Търсене в текстове за 'Кокиче'

Изкачихме се по опасното място на височината от запад от манастирчето и над Арифовата воденица потеглихме нагоре за кокичета.
След разпущането на учениците вземахме апарата и потеглихме четиримата за монастирчето. Весели бяхме всички. Гостите останаха доволни от това, че са дошли днес на първа пролетна разходка. Направихме снимки над тепавицата на Мустафата. И после, още една при манастирчето. Изкачихме се по опасното място на височината от запад от манастирчето и над Арифовата воденица потеглихме нагоре за кокичета. Аз нито едно не откъснах, но гостите не ги щадяха, а беряха букет. След това нагоре по поляните слязохме над селото къде училищните ниви и си дойдохме в училището. Часът бе 6. Нахранихме се хубаво, и към 9 ч, след като им лосвирих, си потеглиха за Опака. Димитър, Енчо и аз ги изпратихме до чешмата към Опака.
към текста >>

13. 1929 година - продължение

Пролет иде, а още нищо не мърда, само пролетните цветя са изникнали - минзухар, кокиче, теуменуга, синчец, зюмбюл, лисича опашка и др. някои.
17.IV.1929., [сряда] Тая заран дъжд валеше, но се преобърна на големи парцали от сняг. И цял ден е много студено. Хората се оплакват, че ще изморят овцете и козите, особено малките се много намалиха. Студ много голям, голяк. Аз от тая сутрин мажа канцеларията. Пролет иде, а още нищо не мърда, само пролетните цветя са изникнали - минзухар, кокиче, теуменуга, синчец, зюмбюл, лисича опашка и др. някои. Копривата едва направихме по 1-2 чорби и сега я изгори големият студ. Четох за „Светило на тялото ти е окото" и „Двама свидетели". „И във вашия закон е писано, че свидетелството на двама е вярно" - това са двамата свидетели а човека: умът и сърцето, двамата философа, които учат човека всякога; и той трябва винаги поука от тях да вземе, но не само от единия. Те са двете Богини-сестри, слезли от небето, обичащи се горе много, неразделни, а слизайки да помагат на човечеството, се опорочили, обезобразили, забравили се една друга и създали два култа в човечеството: култа на науката и култа на сърцето - на религията, и се борят всеки с доводи и доказателства, че единият е по-прав от другия. Науката оборва религията и религията - науката и така, вечен спор на двете близки и неразделни някога сестри.
към текста >>

Вечерта им свирих с цигулката и пяхме „Кацнал бръмбар на трънка" и „Бялото кокиче".
Води ме и в хубава, макар и частна дъбова гора, Кюдечер, където тя си ходела често. Там изядохме един хубав портокал, който аз носех от София. С особен усет в сърцето и душата бяхме през целия ден, но мен ми бе тежко малко, защото бях изморен. Към 5 ч се завърнахме в с. Туден, за да сготвим нещо, та кога си дойдат Поп Христови, да има вечеря. Вечерта им свирих с цигулката и пяхме „Кацнал бръмбар на трънка" и „Бялото кокиче". Легнахме пак къде 11 ч . 29.IV.1929., понеделник Станахме. Ето, дъжд валяло през нощта, вали и сега. Обаче прекалено ще е да стоя, аз трябва да си ходя, защото съм на чужда къща. Еленка се приготви.
към текста >>

14. 1930 година

Вечерта дадохме тамо вечеринка с тамошните деца, също Генов от Туден с 2 номера и аз и Еленка свирихме 2 пъти и аз изпях „Аз съм бялото кокиче".
Свърши се нарядът с добро и духовно настроение. Мъгла е припаднала по планината и гъста е, обаче не бе много студено и изгрев няма. В квартирата си бях в 7.30. Стр. 498 - „Господи, да прогледнем! " На обед отидох в с. Равна. Вечерта дадохме тамо вечеринка с тамошните деца, също Генов от Туден с 2 номера и аз и Еленка свирихме 2 пъти и аз изпях „Аз съм бялото кокиче". Вечерта спахме у Симо Игнатов (у дядови Илови). 23.III.1930 год. Цял ден прекарахме аз и Генов при Еленка. Свирихме, пяхме и в 5 1/2 си разотидохме. На отиване нещо тъга ме налегна по нещо.
към текста >>

15. Дневник VII. 24.ХI.1941 год. - 14.ХII.1943 год. - Продължение 2

VIII. Писма на Боян Боев до Елена Хаджи Григорова и до Пеню Ганев. Разговори с Учителя, изпращани от Боян Боев

Снощи полковникът ме извика, повика и други офицери и ме замоли да изпея, за да научат текста и мелодията на песента „Бялото кокиче".
Покрай каквито постройки минахме и нямаше хора в тях, бяха опожарени. Бедни планинци, като чули, че войската иде, си изнесли покъщнината вън и очакват къщите им да бъдат запалени. Войниците разграбиха и разпръснаха сиренето по пътя и др. неща. 17.Х.1943 год., неделя, над река Дрина (Моят рожден ден) Чисто, ясен слънчев ден. Нощта бе студена и хладна, та след 12 ч нощес до разсъмване бях все буден. Снощи полковникът ме извика, повика и други офицери и ме замоли да изпея, за да научат текста и мелодията на песента „Бялото кокиче". След полунощ на ума си пях много братски песни, но не и с уста. Сънувах, че една млада красива ханъмка с бяло лице, облечена в черни, но спретнати, хубави ханъмски дрехи, както жените на богатите турци в гр. Нови пазар, дойде при мене и ми махна военното таке от главата и ме запита на що се дължи оголяването на главата ми. Малко преди тоя сън сънувах двама турци, нещо с тях имах разговор. * Денят целият бе слънчев, приятен.
към текста >>

16. 7. Писмо на Боян Боев до Елена Хаджи Григорова и Пеню Ганев от 31.VII.1929 г.

III. тетрадка. I. Из разговорите с нашия любим Учител. Ана Шишкова

Когато срещна кокиче, бръмбарче, аз ги считам за деца на ангелите.
Вие казвате: „Остаряхме." Отсега нататък трябва да се подмладявате. Отсега, който не се подмладява, ще бъде бит. Оставете мъртвите да погребват своите мъртви. Затова трябва да влезем да живеем в изобилието на благодатта на Божията любов. Постарайте се всеки ден по 10-20 минути -1/2 час да мислите, че сте малко дете, на 7-8 год., ходите с читанка и букварче на училище, баща ви ви праща. Когато срещна кокиче, бръмбарче, аз ги считам за деца на ангелите. С братски поздрав: Б. Боев
към текста >>

17. 133. Дрехите на радостта и на скръбта

III. Стихотворения от Ана Шишкова

Дърветата у нас зимно време почиват, а в техния свят си отиват, говорят си; от пролет дойдат и се радваме на кокичето, на дървото, на ясното небе.
Вятърът свършва работата, гневът ти изчезне. С вода да те залеят, ставаш разположен. Те са музикални тонове. На цветята формите, уханието, шумоленето на листата са тонове, изменят настроението. В свят сте красив, радвайте се, благодарете на Бога! Дърветата у нас зимно време почиват, а в техния свят си отиват, говорят си; от пролет дойдат и се радваме на кокичето, на дървото, на ясното небе. Цветето казва: „Вижте майка ни, сега повече майка слушаме."
към текста >>

18. Ана Шишкова - Стихотворения

II. Стихове в сп. „Всемирна летопис'. Мара Белчева

Най-напред в градинка мала, Бялото кокиче, Що пролетта предвещава, Нежно, кат момиче.
Тях позор не може никога покри, защото ги вече грехът не души. (И още много, много има най-разнообразни. Най-много са молитвите й.) Панагюрище, ул. „ Оборище" 16, Донка Славкова Две стихотворения, написани от Ана Шишкова на гърба на нейна снимка от 26.XII.1940 г., София, Изгрев Трупа, трупа и наваля Снегът по земята, А вътре в мене е топло, Радва се душата. Че след малко ще да грейне, Ясното слънчице, Ще се стопят снеговете, Ще цъфне цветенце. Най-напред в градинка мала, Бялото кокиче, Що пролетта предвещава, Нежно, кат момиче. 3.І.1941 г. Ето вчера, днеска грее, Милото слънчице, Топи снега, тече вода, Ще израсте цветенце. Колко много ги обичам, Кокичетата бели, Които не се страхуват От снега дебели! И нашата баба Анка Е кокиче бяло, Не се бои от мразове, Рано разцъфтяло.
към текста >>

Колко много ги обичам, Кокичетата бели, Които не се страхуват От снега дебели!
„ Оборище" 16, Донка Славкова Две стихотворения, написани от Ана Шишкова на гърба на нейна снимка от 26.XII.1940 г., София, Изгрев Трупа, трупа и наваля Снегът по земята, А вътре в мене е топло, Радва се душата. Че след малко ще да грейне, Ясното слънчице, Ще се стопят снеговете, Ще цъфне цветенце. Най-напред в градинка мала, Бялото кокиче, Що пролетта предвещава, Нежно, кат момиче. 3.І.1941 г. Ето вчера, днеска грее, Милото слънчице, Топи снега, тече вода, Ще израсте цветенце. Колко много ги обичам, Кокичетата бели, Които не се страхуват От снега дебели! И нашата баба Анка Е кокиче бяло, Не се бои от мразове, Рано разцъфтяло.
към текста >>

И нашата баба Анка Е кокиче бяло, Не се бои от мразове, Рано разцъфтяло.
Че след малко ще да грейне, Ясното слънчице, Ще се стопят снеговете, Ще цъфне цветенце. Най-напред в градинка мала, Бялото кокиче, Що пролетта предвещава, Нежно, кат момиче. 3.І.1941 г. Ето вчера, днеска грее, Милото слънчице, Топи снега, тече вода, Ще израсте цветенце. Колко много ги обичам, Кокичетата бели, Които не се страхуват От снега дебели! И нашата баба Анка Е кокиче бяло, Не се бои от мразове, Рано разцъфтяло.
към текста >>

19. 1. Сп. „Всемирна летопис, год. II, кн. X, 31.XII.1922 г., с. 262-263

VI. Очерци за Мара Белчева

Край стобора кокичето изнича, нетърпеливо в свойта самота, - кога цвета на теменужката ще се покаже: то има толкова да й разкаже!
Като съдим по тия признаци, мъчно може да се заключи, че животът на първата представлява само един радостен химн на ранна пролет, а на втората - един тъмен, надгробен кипарис. По-скоро сме наклонни да приемем, че леко хвърчащата птичка има нужда от по-философско вдълбочение в превратностите на живота, а потъмнялата жрица на разрушения храм - от по-светла вяра в радостите на тоя живот. И в желанието си да изоставим и забравим екцесите на двете авторки, които не хармонират с Божествената правда и с възвишената любов, в храма на която всички тряба самоотвержена да служим, ние ще цитираме тук неколко най-хубави бисери от двете стихосбирки като доказателство на тоя трогателен жизнерадостен лиризъм, който бихме желали и двете да задържат и развият. Из „На прага стъпки" I. В усмивката на пролетния ден снегат стопен от стрехите в градината се стича. Край стобора кокичето изнича, нетърпеливо в свойта самота, - кога цвета на теменужката ще се покаже: то има толкова да й разкаже! II . Кокиченце, за мене брано, от него дар на обичта - от всички минало най-рано през портите на пролетта! Ела ми научи душата как да цъвти в снега и тя, и да извади из земята сълзиците на радостта. III . През рамо хвърлих чашата световна; разкъсах багреница; на помисъл обрекох се върховна сега - и нейна жрица - понесох тежкото й бреме.
към текста >>

Кокиченце, за мене брано, от него дар на обичта - от всички минало най-рано през портите на пролетта!
И в желанието си да изоставим и забравим екцесите на двете авторки, които не хармонират с Божествената правда и с възвишената любов, в храма на която всички тряба самоотвержена да служим, ние ще цитираме тук неколко най-хубави бисери от двете стихосбирки като доказателство на тоя трогателен жизнерадостен лиризъм, който бихме желали и двете да задържат и развият. Из „На прага стъпки" I. В усмивката на пролетния ден снегат стопен от стрехите в градината се стича. Край стобора кокичето изнича, нетърпеливо в свойта самота, - кога цвета на теменужката ще се покаже: то има толкова да й разкаже! II . Кокиченце, за мене брано, от него дар на обичта - от всички минало най-рано през портите на пролетта! Ела ми научи душата как да цъвти в снега и тя, и да извади из земята сълзиците на радостта. III . През рамо хвърлих чашата световна; разкъсах багреница; на помисъл обрекох се върховна сега - и нейна жрица - понесох тежкото й бреме. И влезох с теб да служа служба мирна на хубостта във храма, - души, където, като от измирна чад, в небесата двама молитствено да възнесеме. IV. Тука е тихо.
към текста >>

20. 3. Сп. „Българска реч, год. XI, кн. 7 (IV.1936), с. 217-219, Е.Багряна

СВОБОДНИ ХОРА - ПЪТЯТ НА ИЗБРАНИТЕ

Нито пък когато случайно я намерих една вечер да пътува самотна, свита в едно третокласно купе, в чужбина... Тъй както не се затъмни и вчера, гледайки я така страшно променена от досега на смъртта, гледайки белите й мъртви коси, които така естествено се сливаха с белите кокичета на избликващата пролет и образуваха сребърен ореол около лицето й като на светица.
И един човешки образ и един човешки живот, издържани в своята линия открай докрай. Една външна красота, съчетана с вътрешна красота в неразривна цялост - вещо толкова рядко днес - не само като жива човешка личност, а и като идеално произведение на изкуството. Спомням си оня светъл образ за нея, който си бях създала в ученическите години, без да съм я виждала, а само от скицата й в „На острова на блажените" и от „Псалом на поета" на Пенчо Славейков. Когато десет години по-късно ме представиха на нея, оня светъл образ не се затъмни. Той не се затъмни и когато една ранна лятна сутрин я сварих на връх Мусала, обърната към изгряващото слънце. Нито пък когато случайно я намерих една вечер да пътува самотна, свита в едно третокласно купе, в чужбина... Тъй както не се затъмни и вчера, гледайки я така страшно променена от досега на смъртта, гледайки белите й мъртви коси, които така естествено се сливаха с белите кокичета на избликващата пролет и образуваха сребърен ореол около лицето й като на светица. И мисля, че духът на Пенчо Славейков я е посрещнал на прага на вечните селения все със същите безкрайно топли, незабравими думи, на които наистина струва да посветиш целия си земен живот: „Ти моя гърлице, другарко моя вярна..." Е.Багряна
към текста >>

21. Любомир Лулчев II. Творчество: В светлината на Учителя III.

ТОМ 20

Когато кокичето наднича през снега, другите спят още.
Те са живите - будните! Другите - когато се събудят. Защото, ако събудиш неготовия (негодния), той ще отнеме и твоето време безполезно. Той има своето време, когато неговото слънце ще го огрее - и той ще се пробуди и цъфне. Всички цветя не разцъфват в един ден. Когато кокичето наднича през снега, другите спят още. Това е и неговата стойност и заслуга - да чувствува пролетта тъй отдалече и вижда слънцето и през облаците! Човек може да яде нещо и да го мисли, че е храна. Но не е важно какво той мисли, а дали е храна в действителност. Храна е това, което дава живот -продължава и разширява живота, внася светлина, увеличава възможностите. Който злоупотребява със свободата, става непременно роб.
към текста >>

22. IX. СРЕДНОЩНА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ

ПРЕД ГОЛЕМИЯ ВЪПРОС

ТОМ 20

А то е все едно да питам защо кокичето е бяло, а теменугата е оцветена тъй разкошно... защо?...
«В училището млад или стар учи, но програмата не реди - това не е твоя работа» - спомни си той думите на Учителя. «Земята е училище, тоя живот е училище...» Да, така е, но... И той сеща, нещо се бунтува вътре в него. Защо в това училище едни учат с баници, музика и пухени възглавници, топли стаи, а други - гладни, окъсани, често без хляб, често без покрив, а понякога и без здраве и надежда за утрешния ден? Защо? И той си вперва погледа в сивотата на ранното утро, опрял горещо чело в стъклото на прозореца. Защо? А то е все едно да питам защо кокичето е бяло, а теменугата е оцветена тъй разкошно... защо?... защото в живота всичко Е... А ние, ние всички тогава? - пита се Генко и стиска юмруци неволно. Разбирам, ако съм някой недъгав, слаб, едва дишащ - аз ще приема всичко това, но тогава защо природата ми е дала тия сили? Нима ще е толкова глупава? Нима тя не е предвидила място за тях?
към текста >>

23. Любомир Лулчев V. Вестник «Алфа»

1. ЕДИННИЯТ ФРОНТ

ТОМ 20

През дебелия сняг на окървавената с братска кръв земя, станала кост от костите на своите труженици, малките главички на белоцветните кокичета подават своите усмихнати лица към изгряващето слънце.
От векове и векове светлината е отделена от тъмнината. И едната има свои същества и носители, и другата има свои адепти и учители. В един и същи свят работят и едните, и другите, но тоя, който има светлина, не се спъва по своя път. Тъмнината ражда незнанието, заблудата и грешката, а те от своя страна - насилието и смъртта. Светлината носи знанието, а знанието - проумяванието, че един е Творецът, Незнайното, Безконечното, което ний можем да разберем само като всеобемаща любов, в която живеем и се движим; безграничен извор, който не оскудява, върховна мъдрост, която прави от всяка душа чедо Божие, син на безсмъртието, единна по природа, единна по битие. През дебелия сняг на окървавената с братска кръв земя, станала кост от костите на своите труженици, малките главички на белоцветните кокичета подават своите усмихнати лица към изгряващето слънце. Души счупват вече ледено покривало, сковано от омразата и ненавистта, и търсят светлината, стремят се към истината, жадуват за любовта. И техният зов стига дори до Бога: Той праща еднородния Си син, да им донесе лъчите на живота! И тези, до които тези лъчи на живот са се допрели, наричани с разни прозвища и имена от хората на тъмнината, ръце да си подадем, земята да опашем от единия до другия край, да вдигнем глас към всички, мощен глас и зов: «Братя, да бъде светлина! Братя, смъртта е рожба на греха, а грехът - на тъмнината. Братя, Бог е любов - и ний всички Негови деца сме!
към текста >>

24. XI. Писма от Светозар Няголов до сестра му Величка Няголова, живуща във Франция

ТОМ 21

Има свежа трева, кокичета.
В ума си превръщай всичките отрицателни транзити в положителни, и те почти няма да ти действат. Мисълта е велика Божия сила. От известно време тук падна доста дъжд. През февруари валя с гръмотевици. Постепенно пролетта настъпва. Има свежа трева, кокичета. Витоша е в сняг, а често, забулена в мъгли. За Благовест ще му дойде времето и той ще се събуди и ще продължи твоята работа и ще свърши онова, което ти не си свършила. Небето има велик план за всяка душа. Тук, на земята, минаваме за най-прости, но каквото помислим, кажем, става. Горе другояче гледат на нас и на големите усилия, които правим да служим. Р.S.
към текста >>

25. XXII. Любомир Лулчев и Стевка Стойчева

Б. ПИСМА НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ДО СТЕВКА СТОЙЧЕВА, ВПОСЛЕДСТВИЕ НЯГОЛОВА-ПРОДЪЛЖЕНИЕ 1

ТОМ 21

То е тихо като утринен ветрец, нежно ще ти го пратя ... преписано... като листенцето на току-що цъфнало кокиче и често като люлеющата се при зората на изгрева капчица роса... То е беззвучно, но все пак понятно.
Още колко много има да учим - тъй много! А да бъда човек кротък и смирен е тъй необходимо! Да се смалиш е цяла наука - нещо повече - изкуство, което не всеки му се поддава достатъчно. Тая вечер в школата Учителят говори също за смирението и пр. Пиша - а вечерта пристъпва леко - и при всяко вдигание главата хоризонт е все по-тъмен и като че ли се е приближил... Това, което не ти пиша, ти го знаеш. То е тихо като утринен ветрец, нежно ще ти го пратя ... преписано... като листенцето на току-що цъфнало кокиче и често като люлеющата се при зората на изгрева капчица роса... То е беззвучно, но все пак понятно. Знаеш ли, когато ти пиша, винаги имам чувството, като да си ми родно дете! Като че ли съм ти майка - смешно звучи, а не може да се характеризира по-вярно, това, което изпитвам, с други думи. Дали тя не е при мен? (За моята майка казва - бел. на Стевка Стойчева) И мъчно и свидно ми е за теб и твоите мъки, като за дете, откъснато от неговата майка!
към текста >>

26. 5. Последните стъпки на Учителя из планината Витоша

ТОМ 22

Тогава местността „Бачище", Церова поляна, Бранкова бачия - кариерата, и Голината са покрити с пъстроцветен килим от различни планински цветя: синя тинтява, омайниче, теменужки , кокичета, минзухари , незабравки, синчец, иглики, лютичета, жълтурчета, здравец и др.
5. Последните стъпки на Учителя из планината Витоша Друга част на Витоша, която Учителят посети и внесе импулс в живота и знание за природата - беше Западна Витоша, над село Мърчаево, с връх Острец, връх Силимица и хижите около тях. Още след отиването на Учителя в село Мърчаево той извежда братята и сестрите нагоре в местността „Бачище", където от една поляна посрещат изгрева и играят Паневритмия. През 1944 г. Учителят прави последния братски събор на връх Острец, хижа „Еделвайс" и завършва с беседа на Марина поляна.* Това са много красиви местности, особено през пролетта по пътя от село Мърчаево до връх Острец. Тогава местността „Бачище", Церова поляна, Бранкова бачия - кариерата, и Голината са покрити с пъстроцветен килим от различни планински цветя: синя тинтява, омайниче, теменужки , кокичета, минзухари , незабравки, синчец, иглики, лютичета, жълтурчета, здравец и др. Това е през месец май, когато природата е рай. Чистият въздух и водата носят здраве и сили на всички, които посещават тези красиви места. След завършването на събора на 28 август 1944 г. Учителят нарежда на приятелите да слязат в село Мърчаево, а той остава последен с брат Борис и го кара да легне и напише под една пейка на Марина поляна:** „ 1. Мир по цялата земя. 2.
към текста >>

27. 10. КАК ЗАПОЧНАХ ДА ПИША ПРИКАЗКИ

Милка Периклиева

ТОМ 23

След някой ден - все така по пътя, измислих приказката за «Живота на едно камъче», «Снежната царица и първото кокиче» и т. н.
Докато стигнах у дома, приказката звучеше в съзнанието ми отначало докрай. За първи път се върнах неусетно вкъщи. Преди да си легна, написах първата си приказка: «Кукленият град». На следния ден я разказах на децата в училището. Те я харесаха и искаха да я повтарям дни наред. След някой ден - все така по пътя, измислих приказката за «Живота на едно камъче», «Снежната царица и първото кокиче» и т. н. Скоро във вестник «Нови дни» започнаха да излизат мои приказки. В дъжд, в сняг, в мраз... вървях усмихната и мислено разговарях с моите герои от приказките. Условията се превъзмогват, когато човек мисли за нещо полезно и не се оплаква. «Всяко изпитание идва за добро» - беше ми казал Учителят.
към текста >>

28. 193. Защо намерих загубената си писалка

Весела Несторова

ТОМ 24

То се спуснало надолу по склона и там цъфтяло кокиченце.
(Забележка: Виж "Изгревът" т. XXIII, с. 758-790, а за датата на провеждане на курса вижс. 773-785) Учителят дълго ми говори на 14 юни и каза, че ще ходя да предавам Паневритмия четири пъти седмично. Той ми каза и следното: "Едно поточе, като потекло в планината стигнало до една скала и очаквала тя да го приеме с отворени обятия, но тя го блъснала далеч от себе си, когато то се ударило в нея. То се спуснало надолу по склона и там цъфтяло кокиченце. Поточето минало връз него и го навело. Кокичето почувствувало тежестта на поточето отгоре си. В мъчението слизаш, в труда се възкачваш, в работата си на равното, в полето - гладко върви. Мажорната гама е слизане, минорната възкачване, а двете хармонирани е най-доброто. В минорната има 3/4 интервали, а в мажорната - половин тон, по- големи стъпки." Учителят ми даде думи за народната песен "Запретни, Вело, моме", да ги нагодя за мелодията.
към текста >>

Кокичето почувствувало тежестта на поточето отгоре си.
758-790, а за датата на провеждане на курса вижс. 773-785) Учителят дълго ми говори на 14 юни и каза, че ще ходя да предавам Паневритмия четири пъти седмично. Той ми каза и следното: "Едно поточе, като потекло в планината стигнало до една скала и очаквала тя да го приеме с отворени обятия, но тя го блъснала далеч от себе си, когато то се ударило в нея. То се спуснало надолу по склона и там цъфтяло кокиченце. Поточето минало връз него и го навело. Кокичето почувствувало тежестта на поточето отгоре си. В мъчението слизаш, в труда се възкачваш, в работата си на равното, в полето - гладко върви. Мажорната гама е слизане, минорната възкачване, а двете хармонирани е най-доброто. В минорната има 3/4 интервали, а в мажорната - половин тон, по- големи стъпки." Учителят ми даде думи за народната песен "Запретни, Вело, моме", да ги нагодя за мелодията. "Светли дни, мамо, настанаха за млади момци в тези нови времена; не моми и момци на баща си имането да делят и да се карат и бият, а да служат на баща си, доброто да проявят. Братя и сестри да се не карат и ритат, а братски да живеят и милват, та баща си да радват." В.К.: На с.
към текста >>

29. III. БЕСЕДИ ПО ОТЕЧЕСТВОЛЮБИЕ. ЛЮБОВ КЪМ ОТЧЕСТВОТО

Лазар Михайлов Котев

ТОМ 25

В отечеството си той посрещнал вълшебната пролет с пременената в дивна зеленина и пленителна пъстрота природа, с белоснежното кокиче, златния минзухар, буйния кукуряк, нежния синчец и сладкото чуруликане на славея, и всичко това го е пренасяло благоговейно към небето и го е карало да благославя неволно великия творец, създателят на тази райска родна земя.
III. БЕСЕДИ ПО ОТЕЧЕСТВОЛЮБИЕ Лазар Михайлов Котев София, Лазар М. Котев, 1939.112 с. ЛЮБОВ КЪМ ОТЧЕСТВОТО Скъпо е Отечеството за човека. В него той за пръв път е бил озарен от животворните слънчеви лъчи, изпитал е горещата майчина любов и нежните майчини целувки и милувки; в него, заобиколен от най-близките на сърцето си хора, той е бил гален и милван, бил е предмет на общо внимание и нежни грижи и е плувал в доволство, щастие и блаженство. В отечеството си човек е прекарал най-щастливите си дни, най- крехката си възраст - детинството, когато безгрижен и невинен като ангел, свободен и волен като птичка, радостен и щастлив, той е припкал неуморно и ненаситно по цял ден с милите си другарчета, прелитал е като пеперудка от едно място на друго, любувал се е на чудно красивата природа, и всичко туй е омайвало и пленявало впечатлителната му детска душа. В отечеството си той посрещнал вълшебната пролет с пременената в дивна зеленина и пленителна пъстрота природа, с белоснежното кокиче, златния минзухар, буйния кукуряк, нежния синчец и сладкото чуруликане на славея, и всичко това го е пренасяло благоговейно към небето и го е карало да благославя неволно великия творец, създателят на тази райска родна земя. Да, свидна е за човека родната земя! В нея той е прекарвал златното си детинство; всеки храст, всяка могилка, долчинка, горичка, полянка, крият в себе си мили и скъпи спомени за него - спомени, врязани дълбоко в крехката му душа и нежното му сърце. Тия спомени няма да се заличат никога; те го привличат и привързват с непреодолима сила към свещената родна земя, към незабравимото бащино огнище. Наистина, може ли човек да забрави милия майчин образ и образа на близките до сърцето му същества? Те са завладели цялата му душа, не се отделят от нея, стоплят сърцето му и го крепят, насърчават и утешават в дни на премеждия, несполуки и нещастия, в дни на изпитани, скърби и неволи.
към текста >>

30. Стихове на Димитър Сотиров

Димитър Сотиров

ТОМ 25

Кокиче, минзухар, теменужки свежи, прекрасен Божи дар с пролетни копнежи отправят своя взор към ведри небеса, цветя в молитвен хор сред бисерна роса, Пролетта пулсира у всяка земна твар, пътят да намира към слънчеви олтар.
Така човек задачата си ще изпълни, за която е бил на Земята проводен, и от нея велико нещо ще покълне, част от безкрайния всемир, духът освободен. Чаровен танц танцуват снежинки белокрили, те се радват, палуват, прегръщат и целуват поляни и могили. Те идват от безкрая и носят радост нежна, жадувана омая в саможертва безбрежна. По своя път незнаен умират неродени, с Духът се свеж ухаен В стремежът всеотдаен от вяра окрилени, мир навсъде да цари, да е в белота светът, благост да го озари, всички в нея да блестят. Невидим път чертаят снежинки нежнокрили, но няма да узнаят началото на края, защо са се родили. Кокиче, минзухар, теменужки свежи, прекрасен Божи дар с пролетни копнежи отправят своя взор към ведри небеса, цветя в молитвен хор сред бисерна роса, Пролетта пулсира у всяка земна твар, пътят да намира към слънчеви олтар. Цветя из полето, духът на пролетта, лъчи от небето, светът на радостта. Пролет, сини небеса, радост и неземен чар, капки бисерна роса, дар пред святият олтар. Песни, слънчеви лъчи откликват от сърцето, сякаш Божи химн звучи пристигнал от небето. Пролет, въздух и мечти пак ще ръсят нежен цвят. Пролет дивна, все си ти, вечно си жадуван свят.
към текста >>

31. ЯНУАРИ 1918 г. - 15 ДЕКЕМВРИ 1918 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Кокичета, теменуги.
Писах Му и всичко, всичко Му разказах за тука. Писах и на Михайловски -не може ли да ми намери някоя работа. Клепачите ми отекли от плач. Сълзите ми сами се ронят. Косата ми към ухото плисна в белота... Природата се оживи. Кокичета, теменуги. Нашите теменуги имат особен лъх, не са като тия що продават по софийските улици. Синчец, минзухар. Навсякъде красота, навсякъде нов живот. Немско писмо! От Юлиус ли?
към текста >>

32. 2 МАРТ 1928 г. - 26 АПРИЛ 1928 г.

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

По пътя вървя като царица - пролетният ми вълнен костюм блести като кокиче, хубав и елегантен.
Ужасна е бедността! Тя като че ли извира от самата същина на човека и мъчно е да я затиснеш с някой дар, подобно опита да запушим с камъни и кал някой буен извор - той продължава да се разлива и тече. Колко се радвам, че аз не приличам на бедна, нито ме считат за такава! Само „Асавита” видя належащата нужда в училището и помогна. Иначе - никой. По пътя вървя като царица - пролетният ми вълнен костюм блести като кокиче, хубав и елегантен. Разполагам винаги с топла вода и затова дрехите ми и тялото ми блести от чистота. Моята изкусна игла умее да поправи старото и да го направи като ново. Ах, да, богатството или сиромашията са нещо вътрешно. Те идват отвътре. 26 МАРТ 1928 г.
към текста >>

33. 2.1.2. Благовещение, [7] Април 1922 г., петък, [Витоша]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Тя разправя за тежката зима, за дебелия кожух на снега, що едвам я спасил от Вятъра Горянин, за кокичето, песен на безименна подранила птичка.
Кална, не кална земята, разметнала е тя на показ своите жълти басми и се хвали на вятъра и снежинките: „Хей, гледайте какво си отъках зимъска.” Кукуряка и той се хвали. Той гледа да я надвика: „Да, но аз първи си отъках платното, ти комай пак закъсня! ” Здравецът показа само предното кросно на своя стан и посочи към задното - още малко ми остава да го дотъка и сетне ще видите. И наистина, още свити и бледи, благоуханните му листенца показват нежното зелено платънце, едвам завило кросното няколко пъти. Тревата вече вредом се е появила. Тя разправя за тежката зима, за дебелия кожух на снега, що едвам я спасил от Вятъра Горянин, за кокичето, песен на безименна подранила птичка. Планинският поток, освободен от леда, буйно скача по белите камъни и тича към долината. От всички тия пролетни гости като че ли се чува радостно пение. Някъде из камънака Орфей сладкогласни се е скрил, кой тихо подръпва струните на своята златна арфа, не вдигнал още целия си глас, още не запял и засвирил с пълни гърди. Още Пан Козлоноги надува своята свирка и издава късни и изчезващи звуци на бягащата зима. Отвред потоци.
към текста >>

34. 2.1.43. Едди гьол, 21 юли - 22 август 1930 г., [Рила]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Първо „Аз съм бялото кокиче”, после „Тъги, скърби”, „Киамет Зену”, „Нева санзу”, „Благославяй, душе моя”.
Идва Учителят. Всички ставаме на крака. И той ни поздравява с дясната ръка, отговаряме му с лявата. Това е новия поздрав, който от лани е вече в употреба от нас. Сяда и той на кръга и ние запяваме. Първо „Аз съм бялото кокиче”, после „Тъги, скърби”, „Киамет Зену”, „Нева санзу”, „Благославяй, душе моя”. После ставаме за вечерна молитва, поемаме пътя, гдето застанали до моста, между двата огъня, оглеждаме чаровната звездна нощ, и белия платнен град, накацал по хълмовете, притаен върху гърдите на майката природа. 25 юли [1930 г.], петък След молитва и закуска пак трудова. Довършваме почнатия път, засипваме го с дребни камъчета. След това сме при Белия извор. На бързо скована тарга, братя донасят един голям къс млечно бял кварц.
към текста >>

35. 2.1.50. Благовещение, 7 април 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]

8.1.3. Петте концерт-рецитали за евангелистите методисти по програмата на “Изгревът...” през 2010 г. и том XXIV

Кокиченце мило откривам!
Духа топъл, остър вятър, уместно е гдето си взех вълнен жакет и пелерина, и топла шапка; уместни са и подкованите ми високи обуща. Вървя след всички. Искам да вървя полека, да се нагледам на всичко. Снегът е стопен. Заглеждам се по храстите. Кокиченце мило откривам! Как се е скрило тук, скромно, тихо, мълчаливо! Край него откривам още, още. Около тях още купчинки снежец, останки от зимното им жилище. Дървесните клони, още голи се надули странно. По тях червени очички, които след няколко дена ще се разтворят в свилена шумица.
към текста >>

36. 8.1.3.7. Концерт-рецитал на 4 декември 2010 г. Светкавиците и гръмотевиците за концерта на 4 декември 2010 г.

Глава 1. Разговор с великото

„Аз съм бялото кокиче” 12.
„Шуми” 7. „Братство и единство” Част II 8. „Запознаване” 9. „Берхан Ази” 10. „Цветята цъфтяха” 11. „Аз съм бялото кокиче” 12. „Време е да вървим” 13. „Весел ти бъди” 14. „Поздрав на Учителя” Д. Скрижалите на Учителя, Мировият Учител и Всемировият Учител и техните Школи ВСЕМИРОВИЯТ УЧИТЕЛ - БЕИНСА ДУНО И БОЖЕСТВЕНАТА ТРОИЦА Когато Божествения Дух слиза - създава се Учителят. На 7 март 1897 г.
към текста >>

37. 6.5. Музикален живот

ТОМ 28

“Аз съм бялото кокиче” и “Който живее под покрива на Всевишния”' - първите стихове на 91 псалом.
Има песни и от И. Попов и още други ученици, които безкористно са включили своите сили и дарование при изграждането първите стъпки на нашия музикален живот. По-късно, когато песните на Учителя се напечатват в стройни сборници, беше истинска радост близо до себе си да имаш песните и да разчиташ нотите. Едно име, което липсва от 11 сборник на всичките песни на Учителя и тия на учениците липсва - това е името на Христо Дързев. Той напусна рано земята и остави две песни, които също липсват от сборника, песни, които никога не са преставали да се пеят, песни които звучат чисто и мелодично, бълбукащи като зареяно в планините кристално изворче. “Аз съм бялото кокиче” и “Който живее под покрива на Всевишния”' - първите стихове на 91 псалом. Тези две песни влязоха в музикалния живот и се влязоха дълбоко в сърцата на учениците. Много бяха ония музикални работници, които безкористно се включиха в този поток от нестихващ устрем и работа при изграждането на музикалния профил, който блестеше и сияеше - Учителят по-късно закръгли образа и му даде внушителен вид. Ония, които се погрижиха да уловят, да съхранят и да предадат в печатно произведение цялото музикално наследство, бяха самоотвержени и добри работници - музиканти и обичаха премного музиката на Учителя. До 1958 година, когато салонът и братските имоти бяха одържавени по време на школните часове и неделните събрания, по време на празниците и съборите се пееше много. Даваха се концерти, сега вече не само хорови, но и инструментални, салонът се пълнеше и животът течеше.
към текста >>

38. 17. Празниците на Изгрева

Част 1. ИЗГРЕВА (София, V.1977 г.)

ТОМ 28

Постановката не се променяше от това дали беше обикновен делник или празник, еднакво красотата тук грабваше очите и пленяваше сърцето с цъфтежа на дърветата на пролет, със свежата зеленина на тревните площи, с разнообразието на цветята, цъфтящи през всичките сезони - от ранните кокичета до лалетата, от розите до белите лилии и кремове и се стигне до хризантемите; с бялата покривка през зимата, която придаваше тържествен вид на Изгрева; със пресния дъх на пролетните и есенните валежи и с многото слънце, което те намираше отвред, където и да застанеш, слънце!...
Празници и делници - звучи странно и невероятно, но ето представите за многото дни, за всичките дни през онова време - цикъл от време наречени години, не са нищо друго, а празници - подредени, наредени, нанизани в една нескончаема верига, където обстановката външна и вътрешна през всичките сезони беше една и съща; смеем да кажем: Празнични. Дали светът днес се е променил, или нашето виждане, което днес ни връща назад и се сили да обхване цялата материална и духовна панорама на това, което беше. Едно чувство, и един усет и една строго определена линия по която мисълта се движи, набелязала си вече обектите и много будна и жива за детайлите, се сили да стигне до дълбокото, съкровеното, интимното, където един живот се разлистваше внушителен със своята красота и съдържание. Но нека бъдем точни, нека, когато пишем за реални неща - достоверни и преживяни, не литнем високо на крилете на нашето поетическо хрумване. Затова нека кажем - Изгрева по всяко време имаше празничен вид; винаги абсолютно чист, пазен и тачен, приготвен непрекъснато сякаш за някакво празненство. Постановката не се променяше от това дали беше обикновен делник или празник, еднакво красотата тук грабваше очите и пленяваше сърцето с цъфтежа на дърветата на пролет, със свежата зеленина на тревните площи, с разнообразието на цветята, цъфтящи през всичките сезони - от ранните кокичета до лалетата, от розите до белите лилии и кремове и се стигне до хризантемите; с бялата покривка през зимата, която придаваше тържествен вид на Изгрева; със пресния дъх на пролетните и есенните валежи и с многото слънце, което те намираше отвред, където и да застанеш, слънце!... Нямаше нищо, една рязка дори, която да наруши тоя всекидневен пейзаж, излъчващ невъобразим покой и тиха радост. На Изгрева винаги беше чисто, не само се поддържаше чистотата, но и тя се пазеше да не кажем фанатично. Никой не си позволяваше тук да хвърли трамвайния си билет, или някаква непотребна книжка, или употребена салфетка, или трохи от някоя закуска, или някоя тапа от шише дори. Нищо, абсолютно нищо и беше правило, свещено правило сведено до закон, който се спазваше осторожно - тук не се плюеше. Изобщо по този въпрос се знаеха много неща, много странно още Учителят отделяше много време за тези елементарни правила, свързани с личната и обществената хигиена.
към текста >>

39. 5. Зданието: есе (21.I.1969 г.)

Част 2. ЗАПАЛЕНИТЕ

ТОМ 28

Една поезия се раждаше, една философска мисъл зрееше и нека тоя клин да е твърд, нежен, ала учението ще се носи и никой, никой няма да скрие или оспори, че тук се носи дъха на ранни кокичета и теменуги.
Изправени пред тази величествена панорама, ние дръзваме с нашите скромни средства да вземем участие в голямото дело. И нека накрая ни зададат въпроса - успяхте ли да направите вие, вие, лично вие нещо?!... Има ли значение отделната личност?! И нека бъде по волята на нашата крещяща за “личности" съвременност. Успяхме - каквото можеше направихме и вътре в себе си и вън от себе си. Една поезия се раждаше, една философска мисъл зрееше и нека тоя клин да е твърд, нежен, ала учението ще се носи и никой, никой няма да скрие или оспори, че тук се носи дъха на ранни кокичета и теменуги. Ние много мълчахме, ала един ден други ще бъдат принудени да говорят и да търсят цветята, които цъфтяха и ухаеха през тази ранна пролет. Ала по втората част на идеята няма да стигна, то засяга цялото, засяга Словото, засяга цялата концепция на учението. Едно здание предстоеше да се изгради - Здание - нещо величествено, цялостно, което представляваше културата на цялото човечество. Тук вече не може да става дума за национална народническа култура - известни идеи имат значение, и то решаващо за цялото човечество. Една страница, която ще ползува всички, един извор от който ще пият всички и един хляб от който ще отчупят залък всички.
към текста >>

40. 25. Тодор Бъчваров. Бележки на съставителя д-р Вергилий Кръстев

I. В ТЪРСЕНЕ НА ВИСОКИЯ ИДЕАЛ

ТОМ 30

Тук всичко цъвтеше: и роза засмяна, И люляк, и здравец и бяло кокиче - Природата цяла беше във премяна: На всяка шубрака църтеше и птиче; Поляни обширни с посеви обрасли Се гледат - на всъде човекът грижливо Работил - овошки със плодове красни ... Бе всичко омайно и тъй приветливо!
I, кн. 1, януари 1902 Гледей през окото на света надежда, Бъдещето славно как светло изглежда. Tiber В един сън вълшебен благ дух ме понесе Над земни простори, в синева чудесна И с полет безкрили в друг мир ме занесе - Свят, дето царува мир, правда небесна. Земя тука видях на нашта подобна - Със гъсти дъбрави, потоци кристални... Но чудо! - не срещнах съдбата злокобна Да трови живота със грижи печални, И старци, и баби аз гледах столетни Да припкат задружно кат млади юнаци; Лицата им свежи тъгите несметни Не бяха сбръчили с бразди и знаци!... Тук всичко цъвтеше: и роза засмяна, И люляк, и здравец и бяло кокиче - Природата цяла беше във премяна: На всяка шубрака църтеше и птиче; Поляни обширни с посеви обрасли Се гледат - на всъде човекът грижливо Работил - овошки със плодове красни ... Бе всичко омайно и тъй приветливо! Приятна бе тука и таз изненада - Аз нийде не видях някого да дреме, Не видях човека от нужда да страда, Да пъшка, кат носи животното бреме. И млади и стари прилежно с драгост Се трудят да трупат, събират за зима... Сърцето ми сладко затупте от радост. Тук бирник не видях десятък да зима! - Водачо щастливи, викнах аз тогази, Кажи ми, за Бога, къде ме довлече - Във кой кът вселенен кракът ми нагази; Защо оставихме земята далече? Не е тази нашта плачевна долина; Блаженстват тук, всички: природа и люде - Туй рай е!
към текста >>

41. 8. Съвременният морал и това, което стои над него. - В: Братство, Севлиево. Г. 12, бр. 255, 18.02.1940, с. 1, 3.

VI. ИЗБРАНИ УВОДНИ СТАТИИ НА САВА КАЛИМЕНОВ ВЪВ ВЕСТНИК „БРАТСТВО”

ТОМ 30

Но пролетното кокиче не може да чака да се наканят всички цветя да цъфнат, та заедно с тях да подаде главичката си изпод земята. Не!
Без да се впускаме в подробности, ще кажем само, че и тук нашите схващания са напълно несъстоятелни, противоречиви, неиздържащи никаква критика и несъдържащи никаква стабилност. Защото днес хората са подчинили една абсолютна ценност, каквато е Любовта, на една относителна, променлива, често фалшива величина, каквато е „моралът” - човешкият морал, с всички негови противоречия, заблуждения и ограничения. Всяка мярка и всеки закон са добри за своето време и за своето място. Ние не отричаме днешните морални схващания, както и целия ред от наредби и санкции, които регулират днес живота на обществото. Не ги отричаме, защото ги считаме съответствуващи на духовния уровен на това общество, и следователно, целесъобразни и необходими. Но пролетното кокиче не може да чака да се наканят всички цветя да цъфнат, та заедно с тях да подаде главичката си изпод земята. Не! Дори в ледения февруарски мраз то с нетърпение и трепет очаква да се стопи скриващата го снежна преспа, за да отвори веднага очи и да впие погледа си към небето, милвано от лъчите на божественото слънце. За будните души, които живеят с Новото и за Новото няма друга по-велика и абсолютна мярка вън от Любовта. Не „моралът" може да бъде мярка и да даде санкция на Любовта, а обратно, любовта е мярка и санкция за всички човешки отношения, за всички положения, в които може да попадне човешката душа. Любовта стои над всичко. Тя е най-висшата, абсолютна неизменна, Божествена ценност, която не може и не трябва да се подчинява на никакви относителни, ограничени, променливи човешки схващания и норми.
към текста >>

42. II. Писма от затвора: магнетофонен запис

Борис Николов

ТОМ 32

Малкото кокиченце има своето време.
Гледай напред, гледай с вяра, надежда, упование. Той устройва пътищата ни. Изгрева, това е живота на Учителя, живота на Царството Божие. Той възниква, когато дойде Неговото време, навсякъде, където може Той да благоволи. Човеците пак Го не познаха и пак не Го приеха. Малкото кокиченце има своето време. Теменужката също. Всеки жив цвят, всеки плод има своето време. В Божествения живот всичко има своето време. Нашето време ще дойде пак, когато направи своя цикъл, своя оборот. Ние стоим с благоговение пред великите закони на Битието.
към текста >>

43. 2.52. Самодивските поляни

Борис Николов

ТОМ 32

Те бележеха годишния календар, като се почне от кокиченцето и божиката, и се свържи с есенния минзухар „клашникът”, който посрещаше снега.
В долният край на поляните имаше чешма, а до нея вековен дрян. По него бяха навързани всевъзможни парцалчета и конци - водата беше лековита, и онези, които се бяха излекували, връзваха парцалчета от дрехата си - оставяха болестта. На самодивските поляни зрееха най-хубавите горски ягоди, малини, боровинки. Това знаеха и мечките, и не беше рядък случая да ги срещнеш. Тук бяха събрани цветята от целия Балкан. Те бележеха годишния календар, като се почне от кокиченцето и божиката, и се свържи с есенния минзухар „клашникът”, който посрещаше снега. Този път Скитника излезе на поляните към обед. Слънцето беше затоплило гората и от влажната земя се издигаше ухание сложно и деликатно. То показваше, че живота се готви за голямата почивка. Ако разложиш това общо чувство, можеш да знаеш каква ще бъде зимата, какво има да се случи, защото човек е свързан с живота на Цялото. Животните и птиците долавят тези сигнали.
към текста >>

44. 19. Писмо, изпратено в Бургас, за яснота

Милка Кралева

ТОМ 33

Помня и, че засадих на това място кокичета!
Помня че подреждах столовете за братята в сряда и неделя, а в останалите дни нареждах книги по лавиците, и създавах идея за библиотека. Помня как махнах казана с боклук, който стоеше на входната врата и хващаше погледа на всеки, който влиза и излиза. На негово място направихме с Надя алпинеум. Помня, че изчистихме, пак с Надя, гредите в градината, които стояха там още от построяването на салона. Помня още мириса на тези изгнили вече греди. Помня и, че засадих на това място кокичета! И досега не съм забравила тези кокичета! За мене те са символ. Символ на борба с онова, което си отива. За да си кокиче, трябва да си смел! Да можеш да се бориш с неблагоприятните условия!
към текста >>

И досега не съм забравила тези кокичета!
Помня как махнах казана с боклук, който стоеше на входната врата и хващаше погледа на всеки, който влиза и излиза. На негово място направихме с Надя алпинеум. Помня, че изчистихме, пак с Надя, гредите в градината, които стояха там още от построяването на салона. Помня още мириса на тези изгнили вече греди. Помня и, че засадих на това място кокичета! И досега не съм забравила тези кокичета! За мене те са символ. Символ на борба с онова, което си отива. За да си кокиче, трябва да си смел! Да можеш да се бориш с неблагоприятните условия! Бургас, днешният Бургас, във вашите очи е друг.
към текста >>

За да си кокиче, трябва да си смел!
Помня още мириса на тези изгнили вече греди. Помня и, че засадих на това място кокичета! И досега не съм забравила тези кокичета! За мене те са символ. Символ на борба с онова, което си отива. За да си кокиче, трябва да си смел! Да можеш да се бориш с неблагоприятните условия! Бургас, днешният Бургас, във вашите очи е друг. За мен, Бургас е само спомен. Спомен за баща ми. Спомен за „Приятелите на слънцето” и „Светъл лъч”.
към текста >>

45. 10. Обертоновете и аромата на акордите. (12.05.1941, понеделник, София - Изгрев)

- Учителю, кокиченцето с какъв акорд е свързано?
- Учителю, попитах аз, ароматът на розата на кой акорд отговаря? Учителят си затвори очите и каза: ла бемол мажорен акорд. Някои души се привличат от този акорд, от нейния аромат. - Каламфирчето (така наричаше Учителят карамфилчето) има фа миньорен акорд; лилията има си бемол миньор. Учителят продължи: Чрез аромата на цветята ангелите ни предпазват от негативните влияния. - Учителю, кокиченцето с какъв акорд е свързано? - Ми миньор акорд. - Ами лилавата теменужка? - Си миньорен акорд. - Минзухарчето? - Ре мажорен акорд.
към текста >>

46. 210. Побоят на Учителя. Песента „Бог е любов

А детският хор накрая ще се яви: малки момченца и момиченца, облечени като минзухарчета, като кокиченца, като цветя, защото тия цветя ще поникнат върху камъка отгоре.
И мен ме събуждат посред нощ, докато бях в бараката си - на никого не пречех, мога и посред нощ да композирам. И ставам, и като почне да тече през мене музика, то стана цяла оратория. Аз пея едно соло, Слънцето е тенор, Земята е алт, Луната е сопран - вижте колко действащи лица се явяват за „Бог е Любов”, песента. И стана цяла оратория. Камъкът е бас. А детският хор накрая ще се яви: малки момченца и момиченца, облечени като минзухарчета, като кокиченца, като цветя, защото тия цветя ще поникнат върху камъка отгоре. Щото камъкът като запее „Бог е Любов”, ще се разтвори и Слънцето ще то обгърне с лъчите си, с любовта си и върху него ще поникнат тези цветенца. И малките дечица ще изпеят „Бог е Любов”. А когато дойде до „Ний ще ходим в този път на светлината”, камъкът и земята, и луната, и планините - всичко, ще бъде един голям хор и ще завърши песента „Бог е Любов”. И става прекрасна оратория, стана голяма. Да се приказва е едно, а да се изпълни е друго.
към текста >>

47. 280. Брат Христо - разговори с Учителя

Попитайте Вашите живи кокиченца в градинката Ви и те ще потвърдят това.
О. М. О. - „моя”, „мила” ли, какво, не знам.) „Моите писма, моите стихове приемаш ли ги? Разбираш ли ги? Да не се съмняваш. Душата познава живота, сърцето, чувствата и тайните на природата, а умът разбира езика на слънцето. Попитайте Вашите живи кокиченца в градинката Ви и те ще потвърдят това. О да, М.М. И знай, че слънцето пише от изгрева до залеза. Пише по камъните, по тревите, по цветята. Навсякъде то слага своите живи слова. И учени, и поети до днес разгадават неговите тайни писма.
към текста >>

48. 289. Ораторията „Бог е Любов”