. Да забравим омразата, завистта, ревността, злото. Да зацарува навред Любовта! Чуй гласа на стария Бряст! Чуй гласа на Бога: - Махни оградата!
към текста >>

49. 5.11 С песен ще победим!

VII. СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

Нека непрестанно обгръща с братска прегръдка всичко в света.
Пей, певецо, пей! Нека непрестанно тече в душата ти небесния Извор. Нека непрестанно се лее чрез устата ти вдъхновената песен. Нека непрестанно песента ти съединява небето със земята. Нека непрестанно звучи победния химн на Доброто. Нека непрестанно обгръща с братска прегръдка всичко в света. Пей, певецо, пей! Пейте всички, братя и сестри! Пейте всички хора по земята. Пейте млади, стари, болни, здрави. Нека песента не спира.
към текста >>

50. 5.12 Добре дошли братя!

VII. СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ

Нека в братска прегръдка запеем великата Песен: песента на Братството и Любовта, на Доброто и Мира, песента на Разумността и Справедливостта.
Огромни усилия, жертви са необходими. Ние не трябва да стоим със скръстени ръце. Не можем да чакаме всичко наготово. Има работа, която очаква нас, която ние, именно ние трябва да извършим. Братя и сестри, будни души от всички народи, от всички раси, от всички земи, всички стремящи се към доброто, нека си подадем братски ръце. Нека в братска прегръдка запеем великата Песен: песента на Братството и Любовта, на Доброто и Мира, песента на Разумността и Справедливостта. Нека служим на великото, красивото, разумното. Нека служим на истинското, вечното, реалното. Нека служим на Великата Разумност, на Великата Любов, на Великата Истина: нека служим на Бога! Да служим на Бога: да служим на човека и човечеството, на доброто и любовта, на истината и справедливостта. Да служим на Бога: да служим на мира, на братството, и човещината, на свободата.
към текста >>

51. Един общочовешки език

2. Човек и Бог

И то ще бъде реализирано само от Новото Човечество, в което границите ще бъдат премахнати, а народите ще се слеят в братска прегръдка.
Това е основното положение, което лежи в основата на сравнителното езикознание днес. На какво се дължи тази грамадна разлика, която днес съществува между различните клонове на това дърво - между различните национални езици? - Естествено, причината за това е разделянето на народите едни от други, държавните и естествени граници и неизбежно последвалата от това разделяне и ограничение самостоятелна, отделна еволюция, която, стъпка по стъпка, стечение на времето е довела днешните езици до сегашното им положение на отдалеченост и неразбираемост едни за други. Вземайки това предвид, много ясно става, че като се унищожат тия причини, които са докарали сегашното разделение на езиците, в еволюцията на последните по необходимост ще настъпи един естествен обрат, който стъпка по стъпка ще ги води към все по-голяма близост и уеднаквяване, докато най-после се достигне пълното им сливане в един нов общочовешки език. Повтаряме, това не е въпрос на столетия, а на хилядолетия. И то ще бъде реализирано само от Новото Човечество, в което границите ще бъдат премахнати, а народите ще се слеят в братска прегръдка. До тогава, докато имаме сегашните, настръхнали една против друга нации, докато имаме сегашните митнически и национални граници, и дума не може да става за поява и развитие на бъдещия общочовешки език. Защото: той няма да се създаде изкуствено от хората, а ще изникне естествено, спонтанно от неизбежното при новите условия сливане на езиците. Въпреки това, обаче, ние мислим, че езика Есперанто, в който влизат елементи от езиците на голяма част от съвременните народи, е един далечен, твърде ран предвестник на бъдещия общочовешки език. Въпреки някои свои несъвършенства и недостатъчност на изразни средства, той, освен леснотата в изучаването, носи в себе си още нещо много ценно, което другите езици не притежават, то е неговата „вътрешна идея”, чието реализиране по необходимост води към общочовешки език, и второ, поради факта, че той е един макар и слаб опит за обединение, за свързване на езиците, в лицето на някои техни елементи. Поради това Есперанто е наистина предвестник и носител на идеята за бъдещия общочовешки език.
към текста >>

52. 26.10. С крилата на орела

Вергилий Кръстев

По-нататък, Борис ми разказва следното: „Последните мигове на нейния земен живот, Борис я бил прехванал в прегръдката си, и казва: „Изведнъж някаква огромна птица, птица като орел се спусна с огромна сила върху мен и върху нея, грабна я и я отнесе!
И тя ми разказваше една интересна опитност, и един интересен разговор с Учителя. Учителят веднъж я попитал: „Каква молба искаш да ти изпълня? " А тя казала: „Учителю, когато си замина, да ме посрещнеш", бил нейния отговор. Учителят кимнал одобрително. И какво става по-нататък? По-нататък, Борис ми разказва следното: „Последните мигове на нейния земен живот, Борис я бил прехванал в прегръдката си, и казва: „Изведнъж някаква огромна птица, птица като орел се спусна с огромна сила върху мен и върху нея, грабна я и я отнесе! И в моите ръце остана една черупка." Така, че Мария беше отнесена с крилата на орела! Спуска се над леглото й и над Борис, и моментално се вдигнал, и заминал. Това е било усещането и гледката на Борис Николов. Така, че Борис останал в прегръдката си с тялото на Мария в ръце, което вече е било само една физическа черупка, една мидена черупка, изхвърлена на брега на морето. И така, Мария отлетяла с крилата на орела.
към текста >>

Така, че Борис останал в прегръдката си с тялото на Мария в ръце, което вече е било само една физическа черупка, една мидена черупка, изхвърлена на брега на морето.
И какво става по-нататък? По-нататък, Борис ми разказва следното: „Последните мигове на нейния земен живот, Борис я бил прехванал в прегръдката си, и казва: „Изведнъж някаква огромна птица, птица като орел се спусна с огромна сила върху мен и върху нея, грабна я и я отнесе! И в моите ръце остана една черупка." Така, че Мария беше отнесена с крилата на орела! Спуска се над леглото й и над Борис, и моментално се вдигнал, и заминал. Това е било усещането и гледката на Борис Николов. Така, че Борис останал в прегръдката си с тялото на Мария в ръце, което вече е било само една физическа черупка, една мидена черупка, изхвърлена на брега на морето. И така, Мария отлетяла с крилата на орела. Така, че нейната молба била изпълнена от Учителя. А това не беше малко за нея. След това Борис я погребва, и така. Аз, когато отидох при тех, и когато разбрах, беше минало една седмица от нейното погребение.
към текста >>

53. 28.17. Изнасилването и превзетото тяло

Вергилий Кръстев

И тая малка Мария, която той току що беше прегърнал, и освободил от прегръдката си започва да скача и да рипа на един крак, че на другия крак, вдига едната ръка, другата!
" Тя отива при него, той я прегръща. И като я прегръща, вкарва онази голямата Мария в тази малката Мария! И така я държи прегърнат, може би една минута, и я пуска. Обаче онази Мария влиза вече в тая малка Мария. Онази Мария голямата влиза в друго тяло. И тая малка Мария, която той току що беше прегърнал, и освободил от прегръдката си започва да скача и да рипа на един крак, че на другия крак, вдига едната ръка, другата! Аз казвам: „Леле, тая ще загине! Тая сега ще я обсеби, и ще я разруши! " И така, скача-рипа 5 минути, и след това отиде и се запиля нанякъде. А Борис си влезна в стаята - ни лук ял, ни лук мирисал!
към текста >>

54. 2.51. Звънарят Никифор

Борис Николов

Къню му обясни: „Те са правени от дядото на моя дядо - преди 200 години.” Той отвори джамлъка, откачи дървеното чукче и удари по клепалото леко -излезе глух звън като въздишка, но тъй сладък, сърдечен, топъл, задушевен като прегръдка.
При него идваха от далечни градове и села, славата му се носеше по цялото прибалкание. Никифор преседе при него няколко дни, поръча и избра каквото му трябваше. Направиха прощалния обед, канеше се видя да тръгва, когато видя по стената стъклена витрина и вътре две клепала. Клепалата висеха на въженце. Никифор се спре пред тях. Къню му обясни: „Те са правени от дядото на моя дядо - преди 200 години.” Той отвори джамлъка, откачи дървеното чукче и удари по клепалото леко -излезе глух звън като въздишка, но тъй сладък, сърдечен, топъл, задушевен като прегръдка. Къню поясни: „Правят се от специално дърво, то се избира между хиляди. Но най-важна е обработката. Като се изрежат, дъските се киснат във вода пролетно време, когато се топят снеговете. Това се прави десетина-двадесет години наред, после се сушат сто години. Виж какъв глас, като човешки.” - „А защо трябва да се киснат в снежна вода?
към текста >>

55. 2.61. Златната гривня

Борис Николов

Ние бихме замръзнали, ако не беше тази топла прегръдка на Живото Пространство, което се грижи за нас и ни пази.
” Сграбчи я и почна да я целува и да я облива със сълзи. После хвана ръцете на Скитника, целуваше ги и питаше: „Къде я намерихте? ” Скитника се усмихна и нищо не каза. Хората не разбираха този език на Пространството, което се грижи за нас и ни пази. Те не знаят, че Пространството е живо и участва в нашия живот, даже в най-малките неща. Ние бихме замръзнали, ако не беше тази топла прегръдка на Живото Пространство, което се грижи за нас и ни пази. В тази прегръдка е обичта на майката, на бащата, на брата, на сестрата, на приятеля, на всички, които обичаме и които ни обичат. В тази прегръдка се изявява Божията Любов към нас.
към текста >>

В тази прегръдка е обичта на майката, на бащата, на брата, на сестрата, на приятеля, на всички, които обичаме и които ни обичат.
После хвана ръцете на Скитника, целуваше ги и питаше: „Къде я намерихте? ” Скитника се усмихна и нищо не каза. Хората не разбираха този език на Пространството, което се грижи за нас и ни пази. Те не знаят, че Пространството е живо и участва в нашия живот, даже в най-малките неща. Ние бихме замръзнали, ако не беше тази топла прегръдка на Живото Пространство, което се грижи за нас и ни пази. В тази прегръдка е обичта на майката, на бащата, на брата, на сестрата, на приятеля, на всички, които обичаме и които ни обичат. В тази прегръдка се изявява Божията Любов към нас.
към текста >>

В тази прегръдка се изявява Божията Любов към нас.
” Скитника се усмихна и нищо не каза. Хората не разбираха този език на Пространството, което се грижи за нас и ни пази. Те не знаят, че Пространството е живо и участва в нашия живот, даже в най-малките неща. Ние бихме замръзнали, ако не беше тази топла прегръдка на Живото Пространство, което се грижи за нас и ни пази. В тази прегръдка е обичта на майката, на бащата, на брата, на сестрата, на приятеля, на всички, които обичаме и които ни обичат. В тази прегръдка се изявява Божията Любов към нас.
към текста >>

0.80822396278381