Търсене в текстове за 'тактич'

подкрепа в природата и е осъдена в края на фалит. Всеки народ, всяко общество, всеки индивид, всички, които си служат с насилието и неправдата, самоосъждат се и ще погинат. И в живота на славяните има ред доказателства за потвърждение на тая истина. Така стара Русия, след като много време заплашваше Англия в политическо отношение, какво спечели? Спечели Японската война, Общоевропейската война и всички настоящи противоречия. Какво добро ѝ донесе Японската война? – Правилното и тактично отстъпление на Куропаткина. Какво ѝ донесе Всеобщата война? – Вземането на Цариград на книга. А знаете ли това на какво прилича? Когато ние се намираме при някой богат човек и той си мери житото, а ние броим крините му и си въобразяваме колко крини ще ни даде в заем, и си ги запишем тия крини на кредита си: „Цариград е наш“. Тоя Цариград е една ябълка на раздора, която създаде най-голямата язва на славянска Русия: тя притежаваше най-обширната част на Земята, която някога е била давана на един народ, от когато помни историята. Наместо да използува това несметно богатство, тя се занимаваше с въпроса за Цариград и проливите, с оглед на своето бъдеще надмощие в света, да стане една от най-силните държави. Тя се занимаваше, значи, с трудната задача на онзи митически разказ за милийския цар Левпул, който накарал своите учени хора да пробият най-тънката цев и да изчислят за колко време ще може да се прекара през тази цев всичката вода на Земята. Тия странични въпроси отслабиха Русия морално и
към текста >>

при Варна през 1444 г. са се ръководили лично от държавните им глави: на християните – от крал Владислав ІІІ Ягело, а на мюсюлманите – от султан Мурад ІІ. Това ни дава основание да считаме, че и от двете страни се е придавало особено значение за изхода на тази битка. Походът на обединените християнски войски срещу нашествието на османците в континента при победен край би могъл да бъде решителен удар срещу мюсюлманските нашественици. Второ, историята на войните е пълна с находчиви тактически хитрини, дипломатически стратегии и др. Организираният поход на християните срещу мюсюлманите обаче става в името на правдата и справедливостта, срещу бруталността и завоевателското нашествие на иноверците. Непочтеното в случая е, че именно в името на такива високи цели християните са си послужили с най-долнопробно клетво-престъпничество. Султан Мурад ІІ, възмутен от постъпката на Владислав ІІІ Ягело, с основателно негодувание моли силите небесни да станат съдници за погазената клетва. Султан Мурад ІІ не отправя молбата към Аллах, а се обръща към Исуса Христа, призовавайки го като арбитър срещу християнското безчестие. Тази форма на търсене въздаяние за несправедливостта е многократно по-силна по своето психологическо въздействие от една отправена молба за помощ към Аллаха. За да си изясним за какво клетвопрестъпничество става дума и в каква недобросъвестност е обвиняван крал Владислав ІІІ Ягело, налага се една историческа справка. Ако въпросният поход срещу османците би завършил
към текста >>

докато се стигне до пълния разгром на християнските народи, населяващи полуострова. Всички, които са влизали в непосредствен военен допир с османците, са получавали реалната представа за тяхната военна мощ, окриляна от необуздан фанатизъм. Имайки предвид това, ние недоумяваме как застрашените Византия и България не виждат грозящата ги опасност. Вместо да се организират срещу нея чрез съвместен отпор, те си позволяват игра с огъня и, разбира се, изгарят в него. Към всички тактически грешки, които прави цар Иван Александър в своята държавническа дейност, трябва да се прибави и неговият неправилен ход по отношение разделянето на България между двамата му сина. Естествен приемник на цялата държавна власт след смъртта на Иван Александър би трябвало да бъде първородният му син Иван Страцимир. За да угоди обаче на властническите капризи на втората си жена Сара, от която има втори син Иван Шишман, Иван Александър извършва още приживе разделяне на България между тях двамата. На законния престолонаследник Иван Страцимир той дава управлението на Видинската област, а на втория си син Иван Шишман предоставя централ-ната част на държавата като Търновско българско царство. Този акт на разединение на българската държава е предшестван от самоволното отделяне на българските боляри Балик и Добротица, които се обявяват за самостоятелни феодални владетели в Карвунската област (днешна Добруджа, Балчишко) до Козяк (днешен Обзор). Всичко това улеснява разгромяването на България от
към текста >>

започна да издава томчета от беседите на Учителя. Туй ни радваше много, макар че имаше неудобства. Имаше място в двора. Много лесно можеше да се сложи машинка и нож за рязане на хартията, но никой не се сети да го направи. А Учителят оставяше инициативата на учениците. Не даваше нареждане - направете това или онова. Разбира се, ако кажеше някоя дума всичко щеше да се изпълни. Той искаше да види каква инициатива ще възникне в нас и как ще я изпълним. Той работеше педагогично и тактично. Накрая ще спомена и нещо, което непременно трябва да кажа: Братството имаше тогава пари, имаше средства да обзаведе печатница с машини, постройки и всички удобства. Но това не бе направено. А защо? Нямаше ги хората, които да го направят. След това дойдоха други, които си направиха барачки и носеха на гръб букви, когато имаше пари да се обзаведе цяла печтница. Но те не отиват при Учителя да Го питат какво да направят. Борис Николов Искам да обясня как стана записването и дешифрирането на беседите от нас, трите стенографки - Паша Теодорова /1888-1972/, Савка Керемидчиева /1901 -1945/, Елена Андреева /1899-1990/. Ние трите едновременно записвахме всичко, което Учителят говореше. Дешифрирането на беседите и лекциите бяхме си разпределили помежду си. Паша дешифрираше неделните беседи. След като се отвориха школите, Паша продължи да дешифрира неделните беседи. Ние двете със Савка си разпределихме школните лекции. Съборните беседи пак си ги разпределяхме помежду си, по споразумение. Всяка беше
към текста >>

да бъде упрекнат Учителят в какви ли не неща. Като музикант, Асен остави следа в музикалния живот на "Изгрева". Той участва в записването на Паневритмията и на много песни. Елена Андреева Сега ще ви разкажа един случай от времето на Втората световна война. Исторически се знае, че ние бяхме окупирани "доброволно" от Германия. Тогава германските фондации даваха стипендии на българи, желаещи да отидат в Германия и да придобиват знания в областите, които ги интересуват. Това беше един тактически и стратегически ход на германците по отношение на българите, в случай, че войната завърши в тяхна полза. Да, но Германия бе денонощно бомбардирана от американските бомбардировачи и специално Мюнхен, който беше център и седалище на национал-социалистическата партия и на нацизма изобщо. Това, което ще ви разкажа, ни го разказа един от най-добрите музиканти, които имахме в нашето Братство. Като цигулар, той свиреше в Симфоничния оркестър и се казваше Асен Арнаудов. Асен, като научава, че германците дават стипендии, без да изразходва той средства, решава да отиде в Германия и да се научи да свири на арфа. Тогава той помолва диригента на Царския симфоничен оркестър Сашо Попов да му съдейства пред Министерството на просветата, за да може да отиде за две години да учи арфа в Мюнхен. Всичко се разрешава благополучно. Министерството му дава разрешение и командировъчно и той трябва да замине. Но преди да замине за Мюнхен, той разказва всичко на нашия приятел доктор Методи Константинов. Методи му
към текста >>

Софийско поле. Там прекарвахме един ден в седмицата в продължение на две години. Учителят беше завел ред - един път в неделята се отива в планината. Обикновено ние тръгвахме от София пешком, тогава нямаше превоз, минавахме през село Драгалевци, по водениците нагоре, по реката до нашия втори бивак. Този стръмен баир, от първия бивак догоре, до поляните, приятелите го нарекоха "Бери душа". Много стръмен и уморителен път. Въпреки това, ние излизахме по него. Учителят постъпи много тактично. Първо ни заведе до ниското, до равното, а когато свикнахме, започна да ни извежда по баира "Бери душа" до горните поляни. И така в продължение на две години - и зиме, и лете. Разполагахме се на поляните. Тук имаше няколко извора, на които ние направихме каптажи. Туризмът тогава не беше популярен. Ние сме пионерите в тази област. Хората ни се смееха. Селяните ни се подиграваха, гражданите - също. Гледаха на нас като на хора, които не са наред. На този лагер сме прекарали много хубави дни. По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходехме в планината с онова облекло и обувки, които се носеха в града. Затова само буйният огън беше нашият закрилник и защитник срещу хладината, която цареше там и бързо се засилваше с настъпване на мрака. Вечер буйният огън под звездното небе внасяше своя принос към богатите преживелици. Понякога в първите години на Школата Учителят ходеше сам на Витоша. Тогава Той беше и по-млад, към 58 човешки години. Искаше да бъде Сам
към текста >>

които му прислужваха, за да знае, че Стефан Белев е болен и то много тежко. Една от сестрите ми обеща, че ще Му каже и веднага тичешком се озова в стаята при Учителя. Аз чух обаче как Учителят недоволно и сърдито я посрещна и й каза да се върна, защото не приема никого. Тя обаче беше малко особена, не се подчини и започна да обяснява, че аз съм я изпратил и обясняваше за какво съм я изпратил и своята настойчивост оправдаваше с моя някаква поръчка, нещо съвсем невярно, неуместно и нетактично от нейна страна. Учителят на няколко пъти каза: "Аз вече никого не приемам. Аз вече никого не лекувам, идете си, оставете ме!" Тя обаче пак настояваше, че е пратена от мен, че случаят е важен и пр., което, разбира се, беше съвсем нетактично, не беше вярно, защото аз не бях я пратил да тревожи Учителя и да спори с Него, а само леко, деликатно и без излишни обяснения да каже, че Стефан Белев е болен. От всичко станало аз бях смутен, измъчен и огорчен, и недоволен от обстоятелството, че съм станал причина да измъчвам Учителя в един такъв тежък за Него момент. Бях като вцепенен, неподвижен, съкрушен и не знаех как да изляза от това положение. След малко, за моя голяма изненада, аз видях Учителя, че излезе на терасата горе над стълбата пред вратата, обърна се с лице към мене и се подпираше леко за перилото. Аз бях смаян, бях в недоумение от всичко станало. Картината пред мене беше наистина неописуема! Пред мен стоеше не човек, а самият Бог. Той горе, а аз долу! Блед, слаб, красив, с хубави
към текста >>