Търсене в текстове за 'походк'

че светът на разрушението иска да си служи с него. Тогава обърнал поглед към светлия образ и се оставил да бъде привлечен от него. „Красотата ме завладя", спомня си по-късно Михаил Иванов. През зимата на 1917 г. сред варнен-ци се заговорва за интернирания в града Петър Дънов като за духовен учител, ясновидец и музикант. Веднъж, възстановявайки се от тежкото боледуване, Михаил се разхождал по улиците, когато видял да иде насреща му човек. Странникът го разминал с толкова стремителна походка, че дори се усетила струйка вятър след него. „Това трябва да е той", помислил си Михаил Иванов. Осведомил се. Наистина това бил Учителя Петър Дънов и обитавал стая на последния етаж на хотел „Лондон". След няколко дни Михаил Иванов посещава Учителя Беинса Дуно в хотела. Представили го. В момента Учителя свирел на цигулката си и някаква жена пеела с красив глас. — Когато почукахте, пеехме една мелодия, която тъкмо композирах -обърнал се Учителя към влезлия. - Ще пеете с нас. По време на първия им разговор насаме Учителя прочитал по някой стих от Библията, после го коментирал. — Как трябва да работиш, за да станеш ясновидец? - попитал Михаил. Отговорът на Учителя го изненадал: — С Любов. Трябва да развиеш Любовта. Ще станеш по-голям ясновидец, ако работиш както ти казвам. След тази първа среща Михаил Иванов редовно посещава беседите на Учителя Беинса Дуно във Варна. В края на военната 1917 г. получава заповед за мобилизация в армията. Разстроен, отишъл за съвет при Учителя, плачел дори.
към текста >>

отредила да живея във Варна, за да изпълня мисията, с която съм дошла на земята. В живота си срещнах варненец, оженихме се и направих размяна с една учителка - тя зае моето място в София, а аз - нейното във Варна. Мина известно време. Една нощ сънувах, че вървя по планински път и безгрижно си тананикам. От едната ми страна се издигаше много висок планински рид. Иззад завоя се зададе един възрастен човек, който ми направи странно впечатление - облечен с изящно бледосив костюм, с лека походка, сякаш не стъпваше на земята. Когато ме настигна, махна с ръката си, каза ми да го последвам, прескочи потока, който разделяше високия рид и пътя и бързо се за-изкачва нагоре. Аз също прескочих потока и почти тичешком тръгнах след него. Беше чудно красиво: клекове, цветя, прекрасен птичи хор. Искаше ми се да спра, да се порадвам, но ме беше страх да не загубя следите му. *Люба Венкова Стойкова - родена на 29 ноември 1910 г. в София, от 1933 г. живее във Варна, ученичка на Учителя от ок. 1934 г. (бел. състав.) Най-после се изкачихме. Пред мен се откри нещо много интересно: на една поляна бяха насядали в идеален кръг стотина души; пред всеки един имаше постлана голяма снеж-нобяла салфетка, върху която беше сложена закуска. Само на едно място беше сложена закуска, но нямаше никой. Възрастният човек ми каза, че това място е определено за мен, очаквали са ме. И аз седнах... Събудих се и се замислих какво значи всичко това. Много интересни сънища съм имала и не са ме лъгали досега. И този сън
към текста >>

и каза на публиката: – Господа, моля следобед в 2 ч. всички да заповядат в този салон, да чуят словото на Архимандрит Евтимия, което ще бъде критика и отговор на г-н Дънов. На този апел Учителя отговори: – Не, това не може да стане. В 2 ч. никой не ще може да дойде тука, нито, който е тук, ще може да излезе. Който иска в това време да бъде тук, нека да не си отива, а да изчака. Като каза тези думи, Учителя постави малкото си бележниче във вътрешния джоб на сакото си и с бърза походка напусна салона. Един от владиците се провикна подигравателно: – Я-а-а! Чувате ли?! Значи се заканва! И пак повтори апела си, като избърбори още много нелепости по адрес на Учителя. Един от нашите братя, който стоеше до мене, ми прошепна: – Да останем тук, да видим какво ще стане. Аз му отговорих, че щом Учителя напуска салона, нямам работа тук, и веднага си излязох. Вън пред читалището имаше толкова много народ, че човек не можеше да си пробие път да излезе. Небето беше ясно и синьо. Народът не напускаше двора на читалището, а продължаваше да коментира думите на Учителя. Едни предричаха земетресение, други - градушка, трети – буря, а нашите братя само мълчаха и се чудеха какво ще стане. Щом владиците и официалните лица напуснаха читалището, масата се раздвижи в разни посоки и само за пет минути салонът се опразни. Аз се прибрах на лозето в 12 ч. Следобед, към 1 ч., брат Петко Епитропов мина по палатките и каза на всички братя направят улеи около тях. Това съобщение постави всички ни в
към текста >>

град В.Търново, живяла на ул. „Христо Ботев" 24. Аз бях член на женското дружество в града. Интересувахме се от всички мероприятия в града и ходехме на съборите на Дънов. Семейство Елена и Тодор Попови, учители, се считаха за едно от най-интелигентните семейства в града. Тодор Попов, химик-учител, беше станал директор на захарни заводи. Жена му Елена свиреше хубаво на пиано. Живееха на ул. „Цветарска" 19. Елена изказваше мнението си за Дънов пред всички ни: „Вижте движенията на Дънов, походката му - всичко в него е музика; на това отгоре е и красавец." На всички ни правеше следното впечатление (ходехме на неделните му беседи, които бяха на открито и на които присъстваха над 1000 души): Той говореше тихо, а се чуваше от всички еднакво. ИВАН СТЕФАНОВ ИВАНОВ, ул. „Сергей Румянцев" 9, по професия инженер-химик. Баща ми и чичо ми държаха хотел „България". По време на съборите аз бях малко момче, но баща ми вземаше файтон и цялото семейство ни завеждаше да слушаме беседите на Дънов неделен ден. КИНА ПАРАСКОВА, родена в с. Беброво, начална учителка. Мъжът ми беше началник на пощата в Килифарево. Имахме единствена дъщеря, Надка. Поради падане от височина лекарите твърдяха, че е получила тумор на мозъка. Продадохме всичко ценно и решихме да я заведем в Париж, на операция. Отседнахме в София при наши близки и те ни посъветваха да отидем при Петър Дънов, преди да заминем за Париж. Сварихме го да държи беседа, в която Той отговори от какво е болна дъщеря ни. Но ние пожелахме среща с него
към текста >>

на височини. Издържаше продължително пътуване пешком. Издържаше на суровия живот. Зиме сме спали с Него по планините при сняг, дъжд и студ. Той даде подтик на туризма като явление у нас. Масовото ходене по планините ние го дадохме. Когато беше на седемдесет земни години и предприемаше екскурзия на Витоша, ние, макар че бяхме с тридесет-четиридесет години по-млади от Него, едва Го стигахме по пътя. Той така се движеше, като че ли вървеше не по земята, а на десет сантиметра над нея. Походката Му беше такава, сякаш не стъпваше по земята, а някъде по въздуха вървеше. Стъпваше отмерено, имаше красота и хармония в движенията Му. Движеше се по земята, като че ли стъпваше на нещо меко. Стъпката Му беше еластична и Той се движеше много бързо - така, че ние подтичвахме покрай Него. Беше забавно да се гледа как ние, младите, лъхтяхме запотени и решени да не отстъпваме от Учителя, а Той се движеше с лекота. Походката на Учителя ми правеше впечатление още от самото начало. Първо стъпваше с пръстите си, а после на стъпалото. Така си опъваше краката напред и много леко стъпваше. Движението между крак и крак просто не можеше да го следиш. До края на живота Му беше така. Учителят, тъй да се каже, владееше магията на живота. Аз винаги съм Го виждала с бастун. Но Той не се подпираше, държеше го в ръка. Бастунът беше символ у Него. Много рядко, когато се е качвал нагоре по Рила, съм Го виждала да се облегне на бастуна. Когато ходехме на Бивака, не ходехме по сегашната пътека, а имаше една
към текста >>

бастуна и преди да тръгне, ми каза: "Еленке, можеш ли да стегнеш багажа утре, че вдругиден, на 14 август да слезем в София?" Отговорих Му: "Разбира се, Учителю! Утре имам цял ден и мога да го събера!" Учителят слезе надолу по пътеката и всички видяха, че Той стана, тръгна и започна да върви свободно. Вече всичко беше нормално като по-рано. Стана и тръгна. Като че ли с нож отсече. Как стана всичко това, не мога да кажа. За мен това е тайна. Да стане изведнъж и да тръгне с нормалната си походка! Всичко, което видях, е онова, за което народът казва: "С нож отсече!" Изведнъж стана, като че ли нищо не е имало. Той слезе с приятелите долу, на Второто езеро и по пътеката до чешмата. Елена Андреева Всички бяхме весели, радостни, щастливи! Цялото това мъчително състояние на духа изведнъж се отприщи и се изля изобилно в повдигнато настроение и всеобща радост. Всички запяхме песни - то бе веселие, сякаш камъните и скалите около нас също пееха! На извора приятелите направиха много снимки. После всички отидохме на обяд. Имаше весело настроение и оживление, изразяващо се в непрекъснати песни и хвала към Бога. Учителят сподели: "Тук имаше повече от Голгота!" Мария Тодорова Голям, сериозен, велик изпит ни се даде тази година на Рила. Годината 1936 заслужава да се запише със златни, неизличими цифри дълбоко в нашите сърца и души за през вековете. На 14 август се прибрахме от езерата. С нас бяха дошли пет сестри от Латвия. За тях това бе един изпит. За всеки нов човек, който идваше при нас,
към текста >>

самият той. Той се затваря физически и духовно за тях, изолира се от изобилния Живот, който пълни цялата Природа, губи силите си, уморява се, изтощава се и преждевременно остарява. Учителя казва: От лицето на онзи, който има желание да прави Добро на своите ближни, струи една жива Светлина, която го прави приятно и красиво. Но щом човек казва, че няма смисъл да живее за другите и че трябва да живее за себе си, лицето му потъмнява, погледът му става особен, устата му се изкривяват. Походката и движенията му се изменят. Защо детето е привързано към майка си? Защо се приближава до нея с радост? Защото то чувства, че се приближава до същество, което мисли за неговото щастие и му желае доброто. По същия начин всеки обича и се приближава до онзи, който живее за Цялото. Животът на повечето хора днес е пълен с безпокойства, тревоги, страхове, страдания. Личният живот е неразривно свързан с тях. При личния живот човек минава през верига разочарования и корабокрушения. И от тях ще извлече нужния опит как да излезе от изолирания живот и да влезе в изобилния Живот на Цялото. Разумната Природа възпитава човешката душа, за да научи тя великия урок за Единството. Когато човек причини страдание или насилие на когото и да е, нарушава закона на Единството, на Цялото. Той вече живее в закона на частите, изолира се от общия Живот и поради това ще мине през страдания и чрез тях ще разбере, че всяко страдание, което причинява на другите, всъщност го причинява на себе си. При отрицателни
към текста >>