Търсене в текстове за 'Самоопределение'

те не са в състояние да го обявят за самоотлъчил се, понеже това е акт на свободната воля на всеки човек, на неговото нравствено и религиозно самоопределение. Св.

Отговор на критиките против туй учение", София, 1922, с.4). От момента на обявяването на това решение в българския печат пламва остра полемика, придобила скоро размерите и силата на истинска словесна битка. формулировката на Архиерейския събор е подложена на анализ и критика в излязлата непосредствено след него книга „Учението на Учителя Дънов" (Й.Истинолюбиви – също лит. псевдоним, 1922). Решението на архиереите се обявява за незаконно от автора с аргумента, че те нямат право да говорят от името на П.Дънов. Т.е. те не са в състояние да го обявят за самоотлъчил се, понеже това е акт на свободната воля на всеки човек, на неговото нравствено и религиозно самоопределение. Св. Синод не остава длъжен на хвърлената ръкавица и реагира с поредица от четири статии върху страниците своя официоз „Църковен вестник" („Църковен вестник", бр. 22,23, 1922). Симптоматично е, че писанията са анонимни и прокарват тезата, че БПЦ не може да отлъчи, тъй като уважава свободата на съвестта, но по този начин го „белязва", за да предпази хората от „заблудата" Заслужава да се отбележи, че Архиерейският събор олределя и специална формула, която да послужи на енорийските свещеници да получат признание от заподозрените си миряни, че не са последователи на Петър Дънов (ср. „Църковен вестник", бр.33/1922г.)
към текста >>

Образът на светия старец, изплувал често в спомените от детските му и младежки години, събужда у него желание да събере исторически сведения за живота му, посветен в служба на самоопределението и духовното пробуждане на поробения български народ.

Алексан-дър Периклиев Георгиев е роден и израснал във Варна (1905-1988). Той бе изявен почитател и последовател на учението на Петър Дънов, с духовно име Беинса Дуно, който е син на свещеник Дъновски и внук по майчина линия на Атанас Георгиев-Чорбаджи. Интересът на автора към живота и рода на Учителя Беинса Дуно е събуден не само от дълбокото му отношение към неговото духовно учение, но и от интереса му към историческите условия, обстоятелства, събития и личности, способствали за изграждането и опазването на народностен дух, национално и духовно съзнание на българския народ, преминал през най-големи изпитания в своето развитие. Обстоятелството, че родната му къща във Варна е граничела с двора на храм “Св. Архангел Михаил”, където в уединение завършва земния си път (1919 г.) бащата на Учителя свещеник Константин, също провокират интереса на автора към рода на Учителя. Образът на светия старец, изплувал често в спомените от детските му и младежки години, събужда у него желание да събере исторически сведения за живота му, посветен в служба на самоопределението и духовното пробуждане на поробения български народ. Като просветител и отвержен защитник на религиозната независимост, свещеник Константин се изявява при основаването на параклис към Руското консулство във Варна, където за първи път се провежда богослужение на църковнославянски език, във времето, когато цялото богослужение се изнася само на гръцки. Събирайки данни и материали за бащата на Учителя, авторът установява колко голямо е било влиянието на възрожденеца Атанас Георгиев-Чорбаджи (дядо на Петър Дънов по майчина линия) върху Константин Дъновски, с когото той установява тясно сътрудничество още в младежките си години. Заедно те работят неотстъпно за организиране на български училища и за утвърждаването на българския език в социалното и духовното общуване във Варненска област, където гръцкото, турското и гагаузкото влияние са били особено силни. По-късно те се сродяват и Константин се оженва за Добра, дъщеря на Атанас Георгиев-Чорбаджи и майка на Петър Дънов. Семейният дух за отстояване на национални и духовни ценности е повлиял върху формиране на мирогледа на Петър Дънов.
към текста >>

Разграничаването на духовното от религиозното е един мироглед със своето самоопределение и заангажираност към два принципа веротърпимост и антиклерикализъм, играли съдбовна роля в историята ни.

Прабългарите идват по нашите земи със свои забележителни реалности и белези: календара и юртата; високото духовно откровение и веротърпимостта. Наличието на календара определя най-ранното начало на българското летоброене отпреди 6000 години и говори за широки познания, за една истина, за светогледа на прабългарите. Подвижният им сглобяем дом юртата, е строена по посока изток-запад. Тя е била една обсерватория, в която прабългаринът се е ориентирал за движението на небесните светила; за смяната на годишните времена и най-вече е поддържала вярата му в космическата мъдрост. Той идва до дълбокото разбиране за разграничаване на духовното от религиозното, останало и днес неосъзнато от немалко духовни среди по света, където най-доктринерски се смесва алтернативата атеизъм-вяра, около която продължава да се гравитира, без да се държи сметка, че и тук нещата основно са се променили. Разграничаването на духовното от религиозното е един мироглед със своето самоопределение и заангажираност към два принципа веротърпимост и антиклерикализъм, играли съдбовна роля в историята ни. При идването на българите на Балканите, Тангра не измества Перун и не се възпира разширяващото се християнизиране на полуострова. Тази веротърпимост е осигурила доверието и е стопила бариерата между местните племена и новодошлите българи, които още с покръстването на новата държава проявяват антиклерикалния си дух. От въпросите им към римския папа се разкриват непримиримите противоречия и конфликти с догмата и порядъка на църквата. Самата църква още по онова време се е отдалечила от християнската същност на духа. Да си припомним и за орфизма, онова учение на древните траки, което ни връща две хилядолетия преди Новата ера, духовно свързано с тангризма, отличаващо се с нравствения си монизъм, с вярата в космичната мъдрост и безсмъртието на човека в свободния преход земя-небе.
към текста >>