НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ТЕКСТОВЕ И ДОКУМЕНТИ ОТ УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
206
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
1896_1 Двe влияния - Науката и възпитанието
Светът, в който живеем и съществуваме по
необходимост
на своята природа, е пълен с тайни.
Истина от земята ще прозябне: Иправда от небето ще надникне.“ Част 1 Общо въведение Двe влияния
Светът, в който живеем и съществуваме по
необходимост
на своята природа, е пълен с тайни.
На всяка стъпка нашият растящ умствен живот среща безбройно число явления, които се различават по вид, род и степен. Тези явления произвеждат хиляди впечатления и усещания в дълбочините на душата и подбуждат ума в деятелност с всичките му сили и способности да дири извора на причините и да открие законите, под които се извършват, а така също да отгадае и тяхното значение, което те съдържат за неговото щастие и дългоденствие. Без всяко колебание всички тия тайни феномени, проявления и загадки се управляват от определени закони и се произвеждат от известни естествени сили, положени да постигнат някаква цел в мировий свят; към която целият человечески род се стреми още несъзнателно. Но по кой път умът ще може да постигне и разреши своята задача, възложена нему от самото му появление на земното кълбо? Отговорът на това питане е: само посредством неговата съзерцающа и наблюдающа сила, и способността му да разбира и проумява всичко, що му се представя да учи.
към текста >>
Необходимостта
изисквала, щото той сам да се заинтересува за своето бъдеще и сам да почне да го приготовлява от условията и материалите в ръка.
Поставен в тясна свръзка с ниските наклонности на своето първоначално покварено естество, той често пъти се е предавал на природните си влечения – да бъде отвличан надалеч от истинското поприще на своето призвание; не веднъж, той е продавал своята свобода, не веднъж той е ставал свинопасец както блудния син. За хиляди и хиляди години той е бил продаден роб и поклонник на природния свят. Раболепствал е пред силите на управляющите, молил се е на Природата, принасял и жертви и всесъжения по всякой начин и то само да придобие нейната милост и благоволение. Но неговите молитви и неговите всесъжения и пожертвувания са оставали ялови, без да принесат каква-годе полза. Природата, която поетите велегласно са я възпявали и украсявали с хубост и добродетел, не се е интересувала да знае за детинските мисли и желания на человека.
Необходимостта
изисквала, щото той сам да се заинтересува за своето бъдеще и сам да почне да го приготовлява от условията и материалите в ръка.
Всички други мечти са били празни, порядъкът на Природата е бил неизменяем. Дали человек бил гладен, или жаден, слаб или страждующ, болен или умирающ, това е било все едно за нея. Тя хладнокръвно го е посрещала и изпровождала вън от своето владение. И колко често пъти той е бивал ограбван и лишаван от всичко, що му било най-мило и драго? Горчивата опитност, която человеческата душа постоянно изпитвала от лишението на съществената храна и от която естеството й е имало нужда всякой ден, се явява в сърцето и ума на древните поети и мъдреци, които са възгласявали истината в следващите думи: „Не вика ли мъдростта и не издава ли разумът гласа си?
към текста >>
Един пример:
непогрешимостта
на папата, което е религиозно за католика, е до висша степен ирелигиозно за православния и протестантина.
Всяко учение, всяка система, всяко устройство и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на разума, както слама в огъня. Важно е да правим разлика помежду понятията за вяра и религия. Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на человека; когато напротив, религията е душевно произведение, произтекающо от известно настроение на душата, към известен предмет, от когото се предполага да зависи нейния вътрешен мир. Това религиозно произведение може да се мени във вид, образ и степен, според вътрешното ни умствено и духовно развитие и образование. От тази естествена причина произлиза разницата, че това, което е религиозно за едного, е съвсем ирелигиозно за другиго.
Един пример:
непогрешимостта
на папата, което е религиозно за католика, е до висша степен ирелигиозно за православния и протестантина.
Навярно това се потвърждава и от постоянните стълкновения на самите религиозни системи една с друга. Разбира се, че всичко това произтича от разликата на убежденията у различните умове, които различно са настроени и разположени Това обстоятелство ни навожда към действителната истина да заключим, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които по естеството са свързани с интереси, които нямат нищо общо със самата същност или субстанция на предмета. Обаче тия частни интереси упражняват голямо влияние върху душевното ни настроение и много пъти ни заблуждават и отклоняват от пътя на духовното ни просвещение. Тогава става необходима нужда от наша страна да изпитваме всяко религиозно произведение дали има солта на Истината, или не. И щом намерим, че му липсва тази сол, то е наша свята длъжност да го турим настрана като человеческо заблуждение.
към текста >>
„Ако си въобразим – казва сър Хаммонд, – че Божието зрение или наука преди създанието се е разпростирало до всичките и всяка част на света, виждающо всякое нещо както си е, Неговото съзерцание или знание от всичката вечност не полага никаква
необходимост
на кое да е нещо да се сбъдва.“ Ако и науката сама по себе си да не може да измени порядъка в Природата, което напълно признаваме, тя поне има сила и влияние да ни убеди да живеем съобразно с този порядък.
Всяка година, всякой ден ние умножаваме страните на този многоъгълник и се приближава към кръга; ние можем да го достигнем само когато допуснем условия, сиреч вечността. Значи ли тогава, че не трябва да се интересуваме от науката? Разбира се, че не. Винаги е далеч от Истината този, който упорно се отвращава от нея.“ Няма тогава защо да се боим, че ще дойде един ден, когато ще кажем: „Няма вече що да учим.“ Във Вселената съществуват вечни условия за усъвършенстване умствените и душевни сили. Каква ли не удивителна сцена не би се открила пред нашите умове, само ако да можеше да се подигне завесата, която ни отделя от по-напредналите Същества в мъдрост, знание и добродетел в този вечен дом?
„Ако си въобразим – казва сър Хаммонд, – че Божието зрение или наука преди създанието се е разпростирало до всичките и всяка част на света, виждающо всякое нещо както си е, Неговото съзерцание или знание от всичката вечност не полага никаква
необходимост
на кое да е нещо да се сбъдва.“ Ако и науката сама по себе си да не може да измени порядъка в Природата, което напълно признаваме, тя поне има сила и влияние да ни убеди да живеем съобразно с този порядък.
Тъй като нашият успех зависи от съобразяването със законите на висшата Природа, които ни диктуват истинските условия за нашия живот. И това е именно едничкото нещо, към което Духът ни постоянно се стреми – да се научи как да живее, да живее в пълния смисъл на своето естество. Науката обаче в най-дълбокия смисъл е характер от присъществено качество на Духа в человека, стремящ се по вътрешен закон да усвои пътеките на Истината и да схване законите на Природата, за да има сила да подведе енергията й, да положи здрава основа за своето съществуване, развитие, усъвършенстване в Доброто и хубавото – най-възвишения идеал на разума. Сега нека разгледаме и втората точка накратко: где е полето и областта на науката? Този е един спорен въпрос, помежду философите има различни взглядове.
към текста >>
Този закон е основата на всяка разумна
самостоятелност
.
Те са закона на теготенето, мисълта и биос. Законът на теготенето подразумява материята, мисълта подразумява ума, биос подразумява душата. Тия основни закони управляват разни области на великия Миров свят, отличающи се по степента и качеството на естеството си. Законът на мисълта владичествува в Умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума. Царството на този закон е безпределно, то се простира по всичките светове и вселени, гдето съществуват различни същества.
Този закон е основата на всяка разумна
самостоятелност
.
Основните му начала са еднакви навсякъде без разлика. По всяка вероятност те се различават по вид и степен, но не и в същност. Тъй на пример понятията, че цялото е равно на своите части, че правата линия е най-късото разстояние помежду две точки, че две линии, равни на една трета, са равни и помежду си, че вътрешните ъгли на един триъгълник са равни на два прави, че точките, които съставляват кръг, са равно отдалечени или отстоят на еднакво разстояние от центъра – тези математически аксиоми не могат да се разбират другояче, освен както си са по естество внушавани в нашите умове. Понятията за Добро или зло не могат да бъдат разбирани по друг противоположен начин, освен както са диктувани от върховния Закон. Онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освен като престъпник.
към текста >>
Причината за
невидимостта
на външната вселена може да се изясни на едно от трите предположения.
„Едно разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили в секунда ще й вземе близо 90 000 000 милиона години да го пропътува“ Нашата видима вселена се състои повече от сто милиона слънца, които имат един общ център на тежестта. Притегателната сила на това средоточие се предполага да е повече от 78 000 000 000 000 пъти по-голяма от тази на нашето Слънце, което, както всички други, се покорява на силата на този монарх; и да направи едно обръщение около този център ще му вземе не по-малко от двадесет милиона години. Това средоточие на тежестта, според астронома Максуел Хол, е близо до орбитата на двойната звезда от шеста величина – 65 Рiscium. Тази хипотеза отрича Мядлеровата теория, която поставя центъра на тежестта в Плеядите и Персей. „На такова голямо разстояние – казва същият списател – една външна вселена, ако и да е със същия диаметър както нашата, щеше почти да се изгуби и да ни се представи само като една малка мъжделива небула.“ Те всички образуват част и връзка на една обширна звездна чепка – нашата видима вселена, която е отделена от всички външни галактики 2 (млечни пътища) чрез една обширна беззвездна пустота – по същия начин, както Слънчевата система е отделена с празно пространство от заобикалящите я звездни сфери.
Причината за
невидимостта
на външната вселена може да се изясни на едно от трите предположения.
Първо, разстоянието даже на най-близката външна вселена е толкова огромно, щото нейната светлина не е още пристигнала. В съображение обаче с Голямата епоха на времето, показана от геологическата история, това предположение е някак си съмнително. Второ, отвъд границите на нашата видима вселена едно „изтъняване“ на светлообразния етер може да се приключва – като да свършва в една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува преминаването на всичката светлина от външното пространство. Трето, в обширното пространство, което разделя нашата звездна система от нейния най-ближен съсед, едно погасяване на светлината е възможно да взема място в етера, който по този начин ще действа като едно космическо було – и да крий за всякога от нашия поглед всичките външни галактики. Струве 3 е доказвал, че такова едно изгасяване на светлината действително взема място даже вътре в границите на нашата звездна система.
към текста >>
И единственото спасение за кого и да е от беззаконието на този свят е вътре в дома на този Живот, който дава свобода и
самостоятелност
в достойнството на характера.
По-ясно в научен език: ако предните центрове в мозъка са повече развити от долните и горните, то умът ще клони към идеализма. Ако пък долните, очни центрове са повече развити от горните и предните, то умът ще клони към материализма. Ако пък горните корони са повече развити от долните очни и предните челни, то умът ще клони към спиритуализма (Духовния свят). Науката ни е указала вече, че каквото и направление е да вземаме, животът ни ще се определи от общи и неизменяеми закони. Против остена на съдбата никой не може да рита; който иска да избегне нещастията в света, трябва да се съобразява със законите на духовния си живот, който лежи по-дълбоко от коя и да е друга деятелност.
И единственото спасение за кого и да е от беззаконието на този свят е вътре в дома на този Живот, който дава свобода и
самостоятелност
в достойнството на характера.
Но за да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в полето на образованието, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от следующето правило, което науката е положила за основа. Нека приведем думите на английския учен мъж, покойния професор Хъкслей (Huxlеy) 4: „Има една пътека, която води до истината тъй уверено, щото кой и да е, който я следва, трябва непременно да пристигне предела или точката на целта, без разлика дали неговите способности са големи, или малки. А затова има едно общо водещо правило, чрез което един человек може всякога да намери тази пътека, да се пази от заблуждения и да се отстранява от тях.“ Това златно правило гласи така: „Не давай неограничено съгласие на никакви предложения, освен за тези, на които истината е тъй явна и ясна, щото само те са вън от всякое съмнение и подозрение.“ Чрез произнасянето на тази първа заповед на науката съмнението се е напълно посветило ней. Тя го е пренесла от седалището на покаянието, гдето е било за дълго време осъдено и турено помежду ужасните грехове.
към текста >>
Необходимостта
от добра храна
1. Що е наука Напредъкът в науката Мозък, ум, душа Устройството на вселената Троичната структура на човека
Необходимостта
от добра храна
Истината и знанието 2. Областта на науката Трите основни закона Закон на Всемирното притегляне (Гравитация) Закон на Мисълта
към текста >>
2.
Необходимостта
[8]го заставила сам да се погрижи за своето бъдеще и сам да започне да го изгражда, като използва ония условия и материали, с които разполагал в дадения момент.
3. Неизменният ред в природата 1. В течение на хиляди години човек е бил роб и сляп, верен поклонник на материалния свят. Раболепствал[7] е пред силата на управляващите, молел се е на природата, принасял ú е жертви, за да придобие нейната милост и благоволение. Но неговите молитви и жертвоприношения оставали без резултат. природата, на която поетите пеели химни заради нейното могъщество, величие и красота, ни най-малко не се интересувала от детинските мисли и желания на човека.
2.
Необходимостта
[8]го заставила сам да се погрижи за своето бъдеще и сам да започне да го изгражда, като използва ония условия и материали, с които разполагал в дадения момент.
Той разбрал, че всичко друго са празни мечти, защото редът, който царува в природата, е и си остава неизменен. Дали човекът бил гладен или жаден, слаб или страдащ, болен или умиращ, това било напълно безразлично за нея. Тя равнодушно го посрещала и изпращала вън от своите владения. И колко често той бивал ограбван и лишаван от всичко, което му било най-скъпо! 3. Горчивият опит на човешката душа, почерпан от ежедневната липса на съществената за естеството ú храна, е намерил израз в писанията на древните поети и мъдреци: „Не вика ли мъдростта?
към текста >>
Това произведение на човешката душа може да се мени по форма, образ и степен в
зависимост
от умственото и духовно развитие на човека.
Не трябва да се подхранва лъжливата теория на израилските фарисеи[33] и садукеи[34], които казваха: „Авраам[35] е нашият Отец.” На това Йоан Кръстител[36] им отвърна: „Принасяйте плодове, достойни за покаяние, и не мислете да се оправдавате, защото, казвам ви, всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огън се хвърля.”(Мат. 3:8-10) Този закон е истинското мерило. Всяко учение, религиозна система, организация и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на Разума, както слама в огън. 5. Важно е да правим разлика между понятията „вяра” и „религия”. Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на човека, докато религията, напротив, е душевно произведение, произтичащо от известно настроение на душата към даден обект, от който зависи нейният вътрешен живот.
Това произведение на човешката душа може да се мени по форма, образ и степен в
зависимост
от умственото и духовно развитие на човека.
6. Поради тази причина това, което е религиозно за едного, съвсем не е религиозно за другиго. Така например, вярването в непогрешимостта на папата, един елемент от веруюто на католика, е във висша степен нерелигиозно за православния и протестанта. Впрочем това се потвърждава и от постоянните стълкновения между религиозните системи. Разбира се, всичко това произтича от разликата в убежденията на хората, чиито умове са различно настроени и разположени. 7. Това обстоятелство ни кара да направим заключението, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които са свързани с интереси, нямащи нищо общо със самата същност на предмета.
към текста >>
Така например, вярването в
непогрешимостта
на папата, един елемент от веруюто на католика, е във висша степен нерелигиозно за православния и протестанта.
Всяко учение, религиозна система, организация и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на Разума, както слама в огън. 5. Важно е да правим разлика между понятията „вяра” и „религия”. Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на човека, докато религията, напротив, е душевно произведение, произтичащо от известно настроение на душата към даден обект, от който зависи нейният вътрешен живот. Това произведение на човешката душа може да се мени по форма, образ и степен в зависимост от умственото и духовно развитие на човека. 6. Поради тази причина това, което е религиозно за едного, съвсем не е религиозно за другиго.
Така например, вярването в
непогрешимостта
на папата, един елемент от веруюто на католика, е във висша степен нерелигиозно за православния и протестанта.
Впрочем това се потвърждава и от постоянните стълкновения между религиозните системи. Разбира се, всичко това произтича от разликата в убежденията на хората, чиито умове са различно настроени и разположени. 7. Това обстоятелство ни кара да направим заключението, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които са свързани с интереси, нямащи нищо общо със самата същност на предмета. Тези лични интереси обаче упражняват голямо влияние върху душевното настроение на човека и много пъти го заблуждават и отклоняват от пътя на духовното му израстване. 8. Ето защо е необходимо да подлагаме на проверка всяко религиозно произведение, за да видим дали притежава солта на Истината, или не.
към текста >>
1.5.
Необходимостта
от добра храна
3. Без съмнение една велика нужда на умствения и духовен живот е заставила човешкия дух да излезе вън от ограничената си животинска черупка и да започне да мисли и да разсъждава за бъдещето. Троичният живот на човека му е дал подтик да се развива в три различни направления: – започва с физическия живот като основа; – съгражда и развива умствения като среда; – пробужда духовния като връх в своята душа.
1.5.
Необходимостта
от добра храна
1. Първоначалният подтик към наблюдаване и съзерцаване[48], колкото и малък да е бил той, колкото и малко да се е съзнавал от човека, е послужил за основа на неговия умствен живот. От това първо начало на знанието, което се зародило в духа на човека, се е развила днешната култура на християнската цивилизация, която се е повдигнала върху пепелта на много други, изчезнали преди нея.[49]Те са загинали, понеже не са съдържали всички нужни добродетели – най-важната храна за поддържане на духовния живот на човека. 2. Добрата храна е необходима за поддържането на който и да е жив организъм. Без това ú качество тя произвежда: – във физическия свят – хилавост;
към текста >>
Това Негово съзерцание или знание за цялата вечност не предполага никаква
необходимост
да се намесва в сбъдването на каквото и да е.”[54]
Винаги е далеч от истината онзи, който упорито се отвръща от нея.” 2. Тогава човек няма защо да се бои от възможността да дойде ден, в който да си каже: „Няма какво повече да уча! ” Във вселената съществуват вечни условия за усъвършенстване на умствените и душевни сили. Каква ли дивна картина би се открила пред нашите умове, ако можеше да се повдигне завесата, която ни отделя от по-напредналите същества в нашия вечен дом, силни в знание, мъдрост и добродетел?! 3. „Нека всички същества знаят и не се съмняват – казва сър Хамънд[53], – че Божието Провидение и Промисъл е видяло как ще се развие всяко нещо още отпреди сътворението на света.
Това Негово съзерцание или знание за цялата вечност не предполага никаква
необходимост
да се намесва в сбъдването на каквото и да е.”[54]
4. Макар че науката сама по себе си не може да измени великия ред във вселената, тя има все пак достатъчно сила да ни убеди да живеем съобразно този ред. Нашият успех зависи от съобразяването ни със законите на висшата, разумна Природа, които закони ни диктуват истинските условия на живот. И това е едничкото нещо, към което духът ни постоянно се стреми – да се научи да живее съобразно законите на своето естество. 5. Науката обаче, взета в най-дълбок смисъл, е резултат от едно отличително качество на човешкия дух, който е свързан с Великия Дух на Битието. В човешкия дух още от самото начало е вложен стремеж да усвои по вътрешен път пътеките на Истината и да разбере законите на природата, за да има сили да впрегне енергията ú на работа и да съгради здрава основа на своето съществуване, развитие и усъвършенстване в Доброто и Красотата – най-възвишеният идеал на разума.
към текста >>
Този закон е основата на всяка разумна
самостоятелност
.
21. Да, ние сме едва в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде.[74] Наистина на велики мисли ни навежда вселената със своята необятност – мисли, пълни със смисъл за всички ония, които разбират. 2.3. Закон на Мисълта 1. Законът на Мисълта действа в умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума. Царството на този закон е безпределно. То се простира във всички светове и вселени, където живеят различни същества.
Този закон е основата на всяка разумна
самостоятелност
.
Същността и действието му са едни и същи навсякъде, без изключение. Разбира се, те се различават по форма и степен, но не и по същина. 2. Да вземем например следните геометрични истини: – цялото е равно на своите части; – правата линия е най-късото разстояние между две точки;
към текста >>
Тук всяко разумно и нравствено същество по свой избор и свобода решава да посвети живота си в служене на едни или други принципи.[77] В
зависимост
от този избор всеки един бива възнаграден или осъден.
Злото у което и да е духовно същество не може да се счита за добро, понеже както доброто, така и злото имат свои отличителни качества, които ги характеризират като такива. 2.4. Закон на Биос 1. Законът на Биос (Целокупният живот[76]) царува в духовния свят, където е изворът на живота, жизнеността, чувствителността, чувствата, усещанията, желанията и вълненията на душата, както и силата на волята ú да възприема и усвоява онова, което ú се диктува от вътрешни мотиви. 2. От недрата на Биос произлиза цялата органична дейност, а така също и истинските понятия за добро и зло, за правда и неправда, за любов и омраза. В границите на този закон започва нравствената свобода на избора, чрез която се определя от какво естество е всяка духовна дейност и какви качества притежава.
Тук всяко разумно и нравствено същество по свой избор и свобода решава да посвети живота си в служене на едни или други принципи.[77] В
зависимост
от този избор всеки един бива възнаграден или осъден.
3. Това е единственият духовен закон, който населява всички създадени светове и вселени с живи, органически същества. Той е, който превръща енергията във вселената от едно състояние в друго и я впряга да служи на душата за нейното повдигане. Той е, който пръска навсякъде благословение, който пълни сърцата на всички живи същества с вяра и любов, с мир и радост. Биос е вечната основа на битието, първият и последният във всичко. 2.5. Три течения в умствения свят
към текста >>
Наклонността ни към едно от тия течения ще зависи до голяма степен от естеството и начина ни на мислене, който пък е в
зависимост
от устройството на нашите мозъчни центрове.
5. Тези три течения в умствения свят упражняват голямо влияние върху обществения живот, обуславяйки мирогледа на хората в дадено време. Според това, кое от тези учения преобладава, се мени съответно и умствената нагласа на хората. Тези влияния са спорадични. Те се проявяват в известни периоди на човешкото развитие, като вземат най-различни форми. 6. Умът на човека може да мине и през трите влияния.
Наклонността ни към едно от тия течения ще зависи до голяма степен от естеството и начина ни на мислене, който пък е в
зависимост
от устройството на нашите мозъчни центрове.
7. Определени физиологически и френологически изследвания показват, че: – ако в умствената организация на един човек преобладават наблюдателните способности (т.е. способностите на обективния ум[78]), той ще приеме за мироглед материализма; – ако в умствената организация на човека преобладава способността му да мисли отвлечено (абстрактно), умът ще приеме за мироглед идеализма; – ако пък в умствената организация на човека преобладават хуманистичните и морални чувства, той ще приеме за мироглед спиритуализма.
към текста >>
И единственото ни спасение от превратностите и беззаконието на този свят е приобщаването ни към онзи живот, който дава свобода и
самостоятелност
на човека.
2.6. „Научни истини” и „научен скептицизъм” 1. Науката е доказала вече, че каквото и направление да вземаме, животът ни ще се определя от общи и неизменни закони. Никой не може да живее извън тия закони. Срещу остена на съдбата никой не може да рита. Ето защо, ако човек иска да избегне излишните страдания, трябва да се съобразява с изискванията на своя духовен живот, чиито корени са много по-дълбоки от която и да е друга дейност.
И единственото ни спасение от превратностите и беззаконието на този свят е приобщаването ни към онзи живот, който дава свобода и
самостоятелност
на човека.
2. Накрая ще добавим, че е необходимо да се избавим от недоразуменията и съмненията по един от въпросите, които се разискват с особен интерес от учени и философи – въпросът за характера и стойността на така наречените „научни истини”. Не е тайна, че много „истини” в науката са рухнали под удара на нови научни факти, на нови открития. При това съвременната наука има много теории и хипотези, които се сменят понякога не през векове, а през години. 3. Кой е тогава, ще попитат някои, критерият за различаване на онова, което е истинно в науката, от онова, което е неистинно и преходно? За да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в областта на науката, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от едно основно правило.
към текста >>
[8] „
Необходимостта
” е другото име на VІ Херметичен принцип („Причина и следствие”).
За повече подробности вж. Едуард Шуре, „От сфинкса до Христа”, С., 2004, с.257. [6] Принципи или с др. думи – първопричини. [7] Раболепие – безлично самоунижение за угода на някой силен или богат; угодничество, сервилност.
[8] „
Необходимостта
” е другото име на VІ Херметичен принцип („Причина и следствие”).
В западния свят е познат като Закон за наследствеността, а на Изток – Закон на Кармата. В християнството е познат като Закон на Божествената справедливост. [9] Нарича се също „прах на проекцията”. Това е Magnum Opus на алхимиците, субстанцията, притежаваща силата да превръща по-малко благородните метали в чисто злато. От мистична гледна точка философският камък символизира трансмутацията (превръщането) на низшата, животинска природа на човека във висша, божествена.
към текста >>
Създаден по време на сериозната заплаха за католицизма от Реформацията и протестантизма, той имал за цел да се бори за пълно признаване на
непоклатимостта
на католическата вяра.
пари, като всеобщи проблеми, с които трябва да се справя всеки човек, тръгнал по духовния път. [23] Днес ролята на ”златния телец” според Учителя се изпълнява от парите. [24] Йезуитски орден (лат. Societas Jesu – Общество на Исус) – католически монашески орден, основан през 1534 г. от Игнаций Лойола.
Създаден по време на сериозната заплаха за католицизма от Реформацията и протестантизма, той имал за цел да се бори за пълно признаване на
непоклатимостта
на католическата вяра.
Характерни за него били изключително строгата дисциплина и подчинението към висшестоящите. За постигане на целите си йезуитите използвали всички средства, включително и убийството. Структурата на фашистката организация “СС” е изградена до голяма степен по модела на Йезуитския орден. [25] Наполеон І, Наполеон Бонапарт (15.08.1769 – 5.05.1821) – бележит френски пълководец и държавен деец, император (1804-1815). Роден в Аячо (Корсика).
към текста >>
Науката и възпитанието е книга, която разглежда въпроси с общочовешка
значимост
и е предназначена за широк кръг читатели.
През следващата учебна година в каталога и годишната книга на Медицинския факултет на Бостънския университет от 22 юли 1894 г. Петър Дънов вече е записан като редовен студент първа година. Обучението е по последната дума на медицинската наука. От този факултет Петър Дънов получава удостоверение за завършен кратък курс по обща медицина. ПРЕДИСЛОВИЕ
Науката и възпитанието е книга, която разглежда въпроси с общочовешка
значимост
и е предназначена за широк кръг читатели.
Работата по нея вероятно е започната още в Америка. Тя, освен че е първата книга на Петър Дънов, на практика остава и последна. Съществуват няколко брошури под формата на послания и известен брой статии в периодическия печат, които са писани директно от самия него. Цялата останала част от творчеството му представлява богато книжно наследство, получено главно при разчитането на стенографски записи на изговорено слово. Първото преработено издание на книгата Науката и възпитанието е от Георги Радев (12.09.1900–22.07.1940).
към текста >>
Една от целите ни е да представим този текст на вниманието на научната общественост, съзнавайки
необходимостта
от по-задълбочено проучване както на тази първа книга на Учителя Дънов, така и на цялото му последващо слово, което имаме на български като неоценимо духовно наследство.
Така се появи второто издание. Словото на Учителя има един чар, има едно излъчване, което само пробудената душа може да схване и разбере. Но в тази форма, както книгата бе напечатана, със стария правопис и езика на XІX в., когато я чете един учен или професор, който работи с ума си, той мъчно може да разбере написаното. Преработена по този начин, тя вероятно щеше да послужи и на онази категория от съзнания, които имаха други изисквания и търсеха по-академичен език.” Предлаганото ново издание продължава тази линия на осъвременяване на текста и представянето му пред по-широка читателска публика.
Една от целите ни е да представим този текст на вниманието на научната общественост, съзнавайки
необходимостта
от по-задълбочено проучване както на тази първа книга на Учителя Дънов, така и на цялото му последващо слово, което имаме на български като неоценимо духовно наследство.
Едно такова по-задълбочено научно изследване на Науката и възпитанието ще спомогне за общото духовно пробуждане на българския народ – в обществен и в личен план. Разглеждането на книгата от страна на специалисти от различни области на науката ще спомогне да се оцени съдържащото се в текста непреходно знание, актуално и днес – едно „заровено съкровище”, което чака да бъде открито и представено на широката българска общественост, за да покълне в българската душа и да даде своя плод. С всичко това се надяваме настоящото издание да привлече вниманието както на познавачите на словото на Учителя Дънов, така и на радетелите за едно ново общество, изградено върху основата на най-висшите духовни идеали и общочовешки ценности. Настоящото преработено издание е сложна амалгама от първите две издания. Във второто от 1949 г., по усмотрение на тогавашния съставител Георги Радев са пропуснати цели пасажи.
към текста >>
Подобно е положението и при хуманитарните науки, имащи за обект трудни философски произведения с непреходен характер и
значимост
за човечеството (Платон, Плотин, Паскал, Бьоме, Кузански, Коменски, Сведенборг и др.).
Ние обаче сме се стремили да съхраним и всеки бисер от първоизточника. Така се роди това съчетание от двете издания, което сега започва свой живот в търсене на нови хоризонти. Фрагментирането на текста на отделни пасажи и техните наименования, което сме предложили като новост тук, произтича директно или логически от самото съдържание. Подобен подход към текста се използва както в религиозната, така и в научната литература. Нека погледнем свещените писания и ще видим, че те са разделени на книги, глави, стихове, песни (Библия, Бхагавад Гита, Коран и др.).
Подобно е положението и при хуманитарните науки, имащи за обект трудни философски произведения с непреходен характер и
значимост
за човечеството (Платон, Плотин, Паскал, Бьоме, Кузански, Коменски, Сведенборг и др.).
С този начин на фрагментиране прилагаме един аналитичен метод, с който целим да поднесем текста на порции. Така по-лесно бихме се ориентирали в сложната композиционна схема на произведението и съответно по-лесно бихме могли да го изучаваме и цитираме. Анализът като метод има за цел познанието на частите като елементи на сложното цяло. Синтезът, от своя страна, съединява тези части, като ги превръща в жива конкретна цялост. Синтезът допълва анализа и се намира в неразривно единство с него.
към текста >>
Осъвременяването на езика на произведението и добавянето на някои нови научни данни целят да се изгради
мост
между поколенията и различните типове съзнания.
Ние не претендираме за авторитетност и изчерпателност. Нашата най-голяма радост би била, ако след този първи опит за интерпретация се появят множество други. Това, което сме представили, е само един възможен поглед, и то от твърде тесен ъгъл. Вероятно след десет или двадесет години самите ние ще имаме по-различна гледна точка за свършената работа. Като свидетелство за нашата коректност и добронамереност предоставяме първоначалното издание от 1896 г., което да служи на читателя като ориентир.
Осъвременяването на езика на произведението и добавянето на някои нови научни данни целят да се изгради
мост
между поколенията и различните типове съзнания.
Всяко поколение има право на собствен прочит и интерпретация на културното си наследство. Езикът е жива, динамична система, която не търпи застой и закостенялост. Ако той, езикът, изгуби главната си функция – комуникативността, спира да бъде жив организъм. Едно произведение е живо, ако читателят успее да осъществи органична връзка с писаното слово и неговия автор. За целта е необходимо добро съчетание на форма и съдържание, т.е.
към текста >>
Всяка дума, намерила място в настоящото издание, е подложена на строга преценка и при
необходимост
– на консултация със съответните специалисти.
Ако той, езикът, изгуби главната си функция – комуникативността, спира да бъде жив организъм. Едно произведение е живо, ако читателят успее да осъществи органична връзка с писаното слово и неговия автор. За целта е необходимо добро съчетание на форма и съдържание, т.е. думите в текста да произвеждат съответните образи в съзнанието на четящия. За нас водещ винаги е бил смисълът и формалните промени в пасажите не са самоцелни, а добре обмислени и мотивирани.
Всяка дума, намерила място в настоящото издание, е подложена на строга преценка и при
необходимост
– на консултация със съответните специалисти.
Това наложи по-продължителен период на работа върху книгата (три години) и привличането на повече консултанти от различни области. Включените около 150 обяснителни бележки биха могли да са и повече. А за някои читатели може би те са прекалено много. Ние решихме да се ограничим дотук, за да дадем възможност на бъдещите изследователи да ги допълват, коригират или премахват. Част от цитираните имена и термини бяха с правописни грешки и фактологически несъответствия, а за друга част беше невъзможно да се открият или намерят данни.
към текста >>
2.
1896_2 Двата велики закона на развитието - Науката и възпитанието
Освен това да ни запознае, научи и осветли с положителни факти за абсолютното им отношение спрямо нас, разумните същества, а при това и нашата длъжност и абсолютно задължение, наложено нам и на всички други твари от самата
необходимост
на естеството на тия закони на върховната Природа, която е неизменяема в същността на своите действия.
Първо издание – 1896 г., второ издание – 1949 г., печатница „Житно зърно“, София. В Природата има едно общо стремление, един общ план и една обща цел. По тия три характера Природата се проявлява като единство на едно цяло – едно цяло, на което всичките части се намират във взаимни отношения, свързани и съединени по един най-близко сродствен начин. За нашето наблюдение остава най-висшата работа да проследи тази интимна связ, това тясно сродство, тъй дълбоко и широко преобладающо помежду всичките части на Природата. А за разума ни предлежи великата задача, в която да разбере, да проумее и схване значението на законите и силите, образующи тази пълна хармония на единство в системата й.
Освен това да ни запознае, научи и осветли с положителни факти за абсолютното им отношение спрямо нас, разумните същества, а при това и нашата длъжност и абсолютно задължение, наложено нам и на всички други твари от самата
необходимост
на естеството на тия закони на върховната Природа, която е неизменяема в същността на своите действия.
Тия закони и сили с условията, които съдържат у своето естество, са тъй да се каже краеъгълният и основен камък, върху който е положен Животът. Тук, в недрата на тия условия, душата придобива онази тайнствена способност, с помощта на която почва да съзижда своето жилище – „организъма“, посредством който почва да проявлява своите скрити сили и способности в развиване и усъвършенстване на естеството си, което има необходима нужда да се подготвя за по-висока деятелност, за по-свята длъжност на своето бъдещо призвание. Тук, върху тази здрава основа, умът безопасно може да полага своето положително знание за Истината, която е единствената съществена храна за подържането на неговото съществуване. Върху тази съща основа разумът придобива силата да повдига стените на великия „храм на възпитанието“. Този възпитателен „дом“ се съзижда от Духа на Истината, който вече действа в душата на человечеството за благото на чадата му.
към текста >>
Този факт потвърдява онази вътрешна
самостоятелна
деятелност, която е била пренебрегвана и омаловажавана от мнозина.
От жабата не може да се изисква това, което се изисква от человека. Това произтича от простата причина, че человек е нравствено същество, съвпрегнато от висшата природа със задължения, които произлизат от естеството на неговия Дух. В человека съществуват вече две еволюции, за които ще говорим по-после. Един от научните факти, който е хвърлил светлина върху естеството на нещата, е този, че в Природата съществуват сложни и деликатни монадически организми, в естеството на които се проявляват и крият тайнствени способности, надарени с разсъдък. Това, мисля, не изисква никакво доказателство, защото е почти очевидна истина, която всякой може сам да провери.
Този факт потвърдява онази вътрешна
самостоятелна
деятелност, която е била пренебрегвана и омаловажавана от мнозина.
Тази истина потвърждава това, че Природата гони една обща велика цел в своите действия. Важно е за нас да се не мамим в своите повърхностни внушения и впечатления – да заключаваме преждевременно, че Природата е мъртва, безчувствена и неразумна. Такова едно заключение открива голотата на нашите детински познания, както на първобитния человек в Едемския рай. Нека не го считаме за унизително да изповядваме Истината тъй, както си е. Най-после в какво се състои чоловеческото достойнство, ако не в изповяданието на тази върховна Добродетел?
към текста >>
Вечният живот сам, по
необходимостта
на своето естество, изисква и вечни условия, които не съществуват никъде другаде, освен в безпределността на Вечната вселена.
Навярно светът би се вмирисал само от изверженията на тази сган И наместо да умираме полека, щяхме да умрем изведнъж. Трябва да знаем, че висшата Природа отдавна си направила сметките, като е предвидила всичките случаи. И ако в настояще време тя постъпва грубо и нечеловеколюбиво според нашето гледане и съдене, то за тези си постъпки има дълбоки причини, които я заставляват да действа по този начин, понеже е най-добрият от всички други, които ние можем да си представим. Целта на Духа в Природата не е да увеличава и умножава органическия живот в количество, но да го развива и усъвършенства в качество и степен. Стремлението му е да въздига достойнството на неговото вътрешно естество, да уякчава силата на неговата върховна природа, която според закона на биос (Живота) може да се пренася в която и да е част на Вселената и да взема онова място и положение, което подхожда на естеството й.
Вечният живот сам, по
необходимостта
на своето естество, изисква и вечни условия, които не съществуват никъде другаде, освен в безпределността на Вечната вселена.
Тази е причината защо Животът в никой материален свят не може да бъде вечен – защото самият свят не съдържа тия условия, понеже е изложен на изменения. А тия изменения от самото естество на тия закони на Природата произвождат разрушителни действия. Това странно явление смъртта е следствие от физическите променения на елементите в материята. Кислорода е първата отрова, която поглъщаме, казват учените физикохимисти. Отрова в тази смисъл, че произвожда горене и окисляване в нашия организъм, съвпрегнато с химически действия и променения.
към текста >>
Необходимостта
на собствения му живот е изисквала постоянна деятелност за самосъхранение, самата му съдба от начало го предназначила като същество на постоянен труд, мъчнотии и скърби.
Образователния процес се занимава с приготовлението на человека, а възпитателния – с приспособлението на силите му в прави направления. Възпитателната сила на Природата е направила человека способен да се ползва от богатствата й, приготвени за неговото тяло, за неговия ум. С други думи, всякой живот или живо същество със своето появление изисква и съответствующи условия, да подържа и подкрепя своята деятелност, своите функции, своите сили и способности. А тия качества на Живота никога не биха се появили, ако нямаше съответствующи предмети да ги подбуждат. От това става явно, че человек е бил призован на това земно кълбо да работи прилежно, да работи усърдно според наставленията, които му са били дадени, начертани, предписани и показани от нравствените закони.
Необходимостта
на собствения му живот е изисквала постоянна деятелност за самосъхранение, самата му съдба от начало го предназначила като същество на постоянен труд, мъчнотии и скърби.
Природата, тази негова възпитателка и наставница, не е искала да го остави нито минута на безделие – да се повръща в мислите на своето детинство, в онова положение, в което той за много хиляди години се е скитал в своето незавидно състояние като животно, без да разбира, без да разсъждава и мисли защо и за какво се е той родил. Природата, тази негова попечителка и надзирателка, не е желаела да го гледа лениво и безделно същество – да се попотрива насам-нататък и да си повдига рамената сегиз-тогиз, да се попрозява и казва: „Дай да ям сега“. Тя е предвидила тази опасност за неговото развитие. И да го избави от пропадане в неизвестност, тя е била принудена да го постави в такива условия и обстоятелства, гдето да е заобиколен с хиляди мъчнотии и опасности за своя живот. Борбата за съществуване се явила пред него като единствено средство да го запази от надлежащото зло.
към текста >>
Необходимостта
на неговото напреднало естество е изисквало той да се подведе под управлението на великия закон на дълга и да се подложи под влиянието на най-великата сила в Природата – силата Любов.
Видът и родът на человека се е явил подир всички, но естеството му е съществувало преди всички. Редът, който ние виждаме в природния свят, е перспективно обърнат в нашия ум. Всичките стъпки на органическия живот са само стъпала, които ни показват отгде человек е минал и по какъв естествен път той е възлязъл в настоящето положение, гдето го намираме. Душата му възлиза от бездната чрез клетката, а Духът му слиза отгоре, от Небето, посредством силата на Живота. В този период на человеческото качване по стъпалата на естественото си развитие някъде къде края на природната стълба на първата еволюция се ражда Нова епоха за человеческата душа.
Необходимостта
на неговото напреднало естество е изисквало той да се подведе под управлението на великия закон на дълга и да се подложи под влиянието на най-великата сила в Природата – силата Любов.
Само тази единствена сила в дълбочините на душата му е била възможна да го избави от разкапване и преждевременна смърт. Любовта е съдържала условията, качествата и средствата, с които да обуздава влеченията на грубата му натура и да го подготви да се облече в благородното си естество, нему подобающо като человек, като същество разумно. Любовта е била могъща със своите добродетели, за да го убеди и изведе вън от пътя на варварството и да му покаже правия път на просвещението. За да се постигнат тия резултати в неговия живот, не е била лесна работата. Цяла върволица от променения са били необходими да вземат място в неговия душевен организъм, в неговия духовен живот.
към текста >>
Оттук става
необходимост
за живота ни да се отворят замижалите очи на разума, за да можем да предвидим опасностите, които са общи за всякой народ, за всякое общество и за всякой человек.
Всякой народ или общество, което се е оставило да бъде ръководено от тях, безвъзвратно е пропадало под ударите на съдбата. Но можем ли ние да мислим, че нашата участ ще бъде по-добра, ако не обръщаме внимание на справедливостта и человеколюбието? Съмнително е. Общата поговорка казва: „сляп сляпаго ако води, то и двамата ще паднат в ямата“. Общата истина, изказана в тази народна поговорка, дава ни да разберем, че поне единият от тия двама нещастници трябвало би да има здрави очи, за да се избегне онази грозяща опасност.
Оттук става
необходимост
за живота ни да се отворят замижалите очи на разума, за да можем да предвидим опасностите, които са общи за всякой народ, за всякое общество и за всякой человек.
Но всичко това няма да се поправи, докато не са даде място и свобода на разума да управлява и ръководи кризите на Живота. Само тогава ще имаме сила да поправим изопачения ред, от който сме страдали и още страдаме. В това именно са притичва истинският дух на науката и възпитанието да ни помогне да уредим живота си както подобава. Но нека разгледаме вкратце от где е произлязла несъстоятелността на нашия обществен живот, по какви причини человек е пренебрегнал своята свята длъжност и защо е почнал да върши дела, които никак не отговарят на званието му, нито пък го препоръчат за разумно същество, притежающо духовно-нравствени сили и качества. Тук сме задължени от фактите да признаем една естествена причина, която е дала подтик в человека към това странно явление, наречено разстройство, несъобразност, непоследователност в стъпките на цивилизования живот.
към текста >>
Самосъхранението по
необходимост
на своята природа и стремление е родило себелюбието (егоизма), майката на всички днешни пороци.
– „Може ли да има нещо по-добро от това? “ – ще каже някой. Разбира се, че не може да има за подобно същество. Но общата человеческа опитност показва, че подобна слободия коства твърде много живота на нашите събратя ближни. Ако би изфирясал умът на человечеството един ден да приеми този принцип за начало, то целият свят ще се преобърне на такава първобитна анархия, която ще помете от лицето на Земята всички цивилизовани общества като прах и пепел в небесното пространство, отгдето не биха се върнали вече никога.
Самосъхранението по
необходимост
на своята природа и стремление е родило себелюбието (егоизма), майката на всички днешни пороци.
Себелюбието, от своя страна, според вътрешните пориви и влечения на своето естество, е създало и произвело такива неща, които общата история на человечеството ги е описала в черни краски. Тия паметници стоят на първо място като истински свидетели за онова, което се е вършило в миналото. Те още стоят като такива и за онова, което се върши и в наше време. Нека споменем тогава някои от по главните: себелюбието е покварило душата, поробило е разума, потъпкало е правдата, потушило е съвестта, създало е робството във всичките му видове, произвело войните, изгнало Истината и заточило Добродетелта. Всички тия знаменити дела, нечестиви пороци на егоизма и днес съществуват и владеят, само разбира се в по-цивилизован образ.
към текста >>
Под силата на този факт ние сме принудени да признаем тази
необходимост
, именно, че силите в Природата и силите вътре в Живота трябва да се оползотворят Без това преобръщане и превръщане нашето съществуване е невъзможно.
Всичката видима промяна и видоизменение, което ние виждаме да взема място в материалния свят, е следствие и резултат от колебанието на силите му и непостоянството на елементите му. Този характер на настоящия физически свят произлиза от устройството на естеството му, което няма постоянна пропорция, но се изменява постоянно според някакви вътрешни закони, които не ни са известни. Доказано е, че настоящият физически свят постоянно губи от енергията си чрез лъчеизпущане в пространството. Какво става с тази енергия не знаем. Но сме уверени, че не се губи, нито чезне напразно, но върши една велика работа, за която много малко знаем фактически; но времето не ще бъде далеч, когато повече светлина ще блесне в ума ни върху тази тайна.
Под силата на този факт ние сме принудени да признаем тази
необходимост
, именно, че силите в Природата и силите вътре в Живота трябва да се оползотворят Без това преобръщане и превръщане нашето съществуване е невъзможно.
Нужно е като разумни твари да мислим. „Животът е най-голямата важност“, казва един философ. И всякой, който го продаде и прахоса за нищо и никакво, показва, че му липсва нещо в ума. Да, липсва. Ние трябва да почнем преобразованието вътре у нази – тук са именно първоначалните елементи, от които може да се създаде един свестен живот, пълен с хубости и добрини.
към текста >>
То е било
необходимост
за человека да придобие всичко с постоянни усилия и постоянни себепожертвания, за да знае да цени Доброто, което не му капвало от случая без труд и без жертви, за да го прахосва както си ще.
Затова талантът на този недостоен и лукав роб ще се вземе от него и ще се даде ономува, който е достоен и готов да принесе плод и полза. Хиляди милиони години е взело на Природата, докато създаде настоящите условия за Живота, от които да се образува и направи человеческия организъм, който е жилището на душата, в което тя днес работи за постигането на една по-висока и по-велика цел, отколкото първата – именно създаването на материалния свят и произвеждането на простия органически живот. Милиони години е трябвало да се минат, дорде се произведат и създадат първоначалните клетки. Стотици хиляди години са били потребни, докато да преминат през всичките стадии на развитието и видоизменението и по този начин да станат напълно приспособени за особната си служба, за отделната си работа, която днес занимават в душевния организъм. Хиляди години са се изисквали за Духа на Живота, докато да възпита человека и да пробуди самосъзнанието на разумния Живот вътре в неговата душа и да предизвика Любовта му към Духовния свят, която да го отправи в пътя на онова велико и всемирно стремление, наречено просвещение, духовно въздигане.
То е било
необходимост
за человека да придобие всичко с постоянни усилия и постоянни себепожертвания, за да знае да цени Доброто, което не му капвало от случая без труд и без жертви, за да го прахосва както си ще.
Не, той е трябвал да научи от положителни факти на своята вековна опитност, че всичко му се е дало с цел да върши нещо си. Както клетките вътре в него работят за общото добро на общия му организъм, на който той е господар, и от благоденствието на здравето му, на което той се радва, така и той, като една разумна клетка от онзи по-висок организъм и по-висш живот на духовното тяло, е задължен в името на своето нравствено естество да изпълни своите обязаности като разумно същество, като духовно-нравствена личност, като Син Человечески. Да се отрича от своята длъжност и от своето призвание в този благороден Живот, значи да безумства, да беззаконства против Светия Дух на Живота. Не, остава тогава друго средство за великия закон на Живота, освен да изхвърли подобно нравствено същество вън от святото си жилище като непотребна вещ, която е станала не само непотребна, но и вредна. Това се върши именно и в самия наш организъм, в самото наше тяло.
към текста >>
Надлежащата нужда и
необходимост
на нравствено-духовните закони, под които се ръководи разумният Живот, изискват от всякой человек едно вътрешно и коренно преобразувание и новораждане от Духа на Истината.
Не, остава тогава друго средство за великия закон на Живота, освен да изхвърли подобно нравствено същество вън от святото си жилище като непотребна вещ, която е станала не само непотребна, но и вредна. Това се върши именно и в самия наш организъм, в самото наше тяло. Онези клетки и членове от органическата ни система, които престанат да изпълняват своята длъжност и станат вредителни и опасни за здравето на другите клетки и членове, изхвърлят се навънка от тялото от самия този организъм за общо добро на цялото органическо общество. Върху този предпазителен закон на Природата почива нашето здраве и дългоденствие. Тогава следва, че ние в нашето по-напреднало духовно състояние не можем да очакваме нещо по-добро от това, ако не се свестим и завземем да променим своя вътрешен живот и своето нравствено поведение спрямо нази си и нашите ближни.
Надлежащата нужда и
необходимост
на нравствено-духовните закони, под които се ръководи разумният Живот, изискват от всякой человек едно вътрешно и коренно преобразувание и новораждане от Духа на Истината.
Законът на развитието е вечен, той не търпи застой. Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ Книгата за теглене на PDF Дял втори .
към текста >>
Този факт потвърждава онази вътрешна
самостоятелна
дейност, която е била пренебрегвана и омаловажавана от мнозина.
6. В човека съществуват „две еволюции”, за които ще говорим по-нататък.[94] 6. Природата като жив организъм 1. Един от научните факти, който хвърля светлина върху естеството на нещата, е този, че в природата съществуват както сложни, така и едноклетъчни организми. В последните се крият и проявяват тайнствени разсъдителни способности. Това е очевидна истина, която всеки сам може да провери.
Този факт потвърждава онази вътрешна
самостоятелна
дейност, която е била пренебрегвана и омаловажавана от мнозина.
2. Тази истина доказва, че природата следва една обща, велика цел в своите действия. За нас е важно да не се заблуждаваме в своите повърхностни представи и впечатления и да заключаваме преждевременно, че природата е мъртва, безчувствена и неразумна. Такова едно заключение открива голотата на нашите детски познания, както на първия човек в Едемския рай.[95] 3. Нека не считаме за унизително да изповядваме Истината такава, каквато е. В какво се състои все пак човешкото достойнство, ако не в изповядването на тази висша добродетел?
към текста >>
3. За нас е важно да осъзнаем
необходимостта
, произтичаща от казаното по-горе, а именно, че трябва да оползотворяваме силите, които действат в природата, и силите, които функционират вътре в живота.
9. Строеж на материалния свят 1. Видимите промени, които постоянно стават в материалния свят, са резултат от колебанието на силите в него и непостоянството на елементите му. Променливият характер на сегашния физически свят произтича от самото му устройство, в което няма постоянни пропорции, а всичко се изменя според неизвестни за нас вътрешни закони. 2. Доказано е, че той постоянно губи от енергията си поради лъчеизпускане в пространството.[117] Какво става с тази енергия, на този етап ние не знаем, но със сигурност можем да кажем, че тя не се губи напразно, а върши някаква много важна работа, за която можем само да предполагаме. Не е далеч обаче времето, когато в ума на човечеството ще проникне повече светлина, която ще му помогне да разкрие тази тайна.
3. За нас е важно да осъзнаем
необходимостта
, произтичаща от казаното по-горе, а именно, че трябва да оползотворяваме силите, които действат в природата, и силите, които функционират вътре в живота.
Без това непрекъснато превръщане и преобразуване нашето съществуване би било невъзможно. 5. Ние трябва да мислим така, както подобава на разумни същества. „Животът е най-голямото богатство – казва един философ – и ако някой го пропилее напразно, значи му липсва нещо в ума.” 6. Да, липсва му. Човекът е една велика лаборатория на живота.
към текста >>
3.
1896_3 Външните условия на Живота - Науката и възпитанието
Онова, което забелязваме относително Живота, е, че той се е явил в системата на природният свят под известни условия, които по
необходимост
клонят да потвърдят истината, че Природата има определена една каква и да е цел, едно какво и да е стремление.
Част 3 Външните условия на Живота Една от най-заплетените и замотани тайни в Природата е Животът. За произхождението му нищо положително не знаем. Онова, което сме научили относително природата му, то е придобито от наблюдение явленията на силата му, която се различава диаметрално противоположно от силите на физическия свят по степента и качествата на своето естество.
Онова, което забелязваме относително Живота, е, че той се е явил в системата на природният свят под известни условия, които по
необходимост
клонят да потвърдят истината, че Природата има определена една каква и да е цел, едно какво и да е стремление.
Ние сме принудени да признаем очевидната истина, че Животът е влезнал в настоящето си положение с едно определено подбуждение да се развива, расте и стане фактор и главен деец в по-нататъшното проявление на върховния Дух във Вселената. За да се постигне това върховно стремление в Природата и да се роди и развие настоящия органически живот, когото Духът ни притежава, преди всичко е трябвало почва, на която да тури ногата си. Почвата е съставлявала една от най-важните елементарни първоначални необходимости за съществуване. Почвата е съдържала първата приготвителна стъпка за идването на жизнената сила в царството на Природата, за да завземе новата среда на своята деятелност, да влезе в новите условия на своето битие. За постигането на тази обективна реалност сили са били нужни да приготвят жилището му и да отворят свободен път за неговото влизане, т.е.
към текста >>
Почвата е съставлявала една от най-важните елементарни първоначални
необходимости
за съществуване.
За произхождението му нищо положително не знаем. Онова, което сме научили относително природата му, то е придобито от наблюдение явленията на силата му, която се различава диаметрално противоположно от силите на физическия свят по степента и качествата на своето естество. Онова, което забелязваме относително Живота, е, че той се е явил в системата на природният свят под известни условия, които по необходимост клонят да потвърдят истината, че Природата има определена една каква и да е цел, едно какво и да е стремление. Ние сме принудени да признаем очевидната истина, че Животът е влезнал в настоящето си положение с едно определено подбуждение да се развива, расте и стане фактор и главен деец в по-нататъшното проявление на върховния Дух във Вселената. За да се постигне това върховно стремление в Природата и да се роди и развие настоящия органически живот, когото Духът ни притежава, преди всичко е трябвало почва, на която да тури ногата си.
Почвата е съставлявала една от най-важните елементарни първоначални
необходимости
за съществуване.
Почвата е съдържала първата приготвителна стъпка за идването на жизнената сила в царството на Природата, за да завземе новата среда на своята деятелност, да влезе в новите условия на своето битие. За постигането на тази обективна реалност сили са били нужни да приготвят жилището му и да отворят свободен път за неговото влизане, т.е. въплътяване, възприемането на настоящето си естество, облечено в плът и кръв. Природата трябвало да впрегне своите физически и химически сили и да ги натовари с великата работа да й доставят елементите на почвата, посредством събирането малките частици на веществото, населяющи пространството, в общи маси, названи небули, в центрове, наречени слънца, и в системи, наименовани слънчеви и планетни общества. От научните факти и сведения се учим, че главният двигател в тази огромна материална работа е бил законът на теготенето.
към текста >>
Върху неговата първоначална основа почива
неразрушимостта
на материята, т.е.
Имоверно е да предположим, че частиците на веществото биха се сгрупирували в една обща маса, която не щеше да е приспособена за нищо. Атомите завинаги щяха да си останат отделни и независещи единици, без да проявят своята вътрешна деятелност, която е лежала скрита в естеството им. Те щяха да се прилепят един до други по един механически начин, но никога не биха влезли в по-тясна связ. Това заключение извличаме от факта, че теготенето по естеството си е повечето механическа сила на движенията, с помощта на която частиците и телата са били турени в пространството на подобаващите им места. Всичко, което законът на тежестта извършва, е известно налягане върху материята, което науката нарича теготене или падане на телата в пространството към центъра на тежестта.
Върху неговата първоначална основа почива
неразрушимостта
на материята, т.е.
на първоначалните форми на веществото, наречени атоми, които сами по себе си не са нищо друго, освен изражение на известно количество сила, която е затворена в естеството им. Всичката работа на теготенето е да поддържа един установен ред, вече отдавна създаден от предидущи причини и начала, освен това да спазва същевременно единство помежду всичките отделни дейци на материалния свят, като ги държи в границите на своята сила и влияние. При всичко, че всемирното теготене играе една от най-важните роли във Вселената, при все това, известни факти ни навеждат към мисълта да заключим, и то справедливо, че ако този закон на теготенето не би се обусловил или пък видоизменил и подпомогнал от закона на всемирното сродство на елементите, то навярно видимата Вселена днес щеше да има друг изглед, не толкова приятен. Във всемирното сродство се крие една от великите тайни на общата деятелност на Природата, която произтича от свободното действие на атомите, които влизат във всевъзможни взаимни съюзи помежду си, от които съюзи се образува постоянна енергия, която се пренася от различни среди по цялата Вселена. Без всемирното сродство светът завинаги би останал вечно безплоден и вечно безцелен.
към текста >>
Затова богословът, идеалистът и материалистът са задължени от фактите да завземат своите места там, гдето им е определено от
необходимостта
.
Всякой от само себе си ще види, че трите заедно съставляват едно цяло, наречено къща. Отделно взети, не се вече къща, но части. Ако сега основата кажеше, че тя е всичката къща, що би сторила тази къща без стените и покрива? Или пък, ако стените кажеха, че те са цялата къща, що би сторила тази къща без основата и покрива? Или пак, ако покривът кажеше, че той е самата къща, що би сторила тази къща без основата и стените?
Затова богословът, идеалистът и материалистът са задължени от фактите да завземат своите места там, гдето им е определено от
необходимостта
.
Къщата е построена от някого, който не е нито в основата, нито в стените, нито в покрива, но някъде и всякъде. Ако се разговарят за частите на къщата, имат право да различават, но ако смесват понятието за къщата с идеята за автора й, който я е построил, те се заблуждават, понеже не знаят каква е разликата помежду една пасивна реалност и една действующа същност. Но ако говорят за проявлението на неговата сила в цялата къща, те са едно и могат да се сгрупират в едно общо название богослово-идеало-материалист. Тялото е организирано от вещество посредством силата на Живота, която го е обусловила и свързала с душата и ума. Затова сила, материя и ум не са три неща отделни и независещи едно от друго, но са свойства, качества и форми на едно и също битие, на едно същество вътре и вън от тях.
към текста >>
9. Действието на този закон е причина за
неразрушимостта
на материята, т.е.
6. Можем да предположим, че под действието само на Гравитацията частиците на материята биха се събрали в една огромна обща маса, която не би послужила за нищо. Атомите завинаги щяха да си останат отделни и независими единици, без да могат да проявят скритите възможности на своето естество. Те щяха да се прилепят един към друг по чисто механичен начин, но никога нямаше да влязат в по-тесни връзки помежду си. 7. Това заключение можем да извадим от факта, че Гравитацията се изразява най-вече в механическо движение, с помощта на което материалните тела са били поставени в пространството на съответните им места. 8. Основното и най-важното, което извършва законът на Гравитацията, е упражняването на налягане върху материята, наречено от науката притегляне или падане на телата в пространството към центъра на тежестта.[136]
9. Действието на този закон е причина за
неразрушимостта
на материята, т.е.
на първоначалните форми на веществото, наречени атоми, които сами по себе си не са нищо друго освен израз на определено количество затворена в тях енргия. 10. Основната задача на закона на Гравитацията е да поддържа един установен ред, създаден от предшестващи причини и начала. Същевременно с това той е призван да запази единството между всички дейци на материалния свят, като ги държи в границите на своята сила и влияние. 3. Закон на Всемирното сродство[137] 1. Безспорно на гравитацията е отредено да играе една изключително важна роля във вселената.
към текста >>
При тези съчетания постоянно се образува енергия, която се пренася от различни по
проводимост
среди по цялата вселена.
3. Закон на Всемирното сродство[137] 1. Безспорно на гравитацията е отредено да играе една изключително важна роля във вселената. Все пак определени факти ни карат да стигнем до заключението, че ако в материалния свят действаше единствено този закон и ако той не беше подпомогнат от закона на Всемирното сродство на елементите, то навярно видимата вселена днес щеше да има по-друг вид, не толкова красив и привлекателен. 2. Във Всемирното сродство се крие една от великите тайни, с помощта на която природата върши своята работа. Тази тайна произтича от онова свободно действие на атомите, които влизат във всевъзможни съчетания помежду си.
При тези съчетания постоянно се образува енергия, която се пренася от различни по
проводимост
среди по цялата вселена.
3. Без Всемирното сродство светът завинаги би останал безплоден и безцелен. Мрак и тъмнина щяха да владеят навсякъде. Топлината и светлината щяха да бъдат непознати за нас. Духът на човека завинаги щеше да остане затворен във вечната бездна на материята, в която нямаше да съществува нищо друго освен вечно мълчание. 4. Светът щеше да има над вратата си надпис: „Изгубен свят”.
към текста >>
4.
Биографични бележки
Дядо по майчина линия му е Атанас Георгиев родолюбив българин, радетел за църковна
независимост
.
(11 юли, 29 юни ст. стил 1864 г., (Петровден), с. Хадърча (дн. Николаевка), Варненско 27 декември 1944 г., София) Ражда се в семейството на видния възрожденски деец Константин Дъновски.
Дядо по майчина линия му е Атанас Георгиев родолюбив българин, радетел за църковна
независимост
.
Петър Дънов завършва средно образование във Варна и Свищов. Занимава се с музика и е талантлив цигулар. Една година е учител в с. Хотанца, Русенско. През август 1888 г.
към текста >>
5.
Бележник на Петър К. Дънов, 1899г.
А тъзи вътрешна
зависимост
е съществена и необходима за всички същества, както от прямия, тъй и от косвения разряд.
А е обослованието на нещата, които съдържат порядъка в себе си, обослават се и ограничават всички други същества, с.34 които произлизат от него, прямо или косвено. Разликата помежду тоя двоен порядък на нещата [се] състои в самата първа причин[н]ост на битието, което е двойно в себе си. Двойствеността излиза от порядъка на нещата, които се обослават и обослават и себе си, и другите.
А тъзи вътрешна
зависимост
е съществена и необходима за всички същества, както от прямия, тъй и от косвения разряд.
Сега стълкновението на кое и да е същество с прямия порядък на битието пройзвожда разногласие в себе си, което в нравствения свят се зове зло, т.е. нрав[ствено] духовно противение на общия вървеж на другите същества. Следователно е вън и от тяхната среда. 1 ю[ни] Внима[ва]й, проче[е] на съдбините на живота си, да не би по някоя непредвидена грешка да се намериш в разногласие с общия порядък на провидението, с което, ако и да влезиш в състезание, нищо няма с.35
към текста >>
От тая вътрешна наредба, тъй определена от волята на Господаря на всички, произтича тъй наречената
необходимост
относително всяко същество да се съобразява с своята длъжност, която занимава, защото вън от дадените условия по никой начин не е възможно да се извърши каква годе работа, която би влезла в някоя полза.
с.46 Бог в светът направлява всичките неща. Живота на всички се определя от Него. Според степента, на която стои една душа или един дух, се определя и неговата работа. Вън от своят кръг едно същество не може нищо да извърши и вън от своята среда нищо не може да сождаде или направи.
От тая вътрешна наредба, тъй определена от волята на Господаря на всички, произтича тъй наречената
необходимост
относително всяко същество да се съобразява с своята длъжност, която занимава, защото вън от дадените условия по никой начин не е възможно да се извърши каква годе работа, която би влезла в някоя полза.
Защото да се създаде нещо, се трябва в реда на нещата да има каква с.47 годе нужда и вътре в животът каква годе потреба за появяванието на известни действия. Всички действия се извършват от различни класове същества, които в общия по[д]тик на нещата си служат едни на други. От това следва, че за успеха на едно същество или на един человек се изисква съдействието на всички по-горни твари, които да го подкрепят с своята сила да извърши своята работа, нему определена от промисълът Божий.
към текста >>
6.
УВОД
Настоящото първо факсимилно
самостоятелно
издание на личният бележник на Учителя П. К.
31. Сигнатурата на документа е НБКМ-БИА. ф. 868, а.е. 114, л. 82-125. В поредната номерация на листовете на бележника са включени вътрешните страни на кориците и л. 107-а * * *
Настоящото първо факсимилно
самостоятелно
издание на личният бележник на Учителя П. К.
Дънов се посвещава на 145 години от рождението му. Важна цел на инициаторите е да се съхрани чрез дигитализиране оригиналният документ - макар и правени с мастило, записите в бележника на Петър Дънов са на повече от 100 години и все повече избледняват. Благодаря за гласуваното доверие на ръководството на общсство "Бяло братство", в лицето на неговия председател г-н Андрей Грива, който се обърна към мен като историк за издаването на този ценен документ. Признавам, че темата бе нова за мен, но работих с интерес и удоволствие. Основният принцип в работата ми е точното представяне на оригинала, както във факсимилната част, така и в разчитането на авторовия текст.
към текста >>
7.
01.Тефтерче с размишления 3.03.1899 - 16.10.1900
А тази вътрешна
зависимост
е съществена и необходима за всички същества, както от прекия, така и от косвения разряд.
Всяко добро или зло последствие води своето произхождение от подобни причини, които или възстановяват, или нарушават този вечен ред, който е напълно независим от никоя външна сила. Този вечен ред е битието на Бога, който е сам по себе си вездесъщ и който прониква навсякъде със своята сила, и във всичките неща, и по този начин ги обуславя в себе си. А с обуславянето на нещата, които съдържат порядъка в себе си и ограничават всички други същества, които произлизат от него пряко или косвено. Разликата помежду този двоен порядък на нещата се състои в самата първопричинност на битието, което е двойно в себе си. Двойствеността излиза от порядъка на нещата, които се обуславят и обуславят и себе си, и другите.
А тази вътрешна
зависимост
е съществена и необходима за всички същества, както от прекия, така и от косвения разряд.
Сега стълкновението на кое и да е същество с прекия порядък на битието произвежда разногласие в себе си, което в нравствения свят се зове зло, т.е. нравствено духовно противение на общия вървеж на другите същества. Следователно е вън и от тяхната среда. 1. Внимавай, прочее, на съдбините на живота си да не би по някоя непредвидена грешка да се намериш в разногласие с общия порядък на провидението, с което ако и да влезеш в състезание, нищо няма да добиеш. При това знай, че нещата няма да се съобразят с твоите желания, нито ще ти отстъпят в своя вървеж.
към текста >>
От тая вътрешна наредба, тъй определена от волята на Господаря на всички, произтича тъй наречената
необходимост
относително всяко същество да се съобразява със своята длъжност, с която се занимава, защото вън от дадените условия по никой начин не е възможно да се извърши каква годе работа, която би влезла в някоя полза.
Общото разногласие помежду всички ражда нравствения безпорядък, от който пък всичките злини се раждат, които на всяка стъпка нарушават мира и щастието ни и правят да губим частната и обща цел на своето настояще съществувание, в което постоянно губим придобитите добрини, основата на человеческите добродетели. Бог в света направлява всичките неща. Животът на всички се определя от него. Според степента, на която стои една душа или един дух, се определя и неговата работа. Вън от своя кръг едно същество не може нищо да направи и вън от своята среда не може нищо да създаде.
От тая вътрешна наредба, тъй определена от волята на Господаря на всички, произтича тъй наречената
необходимост
относително всяко същество да се съобразява със своята длъжност, с която се занимава, защото вън от дадените условия по никой начин не е възможно да се извърши каква годе работа, която би влезла в някоя полза.
Защото, за да се създаде нещо, то трябва в реда на нещата да има каква годе нужда и вътре в живота каква годе потреба за появяването на известни действия. Всички действия се извършват от различни класове същества, които в общия подтик на нещата си служат едни на други. От това следва, че за успеха на едно същество или на един человек се изисква съдействието на всички по-горни твари, които да го подкрепят със своята сила да извърши то определената от Божия промисъл работа. А за да се добие съдействието на съществата, първо трябва да се изисква съдействието на Господнята сила, която да подведе умовете и сърцата на всички да съдействат за общата полза в общото добро. И тъй, всяко добро действие е резултат на служителите Господни, а всяко добро е пряко действие на Бога.
към текста >>
8.
13.Червено тефтерче
Когато от дълбините на твоето съзнание излизах, съзнавах
непостижимостта
на твоя живот.
Ето, близо си до мене, слушаш биенето на сърцето ми. Ето, услушваш се да чуеш гласа ми, който и да е още слаб, като на младенец, обаче чуваш най-слабите ми шептения. Ето, виждаш образа на моята душа и лицето, което си ми дал. Ето, гледаш тайните на твоя Дух, на онова, което си произвел. О, Господи, Боже мой, още когато се зараждах вътре у теб, осъзнавах твоето неизследимо величие, твоята велика сила.
Когато от дълбините на твоето съзнание излизах, съзнавах
непостижимостта
на твоя живот.
И когато първия път чух гласа ти, съзнах, че си дълбок, вътре някъде до мен. Чудно ми беше, когато бях носен от твоите ръце през неизследимите тъмнини на миналото, на тайната вечност, която в себе си крие всичко. Ей, Господи, когато ме носеше към вечния си дом на твоите криле, когато ме носеше от свят в свят, от виделина на виделина, от сила в сила в необоримите предели на твоето царство. Ето, говориш с мен, и чувам гласа ти да идва отдалеч, услушвам се и познавам, че си този, който ми говориш, който си ме носил от начало, гледал си ме, грижил си се за мен, чувам сега гласа ти и каква неизразима радост се заражда в мен. Надеждата ми възкръсва, вярата ми оживява, любовта ми към теб се пробужда.
към текста >>
9.
БЕЛЕЖКА НА ИЗДАТЕЛЯ
Благодарим с любов на Лалка Кръстева, чийто голям дух прокара за нас непосредствен
мост
към великото наследство на Учителя.
Издаваме Дневника според ръкописен препис на Лалка Кръстева, съхранявайки съвсем точно дървоизвора. Изданието се прави без редакторска намеса, за да се съхрани неговата автентичност, тъй като в основната си част става дума за откровение, в което нямаме право на стилистична или някаква друга намеса. Целта ни е пълна точност при предаване на оригинала. Някои от числата, буквите, знаците и символите, използвани в текста, си остават засега неразтълкувани. Публикуваме ги без каквито и било промени, надявайки се, че бъдещето ще постигне тяхното разбиране.
Благодарим с любов на Лалка Кръстева, чийто голям дух прокара за нас непосредствен
мост
към великото наследство на Учителя.
към текста >>
10.
„Темпераментите“ е статия от Учителя поместена в сп. „Родина“, год. ІІІ, 1901, книжка VI-VII.
Един чисто мотивен или витивен или ментален темперамент не може да се намери в своята първоначална чистота; в съгласие със своето преодоляване по
необходимост
става едно отклонение от симетрията на развитието.
Косата е мека и коприненоподобна, кожата прозрачна с деликатно устройство; гласът някак си с висок тембър; изгледът на физиономията е оживен и пълен с умствено изражение. Лица от този темперамент притежават прекрасни чувства, изящен вкус и голяма любов за хубавото и прекрасното в природата. Техните мисли са изобилни, чувствата интензивни, умът е бодър и извънредно деятелен, този е темпераментът на велики поети и художници. Тези, които го притежават в добра степен, са склонни към литературни и художествени занятия. Тези първоначални темпераменти, като се съчетават в разни размери образуват всичките видове, които съществуват.
Един чисто мотивен или витивен или ментален темперамент не може да се намери в своята първоначална чистота; в съгласие със своето преодоляване по
необходимост
става едно отклонение от симетрията на развитието.
Най-доброто темпераментно състояние е това, в което трите тези първоначални елементи се хармонически смесват. В това се добива съвършенството на физическото устройство на тялото и най-доброто състояние за хармонията на умствените проявления.
към текста >>
11.
01_ЕПИСТОЛАРНИ ДИАЛОЗИ - ПРЕДГОВОР
Значи културата е отказ от темпоралната обусловеност на историята и тъкмо
повторяемостта
, от една страна, й придава свойство на безвремие, сродявайки я с духовен импулс, а от друга страна, позволява, дори изисква от нея, създаване на структури, гарантиращи й тази
повторяемост
.
За научния анализ явно първостепенен се оказва духовно-историческият генезис на определена институция, а не собствената й историко-духовна активност. По всичко изглежда, че духовният импулс трябва да се схваща като непринадлежащ на историческото време, дори като нещо мистериално и свръхсетивно. Историята трябва да се изследва като събитийност, принадлежаща на волята и действията на индивиди или групи от хора, мотивирани от духовен импулс. Културата пък следва да се интерпретира като изкристализирала история, т.е. повторяеми ментални, емоционални и поведенчески модели в социалното и индивидуалното съзнание.
Значи културата е отказ от темпоралната обусловеност на историята и тъкмо
повторяемостта
, от една страна, й придава свойство на безвремие, сродявайки я с духовен импулс, а от друга страна, позволява, дори изисква от нея, създаване на структури, гарантиращи й тази
повторяемост
.
Така културата генерира институции като своеобразни доминанти на историческа памет с надеждата моделите да бъдат доведени до съвършенство на култ и да им се осигури безсмъртие. В този смисъл институционизирането на всеки културен модел е начало на неговия упадък. Обичайно упадъкът на институциите е симптом на упадък на културата, но не е задължително да корелира с упадък на историческата енергия, още по-малко - на началния духовен импулс. Например християнството възниква от импулс, свързан със събитието на Голгота; исторически се разгръща в народите от Римската империя и мигриралите в Европа варварски племена; последователно екстрахира от историята моделите на средновековната и модерната култури; настойчиво се опитва да култивира тези модели в разнообразни институции; едни от многото подобни институции са Църквата (католическа или православна) и държавите. Следователно възникването на всяка институция е преди всичко култура и в никакъв случай не е идентично нито с първичния поток на историята, нито с отправния духовен импулс.
към текста >>
Самостоятелността
на Българската православна църква е гарантирана след четиридесетгодишна борба с Вселенската патриаршия - институция в Османската империя, която в продължение на едно хилядолетие администрира източноевропейското православие.
Съчетани по този начин, онтологията и структурализмът добавят към интерпретацията емергентизъм с функция на саморефлексия, т.е. съзнаваща се интерпретация, максимално освободена и от дискурса на културата, към която принадлежи интерпретаторът, и от склонността на съзнанието към херменевтика и имплицитност. И така, какъв е културният дискурс на епистоларния диалог между Петър Дънов и Пеньо Киров, коя е историческата енергия, от която той изкристализира, и най-после - кой е спиритуалният импулс, който го поражда? Писмата маркират последната декада на XIX век и социалната атмосфера на следосвобожденска България. Исторически е приключило българското Възраждане.
Самостоятелността
на Българската православна църква е гарантирана след четиридесетгодишна борба с Вселенската патриаршия - институция в Османската империя, която в продължение на едно хилядолетие администрира източноевропейското православие.
На практика младата Българска екзархия е само езикова адаптация на каноничното гръцко богослужение и подмяна на църковната йерархия с личности с българско самосъзнание, т.е. национален вариант на православния религиозен култ. Несъмнено под този културен феномен се разгръща могъща историческа енергия, формираща самосъзнание изобщо и в частност - българско национално самосъзнание. Емергентният подход е тревожен за културологичния дискурс и последният всячески се стреми да игнорира проследяването на произхода и да го замени с подръчния в момента инструментариум. Но по този начин той неволно отрича онтологията на собственото си битие и го приема за гносеологична константа.
към текста >>
В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства
необходимост
да стигне персонално до Сина, т.е.
Хр., когато човек започва да разбира, че мислещият е самият той, че е субект на свободно творческо мислене. Подобно състояние на съзнанието се преживява като Аз-съзнание и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си. Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е. до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми.
В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства
необходимост
да стигне персонално до Сина, т.е.
в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви.
към текста >>
С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и са
мостоятелно
същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух.
до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми. В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е. в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него.
С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и са
мостоятелно
същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух.
Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос.
към текста >>
Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата
несъвместимост
на тези два толкова специфични културни потока.
В православното богослужение не господства говорещото вътре в човешката същност, а нещо всеобщо, което не въздейства на личното, а поражда постоянна тъга по надличностовата природа на националния дух. В Източна Европа духовната действителност съществува само под форма на култ и вярност към древни предания, така че от тяхната консервативна същност не произлиза друго, освен инстинктивна мъдрост или шовинизъм, в които следователно доминират импулси на Отец. И въпреки че религиозното съзнание на православните с голяма сила се придържа към Христос, в действителност то пренася атрибутите на Бог Отец върху Син, понякога направо твърди, че Христос е наш баща. Сигурно и продължителните транскултурни отношения с исляма, като типичен импулс на Отец, допълнително подсилват тази тенденция. Въобще православното съзнание е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата.
Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата
несъвместимост
на тези два толкова специфични културни потока.
Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров. Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век.
към текста >>
Например Георги Миркович - Доктора завършва католически колеж и играе ключова роля в униатското движение за църковна
независимост
.
Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик. От едната страна на тази биполярна структура е Петър Дънов, а от другата - Пеню Киров с още няколко личности, които индиректно моделират интонацията на писмата: Тодор Стоянов, Георги Миркович, Мелкон Партомян, Васил Козлов, Петър Тихчев, Анастасия Железкова и др. Всички те до един са индивидуалности, които по някакъв начин определят отчуждението си от традиционната православна култура, особено в нейния религиозен и култов аспект, и демонстрират своеобразен протест против Православната църква като Божествен посланик.
Например Георги Миркович - Доктора завършва католически колеж и играе ключова роля в униатското движение за църковна
независимост
.
От своя страна, П. Киров отказва принадлежност към която и да е църковна деноминация и в личните си бележки от 1907 г. пише: Какъв вид живот ще водя ? Духовен, но ще гледам да бъде той пропит от разум, осветен от Духа Святаго, без да бъда уязвен от протестантско или православно мъдруване. Аналогията тук е недвусмислена: разум, импулсиран от Светия Дух и свободен от посредничеството на Църквата - това е спиритуалното начало на Западноевропейската реформация.
към текста >>
Персоналният интерес към Христос като
самостоятелно
микро- и макрокосмично същество е централен субект и обект на тази методология и в този смисъл тя притежава всички характеристики на импулс на Свети Дух.
Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи. Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос.
Персоналният интерес към Христос като
самостоятелно
микро- и макрокосмично същество е централен субект и обект на тази методология и в този смисъл тя притежава всички характеристики на импулс на Свети Дух.
В писмо от 1900 г. П. Дънов казва: Най-първият дух, с когото всякой трябва да се запознае, Той е Христос, а една година преди това пише на П. Киров и Т. Стоянов: Вие трябва да се новородите от Духа Божий. Нови сърца трябва да приемете от Господа, преди да приемете силата на Неговото Слово.
към текста >>
12.
Пеню Киров - №8
след което се разделят и Николай поема свой
самостоя
телен път като печатар и издател.
От 1897 г. Христо Велчев има и печатница. Същата година започва да издава книги. От 1 януари 1902 става съдружник в печатницата с най-малкия си брат Николай Велчев. Те са такива до 1 юли 1908 г.
след което се разделят и Николай поема свой
самостоя
телен път като печатар и издател.
След тази дата Христо Велчев повече не издава книги. (П.К., №8, 06-07.12.1898 г.). 40. Този ден, 6 декември 1898 г., е неделя. Вероятно става дума за време „до една седмица". (П.К., №8, 06-07.12.1898 г.)
към текста >>
13.
Пеню Киров - №24
Девня при
моста
на жп линията край Варна.
99. Тук вероятно се има предвид, че всички българи тогава са кръщавани в Православната църква. (П.К., № 24, 27.10.1899 г.) 100. Кръщението на П. Киров от Петър Дънов се осъществява през 1900 г., на 23 юли в 5 ч. сутринта на р.
Девня при
моста
на жп линията край Варна.
Тогава той е освободен от греха и се е „спогребал в Христа Господа". (П.К., № 24, 27.10.1899 г.)
към текста >>
14.
02_1898г._П. ДЪНОВ - П. КИРОВ
след което се разделят и Николай поема свой
самостоя
телен път като печатар и издател.
От 1897 г. Христо Велчев има и печатница. Същата година започва да издава книги. От 1 януари 1902 става съдружник в печатницата с най-малкия си брат Николай Велчев. Те са такива до 1 юли 1908 г.
след което се разделят и Николай поема свой
самостоя
телен път като печатар и издател.
След тази дата Христо Велчев повече не издава книги. (П.К., №8, 06-07.12.1898 г.). 40. Този ден, 6 декември 1898 г., е неделя. Вероятно става дума за време „до една седмица". (П.К., №8, 06-07.12.1898 г.)
към текста >>
15.
03_1899г._П. ДЪНОВ - П. КИРОВ
Девня при
моста
на жп линията край Варна.
99. Тук вероятно се има предвид, че всички българи тогава са кръщавани в Православната църква. (П.К., № 24, 27.10.1899 г.) 100. Кръщението на П. Киров от Петър Дънов се осъществява през 1900 г., на 23 юли в 5 ч. сутринта на р.
Девня при
моста
на жп линията край Варна.
Тогава той е освободен от греха и се е „спогребал в Христа Господа". (П.К., № 24, 27.10.1899 г.) №25* Нови пазар101, 30 ок[томврий] [18]99 г. Вчера приех писмо от г-н д-р Миркович, в което ме питаше за Козлова, а тъй също и за вази.
към текста >>
16.
06_БИОГРАФИЯ - ПЕНЮ КИРОВ - първият ученик на Учителя
На 23 юли 1900 г., ден неделя, 5 часа заранта, се освободих от греха и спогребах в Христа Господа (кръстих се) в река Девня при
моста
на жп линията в гр.
ме взеха за войник, а през 1890-а ме пуснаха. В 1895 г. се ожених. На 17 февруари 1899 г. към 4.30 сутринта в дома ми в Бургас ми се каза следното: „Ти имаш очи отгоре, ти сне миро отгоре" и че не знам какъв съм щял да бъда во веки веков.
На 23 юли 1900 г., ден неделя, 5 часа заранта, се освободих от греха и спогребах в Христа Господа (кръстих се) в река Девня при
моста
на жп линията в гр.
Варна от брата в Христа Господа Петър Дънов. Михаил ми съобщи, че Бог ще ми даде Божествено богатство. През 1902 г. от 15 януари, вторник вечерта, почнах пост от хляб, вода и всичко, без да вкусвам нещо, и преживях до 22 януари, вторник вечерта, и в 6 часа разреших. Така щото цели седем дни и нощи постих.
към текста >>
Това е много смела постъпка на една душа със силен характер и воля, готова в такава ранна възраст да се впусне в живота,
самостоятелно
да приеме най-благородната професия - учителството.
На 15 г. бил пратен в Стара Загора да учи, откъдето избягал". Според разказа на сестра му след това му бягство той става учител. Ако бе останал в училището, може би имаше опасност да остане между военни, което би го спънало в неговия път. Затова Небето му е помогнало да избяга и от родителите си и така свободен от най-ранната си възраст от всякакво външно влияние да намери своя път, своята мисия в живота.
Това е много смела постъпка на една душа със силен характер и воля, готова в такава ранна възраст да се впусне в живота,
самостоятелно
да приеме най-благородната професия - учителството.
След двегодишно учителстване едва седемнадесетгодишен той е неустрашим, навлязъл в живота и става доброволец в Сръбско-българската война, готов на саможертва за народ и родина. В 1895 година се оженил за Ерифили, но не е имал деца. Осиновил сестрината си дъщеря Стойка Райнова по баща, родом от Карнобат. Тя се оженила за Атанас Шишков, родом от село Бачково, Асеновградско. Те също нямали деца.
към текста >>
17.
07_БИОГРАФИЯ - ГЕОРГИ МИРКОВИЧ
Негови съученици са Драган Цанков и Сава Фила- ретов, с които го свързва почти половинвековно приятелство и съратничество в борбата за национална
независимост
.
От 1840 до 1843 г. негов учител е Сава Доброплодни. Въпреки желанието му да продължи образованието си в Цариград, баща му го оставя да помага в дюкяна, за да се научи, че нищо не се дава даром. През 1847 г. с издействана от д-р Селимински стипендия младият Миркович заминава за Киев и постъпва в Духовната семинария.
Негови съученици са Драган Цанков и Сава Фила- ретов, с които го свързва почти половинвековно приятелство и съратничество в борбата за национална
независимост
.
След една година, разочарован от лошите битови условия, станали причина за заболяването и дори за смъртта на някои българчета, той напуска Киев и заминава да се лекува в Цариград. Там го сварва вестта за смъртта на баща му. От Сливен, където получава своя дял от наследството през 1848 г., заминава отново за Цариград. Записва се да учи в прочутата Гръцка гимназия на Куру-Чешме, но я напуска, недоволен от гъркоманското обучение и невероятните унижения, които понасяли българските ученици. Тогава се зарича да работи за просвещението на своя народ чрез славянско писмо и четмо и остава верен на това обещание до края на живота си.
към текста >>
По това време Русия също има отрицателно отношение към искането за
самостоятелна
българска Църква.
Учебникът получава възторжени оценки. Драган Цанков, сам автор на такава граматика, и Тодор Бурмов поместват положителни рецензии за нея в издаваните от тях вестник „България" и списание „Български книжици". Поради това, че методическите правила в нея са формулирани много ясно, тази граматика служи като ръководно начало в предосвобожденското методическо обучение на българчетата, а през 1883 г. тя бива издадена за втори път. През този период гръцката Патриаршия всячески пречи на българското национално църковно движение в стремежа му да подпомогне обособяването на национално самосъзнание, български език и писменост.
По това време Русия също има отрицателно отношение към искането за
самостоятелна
българска Църква.
Като велика сила тя се стреми сама да представлява и защитава интересите на цялото християнско население в пределите на Турската империя, с което косвено подкрепя гръцката патриаршия. Като изход в борбата за църковна независимост на българите, Драган Цанков пропагандира идеята за припознаване на Папата за глава на Българската църква, т.е. за Уния. Оформя се ядро сред цариградските българи, подкрепящо тази идея. Спод- вижник на Цанков в тази кауза е и д-р Георги Миркович.
към текста >>
Като изход в борбата за църковна
независимост
на българите, Драган Цанков пропагандира идеята за припознаване на Папата за глава на Българската църква, т.е.
Поради това, че методическите правила в нея са формулирани много ясно, тази граматика служи като ръководно начало в предосвобожденското методическо обучение на българчетата, а през 1883 г. тя бива издадена за втори път. През този период гръцката Патриаршия всячески пречи на българското национално църковно движение в стремежа му да подпомогне обособяването на национално самосъзнание, български език и писменост. По това време Русия също има отрицателно отношение към искането за самостоятелна българска Църква. Като велика сила тя се стреми сама да представлява и защитава интересите на цялото християнско население в пределите на Турската империя, с което косвено подкрепя гръцката патриаршия.
Като изход в борбата за църковна
независимост
на българите, Драган Цанков пропагандира идеята за припознаване на Папата за глава на Българската църква, т.е.
за Уния. Оформя се ядро сред цариградските българи, подкрепящо тази идея. Спод- вижник на Цанков в тази кауза е и д-р Георги Миркович. Българите търсят подкрепата на Западните сили, на първо място от най-влиятелните на деня - французите. Свързват се с представителите на лазаристката мисия с главен настоятел Еужени Боре, директор на френското училище в Бебек.
към текста >>
Накрая споровете довеждат до изясняване на възгледите за независимо и
самостоятелно
българско училище, без участие на турци и гърци.
Д-р Миркович е препоръчан от Чайковски и се среща с висшите турски сановници Али паша и Фауд паша. Те възприемат идеята му, но го препращат при Митхад паша в Русе. Последният се съгласява с предложението, но при условие училищата да бъдат смесени (турски и български). Д-р Миркович не приема и разочарован се отдръпва. Това обаче предизвиква продължилите с години полемики в българските вестници във Влашко и Цариград, в които участва цялата наша тогавашна интелигенция.
Накрая споровете довеждат до изясняване на възгледите за независимо и
самостоятелно
българско училище, без участие на турци и гърци.
През 1867-1868 г. д-р Миркович сътрудничи на вестник „Македония", издаван от Петко Р. Славейков. От 1867 до 1869 г. е градски лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г.
към текста >>
Идеята е с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунава да преминат чети като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна
независимост
от гърците.
д-р Миркович сътрудничи на вестник „Македония", издаван от Петко Р. Славейков. От 1867 до 1869 г. е градски лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г. взема участие в един заговор, целта на който е да принуди турското правителство да издаде по-скоро дълго отлагания ферман по църковния въпрос.
Идеята е с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунава да преминат чети като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна
независимост
от гърците.
В този план косвено се включват и чуждите консули, които изпращат до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на самостоятелна българска Църква. След проверка турското правителство открива противоречия в съобщенията, но опитът, който има с българското четническо движение, го кара да промени позицията си и да побърза с издаването на Фермана. Така на 28 февруари 1870 г. е основана Българската екзархия. Поради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския саджак в края на 1869 г.
към текста >>
В този план косвено се включват и чуждите консули, които изпращат до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на
самостоятелна
българска Църква.
От 1867 до 1869 г. е градски лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г. взема участие в един заговор, целта на който е да принуди турското правителство да издаде по-скоро дълго отлагания ферман по църковния въпрос. Идеята е с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунава да преминат чети като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна независимост от гърците.
В този план косвено се включват и чуждите консули, които изпращат до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на
самостоятелна
българска Църква.
След проверка турското правителство открива противоречия в съобщенията, но опитът, който има с българското четническо движение, го кара да промени позицията си и да побърза с издаването на Фермана. Така на 28 февруари 1870 г. е основана Българската екзархия. Поради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския саджак в края на 1869 г. д-р Миркович е предаден на турските власти от софийския митрополит Доротей (българин, сестрин син на Найден Геров, гъркофил и туркофил, с амбиция като доверено лице на властта да бъде посочен от нея за бъдещ български екзарх).
към текста >>
Съобщението гласи следното: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на
независимостта
на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света.
В него се говорело за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия ще се завърне в страната си. По- късно през годините д-р Миркович припознава Петър Дънов като този Вожд. Той помества информацията в списание „Нова светлина" (KV, кн. III-IV от 15 юни 1895, с.118-121) и по-късно, с допълнителни бележки, в списание „Виделина" (Г.1, 1903, кн. IX, с. 179-180).
Съобщението гласи следното: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на
независимостта
на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света.
Миркович, мой сине, мое скъпо същество, което покровителствам, Вашият Божествен Водач, когото Вие желаете да познаете, диктува това послание на медиума в Париж, под знамето на истинската светлина". През 1895 г. д-р Миркович издава книгата „Безсмъртна любов" на французина Дук дьо Помар - първия спиритически роман в България, преведен от Анастасия д-р Желязкова. Самият Миркович е във връзка със спиритическите среди във Варна. Често пребивава в града по търговски дела на семейната фирма „Р. В.
към текста >>
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай."
К. Дънов. За духа на д-р Миркович имахме поставен стол около масата. Той поздрави всички ни и изказа съжаление, че не е работил, както би трябвало да работи, когато бил между нас на Земята: „Долу минавах за мъдър и умен, а тук съм като малко дете". Той каза, че в астралния мир духовете работят и почиват. Тяхната работа била да преработват грубата материя и да образуват видимия мир, в който ние живеем.
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай."
към текста >>
18.
08_БИОГРАФИЯ - ТОДОР СТОИМЕНОВ
Девня, при
моста
на жп линията за Варна.
Когато аз запитах мислено Учителя: „Как може това да се нарече конгрес, след като в него участват само трима души? ", той каза гласно, като отговаряше на мисълта ми: „Сега сте трима, но ще дойде време, когато ще сте хиляди". На 23 юли 1900 г., неделя, в 5 часа сутринта, заедно с П. Киров и д-р Миркович Т. Стоименов получава водно кръщение от Учителя Петър Дънов на р.
Девня, при
моста
на жп линията за Варна.
Така оттогава до края на живота си Т. Стоименов остава верен на идеите и не се отделя от пътя, показан му от Учителя. Слабичкият, като че въздушен чиновник, както са го наричали братята, надживява с доста години другите двама участници в събора. Единствен той е свидетел как от трима човека на първия събор след заминаването си Учителя Петър Дънов оставя десетки хиляди последователи. Несправедливо обвинение
към текста >>
Работата му в „Сингер" е доходна, което му дава значителна материална
независимост
.
Той е много старателен в работата си, човек с бистър ум, който не допуска грешки, поради което е много ценен и уважаван. Често е похвалван и награждаван за усърдна работа. През 1926 г. се сдобива със 7 дка земя на Изгрева, която през 1958 г. е отчуждена.
Работата му в „Сингер" е доходна, което му дава значителна материална
независимост
.
Тази материална база би могла да послужи евентуално за създаване на семейство, но за да остане верен на препоръките на Учителя Петър Дънов - „да работи" за Божието дело, той не се оженва, а живее с роднини. Така Т. Стоименов има наистина възможност да се занимава с братски работи и до края на живота си остава най-верният член на Братския съвет. Т. Стоименов е много скромен, пестелив, но същевременно и амбициозен. Честен, спокоен, уравновесен, добре разположен, леко критичен, но безупречен в работата си, той става един от стълбовете на Бялото Братство.
към текста >>
19.
№47 /Пеню Киров/
на
самостоятелен
лист].
в края на писмото]. 30 януарий 1901 г. П. Киров. Съдържа (175) сто седемдесет и пет написани листа [бел. на П. К.
на
самостоятелен
лист].
_____________________________________________ Обяснителни бележки: 1 С „дядо“ и „баба“ в Бургаския край се назовават тъстът и тъщата, така че тук се имат предвид бащата и майката на Ерифили – Анастас Георгиев и Марийонка Тенева. 2 Това са симптоми на мозъчен удар (инсулт). 3 Близките на П.
към текста >>
20.
№60 /Петър Дънов/ [отворена карта]
Тя така придошла, целия път заляла, не се вижда
мостът
, до четири-пет километра цялото пространство залято.
Пътуваме пеша през Стара планина за Бургас. Приятелят ми си взел велосипед със себе си и го кара бавно, а аз нося едно малко куфарче, ръчна чанта. По едно време заваля проливен дъжд и всичко се покри с вода. Пътят стана кален и Бъчваров нарами своето колело на гръб. Стигаме до р. Камчия.
Тя така придошла, целия път заляла, не се вижда
мостът
, до четири-пет километра цялото пространство залято.
Той казва: „Как ще минем,трябва да се спрем“. 3а да преминем реката, трябва да се събуем боси ида нагазим до колене във водата. Казва: „Не можем да минем, трябва да намерим някой да ни прекара, половин метър е водата над пътя, неможе да минем, ще се издавим...“ „Ще минем – рекох – по водата“. По едно време виждаме наблизо едно ханче, спряхме там. Кръчмарят,който е и бакалин едновременно, ни казва: „Трябва да се върнете, по никой начин не може да минете реката“.
към текста >>
21.
№88 (Петър Дънов)
С правда ще се утвърдиш.“ На
самостоятелен
ред е името на автор с духовен псевдоним „Еманоил“.
– Ст. Загора, печ. „Напредък“, 1912). Подзаглавието накнижката е „Глас Божий“. Следват два реда с текст: „Така се клех.Верен ли си?
С правда ще се утвърдиш.“ На
самостоятелен
ред е името на автор с духовен псевдоним „Еманоил“.
Следва белият стих: Любовта е извор. Тя живота ражда. Нему тя вдъхва свята длъжност напред да върви, нагоре към доброто да се стреми.
към текста >>
22.
№71 (Пеню Киров)
Не мога да разбера, властване ли се счита, ако помежду едни съмишленици изявиш някоя
необходимост
, като да се държи пост, или да пребъдем в молитва и други такива?
Любез. ми бр. Дънов, Днес получих писмото ти от 9-и того и бързам да ти отговаря. Тука някак всичко е изменено. Празниците прекарах мъртвешки, с уединение, никой не ме посети, и аз – никого, освен първия ден, в който се събрахме с приятелите, за да се разделим. Причините са малко и ясни: упрекват ме, че съм искал да ги властвам и че не съм приемал някои техни мнения.
Не мога да разбера, властване ли се счита, ако помежду едни съмишленици изявиш някоя
необходимост
, като да се държи пост, или да пребъдем в молитва и други такива?
По таквизи причини аз им казах, за да не бъда спънка на вярата им, [че] ги напускам, но те може и без мене да се събират, и им казах да се молят и постят и каквото Господ изиска от техните сърца, него да направят. Ако е да се събираме и подкрепяме, аз пак съм готов да работя помежду им. Ако ли се изисква от тях да останат свободни, аз нямам нищо против тях, но ще им остана пак един духовен приятел. На 21-ви март се помина една от сестрите ми, [в]следствие на раждане на близнаци, и остави 5 деца, от които вече две са при мене. И едно от малките близнаци, като нямаше кой да го гледа, понеже го оставиха като едно животинче да умре от глад и негледане, решихме с брат си да го изгледаме на наша сметка за наше, като го дадохме на една жена да го гледа.
към текста >>
23.
№74 (Пеню Киров)
Турчинът талигар изхвръкна като птичка от талигата още изначало, но аз докато разбера, не остана време и да мисля и конете – тук и там, докато най-после през един
мост
и малко на косъм остана да се катурне талигата, аз и конете и всичко да стане на парчета.
Любез. ми бр. Дънов, Аз пристигнах в този град на 26-и и снощи се срещнахме с г-н Голов122 в дома му, където имаше някои съобщения. От него се известих, че сте си били във Варна, затова бързам да Ви пиша, докато имам време да постоя тук. С отделянето ми от вас123 аз минах Балкана, където ме валя силен дъжд и към село Дъскотна124 прекарах едно премеждие. Понеже бях измокрен до кокал, хвана ме ревматизъм в краката и от дългия път из камънаците принудих се да си хвана талига да ме занесе в Айтос, но още не изминахме [и] 100 метра, ето, че се скъсал един от каишите (яновете), и конете отидоха на бяг.
Турчинът талигар изхвръкна като птичка от талигата още изначало, но аз докато разбера, не остана време и да мисля и конете – тук и там, докато най-после през един
мост
и малко на косъм остана да се катурне талигата, аз и конете и всичко да стане на парчета.
В Айтос пристигнахме много късно. На третия ден тръгнах за Карнобат, но с трена пристигна и жена ми. Отидохме с нея в Карнобат и прекарахме 3-4 дни. Даде Бог, че тя остана съгласна и я изпратих за Бургас, а аз на утрото заминах за Ямбол. В Ямбол стоях около седмица време и на онова, на което ме научи, турих в изпълнение125.
към текста >>
24.
№75 (Пеню Киров)
Тодоров, близо при
моста
до градската градина.
144 След като П. Киров и М. Партомян тръгват на 18.05.1903 г. към Сливен, те пристигат в града на 22.05. Ето какво пише Пеню в дневника си: „Пристигнахме в Сливен и се установихме да живеем в дюгена на Ив.
Тодоров, близо при
моста
до градската градина.
Този дюгенджия се каза, че е от М. Търново“. 276 145 Ново село, сега квартал на град Сливен, населен предимно със заможни жители от каракачански и български произход. По това време то е обособена махала до града. П. Киров проповядва в дома на Тодор Николов.
към текста >>
25.
№96 (Петър Дънов)
Може да го упътя във всичко, но той духовно трябва да бъде свободен и
самостоятелен
пред Господа и да се обръща за помощ към Него.
А това, ако разбира, е благодат за него. Господ го опитва сега и ако той се окаже верен и готов с мир, с Любов, с правда да стори, което е право и добро пред Неговото лице, Господ ще го подкрепи да досвърши докрай всичко тъй, както би трябвало. Но зависи как той ще издържи този вътрешен изпит. Мен ми е забранено засега от Господа да правя каквото и да е писмено допълнение или да давам образ на завещанието, понеже с това ще се повреди делото, което Господ ми е поверил да го пазя.
Може да го упътя във всичко, но той духовно трябва да бъде свободен и
самостоятелен
пред Господа и да се обръща за помощ към Него.
Откровението ще остане временно у мен, понеже така ми е заповядано. Кажи на Д-ра да има пълно упование. Да се не бои, но да гледа с вяра на Господа. Аз ще сляза в Сливен, ако ми се заповяда. Най-после всичко трябва да стане тъй, както трябва.
към текста >>
26.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПИСМАТА - 3
Тя така придошла, целия път заляла, не се вижда
мостът
, до четири-пет километра цялото пространство залято.
Приятелят ми си взел велосипед със себе си и го кара бавно, а аз нося едно малко куфарче, ръчна чанта. По едно време заваля проливен дъжд и всичко се покри с вода. Пътят стана кален и Бъчваров нарами своето колело на гръб. Стигаме до р. Камчия.
Тя така придошла, целия път заляла, не се вижда
мостът
, до четири-пет километра цялото пространство залято.
Той казва: „Как ще минем, трябва да се спрем“. 3а да преминем реката, трябва да се събуем боси и да нагазим до колене във водата. Казва: „Не можем да минем, трябва да намерим някой да ни прекара, половин метър е водата над пътя, не може да минем, ще се издавим...“ „Ще минем – рекох – по водата“. По едно време виждаме наблизо едно ханче, спряхме там.
към текста >>
27.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПИСМАТА - 9
С правда ще се утвърдиш.“ На
самостоятелен
ред е името на автор с духовен псевдоним „Еманоил“.
Загора, печ. „Напредък“, 1912). Подзаглавието на книжката е „Глас Божий“. Следват два реда с текст: „Така се клех. Верен ли си?
С правда ще се утвърдиш.“ На
самостоятелен
ред е името на автор с духовен псевдоним „Еманоил“.
Следва белият стих: Любовта е извор. Тя живота ражда. Нему тя вдъхва свята длъжност напред да върви, нагоре към доброто да се стреми. Това тя върши непрестанно,
към текста >>
28.
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПИСМАТА - 12
Тодоров, близо при
моста
до градската градина.
144 След като П. Киров и М. Партомян тръгват на 18.05.1903 г. към Сливен, те пристигат в града на 22.05. Ето какво пише Пеню в дневника си: „Пристигнахме в Сливен и се установихме да живеем в дюгена на Ив.
Тодоров, близо при
моста
до градската градина.
Този дюгенджия се каза, че е от М. Търново“.
към текста >>
29.
ПРЕДГОВОР
Въпреки това, поради своята
значимост
, те бяха включени в сборника.
ПРЕДГОВОР Писмата в тази книга бяха предоставени на издателството от последовател на учението на Бялото братство. Трудно е да се възстанови историята на тяхното събиране, преписване и съхранение, поради условията в страната след края на 40-те години, когато книжнината на братството беше забранена и конфискувана, а последователите на учението - преследвани. Значителна част от писмата до Мария Каза-кова са придружени с факсимилета на оригиналите, останалите се публикуват от копия на преписите, в които на места има неясноти и пропуски.
Въпреки това, поради своята
значимост
, те бяха включени в сборника.
Подобен обем писма от Учителя се публикува за първи път. Те документират неговата дейност през първите години на публичната му изява, разкриват методите и принципите при създаването на Веригата, а после и на школата на Бялото братство в България. По своя характер те са духовни послания и съдържат много от идеите и постановките на учението, което Учителя през следващите години в повече от 7500 беседи ще представи като завършена космологична система. Едновременно с това писмата са свидетелства за вътрешни процеси на растеж и формиране и понякога разкриват трудния, даже драматичен характер на отношението на Учителя към своите първи ученици. Публикуват се само писмата на Учителя и то не в пълния им обем до даден адресат.
към текста >>
И обратно: благоденствието на България и българите е в пряка
зависимост
от прилагането на принципите и законите на учението.
В определени часове четири пъти в седмицата Учителя държи слово, в неделя салонът на Изгрева е отворен за гражданството, а всички беседи се отпечатват и разпространяват - Учителя говори на целия народ. Едновременно с това постановките на учението са универсални и словото се разпространява и в чужбина. Постепенно към идеите на братството се приобщават все повече хора от най-различни слоеве. В неписаната история на България братството и Учителя играят огромна роля. Физическото пребиваване на Учителя е съдбовно свързано със страната.
И обратно: благоденствието на България и българите е в пряка
зависимост
от прилагането на принципите и законите на учението.
Учението е програма за живот за цели исторически периоди. Първите ученици полагат неимоверни усилия да се приближат към високия идеал. Много от техните слабости и грешки по-късно ще бъдат просто немислими сред учениците и последователите на Учителя. Но те имат важна функция - към тяхното ядро през първите две десетилетия на 20 в. Учителя ще приобщи много от най-верните си ученици - много от тях ще поемат ръководствата на братствата по градове и села, ще участват активно в ограниза-цията на дейността на цялото братство, ще записват, отпечатват и разпространяват беседите и ще го следват до края на земния му път.
към текста >>
Въпреки това, поради своята
значимост
, те бяха включени в сборника.
От издателството ПРЕДГОВОР Писмата в тази книга бяха предоставени на издателството от последовател на учението на Бялото братство. Трудно е да се възстанови историята на тяхното събиране, преписване и съхранение, поради условията в страната след края на 40-те години, когато книжнината на братството беше забранена и конфискувана, а последователите на учението - преследвани. Значителна част от писмата до Мария Каза-кова са придружени с факсимилета на оригиналите, останалите се публикуват от копия на преписите, в които на места има неясноти и пропуски.
Въпреки това, поради своята
значимост
, те бяха включени в сборника.
Подобен обем писма от Учителя се публикува за първи път. Те документират неговата дейност през първите години на публичната му изява, разкриват методите и принципите при създаването на Веригата, а после и на школата на Бялото братство в България. По своя характер те са духовни послания и съдържат много от идеите и постановките на учението, което Учителя през следващите години в повече от 7500 беседи ще представи като завършена космологична система. Едновременно с това писмата са свидетелства за вътрешни процеси на растеж и формиране и понякога разкриват трудния, даже драматичен характер на отношението на Учителя към своите първи ученици. Публикуват се само писмата на Учителя и то не в пълния им обем до даден адресат.
към текста >>
И обратно: благоденствието на България и българите е в пряка
зависимост
от прилагането на принципите и законите на учението.
В определени часове четири пъти в седмицата Учителя държи слово, в неделя салонът на Изгрева е отворен за гражданството, а всички беседи се отпечатват и разпространяват - Учителя говори на целия народ. Едновременно с това постановките на учението са универсални и словото се разпространява и в чужбина. Постепенно към идеите на братството се приобщават все повече хора от най-различни слоеве. В неписаната история на България братството и Учителя играят огромна роля. Физическото пребиваване на Учителя е съдбовно свързано със страната.
И обратно: благоденствието на България и българите е в пряка
зависимост
от прилагането на принципите и законите на учението.
Учението е програма за живот за цели исторически периоди. Първите ученици полагат неимоверни усилия да се приближат към високия идеал. Много от техните слабости и грешки по-късно ще бъдат просто немислими сред учениците и последователите на Учителя. Но те имат важна функция - към тяхното ядро през първите две десетилетия на 20 в. Учителя ще приобщи много от най-верните си ученици - много от тях ще поемат ръководствата на братствата по градове и села, ще участват активно в огранизацията на дейността на цялото братство, ще записват, отпечатват и разпространяват беседите и ще го следват до края на земния му път.
към текста >>
30.
73 ПИСМО
Може да го упътя във всичко, но той духовно трябва да бъде свободен и
самостоятелен
пред Господа и да се обръща за помощ пред Него.
Двата чека ще приготви от пенсията си, като отделя всякой месец по 40 лева най-малко. А това, ако разбира, е благодат за него. Господ го опитва сега и ако той се окаже верен и готов с мир, с Любов, с правда да стори, което е право и добро пред Неговото лице, Господ ще го подкрепи да досвърши докрай всичко тъй, както би трябвало. Но зависи как той ще издържи този вътрешен изпит. Мен ми е забранено засега от Господа да правя каквото и да е писмено допълнение или да давам образ на завещанието, понеже с това ще се повреди делото, което Господ ми е поверил да го пазя.
Може да го упътя във всичко, но той духовно трябва да бъде свободен и
самостоятелен
пред Господа и да се обръща за помощ пред Него.
Откровението ще остане временно при мен, понеже така ми е заповядано. Кажи на д-ра да има пълно упование. Да се не бои, но да гледа с вяра на Господа. Аз ще сляза в Сливен, ако ми се заповяда. Най-после всичко трябва да стане тъй, както трябва.
към текста >>
31.
107 ПИСМО
Зная, че във всякой един живот има свои неприятности, но те са
необходимости
.
1904 г. Любезна сестро М. Казакова, Писмото ви от 4-и т. получих. Радвам се да зная, че всички сте добре и че вървите напред в пътя Господен Това е най-важното. Другите неща са от второстепенен характер.
Зная, че във всякой един живот има свои неприятности, но те са
необходимости
.
Пътят за Царството Божие минава през Голгота. „И отговори един от старците, та ми рече: тези, облечените в белите дрехи, кои са и откъде са дошли? И рекох му: Господине, ти знаеш. И рече ми: те са, които идат от голямата скръб и опраха дрехите си." Нам ни е мъчно да се свикнем с тая мисъл: че когото Бог люби, него и наказва. Нам ни е мъчно да понесем малък кръст.
към текста >>
32.
231 ПИСМО
Противоположностите на живота да ви не смущават, те са една
необходимост
в настоящия развой на природата.
Те са основните тонове на живота. Времето е велик учител, то постепенно ще разясни всичките неща. Наблюдавайте, опитвайте и сравнявайте - това са първите правила, без които Истината не може да се разбере. Черпете знание и Мъдрост от всичко. Вървете полека от простите проявления на природата към сложните.
Противоположностите на живота да ви не смущават, те са една
необходимост
в настоящия развой на природата.
Контрастите са потребни за ума. Сенките се образуват от предметите при силната светлина. Облаците - от силните изпарения на влагата. Високите върхове са голи, а долините - обраснали. Но едните и другите си имат мястото на земята.
към текста >>
33.
268 ПИСМО
В случай, че стане мобилизация, приятелите ще се съобразят с
необходимостта
на условията.
София, 2. VI. 1915 г. Люб. Хр. Тончев, Получих вашето писмо. Ний ще дадем упътване.
В случай, че стане мобилизация, приятелите ще се съобразят с
необходимостта
на условията.
Духовно ще изпълняват наряда, без да прибягват до буквата на нещата. Госпожата ви може да се ползва от вашата книжка засега. Прочетете 133 псалом и всичко ще се уреди. Има известни съвпадения в живота, които съдействуват за добро. Положителната и разумна вяра всякога дава мир и спокойствие на душата.
към текста >>
34.
БЕЛЕЖКИ
Учителя работи дълго върху книгата - подбира пасажи от Библията като ги групира в
зависимост
от вибрациите, които съответстват на даден цвят от дъгата.
32. „Заветът на цветните лъчи на светлината" е отпечатана във В. Търново през 1912 година. Изданието е с кожена подвързия, на корицата е изобразено кълбо с криле, под него - шестограм с лъчи. На титула са изписани букви, които означават: „Винаги ще съм предан Раб на Господа Исуса Христа, Син Божий. 15 август, Търново, 1912 г.".
Учителя работи дълго върху книгата - подбира пасажи от Библията като ги групира в
зависимост
от вибрациите, които съответстват на даден цвят от дъгата.
Съответствието между трептенията на тон, цвят, число, дума и др. е наричано от окултистите „Божествено", „златно сечение". Книгата има важно значение за разбиране на космологията на учението - светът (космосът) е единен, в своя първообраз - хармоничен и се ръководи от общи закони и принципи. „Заветът .. " завършва с послание на Учителя: „Обичай съвършения път на Истината и живота. Постави доброто за основа на дома си, правдата за мерило, Любовта за украшение, мъдростта за ограда и истината за светило.
към текста >>
35.
Сравнителният биологически процес. Аналогии и заключения – новите хора
Сега хората скоро ще се намерят в положението на пеперудата, която не се радва на листата като един обект за храна, за какъвто ги е считала по-преди по
необходимост
, а вече миролюбиво каца на листа, без да му причини никаква вреда.
Разбира се, то е само привидно, както са привидни споменатите пукоти и разрушения на канарата за овчарите. В науката това наричат „израждане“. За пример, ако нагорещим водата, тя се обръща на пара и „изчезва“. Израждането е процес на превръщане на едно състояние в друго. И съвременното човечество, по същия закон, минава в процеса на своето развитие от едно състояние в друго.
Сега хората скоро ще се намерят в положението на пеперудата, която не се радва на листата като един обект за храна, за какъвто ги е считала по-преди по
необходимост
, а вече миролюбиво каца на листа, без да му причини никаква вреда.
Сега тя не го поврежда, понеже вниманието ѝ е насочено към друга посока – към сока на цветята. Тя по-преди, когато е била гъсеница, са били за нея без съдържание; но като е напуснала това състояние и е влязла в новото, те стават обект на нейния живот. Следователно ние просто трябва да признаем факта, че в света е влязла една нова сила, която действува по един много чувствителен начин. Промяната, която става, ще ни се уясни, като си послужим с примера за сътворението на човека. Когато Бог го направил от пръст, човек се намирал в едно състояние на неразвито съзнание, а когато Бог вдъхнал в ноздрите му дихание на живот, човек станал жива душа, т.е.
към текста >>
без никакви сътресения и катастрофи, но ако ние въздействуваме на тях със сила, те ще станат по закона на
необходимостта
, насилствено.
В разните състояния на тази болест липсват за човека всички ония елементи, в които правилният живот може да се проявява. Такава е промяната, която е станала с човека като индивид. Следователно и нашите понятия за света, нашите схващания за индивидуалния и обществения живот, за религията, за семейството, за училището, за църквата и пр. трябва да претърпят коренни промени в своята форма, в своето съдържание и в своя смисъл. Ако ние сме разумни, тия промени ще дойдат по естествения начин на еволюцията, т.е.
без никакви сътресения и катастрофи, но ако ние въздействуваме на тях със сила, те ще станат по закона на
необходимостта
, насилствено.
Ние виждаме, че и природата си служи по същия начин: когато човек боледува, природата му казва, че трябва да погладува няколко дни, докато се възвърне естественото състояние на силите, които функционират в човешкия организъм. Но ако човек престъпи тия прости правила в природата и се наяде в това болезнено състояние, непременно ще настъпят лоши резултати. И съвременното общество, което е погълнало много нездравословни елементи и боледува, ще трябва да ги повърне и ги отдели от себе си, за да оздравее. Можем да продължим аналогиите между делението на клетката и фазите, през които минава човечеството. В една машина работата е разпределена, но не машината разпределя нещата, но разумното, което работи.
към текста >>
36.
Пред новата епоха. Развитието на народите. Идването на шестата раса
Новото време ни налага по
необходимост
да променим своите стари възгледи, да се съобразим с настъпващото ново и да започнем да прилагаме новите методи, които животът изисква в настоящето време.
Те носят в себе си новия живот, новия стремеж, носят в себе си чистота и невинна любов, още неопетнена с лъжата, подозрението, насилието и други процеси. Децата носят духа на смирението и помирението. Следователно и съвременните народи трябва да станат като децата, т.е. да се помирят с новите наредби, които природата внася сега. Хората с обикновени ежедневни стремежи не съзират още тия нови наредби; само високо развитите и чувствителни души, които са се издигнали с необикновени усилия над уровена на обикновеното схващане и разбиране, само те могат да съзират това ново, което влиза в живота, както ранобудните птички и нежните цветенца схващат приближаването на пролетта или изгрева на Слънцето и оповестяват това, едните със своите мелодични песни, а другите със своето израстване и цъфтене.
Новото време ни налага по
необходимост
да променим своите стари възгледи, да се съобразим с настъпващото ново и да започнем да прилагаме новите методи, които животът изисква в настоящето време.
Едно сравнение ще поясни мисълта ни: когато богатият осиромашее, трябва да започне да работи; когато младежът се лиши от удоволствия, трябва да започне да се учи; когато болният оздравее, трябва да напусне болницата; когато затворникът излежи наказанието си, трябва да излезе из затвора и да не се тревожи как ще се справи с новите условия, които го чакат; затворническите и външните условия са диаметрално противоположни. Съвременните народи са вече освободени от затвора, но още не знаят как да се приспособят към външните условия. Проблемата, следователно, е не да поддържаме нашите затвори и да ги реформираме, а да се съобразим с външните нови условия на живота, защото затворите се създават от неуредбата на живота. Всички обществени системи трябва да бъдат само помагала, упътвания на човечеството, а не ограничения, понеже с последните не се постига нищо положително. Затворите и всички съвременни институти, създадени да ограничават свободата на известни индивиди, които не следват установени обществени порядки, не само не намаляват злото, а напротив, увеличават го, защото при ограниченията се разрастват известни енергии, които не се оползотворяват, вследствие на което те рушат формите, които ги ограничават.
към текста >>
37.
Умът, сърцето и волята. Влиянието им върху живота – форма, съдържание и смисъл на живота
Следователно, по същия закон на аналогията, от устройството на човешкия мозък, от наслояването на клетките му, от разпределението на техните функции, от удължението на нервната система, която се простира по цялото тяло, ние съдим за усилията на тази индивидуална разумна вътрешна сила, която е работила с хиляди години в едно и също направление, за да произведе тоя орган – една от най-главните
необходимости
за проявяването на човешката мисъл, за създаването на сегашните общества и на сегашната култура във всичките нейни висши и низши прояви.
Разбира се, човекът. Той се отличава в дадения случай като индивид: не всеки може да изпълнява като него; това изпълнение е негова специалност. А тази негова специалност не е израснала в един ден или в един месец или даже в една година – тя се дължи на усилията на ред поколения от индивиди, които са работили в това направление, но един от тях е достигнал да изрази тази специалност в един разумен акт, и ние казваме, че природата работи в него. В света всяко същество оказва до известна степен известно влияние за изменение на околната среда и прави известно усилие, за да прояви по-ползотворно силите, вложени в неговото естество. Тия усилия не могат в един ден да станат известни на окръжаващите по-високостоящи същества, а се изискват дълги столетия на усилена дейност, за да се прояви разумният стремеж, който е вложен от самото начало и действува в дадения момент.
Следователно, по същия закон на аналогията, от устройството на човешкия мозък, от наслояването на клетките му, от разпределението на техните функции, от удължението на нервната система, която се простира по цялото тяло, ние съдим за усилията на тази индивидуална разумна вътрешна сила, която е работила с хиляди години в едно и също направление, за да произведе тоя орган – една от най-главните
необходимости
за проявяването на човешката мисъл, за създаването на сегашните общества и на сегашната култура във всичките нейни висши и низши прояви.
Там, гдето мозъкът е развит, т.е. върви по възходяща степен на своето развитие, проявява се висшата култура на човека, а там, гдето върви по низходяща степен на развитието си, образуват се тъй наречените низши култури. И тъй, едната, възходящата степен на развитието ние наричаме зло. Или пък ние можем да си послужим със сравнението: вълкът върви по низходящата степен, а овцата – по възходящата. Ония хора, които вървят по възходящата степен на развитие, наричаме разумни и благородни, а ония, които вървят по низходящата степен на развитие, наричаме некултурни и израждащи се; и усилията, които те правят, всякога се свързват с причиняването на някакво зло.
към текста >>
38.
Повече светлина
Когато на някои народни водачи се предоставят богатствата на новите идеи като една
необходимост
, те да не постъпват като Омара, т.е.
– По светлината, която трябва да прониква в него, за да бъде прозорлив и да вижда отдалеч направлението, в което насочва колата на своя народ, да види дали тоя път е изходен или не, и къде трябва да се поправи, дали всички спирни станции са запасени с достатъчно храна за пътниците. Само така трябва да разглежда въпросите човекът на новите времена. Не трябва да приличаме на Омара, който изгори Александрийската библиотека. За него разказват, че като дошли подчинените и му съобщили за грамадните томове, събрани от хиляди векове в библиотеката, попитали го какво да направят с това богатство, а той отговорил: „Ако тези книги съдържат това, което пише в Корана, те са излишни, а ако не съдържат, то те са вредни; следователно и в единия, и в другия случай те не заслужават да останат“. Тогава заповядал да се отопляват баните на Александрия с тях.
Когато на някои народни водачи се предоставят богатствата на новите идеи като една
необходимост
, те да не постъпват като Омара, т.е.
да не казват, че всяко ново учение разяждало организма на народа и че новите идеи и насоки не били съгласни с традициите на нашите прадеди. А кой би могъл да ни каже какви са били традициите на нашите прадеди? Нека те ни ги опишат специфично. Новите идеи носят живот и благо. Единствени те са, които носят живота и благото.
към текста >>
39.
***
Вярвай в тях и ще дойдеш до тяхната
постижимост
.
Радвай се, че си намерил своя Учител. Радвай се на онова в тебе, което расте и се развива, което расте и зрее. Вярвай в непостижимото! Вярвай в невъзможното! Вярвай в това и ще видиш Вечната Реалност на Живота – Бога!
Вярвай в тях и ще дойдеш до тяхната
постижимост
.
Бог е Бог на непостижимото, на невъзможното. Той е създал света за това, със своето Слово Той разкрива небесата с милярдите слънца! Ако търсим възможното и постижимото – ние търсим човешкото; ако търсим невъзможното и непостижимото – ние търсим общуване с Бога – Божественото! А това е пълнотата на Живота! Пътят на невъзможното и непостижимото е Път на реалните блага – път на всички ценности в живота.
към текста >>
40.
250–300
Независимост
.
Ученикът трябва с радост да посреща страданията и да се радва, защото от тях ще научи нещо Добро. Разбере ли тъй страданията, той ще се подмлади. Човечеството само в една фаза на своето развитие минава през областта на страданията. Те каляват нервната система, за да издържи новата Светлина, която ще дойде. 259
Независимост
.
Нищо материално не трябва да свързва ученика. Колкото по-мъчно се отделя ученика от материалните неща, толкова през по-големи страдания ще мине. Той само се учи на земята, а живее на друго място. 260 Блаженство.
към текста >>
И ще види как те засвидетелствуват разумността и
необходимостта
и от тяхното съществуване в битието.
Когато ученикът почувствува празнота и безсмислие в живота си, да погледне вечер звездното небе, и той ще се насърдчи от величието му. 268 Малката буболечица. Когато ученикът се почувствува много отпаднал и излишен на земята, нека погледне под нозете си ония малки мушички, които остават да живеят и след като ги е настъпил някой. Нека ги погледне с микроскопа, как те се движат, бързат, хвръкват и пак застават, а може би и мислят!
И ще види как те засвидетелствуват разумността и
необходимостта
и от тяхното съществуване в битието.
Пред тия малки мушички той ще се засрами от своето безволие и у него ще се зароди силно желание и той да оправдае живота, който му е даден. – И той да изяви Великото в Битието! 269 Приложение. Божественото трябва да се изпитва и прилага всякога.
към текста >>
41.
300–350
Например минаваш покрай някой
мост
, виждаш ограда, хванеш се о нея, обаче тя е гнила, падне, и ти паднеш с нея заедно.
Те са единствените трайни, неизменни и вечно усилващи се. 335 „Засади“. Ученикът трябва да бъде много прозорлив и внимателен. Има низши духове, които устройват „случайни засади“, и ученикът може да си напакости.
Например минаваш покрай някой
мост
, виждаш ограда, хванеш се о нея, обаче тя е гнила, падне, и ти паднеш с нея заедно.
336 Към Духовното. Ученикът трябва винаги да одухотворява материалното. Спре ли се на него, ще срещне големи противоречия в живота. От физическото към духовното!
към текста >>
42.
450–500
Тя да стане една
необходимост
за него в живота му, да живее в нея, да я има, да я диша, за да има смисъл живота му.
Когато обичаш някого, обичаш всичко, което той обича. Ученикът, който обича Учителя си, обича и всичките Негови нареждания! 483 Важното. Важно е за ученика да възприеме Божествената Любов.
Тя да стане една
необходимост
за него в живота му, да живее в нея, да я има, да я диша, за да има смисъл живота му.
484 Източната школа. На ученика от източната школа са създавали изкуствени изпитания, и той ги е издържал; а сега на ученика не се създават освен естествени изпитания, и той на реда си трябва много добре да ги издържи. Дойде някой и те нагруби: бъди герой, приближи се до него и кажи му с Любов: „Пак ела в моя дом! “
към текста >>
43.
501 - 550
Несъвместимост
.
Вечният извор. Човешката любов мяза на щерна, като я пуснеш, тече един - два часа. Човешката любов плесенясва. Божествената Любов е Велик извор, тя всякога е прясна. 523
Несъвместимост
.
Морален недъг е, ако вземеш мътната вода и я туриш в чистата. Човек няма право да смесва двете води. 524 Ученикът. Ученикът трябва да бъде прав, праведен, чист, умен, добър, справедлив и да не се гневи.
към текста >>
44.
Формули 448 - 463 Не чрез сила, не чрез крепост говори Господ, но чрез Духа ми
2 Вярвай в безконечните дарования на Духа и ще видиш вечната реалност и
постижимост
.
Пс. 140 - за предпазване от беди Пс. 143 - в понеделник Пс. 148 - за тъжба в 24 ч. Нумерология 1 Радвай се, че си намерил своя Учител.
2 Вярвай в безконечните дарования на Духа и ще видиш вечната реалност и
постижимост
.
3 В непостижимото е Бог. 4 Със Своето слово Той изпълва небесата и милиардите слънца. 5 Пътят на невъзможното и непостижимото е път на реалното благо, път на всички трайни ценности в живота. 6 Непостижимото и невъзможното ни въвеждат в царството на непресъхваемата радост и ни разкриват изворите на безконечните дарования на Духа. 7 Пълнотата на всичката пълнота, Твоите творения легнаха във всичко.
към текста >>
45.
УЧИТЕЛЯ ВЪВ ВАРНА
Без преднамерена селекция документите в тази част недвусмислено изразяват възрожденския дух на епохата, която по странни пътища съчетава съдбите на едни от най-добрите българи, вика ги от далечни краища, фокусира в селцето Хадърча (Николаевка) кръвта и интелекта им, вгражда ги в борбите за църковна
независимост
и после отново ги провожда незнайно някъде.
Така или иначе, мястото й в увода към „ Учителя във Варна" преследва много по-обикновена цел: да покаже на непредубедения читател, че варненският декор на събитията около Учителя е част от духовната култура на Черноморското пространство. И за да можем да продължим нататък, несмущавани от диктата на всякакви исторически дадености, добре би било да наречем горната хроника за Варна история за пречистването на общочовешкото сърце. Документалните материали в книгата са подредени условно в три части. Първата част е именувана „Предисловието", защото свидетелства за хора и събития от епохата на Българското Възраждане във Варненския регион, повече или по-малко свързани с раждането на Петър Дънов и с формирането на неговата личност.
Без преднамерена селекция документите в тази част недвусмислено изразяват възрожденския дух на епохата, която по странни пътища съчетава съдбите на едни от най-добрите българи, вика ги от далечни краища, фокусира в селцето Хадърча (Николаевка) кръвта и интелекта им, вгражда ги в борбите за църковна
независимост
и после отново ги провожда незнайно някъде.
Атанас Георгиев, Константин Дъновски, Сава Доброплодни, Петко Р. Славейков и много други се мярват кратко в историческата драма, за да подготвят място на онова, което идва след тях. По едни или други исторически обстоятелства тъкмо на Николаевка се пада да стане национално-просветен център във Варненско, дори своеобразен парламент на първенците от района, които на 21 май 1860 г. се събират, отхвърлят Гръцката патриаршия и официално признават самостоятелната Българска Църква в Цариград. Дори Славейков се появява през 1864 г.
към текста >>
се събират, отхвърлят Гръцката патриаршия и официално признават
самостоятелната
Българска Църква в Цариград.
„Предисловието", защото свидетелства за хора и събития от епохата на Българското Възраждане във Варненския регион, повече или по-малко свързани с раждането на Петър Дънов и с формирането на неговата личност. Без преднамерена селекция документите в тази част недвусмислено изразяват възрожденския дух на епохата, която по странни пътища съчетава съдбите на едни от най-добрите българи, вика ги от далечни краища, фокусира в селцето Хадърча (Николаевка) кръвта и интелекта им, вгражда ги в борбите за църковна независимост и после отново ги провожда незнайно някъде. Атанас Георгиев, Константин Дъновски, Сава Доброплодни, Петко Р. Славейков и много други се мярват кратко в историческата драма, за да подготвят място на онова, което идва след тях. По едни или други исторически обстоятелства тъкмо на Николаевка се пада да стане национално-просветен център във Варненско, дори своеобразен парламент на първенците от района, които на 21 май 1860 г.
се събират, отхвърлят Гръцката патриаршия и официално признават
самостоятелната
Българска Църква в Цариград.
Дори Славейков се появява през 1864 г. като учител във Варна, стои два-три месеца и отпътува за Цариград, за да редактира новобългарската езикова версия на Библията от 1871 г. - същата, от която по-късно Учителя Беинса Дуно ще състави „Завета на цветните лъчи на Светлината". На пръв поглед повечето от документите в „Предисловието " преповтарят едни и същи събития, дори на места взаимно се опровергават, но от различните гледни точки се получава своеобразна документална полифония, много по-автентична, отколкото всеки друг еднопланов исторически разбор. „Предисловието" завършва с оригинално изследване за рождената дата на Петър Дънов.
към текста >>
„Хио-Ели-Мели-Месаил", с което започва втората част на нашата книга, е Слово, записано от Учителя във Варна през 1897 г., публикувано в
самостоятелна
книга през 1912 г.
Варна е главна територия на неговата дейност, с изключение на краткия му престой в Нови Пазар (1899-1900 г.) и на няколкото му пътувания из България. В действителност първият варненски документ на Словото е книгата „Науката и въспитанието. Началата на человеческий живот", публикувана през 1896 г. във Варна в печатницата на К. Николов, претърпяла впоследствие няколко редакции и преиздавания.
„Хио-Ели-Мели-Месаил", с което започва втората част на нашата книга, е Слово, записано от Учителя във Варна през 1897 г., публикувано в
самостоятелна
книга през 1912 г.
в печатница „Напредък", Стара Загора, и днес представлява библиографска рядкост. По-нататък хронологично следва Словото „Избаникът Божий и Вождът на Истината", записано на 20 септември 1898 г. и публикувано в „Изгревът" на Бялото братство ", т. II, Житен клас, София, 1995. Първото публично представяне на Словото е „Призвание към народа ми - български синове на семейството славянско".
към текста >>
46.
Първа част- ПРЕДИСЛОВИЕТО КРАТКА ИСТОРИЯ НА СЕЛО НИКОЛАЕВКА
цариградските българи начело с Иларион Макариополски провъзгласили основаването на отделна
самостойна
Българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненска околия българите се раздвижили и подкрепили тази инициатива.
По такъв начин създаденото в Хадърча българско просветно национално огнище не останало без влияние върху развитието изобщо на народните работи в областта. Атанас Чорбаджи се намирал във връзка с български търговци във Варна. К. Дъновски, който станал негов зет, се преместил във Варна, където внесъл високия български дух на своя тъст, както сам той казва. Понякога по време на служба в гръцката църква произнасял евангелието или някои ектении на славянски. Когато с акта на 3 април 1860 г.
цариградските българи начело с Иларион Макариополски провъзгласили основаването на отделна
самостойна
Българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненска околия българите се раздвижили и подкрепили тази инициатива.
Забележително е, че не във Варна, дето българите се чувствали още слаби и неорганизирани, а в село Хадърча било свикано за целта на 21 май 1860 г. по споразумение между дядо Ананас и варненските български първенци едно събрание от представители на българите във Варненско, а именно от селата Девня, В. Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлий, Кумлуджа, Суджаскьой, Гевреклер, Гюнлоглу, Чатмата и Куюджук. На него било решено, че се отказват оттук нататък от Цариградската гръцка патриаршия и нейните владици и признават за свое църковно началство новата Българска църква в Цариград начело с Иларион Макариополски. Това решение, подписано от всички представители първенци, придружено от особено писмо на варненските българи, било изпратено в Цариград на Макариополски с покана да посети и обиколи Варненско.
към текста >>
47.
СЕЛО ХАДЪРДЖА И ВЪЗРАЖДАНЕТО ВЪВ ВАРНЕНСКО
цариградските българи, начело с Илариона Макариополски, провъзгласили основаването на отделна
самостойна
Българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненско българите се раздвижили и подкрепили тая народна инициатива.
Хадърджа се паднало да заеме на първо време едно особено средищно положение във възродителните усилия на българите от Варненската околия. По такъв начин създаденото в Хадърджа българско просветно-наци-онално огнище не останало без влияние върху развитието изобщо на народните работи в областта. Атанас Чорбаджи се намирал във връзка с българските търговци във Варна. Свещеник пък Константин Дъновски, който станал негов зет, се преместил за свещеник във Варна, дето внесъл високия български дух на своя тъст и, както сам разказва, понякога във време на службата в гръцката църква във Варна произнасял Евангелието или някои ектении на славянски. Когато с акта на 3 април 1860 год.
цариградските българи, начело с Илариона Макариополски, провъзгласили основаването на отделна
самостойна
Българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненско българите се раздвижили и подкрепили тая народна инициатива.
И забележително е, че не във Варна, дето българите се чувствали още слаби и неорганизирани, а в с. Хадърджа било свикано за целта на 21 май 1860 год. (по споразумение между дядо Атанаса и варненските български първенци) едно събрание от представители на българите във Варненско, именно от варненските села Девня, Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлии (Ботево), Кумлуджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюндогду, Чатма и Куюджук, в което било решено, че се отказват от Цариградската гръцка патриаршия и нейните владици и признават оттук нататък за свое църковно началство новата Българска самостойна църква в Цариград, начело с Илариона Макариополски. Това решение, подписано от всички представители-първенци, придружено с особено писмо на варненските българи, било изпратено в Цариград на Илариона Макариополски, с покана да посети и обиколи Варненско. Ив. К.
към текста >>
(по споразумение между дядо Атанаса и варненските български първенци) едно събрание от представители на българите във Варненско, именно от варненските села Девня, Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлии (Ботево), Кумлуджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюндогду, Чатма и Куюджук, в което било решено, че се отказват от Цариградската гръцка патриаршия и нейните владици и признават оттук нататък за свое църковно началство новата Българска
самостойна
църква в Цариград, начело с Илариона Макариополски.
Свещеник пък Константин Дъновски, който станал негов зет, се преместил за свещеник във Варна, дето внесъл високия български дух на своя тъст и, както сам разказва, понякога във време на службата в гръцката църква във Варна произнасял Евангелието или някои ектении на славянски. Когато с акта на 3 април 1860 год. цариградските българи, начело с Илариона Макариополски, провъзгласили основаването на отделна самостойна Българска църква, както в другите краища на България, така и във Варненско българите се раздвижили и подкрепили тая народна инициатива. И забележително е, че не във Варна, дето българите се чувствали още слаби и неорганизирани, а в с. Хадърджа било свикано за целта на 21 май 1860 год.
(по споразумение между дядо Атанаса и варненските български първенци) едно събрание от представители на българите във Варненско, именно от варненските села Девня, Козлуджа, Хасърджик, Караач, Юшенлии (Ботево), Кумлуджа (Крумово), Суджаскьой, Гевреклер, Гюндогду, Чатма и Куюджук, в което било решено, че се отказват от Цариградската гръцка патриаршия и нейните владици и признават оттук нататък за свое църковно началство новата Българска
самостойна
църква в Цариград, начело с Илариона Макариополски.
Това решение, подписано от всички представители-първенци, придружено с особено писмо на варненските българи, било изпратено в Цариград на Илариона Макариополски, с покана да посети и обиколи Варненско. Ив. К. Радов, в „Атанас Чорбаджи", стр. 556-557, съобщава сведения, които той дължи несъмнено на устни съобщения, предимно на Константин Дъновски, зет на Атанаса Чорбаджи (вж. Спомените на същия в Изв.
към текста >>
и следователно са били избрани не по-късно от пролетта с.г., когато е била отправена от Цариград до провинцията покана за тая цел, а второ, отделните градове държали за своята
самостоятелност
и по-късно не искали да признаят първенството дори на Варна, а камо ли на с.
Погрешно се споменува при това като варненски български първенец В. Христов, който се преселил във Варна много по-късно. Невероятно и неприемливо е и твърдението, че на 24 юлий 1860 г. в Хадърджа се било състояло ново събрание за избора на Атанаса Чорбаджи за представител на Варненския окръг и че на това събрание присъствали представители на Добрич, Балчик и Провадия. Защото, първо, представителите пристигнали в Цариград през лятото 1861 г.
и следователно са били избрани не по-късно от пролетта с.г., когато е била отправена от Цариград до провинцията покана за тая цел, а второ, отделните градове държали за своята
самостоятелност
и по-късно не искали да признаят първенството дори на Варна, а камо ли на с.
Хадърджа, а пък Добрич е избрал в 1861 год. особен свой представител за Цариград, именно х. Иван Вълков, и за целта е отправил специално писмо до българските водачи в Цариград (вж. в Архива на Бълг. екзархия в Св.
към текста >>
48.
АТАНАС ЧОРБАДЖИ (ХЪДЪРЖАЛИЯТА) Иконом Ив. К. Радов
Дядо Атанас Чорбаджи след толкова трудове за Българската църковна
независимост
оставил своите кости в Цариград в гробищата на Елри Каау, като предал Богу дух на юлий 20-й 1865 година.
На другата година от заминаването на Ат. Чорбаджи варненските общинари проводили в Цариград Чорбаджи Койва зет Димитър от град Балчик, да го ръкоположи Негово Високо Преосвещенство Макариополский Иларион за свещеник, защото тогава щели да повярват хората, че имаме български владика, който ръкополага свещеници. И така речений Димитър отишъл и се върнал свещеник, който варненский гръцки владика наклеветил пред Правителството по внушението на Цариградския патриарх и решило се да се проводи поп Димитър под стража в Цариград, но той при заминаването си за Цариград телеграфирал на С. Бенедето, че се присъединява към Българската униатска църква и така, като пристигнал в Цариград, посрещнали го двама гавази на скелета и го отвели направо в Българската униатска община, дето останал свещеник до следующата година. Поп Димитър се върнал във Варна, отишъл при гръцкия владика, искал прошка и бил опростен и проводен в Балчик като енорийски свещеник под ведомството на Гръцката патриаршия, по което се и поминал.
Дядо Атанас Чорбаджи след толкова трудове за Българската църковна
независимост
оставил своите кости в Цариград в гробищата на Елри Каау, като предал Богу дух на юлий 20-й 1865 година.
Вечная му Памят! г. Варна, 18 март 1896 год. Този пост е редактиран от Hristo: 23 януари 2015 - 07:51
към текста >>
49.
АТАНАС ГЕОРГИЕВ
Атанас след толкова трудове за българската черковна
независимост
оставил своите кости в Цариград в гробищата на Егри Капу, като предал Богу дух на 20 юлий 1865 г.
Вълков се поминал на 130-годишна възраст; в еничарско (кърджалийско) време той бил на 18 години. Помнел седем войни. В това събрание се решило още да се моли правителството, за да позволи да се отвори във Варна българско училище. Атанас подир това заминал за Цариград. По неговото настояване и със съдействието на варненския мютесарафин Ашир бей и мюфтията Кълъчлълъ Мемиш ефенди наскоро бил получен ферманът за училището.
Атанас след толкова трудове за българската черковна
независимост
оставил своите кости в Цариград в гробищата на Егри Капу, като предал Богу дух на 20 юлий 1865 г.
Атанас стоял в Цариград четири години на свои разноски. Поминал се по времето на холерата. Той думал: „Дордето не видя да се упътят български владици в Българско, аз няма да си отида от тук." Роднините на Атанаса имали намерение да донесат от Цариград останките му и да ги погребат в черковния двор на село Николаевка. Донесена била обаче само надгробната плоча, която е поставена върху гроба на един роднина на Атанаса, който бил убит от разбойници. Плочата е мраморна - 1.70 м дълга и 0.85 м широка и 0.20 м дебела.
към текста >>
50.
ПРЪВ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛ И СВЕЩЕНИК
било построено и
самостоятелно
училище.
Дъновски през време на църковните служби започнал да чете и пее на славянски език за удивление на всички. На 6 април 1860 г. Варненската българска община открила подписка за събиране средства за построяване на българското училище в града. Същата година на 1 септември била наета сграда и след водосвет, извършен от Константин Дъновски, то започнало да работи с 28 ученици. След издаване на султанския ферман за разрешаване на строежа му през 1862 г.
било построено и
самостоятелно
училище.
Въпреки че имали самостоятелно училище, българите продължавали да се намират в зависимо положение от гръцката митрополия в града, защото турската власт признавала народностния елемент в лицето на църквата. Поради това българите, в желанието си да имат самостоятелна църква, преустроили долния етаж на българското училище в черква, която нарекли „Свети Архангел Михаил" (днес Музей на Възраждането). Необходимите църковни потреби за новата черква били взети от черквата в село Николаевка. На 14 февруари бил отслужен водосвет, а на 17 февруари - първата литургия от Константин Дъновски, който станал първият български свещеник във Варна. Няколко дни след този акт на българите, на 24 февруари в града пристигнал новоназначеният гръцки митрополит Йоаким.
към текста >>
Въпреки че имали
самостоятелно
училище, българите продължавали да се намират в зависимо положение от гръцката митрополия в града, защото турската власт признавала народностния елемент в лицето на църквата.
На 6 април 1860 г. Варненската българска община открила подписка за събиране средства за построяване на българското училище в града. Същата година на 1 септември била наета сграда и след водосвет, извършен от Константин Дъновски, то започнало да работи с 28 ученици. След издаване на султанския ферман за разрешаване на строежа му през 1862 г. било построено и самостоятелно училище.
Въпреки че имали
самостоятелно
училище, българите продължавали да се намират в зависимо положение от гръцката митрополия в града, защото турската власт признавала народностния елемент в лицето на църквата.
Поради това българите, в желанието си да имат самостоятелна църква, преустроили долния етаж на българското училище в черква, която нарекли „Свети Архангел Михаил" (днес Музей на Възраждането). Необходимите църковни потреби за новата черква били взети от черквата в село Николаевка. На 14 февруари бил отслужен водосвет, а на 17 февруари - първата литургия от Константин Дъновски, който станал първият български свещеник във Варна. Няколко дни след този акт на българите, на 24 февруари в града пристигнал новоназначеният гръцки митрополит Йоаким. Въпреки че бил „човек интелигентен, умен и просветен", отнасящ се с разбиране към българския църковен въпрос, той поставил в църквата „духовното и църковното начало по-високо от светското и националното", поради което мнение Варненската община, представлявана от К.
към текста >>
Поради това българите, в желанието си да имат
самостоятелна
църква, преустроили долния етаж на българското училище в черква, която нарекли „Свети Архангел Михаил" (днес Музей на Възраждането).
Варненската българска община открила подписка за събиране средства за построяване на българското училище в града. Същата година на 1 септември била наета сграда и след водосвет, извършен от Константин Дъновски, то започнало да работи с 28 ученици. След издаване на султанския ферман за разрешаване на строежа му през 1862 г. било построено и самостоятелно училище. Въпреки че имали самостоятелно училище, българите продължавали да се намират в зависимо положение от гръцката митрополия в града, защото турската власт признавала народностния елемент в лицето на църквата.
Поради това българите, в желанието си да имат
самостоятелна
църква, преустроили долния етаж на българското училище в черква, която нарекли „Свети Архангел Михаил" (днес Музей на Възраждането).
Необходимите църковни потреби за новата черква били взети от черквата в село Николаевка. На 14 февруари бил отслужен водосвет, а на 17 февруари - първата литургия от Константин Дъновски, който станал първият български свещеник във Варна. Няколко дни след този акт на българите, на 24 февруари в града пристигнал новоназначеният гръцки митрополит Йоаким. Въпреки че бил „човек интелигентен, умен и просветен", отнасящ се с разбиране към българския църковен въпрос, той поставил в църквата „духовното и църковното начало по-високо от светското и националното", поради което мнение Варненската община, представлявана от К. Дъновски, започнала борба, която продължила до края на 1872 г., когато във Варна пристигнал първият български Варненски и Преславски митрополит^ Симеон.
към текста >>
51.
ЗАВЕТНИЦИ НА СВОБОДАТА НИ
А да бъде това в действителност, Милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по
необходимост
и християните да се обърнат с молитви и покаяние към Него.
И така станаха известни на всичкия свят следствията на Божий гняв. О!... Праведен Си, Господи, и прави судби Твои! Но Всеблагий Бог во век не враждует. От премногото Своя любов към человеческия род [Той] пак се смили, а най-повече от ходатайството на Небесната Царица и милостива застъпница на християнския род, Пресветая Дева Мария, както от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима мои другари, мучениците Димитрий и Мина (а на третий името е утаено от мене) - благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършването на числото от сто петдесеттях и три риби, писани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати дните на Турското царство и докрай ще го съсипе!... Всесилний ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.
А да бъде това в действителност, Милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по
необходимост
и християните да се обърнат с молитви и покаяние към Него.
Заради това, според числото на писаните риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се принася в името на Исуса Христа, Сина Божий и Неговите заслуги, страшно безкровно жертвоприношение за прощение на греховете, за мира и съединението вярата на християните, чистосърдечно просение [на] помощ и сила от Святаго Духа - по-скоро да се сбъдне и изпълни Писанието: Едно стадо и един пастир. Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим, от святаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, дето се именува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е Духът на пророчеството." После девойката се обръща към своята майка и и казва: ,Достигналите ни земни скърбни изпитания са станали по непостижимите судби Божии и премного своя любов - да ни подари вечно блаженство; женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на Небето да се радваме на вечния живот. Прочее, бъди бодра в молитвите си и на всички вас Бог да оправя пътя. Амин." И след това тримата мъже и девойката станали невидими.
към текста >>
52.
ПРОТОКОЛИ ОТ ГОДИШНАТА СРЕЩА НА ВЕРИГАТА ВАРНА, 1906 ГОДИНА
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай".
Запитан от нея, духът каза, че изпълнил обещанието си на 13-ий август, неделя. „Аз дойдох у вас и вие ми дадохте цвете " - каза духът. И действително, в неделя, когато всички бяхме възлезли на горния етаж у г-жа Желязкова, дойде на гости д-р Рашев; тя му подала едно цвете. Това никой от нас не видя. Изглежда, че д-р Миркович се въплътил у д-р Рашев и по тоя начин изпълнил обещанието си.
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай".
Някои от нас запитаха доктора дали се е явявал на медиумите в Сливен и Търново. По повод на този въпрос стана спречкване между присъстващите. Понеже един от нас не ми даде думата да се изкажа, аз (Димитър Голов - бел. ред.) се обидих и казах, че думата има не той, а г-н П. К. Дънов, който мълчеше.
към текста >>
53.
ПРОТОКОЛИ ОТ ГОДИШНАТА СРЕЩА НА ВЕРИГАТА ВАРНА, 1907 ГОДИНА
Постенето е една
необходимост
за уякване на волята.
Никого да не задължавате да ви готви през този ден; но ако има нещо сготвено през този ден, без да сте искали вие, можете да ядете, стига да бъде растителна храна. И като не задължавате никого да ви слугува, Господ ще ви помага, когато [докато], ако ви слугуват хората, лишавате се от помощта на Небето. В три и половина часа подир обед събранието се продължи. Г-н Дънов се обърна към Анастасия д-р Желязкова, на която пред всинца каза: Всички неща, които ви спъват, да ви не смущават, защото Духовният свят работи за вас.
Постенето е една
необходимост
за уякване на волята.
Това, което се иска от вас, е за ваше добро: умствено, физическо и духовно. Към всички г-н Дънов се обърна с покана да поискат отгоре да ни се определи деня от седмицата за молитва и всички изявиха желание за петък. И тогава той добави: Тогава трите първи петъка от месеца ще бъдат за молба и през тях ще се яде това, което се обясни преди малко, а последния петък ще бъде за пост. За храна за през петъците можете да употребявате между другото и: стоплено вино; варено в четвъртък жито, посипано със захар и орехи; позволено е и едно кафе или един чай.
към текста >>
54.
Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ Вергилий Кръстев
Негови съученици били Драган Цанков и Сава Филаретов, с които го свързвало почти половин вековно приятелство и съратничество в борбата за национална
независимост
.
От 1840 до 1843 г. учил при Сава Добро-плодни в Котел. Въпреки желанието му да продължи образованието си в Цариград, баща му го оставил да помага в дюкяна, за да се научи, че нищо не се дава даром. През 1847 г. с издействана от д-р Селимински стипендия заминава за Киев и постъпва в Духовната семинария.
Негови съученици били Драган Цанков и Сава Филаретов, с които го свързвало почти половин вековно приятелство и съратничество в борбата за национална
независимост
.
След една година, разочарован от лошите битови условия, станали причина за заболяването и дори за смъртта на някои българчета, той напуснал Киев и заминал да се лекува в Цариград. Там го сварила вестта за смъртта на баща му. От Сливен, където получил своя дял от наследството, заминал отново за Цариград. Записал се да учи в прочутата Гръцка гимназия на Куру-Чешме, но я напуснал, недоволен от гъркоманското обучение и невероятните унижения, които понасяли българските ученици. Тогава се зарекъл да работи за просвещението на своя народ чрез славянско писмо и четмо и останал верен на обещанието си до края на живота си.
към текста >>
По това време Русия също имала отрицателно отношение към искането за
самостоятелна
българска църква.
Драган Цанков, сам автор на такава граматика, и Тодор Бурмов поместили положителни рецензии за нея в издаваните от тях вестник „България" и списание „Български книжици". Поради това, че методическите правила в нея са показани много ясно, тази граматика служила като ръководно начало в предосвобож-денското методическо обучение на българчетата, а второто и издание било през 1883 г. От 1860 г. заедно с Драган Цанков се включил в униатското движение, което се противопоставяло на гръцката Патриаршия. Последната всячески пречела на българското национално църковно движение в стремежа му за обособяване на национално самосъзнание, български език и писменост.
По това време Русия също имала отрицателно отношение към искането за
самостоятелна
българска църква.
Тя се стремяла, като велика сила, сама да представлява и защищава интересите на цялото християнско население в пределите на Турската империя, с което косвено подкрепяла Патриаршията. През март 1860 г. делегация, в която влизали Драган Цанков, д-р Миркович и Йосиф Соколски, отишла в Рим и била приета от папа Пий IX. Той ги наградил със златен орден, а Йосиф Соколски бил обявен за архиепископ на Българската униатска църква. Според д-р Миркович, това било един изключително сполучлив дипломатически ход в борбата между три империи, който дал нова насока за разрешаването на Източния въпрос.
към текста >>
Накрая споровете довели до изясняване на възгледите за независимо и
самостоятелно
българско училище, без участие на турци и гърци.
Д-р Миркович бил препоръчан от Чайковски и се срещнал с висшите турски сановници Али паша и Фауд паша. Те възприели идеята му, но го препратили при Митхад паша в Русе. Последният се съгласил с предложението, но при условие училищата да бъдат смесени - турски и български. Д-р Миркович не приел и разочарован се отдръпнал. Това обаче предизвикало продължилите с години полемики в българските вестници във Влашко и Цариград, в които участвала цялата наша тогавашна интелигенция.
Накрая споровете довели до изясняване на възгледите за независимо и
самостоятелно
българско училище, без участие на турци и гърци.
През 1867-1868 г. д-р Миркович сътрудничил на вестник „Македония", издаван от Петко Р. Славейков. От 1867 до 1869 г. бил лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г.
към текста >>
Идеята била с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунав да преминат чети, като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна
независимост
от гърците.
д-р Миркович сътрудничил на вестник „Македония", издаван от Петко Р. Славейков. От 1867 до 1869 г. бил лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г. взел участие в един заговор, целта на който бил да принуди турското правителство да издаде по-скоро дълго отлагания ферман по църковния въпрос.
Идеята била с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунав да преминат чети, като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна
независимост
от гърците.
В този план косвено се включили и чуждите консули, които изпратили до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на самостоятелна българска църква. След проверка турското правителство открило противоречия в съобщенията, но опитът, който имало с българското четническо движение, го накарало да промени позицията си и да побърза с издаването на Фермана. Така на 28 февруари 1870 г. била основана Българската екзархия. През 1870 г.
към текста >>
В този план косвено се включили и чуждите консули, които изпратили до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на
самостоятелна
българска църква.
От 1867 до 1869 г. бил лекар във Видин и Лом. В края на 1868 г. взел участие в един заговор, целта на който бил да принуди турското правителство да издаде по-скоро дълго отлагания ферман по църковния въпрос. Идеята била с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунав да преминат чети, като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна независимост от гърците.
В този план косвено се включили и чуждите консули, които изпратили до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на
самостоятелна
българска църква.
След проверка турското правителство открило противоречия в съобщенията, но опитът, който имало с българското четническо движение, го накарало да промени позицията си и да побърза с издаването на Фермана. Така на 28 февруари 1870 г. била основана Българската екзархия. През 1870 г. заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския саджак д-р Миркович бил предаден на турските власти от софийския митрополит Доротей (българин, сестрин син на Найден Геров, гръкофил и туркофил, с амбиции, като доверено лице на властта, да бъде посочен от нея за бъдещ български екзарх).
към текста >>
Съобщението гласяло следното: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на
независимостта
на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света.
Там се запознал с мадам Гранж, чрез която по медиумичен начин получил важно съобщение. В него се говорело за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия се завръща в страната. Миркович го поместил в списание „Нова светлина" (год. 5, стр. 119) и по-късно, с допълнителни бележки - в списание „Виделина" след 1900 г.
Съобщението гласяло следното: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на
независимостта
на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света.
Миркович, мой сине, мое скъпо същество, което покровителствам, Вашият Божествен Водач, когото Вие желаете да познаете, диктува това послание на медиума в Париж, под знамето на истинската светлина." През 1899 г. д-р Миркович, заедно с Пеньо Киров и Тодор Стоименов от Бургас, били поканени лично от духовния учител Петър Константинов Дънов на първия събор на Духовната Верига. Тримата станали негови първи ученици и редовно участвали в следващите събори. През август 1905 г.
към текста >>
Д-р Миркович е възрожденски просветител, борец за църковна
независимост
, революционер, диарбекир-ски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България, подготвил почвата за идването на Вожда на Светлината, за да се сбъдне и това пророчество.
издавал списание „Виделина" - ежемесечно списание, посветено на развитието на душата, ума и сърцето, със съдържание, подобно на предишните две. Д-р Миркович дарил личната си библиотека и изданията си (около 1400 тома) на читалище „Зора", имота си -за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева - на сиропиталището в Сливен. Посочил в завещанието си винаги да се иска съвета на духовния му Учител П. Дънов. През 1890 г. оставил доста имоти в Мердин на тия, които са били добри към него по време на изгнаничеството му там.
Д-р Миркович е възрожденски просветител, борец за църковна
независимост
, революционер, диарбекир-ски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България, подготвил почвата за идването на Вожда на Светлината, за да се сбъдне и това пророчество.
към текста >>
55.
КРАТКИ БЕЛЕЖКИ ЗА НАЧАЛОТО НА БРАТСКАТА ГРУПА ВЪВ ВАРНА
Особено съм задължен на сестра Гергина Минкова, която със своите писма построяваше истински
мост
на надеждата, по който лесно се ходи.
След няколко месеца същата година се обяви Балканската война и трябваше всички от групата да постъпят в редовете на армията. Групата почти се разформирова. Трябваше да се нагаждам и свиквам с новото си казармено положение. Но всяко трудно положение се понася, когато е подкрепено от някакъв вдъхновител, а такъв вече имах: това беше вярата ми в Реалното и Безсмъртното, в Съществата, които живеят и мислят за нас. Редовно бях в писмена връзка с добрите мои приятели от групата в Добрич.
Особено съм задължен на сестра Гергина Минкова, която със своите писма построяваше истински
мост
на надеждата, по който лесно се ходи.
Тя проявяваше наистина сестрински грижи, изразяващи се в светлина, топлина и благост. Нейният духовен чар ще остане за мен паметен във вековете! Всички останали приятели също кореспондираха помежду си, като подчертаваха красивото, идейното, чистото и братското. През този период от време в България се подвизаваха като медиуми Куртеза от град Сливен и Димитра от град Шумен. Носеше се слух и за Учителя като голям ясновидец, но още не ми се беше отдал случай да се срещна с него.
към текста >>
56.
Годишна среща на Веригата - Варна, 1903
Работи като лекар, участва в униатското движение за църковна
независимост
, създава проект за български училища, сътрудничи на революционното движение.
Работи като чиновник в Пазарджишката община и секретар в Окръжния съд в Бургас. След създаване на Общество Всемирно Бяло Братство е дългогодишен негов касиер. 3 Доктора – става дума за д-р Георги Миркович (1826–1905), бележит български възрожденец, един от първите ученици на Учителя Беинса Дуно. Роден и завършил земния си път в Сливен. Завършва френско католическо училище в Цариград и медицина в Монпелие, Франция.
Работи като лекар, участва в униатското движение за църковна
независимост
, създава проект за български училища, сътрудничи на революционното движение.
След осемгодишна каторга в Диарбекир работи в новоосвободена България като директор на гимназия, създава спиритическо дружество Милосърдие. Деятел на Червения кръст и депутат в Областното събрание. Издава списания Нова светлина и Виделина, където публикува първите статии на Учителя Беинса Дуно. Счита се за основател на българската класическа хомеопатична медицина. 4 Протоколът и бележките от 1903 г.
към текста >>
57.
Годишна среща на Веригата - Варна, 1906
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай.“
Запитан от нея, духът каза, че изпълнил обещанието си на 13-ий август, неделя. „Аз дойдох у вас и вие ми дадохте цвете“ – каза духът. И действително, в неделя, когато всички бяхме възлезли на горния етаж у г-жа Железкова, дойде на гости д р Рашев. Тя му подала едно цвете; това никой от нас не видя. Изглежда, че д-р Миркович се въплътил у д-р Рашев и по тоя начин изпълнил обещанието си.
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай.“
Някои от нас запитаха доктора дали се е явявал на медиумите в Сливен и Търново. По повод на този въпрос стана спречкване между присъстващите. Понеже един от нас не ми даде думата да се изкажа, аз (Димитър Голов – бел. ред.) се обидих и казах, че думата има не той, а г-н П. К. Дънов, който мълчеше.
към текста >>
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай.“
Запитан от нея, духът каза, че изпълнил обещанието си на 13-ий август, неделя. „Аз дойдох у вас и вие ми дадохте цвете“ – каза духът. И действително, в неделя, когато всички бяхме възлезли на горния етаж у г-жа Железкова, дойде на гости д р Рашев. Тя му подала едно цвете; това никой от нас не видя. Изглежда, че д-р Миркович се въплътил у д-р Рашев и по тоя начин изпълнил обещанието си.
Духът на Миркович почти на всекиго от нас каза по нещо, а към Михалаки Георгиев завърши със следното: „На мъдрия ум не давай, на силния
мост
не ставай, за хляб не се продавай.“
Някои от нас запитаха доктора дали се е явявал на медиумите в Сливен и Търново. По повод на този въпрос стана спречкване между присъстващите. Понеже един от нас не ми даде думата да се изкажа, аз (Димитър Голов – бел. ред.) се обидих и казах, че думата има не той, а г-н П. К. Дънов, който мълчеше.
към текста >>
58.
Годишна среща на Веригата - Варна, 1907г.
Постенето е една
необходимост
за уякчаване на волята.
И като не задължавате никого да ви слугува, Господ ще ви помага, когато, ако ви слугуват хората, лишавате се от помощта на Небето. В 3,30 ч. подир обед събранието се продължи. Г-н Дънов се обърна към Анастасия д-р Железкова, на която пред всинца каза: Всички неща, които ви спъват, да ви не смущават, защото Духовният свят работи за вас.
Постенето е една
необходимост
за уякчаване на волята.
Това, което се иска от вас, е за ваше добро – умствено, физическо и духовно. Към всички г-н Дънов се обърна с покана да поискат Отгоре да ни се определи денят от седмицата за молитва и всички изявиха желание за петък. И тогава той добави: Тогава трите първи петъка от месеца ще бъдат за молба и през тях ще се яде това, което се обясни преди малко, а последният петък ще бъде за пост. За храна за през петъците можете да употребявате между другото и стоплено вино, варено в четвъртък жито, посипано със захар и орехи; позволено е и едно кафе или един чай.
към текста >>
59.
Годишна среща на Веригата - Велико Търново, 1912 г.
Но и ако стане
мост
на всекиго, тогава пак човек става лош, защото ще се мисли, че на единия работиш повече, отколкото на другите.
Аз мога да направя, щото да удесеторя деятелността на един декар място. Мога да удесеторя и плодоприноса на една круша и ябълка. А с метали не съм правил опит, защото те не са така пластични и за това се иска много време, а с такова време аз не разполагам. Опит с никакви метали не съм правил. В Любовта няма врагове.
Но и ако стане
мост
на всекиго, тогава пак човек става лош, защото ще се мисли, че на единия работиш повече, отколкото на другите.
Гдето Любовта царува, там дяволът не идва, а Любовта липсва ли, дяволът я замества. Важният въпрос е дали ние можем да бъдем жетвари и да помагаме един на друг. Всички сте в света и ще работите, както Господ ви ръководи и учи. И за в дадени случаи ще избирате методите, които ви лягат. Но на първо място - да служите на Господа в сърцето си, на второ място - слушайте Светлите духове, на трето място - слушайте добрите хора, на четвърто - себе си, а най-после - слушайте другите хора.
към текста >>
60.
Годишна среща на Веригата - Велико Търново, 1914 г
Искам тази година да направя опит с вас, защото от това виждам
необходимост
.
Първото нещо, което ви е потребно, когато искате нещо от Небето, е да знаете къде искате да бъдете: где именно иска вашата майка да ви тури. Искам да се освободите от всичките си лоши привички и като узнаете отляво или отдясно, да напредвате в пътя си, защото времената са усилни и работата е спасителна. Днес ще се започне бдение от 5 до 7 ч., а утре, 12- того, вторник, от 5 ч. сутринта до 9 ч., по трима. Който иска да пита нещо, да си го напише и подаде; аз ще отговоря, ако въпросът е важен и ползва самия този, който го задава.
Искам тази година да направя опит с вас, защото от това виждам
необходимост
.
Молихме се с„Добрата молитва", на колене изпяхме „Тебе поем" и в 11,30 ч. събранието се преустанови за в 3,30 ч. подир обед. В 3,30 ч., насядали по местата си в салона, Учителя ни продиктува следната лозинка: Първо: За прославлението и осветяването Името на Господа Бога нашего на Земята между човеците и верующите, и избраните от Веригата на Господа на Словото - Спасител, Покровител, който въздига и възкресява мъртвите и туря всичко в ред и порядък навсякъде; и да се благослови Името на Господа Исуса Христа, изявеното Слово Божие, и с Него всички, които Го любят.
към текста >>
Това се явява една
необходимост
за нас, защото виждаме, че Христос простря ръката Си към онова еврейско дърво, което като нямаше плод, прокле го и то изсъхна.
Та под думата дела се разбира плодовете, за които ни се препоръча да ги имаме. Ами че ако дойде Христос, с какво ще Го храните? Кокошки не яде, доматена чорба не яде, дървено масло - и него не яде, осветен хляб тоже не яде. А вие трябва да имате хляб заради Христа, защото Той казва: „Ще дойда и ще вечерям с вас." 353 Ако ли пък сте много бедни, Той ще донесе хляб със Себе Си, но щом вие Го викате, трябва и вие да Му сложите хляб, защото учтивостта изисква да Го нагостим. Ето защо от единия до другия край се препоръчва доброто сърце и добрият ум, за да може да дойде Христос и да се всели в нас.
Това се явява една
необходимост
за нас, защото виждаме, че Христос простря ръката Си към онова еврейско дърво, което като нямаше плод, прокле го и то изсъхна.
Всичко туй е емблема - еврейският народ близо за две хиляди години нищо не роди. Та Христос, за да остане между нас, трябва да работим заради Него. Като се ожени един момък за една мома, той се оженва, за да я храни и храни я на радо сърце, а тя пък го обича и му дава радост и подтик в живота. Ние следва да дадем на Христа стимул, щото чрез нашия Живот Той да влезе в нас и да ни благослови. И тогава всичките ни работи ще се благословят, всичко ще върви с благословение.
към текста >>
61.
Годишна среща на Веригата - Велико Търново, 1915 г.
Малкото, то е паразит; първата или втора година трябва да започне
самостоятелно
да работи.
Някой от нас казва: , Аз не искам да слугувам на еди-кого"; но и при това ние слугуваме. Тъй че слугуването не е за наш ущърб, но не трябва да учим другите хора на паразитство. В Духовния свят, в който живеем, има опасност от паразитство. Има много духовни хора, които са паразити - те все очакват. Едно дете може да чака в майка си три-девет месеца, но не двадесет и четири години.
Малкото, то е паразит; първата или втора година трябва да започне
самостоятелно
да работи.
И в духовния живот е същото - трудолюбие се изисква от нас. И когато работим по този път, трябва да се приближаваме към Бога и да чакаме, докато Той ни отговори, да не бързаме. Във всяко бързане напакостяваме на своето развитие, смущаваме ума и сърцето си. И в тия войни, в които сега живеете, вие всички, които присъствате тук, сте изложени на много опасности. Често гледаме религиозни хора, изложени на големи опасности, и призовават Божието име.
към текста >>
Искам да нахвърля тия мисли върху вас - аз съм длъжен да сторя това по една
необходимост
, по един дълг за мен.
Първата мисъл е да измените вашите форми и след туй да създадете в себе си добри желания, да имате лица по-красиви, да проектирате тези мисли върху вас. - „Ама - ще кажете - това тяло е изгнило." То ще трябва в бъдеще. Вие сега създайте това тяло и следователно всички тия добри мисли и желания трябва да ги пращате във форми. Ако се събираме веднъж в годината, то е просто да ни се даде известен подтик. Да не мислите, че тази сила произтича от мен - тя произтича от Бога, от Невидимия свят.
Искам да нахвърля тия мисли върху вас - аз съм длъжен да сторя това по една
необходимост
, по един дълг за мен.
И ако не дам изпит за тия форми, ще деградирам. Това не е похвално за мен, а един дълг - трябва да бъда верен на този Божествен закон. Ако хората не се ползват, поне да се ползва Бог и аз, и то е една печалба. Трябва да работим за Славата Божия, за добрите наши ближни и за нашата душа. Ако нашите ближни не желаят да възприемат, то ще бъде полезно за мен.
към текста >>
Ние си имаме вече един отлив и сега по
необходимостта
на закона имаме прилив.
Туй Добро ще ни изведе към Виделина, то ще бъде като котва, която ще се вглъби в нас - чрез нея ние ще бъдем изтеглени навън. Това проповядва Христос на Своите слушатели. Тогавашните ключари казваха: „Турете го в затвора", обаче сегашните условия са такива, че затворите ще бъдат пукнати. Сега Христос не може да бъде разпнат - знаете ли защо? В двадесет и четири часа два отлива не може да станат - може да стане един отлив и след туй ще настъпи прилив.
Ние си имаме вече един отлив и сега по
необходимостта
на закона имаме прилив.
Няма някоя сила, която да може да реагира против света. Това, което идва, е прилив, който ще завлече всичко и ще тури нов ред и порядък в нещата и в умовете, и сърцата; и сърцата на всички хора ще преобрази. Идва такава топлина, която ще опече хората във варницата и ще образува вар, в която като тури малко вода, ще замаже къщата. Сега-засега се образува тази каша от вар, сега растат плодовете на дърветата. Този чернозем и тази борба в Духовния свят, която е почната от хиляди години, сега ще се слегне и ще се посее Божествен зародиш за нова култура.
към текста >>
62.
ПРИЛОЖЕНИЯ ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
Работи като лекар, участва в униатското движение за църковна
независимост
, създава проект за български училища, сътрудничи на революционното движение.
Работи като чиновник в Пазарджишката община и секретар в Окръжния съд в Бургас. След създаване на Общество Всемирно Бяло Братство е дългогодишен негов касиер. 3 Доктора – става дума за д-р Георги Миркович (1826–1905), бележит български възрожденец, един от първите ученици на Учителя Беинса Дуно. Роден и завършил земния си път в Сливен. Завършва френско католическо училище в Цариград и медицина в Монпелие, Франция.
Работи като лекар, участва в униатското движение за църковна
независимост
, създава проект за български училища, сътрудничи на революционното движение.
След осемгодишна каторга в Диарбекир работи в новоосвободена България като директор на гимназия, създава спиритическо дружество Милосърдие. Деятел на Червения кръст и депутат в Областното събрание. Издава списания Нова светлина и Виделина, където публикува първите статии на Учителя Беинса Дуно. Счита се за основател на българската класическа хомеопатична медицина. 4 Протоколът и бележките от 1903 г.
към текста >>
63.
ПЪТУВАНЕ КЪМ ИСТИНАТА
Не бива да избегнем и друг значим въпрос: необходима ли е толерантност и
веротърпимост
между православните християни и следовниците на Учителя Петър Дънов в България?
Доколкото „секта" е понятие от каноническия и догматически категориален апарат на Църквата, то в случая меродавна би следвала да бъде оценката на класическото християнско богословие. Изхождайки от официално приетата в БПЦ дефиниция за „секта", стигаме до единствено правилния извод: Бялото Братство не е и не може да бъде секта поради простата причина, че никога не е представлявало формална част от Църквата и следователно никога не се е отделяло от нея1. А доколко терминът „секта" за кратък период от време бе изпълнен изцяло с негативно съдържание заради не дотам безкористните изяви на наши и чуждоземни спекуланти със Словото и защо стана така точно в преходната ни епоха - това вече е съвсем отделен въпрос. И очевидно неговото обяснение лежи в дълбочината на проникновено и обективно прозрение относно закономерностите на глобалното развитие на планетарната разумна общност и нейната поанта - човешкото мислене. А мъдрият ще отчете и проявата на принципи и закономерности, оставащи все още забулени за окото на емпиричното и рационално познание.
Не бива да избегнем и друг значим въпрос: необходима ли е толерантност и
веротърпимост
между православните християни и следовниците на Учителя Петър Дънов в България?
И ако „да" - мнение, към което безрезервно се придържаме, - защо и на каква основа? Базата за взаимно разбирателство притежава изключително солиден теоретичен фундамент: Бог е Един за всички люде, ние вярваме искрено в Него и изповядваме Иисус Христос като Негов Единороден Син, Изкупител и Спасител на рода човешки. Благовестието на Учителя от Назарет е Божествена перла на небесната премъдрост, откриващо Пътя към духовното Царство, където властват Любовта, Мъдростта и Истината. Евангелието е едно за всички хора и за всички времена, а Всевишният единствен има право да съди кои от нас живеят според него и кои са се отклонили или отпаднали от Пътя. Съвременният живот в нас и около нас сам поражда практическото основание за мирно и добронамерено съжителство на различни религии, учения и теоретични концепции.
към текста >>
Повече от всякога до днес е въпиюща нуждата да изграждаме духовни
мостове
помежду си, да приемаме веруюто на инакомислещия, да съзидаваме в Духа безкористно и мащабно.
И ако „да" - мнение, към което безрезервно се придържаме, - защо и на каква основа? Базата за взаимно разбирателство притежава изключително солиден теоретичен фундамент: Бог е Един за всички люде, ние вярваме искрено в Него и изповядваме Иисус Христос като Негов Единороден Син, Изкупител и Спасител на рода човешки. Благовестието на Учителя от Назарет е Божествена перла на небесната премъдрост, откриващо Пътя към духовното Царство, където властват Любовта, Мъдростта и Истината. Евангелието е едно за всички хора и за всички времена, а Всевишният единствен има право да съди кои от нас живеят според него и кои са се отклонили или отпаднали от Пътя. Съвременният живот в нас и около нас сам поражда практическото основание за мирно и добронамерено съжителство на различни религии, учения и теоретични концепции.
Повече от всякога до днес е въпиюща нуждата да изграждаме духовни
мостове
помежду си, да приемаме веруюто на инакомислещия, да съзидаваме в Духа безкористно и мащабно.
Красивата сграда на бъдещия общ европейски дом вече излиза от сенките на благородното стремление и придобива контурите на жадувана реалност. Сигурно не е толкова далече и денят, когато същата тази идея ще израсне в плът и кръв за цялото човечество. Макар и все още неутолими, поразително хищни и ненаситно разрушителни в малкото и голямото, силите на мрака безнадеждно губят позиции. Техен бе вчерашният ден. Днес сме свидетели на могъщата битка за надмощие, в която Светлината е неизбежният победител.
към текста >>
64.
Писма до Мария Казакова
Учителя бе казал, че спиритизмът е допуснат като едно явление и
необходимост
, за да се покаже и чрез него да се докаже, че има бариера между физическия и невидимия свят.
Тук трябва да поясним, че когато се завръща от Америка, Учителя заварва организиран спиритизъм сред българската интелигенция. Ето какво си спомня по този въпрос сестра Мария Тодорова: „Когато се отвори Школата през 1922 г, ние заварихме възрастни приятели, които бяха съратници на Учителя още от началото на века. Всички без изключение бяха минали през спиритизма. Спиритизмът като явление беше широко застъпен през онези години.
Учителя бе казал, че спиритизмът е допуснат като едно явление и
необходимост
, за да се покаже и чрез него да се докаже, че има бариера между физическия и невидимия свят.
Един от първите ученици на Учителя, д-р Георги Миркович, е от първите, които внасят в България спиритизма от Европа. Когато Учителя открива съборите, постепенно извежда приятелите от спиритизма.” (Виж „Изгревът” на Бялото Братство”, София, 1993 г., стр. 295-296) В онези години В. Търново не е правило изключение. Имало е няколко спиритически клуба, а членовете на три от тях стават последователи на Учителя.
към текста >>
Първият клуб е бил в Турската махала, до
моста
, в дома на Кина Маркова жена на районния съдия.
Един от първите ученици на Учителя, д-р Георги Миркович, е от първите, които внасят в България спиритизма от Европа. Когато Учителя открива съборите, постепенно извежда приятелите от спиритизма.” (Виж „Изгревът” на Бялото Братство”, София, 1993 г., стр. 295-296) В онези години В. Търново не е правило изключение. Имало е няколко спиритически клуба, а членовете на три от тях стават последователи на Учителя.
Първият клуб е бил в Турската махала, до
моста
, в дома на Кина Маркова жена на районния съдия.
Членове на този клуб са били Христина Александрова, Мария Кочемидова, Стефан Куртев и др. Вторият клуб е бил на Зорица Петкова, която е живеела до Стамболовия мост. В него са влизали Мария Карачорова, Стефанка Симеонова и др. А в клуба на Мария Казакова са членували Елена и Констатин Иларионови, Иван и Мария Дойнови, сем. майор Недялкови и сестри Досеви.
към текста >>
Вторият клуб е бил на Зорица Петкова, която е живеела до Стамболовия
мост
.
В онези години В. Търново не е правило изключение. Имало е няколко спиритически клуба, а членовете на три от тях стават последователи на Учителя. Първият клуб е бил в Турската махала, до моста, в дома на Кина Маркова жена на районния съдия. Членове на този клуб са били Христина Александрова, Мария Кочемидова, Стефан Куртев и др.
Вторият клуб е бил на Зорица Петкова, която е живеела до Стамболовия
мост
.
В него са влизали Мария Карачорова, Стефанка Симеонова и др. А в клуба на Мария Казакова са членували Елена и Констатин Иларионови, Иван и Мария Дойнови, сем. майор Недялкови и сестри Досеви. Всички тия хора са проявявали силен интерес към духовното и затова още през 1900 г. са поканили Учителя да присъства на спиритическите им сеанси.
към текста >>
65.
Спомени на Елена Иларионова - 1907
Те имаха да минат река без
мост
.
Снаха ми боледува и не получи от лекарите помощ. Поискаха съвет от Учителя и той обеща да й помогне, ако престане да яде месо. Те обещаха, но не изпълниха обещанието. Един ден Учителя ми каза: „Кажете на снаха си, че ще си замине.“ Ние се умълчахме и казахме: „Нали обещахте, че ще й помогнете? “ ― „Да, но те не изпълниха съветите ми и ядат скрито месо.
Те имаха да минат река без
мост
.
Аз им поставих едно въже да я минат, но те го скъсаха и сега друго не може да им се постави.“ Аз заминах на село при тях. Разкрих това само на брат си. Сестра й настоя да й се направи операция. Заведох я в София и при операцията тя почина... Костадин отсече една зарзала с плода, която беше близо до колибата и засенчваше.
към текста >>
66.
1910 ГОДИНА
Многократно се подчертава
необходимостта
от чистота във Веригата: да не си изпращат лоши мисли, взаимно да се почитат.
В протокола, наред със Словото, има много подробности за това кой участник какво точно прави. Учителя наричат г-н Дънов, а Той в беседите си много често говори за Духа: Духът каза, иска и т.н. Обръща се особено внимание да се пази строга тайна - чутото и видяното на срещата да не се изнася. Даже и в протокола не се дават новите молитви, уредбата на олтара и др. поради тайна.
Многократно се подчертава
необходимостта
от чистота във Веригата: да не си изпращат лоши мисли, взаимно да се почитат.
А Духът предупреждава, че в противен случай трима от тях ще си отидат, без да им е редът. Освен това Учителя настоява да бъдат в хармония с Него, да не Му изпращат лоши мисли и да не лицемерят. Като израз на взаимно уважение приканва всички с молитва и мисъл да помогнат на нуждаещите се членове на Веригата, като с това се научат да действат от името на Веригата. Тази година се правят продължителни верижни молитви в Олтаря, по определен ред. За целта се дават и три нови молитви, от които едната е „Молитва на Духа“.
към текста >>
67.
ПРОТОКОЛИ ОТ ГОДИШНАТА СРЕЩА НА ВЕРИГАТА 1912 г. ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Но и ако стане
мост
на всекиго, тогава пак
— Аз мога да направя, щото да одесеторя деятелността на един декар място. Мога да одесеторя и плодоприноса на една круша и ябълка. А с метали не съм правил опит, защото те не са така пластични и за това се иска много време, а с такова време аз не разполагам. Опит с никакви метали не съм правил. — В любовта няма врагове.
Но и ако стане
мост
на всекиго, тогава пак
човек сава лош, защото ще се мисли, че на единия работиш повече, отколкото на другите. Гдето любовта царува, там дяволът не идва, а любовта липсва ли, дяволът я замества. — Важният въпрос е дали ние можем да бъдем жетвари и да помагаме един на друг.
към текста >>
68.
1914_3 ПРОТОКОЛИ ОТ ГОДИШНАТА СРЕЩА НА ВЕРИГАТА
Искам тази година да направя опит с вас, защото от това виждам
необходимост
.
Защото искам да станете по-умни, та още повече да успявате. Първото нещо, което ви е потребно, когато искате нещо от Небето, е да знаете, къде искате да бъдете: где именно иска вашата майка да ви тури. Искам да се освободите от всичките си лоши привички и като узнаете – отляво или отдясно, да напредвате в пътя си, защото времената са усилни и работата е спасителна. Днес ще се започне бдение от 5 до 7 часа, а утре, 12-того, вторник, от 5 часа сутринта до 9, по трима. Който иска да пита нещо, да си го напише и подаде; аз ще отговоря, ако въпросът е важен и ползува самия този, който го задава.
Искам тази година да направя опит с вас, защото от това виждам
необходимост
.
Молихме се с „Добрата молитва", на колене изпяхме „Тебе поем" и в единадесет и половина часа събранието се преустанови за в три и половина часа, подир обед. В три и половина часа, насядали по местата си в салона, Учителя ни продиктува следната „Лозинка": Първо: За прославлението и осветяването Името на Господа Бога Нашего на земята между человеците и верующите, и избраните от Веригата на Господа на Словото – Спасител, Покровител, Който въздига и възкресява мъртвите и туря всичко в ред и порядък навсякъде; и да се благослови Името на Господа Исуса Христа, изявеното Слово Божие, и с Него всички, които Го любят. Второ: За идването на Царството Божие на земята, между человеците и в сърцата на верующите, и в душите на избраните; и да се тури в действие всяка правда, всяка доброта, всяка любов, всяка мъдрост и всяка истина; и да се възцари Господ Бог Наш и да се изпълнят думите на Господа: „Отец е благоволил да ви даде Царство"; и да се всели Духът на Господа Исуса Христа между нас и да се изпълни предвечното намерение на Отца Нашего на светлините и на светлите духове, Комуто да бъде слава и чест, и поклон сега и всякога, и през всичките векове. Трето: За изпълнението на Волята на Господа Бога Нашего на земята, както е Горе на Небето, между светлите ангелски ликове; и да се въдвори законът на Истината, Любовта и Правдата, за да бъдем всички в едно тяло и в един дух; и да се въдвори ред и съзвучие, и хваление, да ни се даде знание да Го славим и да се радваме всички на Господа и Неговите дела; и да се всели Той в нашия живот и в делото на ръцете ни.
към текста >>
69.
1914_4 ПРОТОКОЛИ ОТ ГОДИШНАТА СРЕЩА НА ВЕРИГАТА-2
Това се явява една
необходимост
за нас, защото виждаме, че Христос простря ръката Си към онова еврейско дърво, което, като нямаше плод, прокле го, а всичко туй е емблема: еврейският народ, близо за две хиляди години, нищо не роди.
Та, под думата "дела" се разбира – плодовете, за които ни се препоръча да ги имаме. Ами че, ако дойде Христос, с какво ще Го храните? Кокошки не яде, доматена чорба не яде, дървено масло – и него не яде, осветен хляб тоже не яде. А вие трябва да имате хляб, заради Христа, эащото Той казва: „Ще дойда и ще вечерям с вас." Ако ли пък сте много беден, Той ще донесе хляб със Себе Си, но щом вие Го викате, трябва да My сложите хляб, защото учтивостта изисква да Го нагостим. Ето защо, от единия до другия край, се препоръчва доброто сърце и добрия ум, за да може да дойде Христос и да се всели в нас.
Това се явява една
необходимост
за нас, защото виждаме, че Христос простря ръката Си към онова еврейско дърво, което, като нямаше плод, прокле го, а всичко туй е емблема: еврейският народ, близо за две хиляди години, нищо не роди.
Та Христос, за да остане между нас, трябва да работим заради Него. Като се ожени един момък за една мома, той се оженва, за да я храни и храни я на радо сърце, а тя пък го обича и му дава радост и подтик в живота. Ние следва да дадем на Христа стимул, щото чрез нашия живот Той да влезе в нас и да ни благослови. И тогава всичките ни работи ще се благословят, всичко ще върви с благословение. Затова сега всеки от вас трябва да се старае, да има поне една от тия дарби, които четем в днешната 12-та глава от 1-во Коринтяном, 28-ми стих.
към текста >>
70.
1915_1 Спомени* на Иван Данаилов
Разделението е обяснено с
необходимостта
тази година да работят изключително за себе си – в най-благороден смисъл.
Владиката Йосиф се възползва от връзките, които има като началник на военното духовенство към Главната квартира. Предлогът за исканите полицейски мерки е слухът, че Дънов е говорил, че англичаните ще спечелят войната. Ген.Радойков им дава исканото разрешение за разтуряне на събора. И според брат Л.Лулчев (зет на ген.Радойков) той става истинският виновник за разтурянето. През два от дните на събора Учителя държи беседи: сутринта за мъжете и отделно, след обед, за жените, като втория ден това се отнася само за стари членове на Веригата, за които този събор не е първият.
Разделението е обяснено с
необходимостта
тази година да работят изключително за себе си – в най-благороден смисъл.
Запазена е само първата беседа пред мъжете – тя е върху формите и религията, като наука за формите. В общите беседи е поставена като задача през годината да развиват учтивостта, тъй като неучтивостта е една слабост на българите, като се започне от отношенията им в семействата. В разговорите тази година по-често става дума за отношенията между мъжа и жената. А друго пожелание за годината е да ходят във виделина, да излязат от стария живот. Учителя не им говори за военната криза, за да не се демагнетизират от страх и да не могат да приемат благословението, което ще последва.
към текста >>
71.
1915_6 ПРОТОКОЛИ ОТ ГОДИШНАТА СРЕЩА НА ВЕРИГАТА
Малкото, то е паразит; първата или втора година трябва да започне
самостоятелно
да работи.
Някой от нас казва: "Аз не искам да слугувам на еди-кого"; но и при това, ние слугуваме. Тъй че, слугуването не е за наш ущърб, но не трябва да учим другите хора на паразитства. В духовния свят, в който живеем, има опасност от паразитство. Има много духовни хора, които са паразити; те все очакват. Едно дете може да чака в майка си 3-9 месеца, но не 24 години.
Малкото, то е паразит; първата или втора година трябва да започне
самостоятелно
да работи.
И в духовния живот е същото. Трудолюбие се изисква от нас. И когато работим по този път, трябва да се приближаваме към Бога и да чакаме, докато Той ни отговори, да не бързаме. Във всяко бързане напакостяваме на своето развитие, смущаваме ума и сърцето си. И в тия войни, в които сега живеете, вие всички, които присъствате тук, сте изложени на много опасности.
към текста >>
Искам да нахвърля тия мисли върху вас, аз съм длъжен да сторя това по една
необходимост
, по един дълг за мене.
„Ама – ще кажете – това тяло е изгнило". То ще трябва за в бъдеще. Вие сега създайте това тяло и следователно, всички тия добри мисли и желания трябва да ги пращате във форми. Ако се събираме веднъж в годината, то е просто да ни се даде известен подтик. Да не мислите, че тази сила произтича от мене, тя произтича от Бога, от невидимия свят.
Искам да нахвърля тия мисли върху вас, аз съм длъжен да сторя това по една
необходимост
, по един дълг за мене.
И ако не дам изпит за тия форми, ще се деградирам. Това не е похвално за мене, а един дълг: трябва да бъда верен на този Божествен закон. Ако хората не се ползват, поне да се ползва Бог и аз. И то е една печалба. Трябва да работим за Славата Божия, за добрите наши ближни и за нашата душа.
към текста >>
Ние си имаме вече един отлив и сега по
необходимостта
на закона имаме прилив.
Това проповядва Христос на Своите слушатели. Тогавашните ключари казваха: „Турете го в затвора"; обаче сегашните условия са такива, че затворите ще бъдат пукнати; сега Христос не може да бъде разпнат. Знаете ли защо? В 24 часа два отлива не може да станат. Може да стане един отлив и след туй ще настъпи прилив.
Ние си имаме вече един отлив и сега по
необходимостта
на закона имаме прилив.
Няма някоя сила, която да може да реагира против света. Това, което идва, е прилив, който ще завлече всичко и ще тури нов ред и порядък в нещата, и в умовете и сърцата; и сърцата на всички хора ще преобрази. Идва такава топлина, която ще опече хората във варницата и ще образува вар, в която, като тури малко вода, ще замаже къщата. Сега-засега се образува тази каша от вар, сега растат плодовете на дърветата. Този чернозем и тази борба в духовния свят, която е почната от хиляди години, сега ще се слегне и ще се посее Божествен зародиш за нова култура.
към текста >>
72.
1920_9 Картините в горницата
Следователно, образът е една
необходимост
в сегашния живот, за да може да се пренесе вечността на Живота.
За чертежите в Горницата още на събора през 1919 г. Учителя казва: „Онези, които влязоха горе, в молитвеното здание, видяха форми, които са емблема, азбука за проучване. Те, обаче, не трябва да ви бъдат като култ, който ще да ви съблазнява, защото в Писанието се казва: „На никакъв образ да не се покланяте". Но на Слънцето на вечния Живот трябва да се покланяте, макар и да е един образ, защото изгубите ли този образ, изгубвате и живота си. Образите са като шишетата — счупи ли се шишето, изчезва образът му.
Следователно, образът е една
необходимост
в сегашния живот, за да може да се пренесе вечността на Живота.
Образите, които съществуват в църквите, са окултни форми, които имат дълбок смисъл, но понеже тези форми са изгубили своя вътрешен смисъл, днес хората взимат само външната страна на образите и им се кланят, без да влагат в тях някакво съдържание. Ако речем да отхвърлим тези форми, ще изпаднем в друга грешка. Във всяка форма има известно съдържание, което трябва да изучите и да опитате." („Беседи, обяснения и упътвания, 1919 г.", стр. 30, 31) За тези чертежи Борис Николов пише:
към текста >>
73.
1921_3 Спомени на Петър Камбуров
Учителя, без да губи нито секунда, мина от северната страна покрай щерната, като застана на бялото
мостче
, което се намираше точно срещу входа на западната страна.
Тъкмо почнахме да прехвърляме и пренареждаме керемидите, и от северозапад се зададе тъмен облак, придружен от силни гръмотевици и буря. Едри дъждовни капки заудряха по покрива – предвестници на пороен дъжд. В това време Учителя стана от трапезата, мина от източната страна на колибата, застана на поляната и се обърна към мен с думите: "Имате ли още много да поправяте? " Отговорих, че тъкмо сме разкрили около 3 кв.м. и едва сега започваме да пренареждаме керемидите.
Учителя, без да губи нито секунда, мина от северната страна покрай щерната, като застана на бялото
мостче
, което се намираше точно срещу входа на западната страна.
Без да направи никакви движения, без да произнесе никакви думи, постоя така срещу бурята минута и чудото стана – бурята престана, дъждът пресекна, гръмотевиците затихнаха и облаците като заковани останаха на мястото си. След миг, укротени, почнаха бавно да се предвижват на изток, към Арбанаси. Тогава един от братята извика: – Учителю, вие спряхте бурята! – Да, но само за два часа.
към текста >>
74.
1921_6 Спомени на Никола Гръблев
В това време той наближаваше Стамболовия
мост
на Янтра, където трябваше да завие под прав ъгъл.
На около двеста крачки от гарата, някой ми извика: – Гръблев, къде си ходил, бе? За момент си обърнах главата да видя кой е, но в този момент, вероятно съм отслабил малко държането на мундщука, конят усети това и веднага го захапа с беззъбата част на устата си. Усещайки, че не мога да го управлявам, той с най-голяма сила хукна да бяга. Веднага легнах на шията му и се помъчих с две ръце да вкарам мундщука на мястото му, но не успях.
В това време той наближаваше Стамболовия
мост
на Янтра, където трябваше да завие под прав ъгъл.
При тази скорост обаче това беше невъзможно и конят неминуемо щеше да се сгромоляса в пропастта зад моста. За да не гледам как ще падне в пропастта, аз си затворих очите и на ум си казах: „Учителю, помогни ми! " Веднага усетих (всичко това траеше само няколко секунди), че конят трополи по моста. Отворих очи и видях, че той връхлита върху една жена, която се беше навела да си завързва обувките. Като забеляза коня, тя се изправи.
към текста >>
При тази скорост обаче това беше невъзможно и конят неминуемо щеше да се сгромоляса в пропастта зад
моста
.
– Гръблев, къде си ходил, бе? За момент си обърнах главата да видя кой е, но в този момент, вероятно съм отслабил малко държането на мундщука, конят усети това и веднага го захапа с беззъбата част на устата си. Усещайки, че не мога да го управлявам, той с най-голяма сила хукна да бяга. Веднага легнах на шията му и се помъчих с две ръце да вкарам мундщука на мястото му, но не успях. В това време той наближаваше Стамболовия мост на Янтра, където трябваше да завие под прав ъгъл.
При тази скорост обаче това беше невъзможно и конят неминуемо щеше да се сгромоляса в пропастта зад
моста
.
За да не гледам как ще падне в пропастта, аз си затворих очите и на ум си казах: „Учителю, помогни ми! " Веднага усетих (всичко това траеше само няколко секунди), че конят трополи по моста. Отворих очи и видях, че той връхлита върху една жена, която се беше навела да си завързва обувките. Като забеляза коня, тя се изправи. В това време усетих как конят се вдигна във въздуха, изви краката си наляво и прехвърча над главата на жената, без да я докосне.
към текста >>
" Веднага усетих (всичко това траеше само няколко секунди), че конят трополи по
моста
.
Усещайки, че не мога да го управлявам, той с най-голяма сила хукна да бяга. Веднага легнах на шията му и се помъчих с две ръце да вкарам мундщука на мястото му, но не успях. В това време той наближаваше Стамболовия мост на Янтра, където трябваше да завие под прав ъгъл. При тази скорост обаче това беше невъзможно и конят неминуемо щеше да се сгромоляса в пропастта зад моста. За да не гледам как ще падне в пропастта, аз си затворих очите и на ум си казах: „Учителю, помогни ми!
" Веднага усетих (всичко това траеше само няколко секунди), че конят трополи по
моста
.
Отворих очи и видях, че той връхлита върху една жена, която се беше навела да си завързва обувките. Като забеляза коня, тя се изправи. В това време усетих как конят се вдигна във въздуха, изви краката си наляво и прехвърча над главата на жената, без да я докосне. След малко конят отново затрополи по моста и постепенно намали хода си. Стигнах до вратата на казармата и като влязох, гледам, че група от около двадесет офицери тичат срещу мен.
към текста >>
След малко конят отново затрополи по
моста
и постепенно намали хода си.
За да не гледам как ще падне в пропастта, аз си затворих очите и на ум си казах: „Учителю, помогни ми! " Веднага усетих (всичко това траеше само няколко секунди), че конят трополи по моста. Отворих очи и видях, че той връхлита върху една жена, която се беше навела да си завързва обувките. Като забеляза коня, тя се изправи. В това време усетих как конят се вдигна във въздуха, изви краката си наляво и прехвърча над главата на жената, без да я докосне.
След малко конят отново затрополи по
моста
и постепенно намали хода си.
Стигнах до вратата на казармата и като влязох, гледам, че група от около двадесет офицери тичат срещу мен. Като ме видяха, спряха се и един ротмистър (капитан от конницата), който беше в отпуска в Търново, ме попита: – Как изви на моста? – Ами – отговорих му – и този звяр, нали и той душа носи, и на него не му се иска да се хвърли в пропастта. – При този алюр (ход) той е сляп и нищо не вижда – ми отговори ротмистърът.
към текста >>
– Как изви на
моста
?
Като забеляза коня, тя се изправи. В това време усетих как конят се вдигна във въздуха, изви краката си наляво и прехвърча над главата на жената, без да я докосне. След малко конят отново затрополи по моста и постепенно намали хода си. Стигнах до вратата на казармата и като влязох, гледам, че група от около двадесет офицери тичат срещу мен. Като ме видяха, спряха се и един ротмистър (капитан от конницата), който беше в отпуска в Търново, ме попита:
– Как изви на
моста
?
– Ами – отговорих му – и този звяр, нали и той душа носи, и на него не му се иска да се хвърли в пропастта. – При този алюр (ход) той е сляп и нищо не вижда – ми отговори ротмистърът. – Нали аз петнадесет години се занимавам с коне. Интересно, как е могъл да завие под прав ъгъл?! Офицерите от щаба на полка, когато видели от прозореца как конят лети, си рекли: Сто процента е сигурно, че Гръблев ще бъде убит заедно с коня!
към текста >>
За тези две-три секунди Учителя от София е взел управлението на коня, управлявал го е да върви по
моста
, да прелети над главата на жената, за да мине всичко благополучно.
– Нищо – казах аз, без да отдавам значение на вчерашното произшествие. – Как нищо – каза тя – аз вчера към 11 часа отидох при Учителя да си взема сбогом и сестра Савка излезе от стаята на Учителя, и ми разказа следното: „Както четях стенограмата на беседата за корекции от Учителя, Той изведнъж каза: „Брат Гръблев е в голяма опасност! " и затвори очи за известно време. След няколко секунди ги отвори и каза: „Мина опасността". В тези две-три секунди аз можех да полетя заедно с коня в пропастта.
За тези две-три секунди Учителя от София е взел управлението на коня, управлявал го е да върви по
моста
, да прелети над главата на жената, за да мине всичко благополучно.
Когато сестра Иларионова ми съобщи това, аз останах поразен. Явно видях намесата на Учителя и си помислих: „Какви сили владее Учителя, за да може от София, когато Го извиках мислено тук, в Търново, да ме спаси от явна гибел! " Тази случка затвърди моето доверие и обич към Учителя, и когато отивах при Него, просто отивах като при Бога и виждах, че Той е нещо много голямо.
към текста >>
75.
1922_11 Учителя на Бялото Братство и Българската православна църква
А цената, която е заплатена за всички тези „придобивки", са лицемерието, алчността, закостенялата догматичност, избуялото чувсто на
непогрешимост
и вяра само в една истина – собствената; занемарения контакт с редовите християни, фалшивия морал, демонстриран пред света и нямащ нищо общо с действителното вътрешно състояние на Църквата и пр., и пр.
Разбира се, откъдето и да се погледне на ситуацията, в тази „война" има само един агресор – Църквата, войнствено настроена, засегната в най-деликатните и болезнени места на своя вековен приоритет – неоспоримото, абсолютно обществено влияние и водеща роля. Има и „справедливо отбраняващ се" – ББ, което в лицето на своя духовен водач Петър Дънов и на неговото живо Слово защитава една благородна, общочовешка мисия за пречистване, обновление и актуализиране на християнството. Защото то не е това, което трябва да бъде. Защото то е изневерило на Първообраза си – пречистия лик на Спасителя Иисус Христос. Защото то е поело пътя на социална изява, преследваща власт, материално благоденствие, мирска слава.
А цената, която е заплатена за всички тези „придобивки", са лицемерието, алчността, закостенялата догматичност, избуялото чувсто на
непогрешимост
и вяра само в една истина – собствената; занемарения контакт с редовите християни, фалшивия морал, демонстриран пред света и нямащ нищо общо с действителното вътрешно състояние на Църквата и пр., и пр.
И така, М.Калнев, на свой ред, се впуска в битката с поредица залпове на плодовитото си перо. За сравнително кратко време той написва и издава с благословията на Св.Синод няколко съчинения, подведени под общ знаменател – унищожителна критика на Словото и личността на Учителя („Теософията,(окултизмът) лъжеучението на дъновистите и спиритизмът пред съда на науката, обществото и християнството" – София, 1921; „Християни ли са Петър Дънов и неговите последователи" – 1923; „Вероучението на Дънов и дъновистите пред съда на Словото Божие" – София, 1927; „Кои са дъновистите и какво те искат" – София, 1928). За изграждане на тезите си, изброените автори черпят информация от съвсем ограничен кръг беседи на Учителя. Привеждат цитати от тях и ги сравняват с Библията. Въз основа на сравнението правят свои заключения, организирайки текста по теми, в рамките на фундаменталните проблеми на класическото богословие.
към текста >>
Наред с пропагандирането на чисто идейна
несъвместимост
между православното християнство и учението на П.
Особен интерес за нас представлява еволюцията във възгледите на проф. (по-късно академик) Димитър Михалчев – един от най-бележитите български философи, не само на своето време, но и в цялата нова история на страната. Първоначално той подлага на критика Словото на Учителя, изхождайки от позициите на своето научно и философско верую („Против дъновизма като теософско учение" – сп.„Философски преглед", 1931. кн.II). Разработката му се влива в мътния поток на отрицание, залял Учителя и Братството в онази епоха. Но, с течение на времето, настъпва радикална промяна в отношението на Д.Михалчев и според достоверни източници, към края на живота си той приел искрено идеите на Новото учение, пречупвайки ги през своя мироглед.
Наред с пропагандирането на чисто идейна
несъвместимост
между православното християнство и учението на П.
Дънов, БПЦ се опитва да отправи и друг род обвинения срещу Учителя. На бърза ръка и със съмнителни доводи биват скалъпени версии за това, че той плащал скъп данък на окултни уклони, и дори за неморални прояви. За пристрастия към окултизма е, меко казано, нелепо да бъде обвиняван Учителя, понеже Той пределно ясно е разкрил, на много места, същността на своето учение. То е християнство в чиста форма и следователно съдържа и онзи езотеричен елемент, изваден изкуствено от църковните канони и теоретични схеми, още през първите векове на Христовата Църква, със специални разрешения на Вселенските събори. А що се отнася до намеците, или по-грубите твърдения за неморалност, те се разбиват мигновено като в стоманена преграда в кристално чистия личен живот на Учителя.
към текста >>
Тук се крият корените на огромната нравствена сила и
невъзмутимост
на духа, в който се пречупиха стрелите на всички зложелатели и необективни критици на Братството.
Кой от православните владици можеше се похвали със същото (констатацията важи с пълна сила и за днешния ден)?! Кой от нас, белите братя и сестри, може с ръка на сърцето да сподели, че го е постигнал?! Независимо от скандалните и недостойни демонстрации, подкупените подставени лица и необоснованите клевети, агентите на БПЦ не сполучиха и в тази част от кампанията си. Нещо повече – на фона на лъжата, истинската същност на Учителя и неговите идеи заблестя с удесеторена сила, красота и мощ! Понеже Учителя „...не само проповядва Евангелието и истината, но го прилага в своя живот" (В.Граблашев, „Окултизъм, мистицизъм и учението на Дънов" – София, 1922, с.84).
Тук се крият корените на огромната нравствена сила и
невъзмутимост
на духа, в който се пречупиха стрелите на всички зложелатели и необективни критици на Братството.
Кампанията на БПЦ срещу Учителя и ББ си бе поставила три основни цели в идеологическо и чисто практическо отношение. На първо място – налице бе явен стремеж за дискредитиране на Учителя и неговата идейна платформа. В тази насока бяха използвани всички възможни средства, описани по-горе. Но доколкото чистотата и непорочният живот на П.Дънов бяха открити за всички и съвършено лесно доказуеми, този род домогвания претърпяха пълен провал. А що се отнася до идейните различия, тяхната същност и място в Словото на Учителя бяха така добре изяснени от него, че не оставяха никакво място за съмнение в целесъобразността си.
към текста >>
76.
1922_13 ПЕНТАГРАМЪТ
Така той се отделил от цялото и поискал да живее един
самостоятелен
живот.
Значи му е даден още тогава, но е напечатан по-късно. (12) Какво представя Пентаграмата? — Път към истинския живот. (11, 29) И тъй, първата мисъл, която създала греха е, че човекът, като излязъл от Бога, помислил, че може да живее и без Него.
Така той се отделил от цялото и поискал да живее един
самостоятелен
живот.
И човек като е живял по такъв начин, създал си е хиляди злини. Та елипсата показва, че човек трябва да изправи своята погрешка. У човека има два центъра, сърце и ум, които трябва да се хармонират. Пентаграмата представлява разрешение на задачата. Тя представлява човекът, който работи, който трябва да бъде в движение и да служи на Бога.
към текста >>
77.
1922_14 ПЕНТАГРАМЪТ - Външен кръг
Хоризонталната линия в тази буква представлява
мост
, който съединява два бряга, но този
мост
може да се разруши.
След това отдясно наляво, после свършва пак към дясно, значи, буквата „Д" показва, че каквото човек започне, трябва да го свърши. Може да вървиш и наляво и надясно, но работите си трябва да свършиш. Работи, които започват с буквата Д" свършват добре. Тия работи започват денем, а не нощем. Буквата „Н" изразява закон на противоречие.
Хоризонталната линия в тази буква представлява
мост
, който съединява два бряга, но този
мост
може да се разруши.
Как ще примирите две противоположни страни? Ще теглите една линия между тях. И тъй буквата Д" е закон, чрез който се дават условия за узряване на плодовете. Как се произнася буквата „Д"? Де се поставя езикът?
към текста >>
78.
1925_6 Спомени на Михаил Иванов
Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на
моста
на Янтра и ще се хвърля в реката.
Брат Иванов - ръководител на братството във Варна - беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братя Арабаджиеви: „Защо сте довели този човек, той е още нов! А тук идват улегнали братя." Мен ми стана много мъчно и поисках да си отида, но Арабаджиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че не мога да остана на събора. Рекоха ми, да си взема веднага багажа и да замина за Варна.
Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на
моста
на Янтра и ще се хвърля в реката.
В това време дойде брат Савов от София. Като му разправих за състоянието си, той ме посъветва: „Брат, не ги слушай ръководителите, а отиди лично при Учителя и той ще те приеме." Започна да ми говори за него и аз си казах: „Ако този учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тука, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена." Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя." Не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих вилата, го видях да идва срещу мене.
към текста >>
79.
1925_7 СЪБОРНО СЛОВО - 1925 година
Такива е имало всяка година, но сега се дават и материали за
самостоятелно
четиво.
Това благословение не може да придобиете по никой друг начин, ако ще би да пребродите и цял свят. Човек, който изпълнява Волята Божия, нито вълци го ядат, нито разбойници го крадат. (215 — 218 стр.) НАРЯДИ Следват няколко от нарядите за този събор.
Такива е имало всяка година, но сега се дават и материали за
самостоятелно
четиво.
Неделя, 23 август 1925 г., 5 ч. с. Утринна молитва 1. Добрата молитва 2. „Бог е Любов" 3. Пътят на живота
към текста >>
80.
1925_8 Забрана на съборите на Бялото Братство в Търново
Църквата, обаче, както се подчертава и в статията, сама по себе си е твърде слаба за
самостоятелни
действия.
По-късно, през есента, започва събирането на подписи за забрана на съборите в града. Акцията срещу Учителя започва на 12 септември, с голяма статия на първа страница на вестник „Борба", която завършва с думите: „Ако властта може и иска да ги търпи, нека им определи място, по възможност далеч от населените пунктове... Що се отнася до търновци, ние не сме ги канили и не можем да ги търпим." Вероятно в тази акция са взели участие и тримата кметове: членът на занаятчийската камара и генералът са осигурили подкрепата на своите съсловия, а юристът е оформил работата юридически. Църквата е съдействала активно – подписи са се събирали и в църквите, а редакторът на вестник „Борба" Иван Хлебаров, вероятно повлиян от своя роднина Тодор Хлебаров (иконом и протосингел на Търновската митрополия от 1918 г. до 1926 г.), дава подкрепата на своя вестник.
Църквата, обаче, както се подчертава и в статията, сама по себе си е твърде слаба за
самостоятелни
действия.
Върху Димитър Раев, като юрист и единствен кмет от 1 ноември, пада главната отговорност за това деяние. Няколкото стотин подписа обосновават изгонването юридически, но те са и отговор на думите на Учителя, казани през 1922 г. в читалище „Надежда": „Нека свещениците викат народа и го питат: „Искате ли да стои Дънов в България или не? " Ако народът гласува, че не иска, аз съм готов да напусна България, нищо повече. Но докато народът не се произнесе, аз ще стоя тук.
към текста >>
81.
1926_10 Архивни снимки
Северната врата с
мостчето
.
Архивни снимки Съборната вила в 1965 г., преди да бъде съборена от Жилфонд. Южната страна на вилата:
Северната врата с
мостчето
.
а) Всяка заран Учителят е влизал през нея – спял е в Иларионови. б) На мостчето Учителят е застанал, когата е спрял бурята. в) Вратата е била охранявана по време на съборите. Югозападната част – вижда се част от щерната зад вилата. От дъното е започвала и северната врата:
към текста >>
б) На
мостчето
Учителят е застанал, когата е спрял бурята.
Архивни снимки Съборната вила в 1965 г., преди да бъде съборена от Жилфонд. Южната страна на вилата: Северната врата с мостчето. а) Всяка заран Учителят е влизал през нея – спял е в Иларионови.
б) На
мостчето
Учителят е застанал, когата е спрял бурята.
в) Вратата е била охранявана по време на съборите. Югозападната част – вижда се част от щерната зад вилата. От дъното е започвала и северната врата: Източната част със стълбището за Горницата, където е бил салонът и молитваната стая. Ученички на Учителя
към текста >>
82.
001. За книгата и нейния автор
Като просветител и отвержен защитник на религиозната
независимост
, свещеник Константин се изявява при основаването на параклис към Руското консулство във Варна, където за първи път се провежда богослужение на църковнославянски език, във времето, когато цялото богослужение се изнася само на гръцки.
Той бе изявен почитател и последовател на учението на Петър Дънов, с духовно име Беинса Дуно, който е син на свещеник Дъновски и внук по майчина линия на Атанас Георгиев-Чорбаджи. Интересът на автора към живота и рода на Учителя Беинса Дуно е събуден не само от дълбокото му отношение към неговото духовно учение, но и от интереса му към историческите условия, обстоятелства, събития и личности, способствали за изграждането и опазването на народностен дух, национално и духовно съзнание на българския народ, преминал през най-големи изпитания в своето развитие. Обстоятелството, че родната му къща във Варна е граничела с двора на храм “Св. Архангел Михаил”, където в уединение завършва земния си път (1919 г.) бащата на Учителя свещеник Константин, също провокират интереса на автора към рода на Учителя. Образът на светия старец, изплувал често в спомените от детските му и младежки години, събужда у него желание да събере исторически сведения за живота му, посветен в служба на самоопределението и духовното пробуждане на поробения български народ.
Като просветител и отвержен защитник на религиозната
независимост
, свещеник Константин се изявява при основаването на параклис към Руското консулство във Варна, където за първи път се провежда богослужение на църковнославянски език, във времето, когато цялото богослужение се изнася само на гръцки.
Събирайки данни и материали за бащата на Учителя, авторът установява колко голямо е било влиянието на възрожденеца Атанас Георгиев-Чорбаджи (дядо на Петър Дънов по майчина линия) върху Константин Дъновски, с когото той установява тясно сътрудничество още в младежките си години. Заедно те работят неотстъпно за организиране на български училища и за утвърждаването на българския език в социалното и духовното общуване във Варненска област, където гръцкото, турското и гагаузкото влияние са били особено силни. По-късно те се сродяват и Константин се оженва за Добра, дъщеря на Атанас Георгиев-Чорбаджи и майка на Петър Дънов. Семейният дух за отстояване на национални и духовни ценности е повлиял върху формиране на мирогледа на Петър Дънов. Но в течение на своя жизнен път и духовно подвизаване той надминава националните рамки и придвижва далече напред своето виждане и философия за развитието на човечеството като едно цяло, макар и състоящо се от различни вероизповедания и народи.
към текста >>
То придобива общочовешко значение и разкрива
необходимостта
от пробуждане на онова светло съзнание у хората, което е в състояние да опази и развие живота върху планетата Земя като част от вселен-ския организъм.
По-късно те се сродяват и Константин се оженва за Добра, дъщеря на Атанас Георгиев-Чорбаджи и майка на Петър Дънов. Семейният дух за отстояване на национални и духовни ценности е повлиял върху формиране на мирогледа на Петър Дънов. Но в течение на своя жизнен път и духовно подвизаване той надминава националните рамки и придвижва далече напред своето виждане и философия за развитието на човечеството като едно цяло, макар и състоящо се от различни вероизповедания и народи. Наследил от своите родители и деди силен просвещенски дух, Беинса Дуно през целия си живот се стреми да предаде дълбокото знание за същността на човека и пътищата за повдигане на неговото съзнание. Словото, което се изявява чрез него, е отправено не само към българите.
То придобива общочовешко значение и разкрива
необходимостта
от пробуждане на онова светло съзнание у хората, което е в състояние да опази и развие живота върху планетата Земя като част от вселен-ския организъм.
Изхождайки от принципите на приемствеността, ние вярваме, че предлаганият летопис, макар и публикуван 20 години след написването му, може да породи размисъл и вдъхновение у всеки човек със светли убеждения, познания, разбирания и желание да служи за изграждането на онова бъдещо човешко общество, в което хората ще живеят като братя и сестри на майката Земя и Небесния Творец. Марта Александрова Георгиева Ева Александрова Георгиева
към текста >>
83.
002. Увод
Не по-малка заслуга за нашето Освобождение обаче има и оная редица будни народни български синове, посветили своя живот за извоюване на верска
независимост
и църковна свобода.
Тази геометрична разполовеност на времето, прекарано в будност и героично развитие, от една страна, и в робско вегетиране и неволя, от друга, ни навежда на мисълта, че юбилейната годишнина е уцелила един хармонично завършен и взаимно балансиран исторически цикъл от общото развитие на българския народ. От друга страна, времето на свободно съществуване на Първата българска държава, спрямо Втората и спрямо Третата е приблизително в отношение 3:2:1 (337: 219: 103 години). По този въпрос за сега толкова. Вниманието на съвременните възрожденски изследвания е насочено предимно към ония дейци, които са участвали в национално-освободителното революционно движение и подготовката на българския народ за въоръжено въстание срещу османските пороби--те-ли. Такива бяха Георги Сава Раковски, Васил Лев-ски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Хаджи Димитър, Сте-фан Караджа, Панайот Хитов, Панайот Волов, Тодор Каб--леш-ков, Филип Тотю и др.
Не по-малка заслуга за нашето Освобождение обаче има и оная редица будни народни български синове, посветили своя живот за извоюване на верска
независимост
и църковна свобода.
Към тази плеяда от светли имена ще отнесем Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Иларион Макариополски. Нямаме намерение да увелича-ваме броя на възрожденците, воювали на мирния фронт, но ще спрем вниманието си на двама от тях, които без да са забравени, са отминавани и недооценявани от нашето съвремие. Това са свещеник Константин А. Дъновски и Атанас Георгиев-Чорбаджи, които следва да се причислят към най-светлите личности на възрожденската ни история. Ореолът на делата им осветява изминатия от тях път и дава възможност да се оцени приносът им пред поколенията, както и просветителите-книжовници Петър Берон, Васил Априлов, Иван Богоров, Константин Фотинов, Петко Славейков, Сава Доброплодни, Райно Попович, Добри Чинтулов, Неофит Бозвели и др.
към текста >>
84.
003. Особености на Българското възраждане преди освобождението от турско иго
Независимо от всичко обаче българи, сърби, гърци, румънци търсят спасение от агарянското иго и от верската
зависимост
в лицето на Русия, която фигуративно назовават Дядо Иван.
в Карловец, Австрия, без обаче да се е получила някаква практическа полза от това. През XIX век по различни поводи Русия води редица войни срещу Турция. Това помрачава техните отношения и дава основание на турците да се опълчат срещу Русия и да поверят църковната опека на християнските народи на гръцката патриаршия в Цариград, със седалище в квартала “Фенер”, откъдето води прозвището си “Фенерско духовенство” и производното от това име фанариоти. По този начин върху християните на Балканския полуостров и в частност върху българите се учредява нова опека, този път фанариотска. С това се увеличава потискането на националното самочувствие у българите и се унижава тяхното лично достойнство.
Независимо от всичко обаче българи, сърби, гърци, румънци търсят спасение от агарянското иго и от верската
зависимост
в лицето на Русия, която фигуративно назовават Дядо Иван.
Една историческа справка изяснява как се поражда у поробените българи надеждата, че освобождението им ще дойде от Русия. През 1550 г. московският княз Иван IV Василевич Грозни се застъпва пред турския падишах Сюлейман Страшни, заявявайки му, че той лично поема закрилата на православните калугери-славяни от Хилендарския манастир в Света гора. Научили се за това застъпничество, хилендарските монаси пращат през 1552 г. официална молба-грамота до своя руски закрилник, като го молят да се застъпи пред цариградската Порта, за да бъдат опростени дължимите данъци на манастира, надявайки се, че просбата им ще бъде чута.3
към текста >>
85.
004. Жизненият път и дело на Константин Дъновски
Константин Дъновски се ориентира към втория възрожденски фронт, като отдава всичките си сили в борбата за отхвърляне на фанариотската черковна
зависимост
.
004. Жизненият път и дело на Константин Дъновски
Константин Дъновски се ориентира към втория възрожденски фронт, като отдава всичките си сили в борбата за отхвърляне на фанариотската черковна
зависимост
.
Той има щастието да види реализацията на преследваната от него цел, като участва лично в ликвидацията на чуждата църковна зависимост и същевременно доживява до освобождението на България. Без да скръсти ръце, неговият неспокоен дух след Освобождението се отправя към осъществяване на още по-високи общочовешки идеали – утвърждаване на месианската роля на славянството, на която кауза той остава верен до края на живота си. Нямаме желание да изпреварваме нормалния ход на изложението и да правим предварителни оценки на дейността на Константин Дъновски, но безспорно е, че той е в челната фаланга на онези възрожденски дейци, които се борят за национална българска църква и народностна просвета. Константин А. Дъновски е роден на 20 август 1830 г.
към текста >>
Той има щастието да види реализацията на преследваната от него цел, като участва лично в ликвидацията на чуждата църковна
зависимост
и същевременно доживява до освобождението на България.
004. Жизненият път и дело на Константин Дъновски Константин Дъновски се ориентира към втория възрожденски фронт, като отдава всичките си сили в борбата за отхвърляне на фанариотската черковна зависимост.
Той има щастието да види реализацията на преследваната от него цел, като участва лично в ликвидацията на чуждата църковна
зависимост
и същевременно доживява до освобождението на България.
Без да скръсти ръце, неговият неспокоен дух след Освобождението се отправя към осъществяване на още по-високи общочовешки идеали – утвърждаване на месианската роля на славянството, на която кауза той остава верен до края на живота си. Нямаме желание да изпреварваме нормалния ход на изложението и да правим предварителни оценки на дейността на Константин Дъновски, но безспорно е, че той е в челната фаланга на онези възрожденски дейци, които се борят за национална българска църква и народностна просвета. Константин А. Дъновски е роден на 20 август 1830 г. в китното родопско село Устово, бившето село Селище, в семейството на патриотични родопски българи.
към текста >>
Говорейки за траките от Родопския край, които не са оказали никаква съпротива срещу нашествието на славяните, Иван Дуйчев пише: “Свободолюбивото планинско население, което в мина-лото така героично е отстоявало своята
независимост
срещу римските войски и се е бунтувало срещу Източната римска империя, сега е посрещнало новите нашественици – славяните – не като врагове, а като съюзници в борбата си против тях.”9
Тези сказания за чедата на Родопа са живи в съзнанието на всеки родопчанин, изявени не само чрез техните вдъхновени песнопения и нравствено извисяване, но и във всеотдайната им жертвоготовност. Историята на родопчани, под въздействието на която през хилядолетията се е формирал техният светоглед и бит, е колкото героична, толкова и наситена със самобитна духовна хуманност. Прокопий Кесарийски, съвременник на римския император Юстиниан, свидетелства, че още през 549 г. целите тракийски планини – Родопите – са би-ли за-се-лени с будни и отзивчиви славянски племена.8 Кога славяните са навлезли в Родопите не може да се установи. Известно е обаче, че преселването на славяните в пределите на Родопската област е било посрещнато от местните тракийски племена с радост и те са били приети едва ли не като техни избавители.
Говорейки за траките от Родопския край, които не са оказали никаква съпротива срещу нашествието на славяните, Иван Дуйчев пише: “Свободолюбивото планинско население, което в мина-лото така героично е отстоявало своята
независимост
срещу римските войски и се е бунтувало срещу Източната римска империя, сега е посрещнало новите нашественици – славяните – не като врагове, а като съюзници в борбата си против тях.”9
Интересни, макар и откъслечни, сведения за родовата организация, вярвания и социална надстройка на славя-ните, които населяват древна Родопа, ни дава същият автор Прокопий Кесарийски: “Тези народи, славяните, не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни въпроси. Също така е току-речи с всички други работи и това е установено за тях открай време. Те смятат, че само един Бог, създателят на мълнията, е единствен господар на всичко и нему се принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък вярват, че тя има някакво въздействие върху человеците... Пръснати далече един от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища... Те никак не са зли или коварни. Но дори и в простотата си спазват хунския нрав.”8
към текста >>
86.
005. Социална и духовна атмосфера на Родопския край след поробването
Внуците и правнуците на разселените тук някогашни български първенци, прогонени от старите престолни центрове на поробена България, застават в първите редици на всенародното движение за свобода и верска
независимост
.
Принудителното разселване в отдалечените и уединени места, както и забягването на преследвани българи в планински села се превръща в начин на консервация на най-надеждната част на българското племе, притаено далеч от очите на османските власти, съхранило се в безопасност в течение на столетия. При примитивен междуселищен транспорт и последвалата от това слаба народностна миграция, планинските селища закрилят през смутните години на робство будните български синове. Нямайки достатъчно орна земя за зе-меделие, те проявяват своята пробивна мощ в областта на за-наятите, битовата ръчна промишленост и народностна просвета. По този начин ятаганът в ръката на палача не само че не постига своята цел, но се превръща в носител на благодат за потиснатите народи. Със създаването на благоприятни условия за премахване на вековното робс-тво в неподозираните от никого планински селища лумват първите призиви за борба срещу угнетителите.
Внуците и правнуците на разселените тук някогашни български първенци, прогонени от старите престолни центрове на поробена България, застават в първите редици на всенародното движение за свобода и верска
независимост
.
И тук, както при много случаи, прозорливото око на историка може да проследи оная чудна “магия” на съдбата, която превръща незаслуженото поражение в триумфиращ апотеоз. Не напразно нашият епос тачи като свои закрилници дебрите на Родопа и дъбравите на Стария Балкан. Вместо да бъдат обезвредени, тези будни и войнстващи за свободата си бивши търновски българи, дават удачни родови кръстовки с местните траки от Родопския край. Не ще бъде пресилено да кажем, че ако бихме могли да проследим далечната родословна нишка на родопските устовски фамилии, от които произхожда Константин Дъновски, вероятно бихме се натъкнали на такива кръвни родови връзки с някогашни търновски първенци и боляри от български произход, примесена с прадревната тракийска кръв на местните траки. След настъпването на мрачните съдбовни дни на по-тисничество родопските български селища би-ват под-ло-жени на насилствено помохамеданчване.
към текста >>
Обикновено онези родопски села, които са отстоя-вали верската си
независимост
докрай, са бивали опожаря--вани, а населението им избивано или принуждавано да търси спасение чрез бягство.
Този про-цес за родопчани е започнал още от първите години на завладяването на Родопската област от османците. С неби-вала бруталност то е продължило и през XV, XVI и-- XVII век12. Една част от селата в бившата Ахъ-челебийска кааза (област), която включва Родопите, са могли да се запазят чисто християнски, други са приели мохамеданството изцяло, а трети са се огънали отчасти и са приели смесена физиономия. Едно от селата с най-чисто българско насе-ление, което макар и покорено, е запазило вярата си, е било с. Селище. То никога не е отстъпило пред напора на османските завоеватели13.
Обикновено онези родопски села, които са отстоя-вали верската си
независимост
докрай, са бивали опожаря--вани, а населението им избивано или принуждавано да търси спасение чрез бягство.
Такава била съдбата и на с. Селище, което било запалено и разрушено от османските орди. Когато преминала бурята, жителите му са се върнали, като го нарекли с новото му име – Устово.12 Като пръв заселник в селото се сочи някой си Стою.14 Запазването на чисто християнски села в този Родопски край през цялото османско робство е било истински героичен подвиг, тъй като тази област е била в непосредствена близост до цариградската Порта и Одринския вилает. Въпреки тези неблагоприятни усло-вия, жителите на Устово не са дали никога младенци за турските еничерски отряди.
към текста >>
За героичния отпор срещу асимилационния натиск за масово помохамеданчване на тези родопчани свидетелства и обстоятелството, че в Смолян, съседно село на Устово, е просъществувала
самостоятелна
църковна българска епископия до 1669 г., повече от 250 години след падането на Втората българска държава.
Такава била съдбата и на с. Селище, което било запалено и разрушено от османските орди. Когато преминала бурята, жителите му са се върнали, като го нарекли с новото му име – Устово.12 Като пръв заселник в селото се сочи някой си Стою.14 Запазването на чисто християнски села в този Родопски край през цялото османско робство е било истински героичен подвиг, тъй като тази област е била в непосредствена близост до цариградската Порта и Одринския вилает. Въпреки тези неблагоприятни усло-вия, жителите на Устово не са дали никога младенци за турските еничерски отряди.
За героичния отпор срещу асимилационния натиск за масово помохамеданчване на тези родопчани свидетелства и обстоятелството, че в Смолян, съседно село на Устово, е просъществувала
самостоятелна
църковна българска епископия до 1669 г., повече от 250 години след падането на Втората българска държава.
Тази упоритост е характерна за българското население от тези места. Край на героичната отбрана на българската църковна независимост тук е бил поставен със съсичането на последния български епископ Висарион Смолянски.15 Тези бележки привеждаме, за да охарактеризираме патриотичната среда, в която се е родил и израснал юношата Константин Дъновски. В годините преди освобождението от османско иго Устово е наброявало над 500 български къщи, две училища, две църкви, богата чаршия и най-голям па-зар в околията.15 Географски с. Устово е разполо-жено всред една живописна гънка на Родопите. От север то е загънато с височини и надарено от природата с обилна вода.
към текста >>
Край на героичната отбрана на българската църковна
независимост
тук е бил поставен със съсичането на последния български епископ Висарион Смолянски.15 Тези бележки привеждаме, за да охарактеризираме патриотичната среда, в която се е родил и израснал юношата Константин Дъновски.
Когато преминала бурята, жителите му са се върнали, като го нарекли с новото му име – Устово.12 Като пръв заселник в селото се сочи някой си Стою.14 Запазването на чисто християнски села в този Родопски край през цялото османско робство е било истински героичен подвиг, тъй като тази област е била в непосредствена близост до цариградската Порта и Одринския вилает. Въпреки тези неблагоприятни усло-вия, жителите на Устово не са дали никога младенци за турските еничерски отряди. За героичния отпор срещу асимилационния натиск за масово помохамеданчване на тези родопчани свидетелства и обстоятелството, че в Смолян, съседно село на Устово, е просъществувала самостоятелна църковна българска епископия до 1669 г., повече от 250 години след падането на Втората българска държава. Тази упоритост е характерна за българското население от тези места.
Край на героичната отбрана на българската църковна
независимост
тук е бил поставен със съсичането на последния български епископ Висарион Смолянски.15 Тези бележки привеждаме, за да охарактеризираме патриотичната среда, в която се е родил и израснал юношата Константин Дъновски.
В годините преди освобождението от османско иго Устово е наброявало над 500 български къщи, две училища, две църкви, богата чаршия и най-голям па-зар в околията.15 Географски с. Устово е разполо-жено всред една живописна гънка на Родопите. От север то е загънато с височини и надарено от природата с обилна вода. През Устово протичат две реки – Черна река, която води началото си от близката височина Мургавец (Караманджа), и Бяла река, извираща на два часа път от Устово.10 Тръгнали по различни посоки, тези две реки се обединяват при Устово, образувайки своеобразно речно устие. Тази географска подробност не би спряла нашето внимание, ако не ставаше дума за вливането на Черната в Бяла река, което събужда асоциацията за символично обединение на две космически същности, като единство на противоположностите.
към текста >>
от гръцката патриаршия, през същата година в Устово се открива
самостоятелна
българска народна църква, а след това и българско училище – първо в окръга.10
Този връх завършва с поляна, на която още се намират останки от ста-ра-та църква “Св. Петър”10. Местното население тачи този хрис-тиян-ски светец като свой патрон и покровител, в чието възпоминание издига храма. А по-късно свещеник Кон-стан-тин дава неговото име на своя син Петър. Нека още един път подчертаем, че всички жители на Устово са българи, отличаващи се с ясно оформено народностно съзнание, което те изявяват с доблест и себеотрицание при отстояване на своите национални и верски права.10 “Устово спада – пише Атанас Саламбашев – към малкото родопски селища, населени само с българихристияни. То представлява остров между дру-ги--те българо-мохамедански села.”16 Свиде-телство за будния борчески дух на устовци ние виждаме и във факта, че веднага след като цариградските българи под предводителството на Иларион Макариополски се отделят през 1860 г.
от гръцката патриаршия, през същата година в Устово се открива
самостоятелна
българска народна църква, а след това и българско училище – първо в окръга.10
“Жителите на Устово са дълбоко религиозни – пише Ст. Н. Шишков – и всички са православни. Не ще срещнете фамилия, нито човек, който да не се черкува редовно и да не тачи и най-малкия църковен празник” – добавя същият.10 Дълбоката религиозност на жителите от този край по всичко изглежда е дала своето ярко отражение и върху характера и склонностите на Константин Дъновски, а чрез него и на сина му Петър. В съзнанието и на двамата тази духовност прераства във всеотдайно месианско служене на народа и човечеството.
към текста >>
87.
006. Детство, юношество и учителстване на Константин Дъновски
От казаното се вижда, че по майчина линия Константин Дъновски носи високи нравствени качества на честност и
изпълнимост
на поетите задължения.
Увлече ли се в разговор някой стар устовец за родоначалието на Доуновци, ще забележите как постепенно все повече и повече той започва да намесва и майчиния род на Константин Дъновски. По майчина линия той произхожда от стар устовски овчарски род, известен под прякора “Забилци” — турска дума, която на български означава честен, изправен. Този род е бил един от първите заселници в Устово16 след опожаряването на с. Селище. Това родово име те предават и на квартала, където живеят – Забилската махала.16 Името Забилци е дадено от местния паша на фамилията отпреди 200 години, с което тя е била характеризирана за стриктното и честно изпълняване на своите задължения и изплащане на данъците си. Родоначалник на тази голяма овчарска фамилия е бил Георги Манолов, който навремето си стопанисвал около 5000 глави овце.8
От казаното се вижда, че по майчина линия Константин Дъновски носи високи нравствени качества на честност и
изпълнимост
на поетите задължения.
Потомък на този род е бил Юргаки Забилев12, вуйчо на Константин Дъновски, по занятие бакърджия, който играе известна роля в живота на младия си племенник Константин. Къщата, където Константин Дъновски е прекарал своето детство, е в Забилската махала и носи номер 13. Тя е кацнала на една чука върху южния склон на височините, които се спускат стръмно към Бяла река, ограждащи Устово от север. За да се отиде до родната къща на Константин Дъновски, трябва да се мине покрай църквата “Св. Богородица”, да се заобиколи училището, за да се отправите по малката уличка с номер 91, която е толкова тясна, че е почти невъзможно да се стигне до сградата с някакво превозно средство.
към текста >>
- период на всеотдайна борба и утвърждаването му като войнстващ дух за верска
независимост
и народностна свобода (1865-1919 г.).
Старата родна къща на Константин Дъновски е разрушена, като от нея са запазени само каменните ¢ основи, върху които е над-строен нов етаж. Сега там живее семейството на Никола Игнатов Видов от Забилския род. Животът и делото на Константин Дъновски биха могли да бъдат характеризирани с три ясно очертаващи се периода: - период на юношество, обучение и първи стъпки в живота (1830-1847 г.); - период на търсене и преориентиране (1848-1864 г.);
- период на всеотдайна борба и утвърждаването му като войнстващ дух за верска
независимост
и народностна свобода (1865-1919 г.).
За да почувстваме атмосферата, всред която се ражда и расте малкият Константин, трябва да огледаме в исторически аспект третото десетилетие на ХIX век, което е твърде динамично за жителите на Балканския полуостров. Характерно съвпадение е, че с раждането на Константин Дъновски (1830 г.) настъпват промени в картата на Балканския полуостров. Току-що е завършила Руско-турската война (1828-1829 г.), чийто мирен договор донася автономия на Сърбия, Молдавия и Влашко, а на Гърция се обезпечава пълна независимост. 1830 г. е годината на Юлската революция във Франция, която сваля Бурбоните от власт.
към текста >>
Току-що е завършила Руско-турската война (1828-1829 г.), чийто мирен договор донася автономия на Сърбия, Молдавия и Влашко, а на Гърция се обезпечава пълна
независимост
.
- период на юношество, обучение и първи стъпки в живота (1830-1847 г.); - период на търсене и преориентиране (1848-1864 г.); - период на всеотдайна борба и утвърждаването му като войнстващ дух за верска независимост и народностна свобода (1865-1919 г.). За да почувстваме атмосферата, всред която се ражда и расте малкият Константин, трябва да огледаме в исторически аспект третото десетилетие на ХIX век, което е твърде динамично за жителите на Балканския полуостров. Характерно съвпадение е, че с раждането на Константин Дъновски (1830 г.) настъпват промени в картата на Балканския полуостров.
Току-що е завършила Руско-турската война (1828-1829 г.), чийто мирен договор донася автономия на Сърбия, Молдавия и Влашко, а на Гърция се обезпечава пълна
независимост
.
1830 г. е годината на Юлската революция във Франция, която сваля Бурбоните от власт. В същата година Белгия се отделя по революционен път от Холандия, към която е била присъединена по решението на Виенския конгрес през 1815 г. Пак през 1830 г. във Варшава избухва Полското освободително въстание, което, въпреки че не успява, е убедителен израз на изявено народностно негодувание.
към текста >>
88.
010. Среща с Атанас Георгиев-Чорбаджи
Това тяхно взаимно сътрудничество трябва да бъде разгледано не само от локален, но и от общонационален мащаб, защото не само по време, а и по
значимост
то не отстъпва пред делата на други наши възрожденски дейци.
010. Среща с Атанас Георгиев-Чорбаджи Съдбовен момент в живота на Константин Дъновски е срещата му с дядо Атанас Георгиев-Чорбаджи. Последният вижда в лицето на младия ентусиазиран момък свой надежден съратник в патриотичните си начинания и го спечелва завинаги. Всъщност срещата, задружното им сработване и сродяване е връзката, чрез която се обединяват силите на два духовно възвисени колоса, които стават стожери в борбата за верска и национална свобода на поробения български народ в целия Варненски край.
Това тяхно взаимно сътрудничество трябва да бъде разгледано не само от локален, но и от общонационален мащаб, защото не само по време, а и по
значимост
то не отстъпва пред делата на други наши възрожденски дейци.
Така например, когато Константин Дъновски се включва във възрожденската работа на варненци, Левски е едва десетгодишно невръстно дете, а Ботев още не се е родил. Нека охарактеризираме духовния ръст на Атанас Георгиев-Чорбаджи, който по онова време е изразител на националните и верски борби на българите от Варна и Варненско. Сведения за Атанас Георгиев-Чорбаджи намираме в статията на свещеник иконом Иван К. Радов, негов приятел и сподвижник, отпечатана в списание “Памятник”, от които ще се ползваме по-долу, като дори запазим някои характерни за автора изрази.22 Според ръкопис на неизвестен автор, съхраняван във Варненското археологическо дружество, за рождената дата на Атанас Георгиев-Чорбаджи се сочи 1790 г.21 В съгласие със свещеник Иван К.
към текста >>
89.
016. Даскал в с. Хадърджа и първи български учител във Варненска кааза
Пос-ледва Руско-турската война от 1806-1812 г., когато бъл-гарски доброволци образуват шест
самостоятелни
дружини, обединени в “Болгарское земское войско”, и през 1810 г.
Константин Дъновски не може да не си е давал сметка за безрезултатните усилия на “братушките” да освободят България чрез силата на оръжието. Още в Руско-турската война от 1768-1774 г. руските войски под командването на А. В. Суворов се спускат (през 1774 г.) до Черно море, като достигат до Варна, Русе и Шуменската крепост. Впоследствие под дипломатическия на-тиск на западните сили Русия се оттегля на север от Дунава.
Пос-ледва Руско-турската война от 1806-1812 г., когато бъл-гарски доброволци образуват шест
самостоятелни
дружини, обединени в “Болгарское земское войско”, и през 1810 г.
рамо до рамо с русите водят ожесточени боеве, като овладяват Тулча, Кюстенджа, Варна, Русе, Шумен, Търново, Никопол.(IV) Тези им усилия обаче остават също безрезултатни, тъй като според подписания през 1812 г. Букурещки мирен договор по дипломатически път руските войски биват принудени да се изтеглят от завзетите територии южно от Дунава. След войната османците вършат зверски изстъпления спрямо ония българи, които са посрещали радушно руските воини. Същото се повтаря и във войната между руси и турци през 1828-1829 г., където вземат участие два български войскови отряда, от които единият, под командването на генерал Липранди, а другият, воден от капитан Г. Мамарчев. Руските войски, командвани от генерал Дибич, отново се спускат на юг в Турската империя, преминават Дунава, превземат Силистра, Кюстенджа, Шумен, отми-нават Карнобат, Сливен, Одрин, за да се отзоват до Чорлу и Енос на Мраморно море, като заплашват Цариград.
към текста >>
90.
018. Откровението в църквата „Св. Димитрий Солунски”
Като спираме вниманието си върху горепосочените събития, по асоциация си спомняме драматичната борба на католичката Мария Стюарт срещу Елизабет І, която е държала за
самостоятелността
на английската църква.
Калоян сключва уния с римската курия, като получава папската титла “рекс” (крал), а търновският епископ бива провъзгласен за “примас”, с което българските граждански и църковни власти признават върховенството на римокатолическия папа и напуска източноправославието. Чрез нововъзприетата държавническа линия Калоян, сътрудничейки на Западната римска империя, респективно на римокатолическата църква, въвлича България във война с новообразуваната на Балканския полуостров Латинска държава, с която Рим враждува. Проектираното отхвърляне на източноправославието не се споделяло от православните християни, населяващи Балканския полуостров, и според легендите не се е нравило и на самия солунски светец. Неестествената смърт на Калояна пред стените на Солун става причина да се предотврати замисълът на цар Калоян за отделянето на българите от източноправославната църква и преминаването ¢ към римокатолическата. Какви последици би имала тази политика на цар Калоян за народите, населяващи тогава Балканския полуостров, е трудно да се гадае, но истината е, че измествайки източноправославието от Югоизточната част на Европа, би се разширило влиянието на Рим.
Като спираме вниманието си върху горепосочените събития, по асоциация си спомняме драматичната борба на католичката Мария Стюарт срещу Елизабет І, която е държала за
самостоятелността
на английската църква.
По всяка вероятност нещата в Англия щяха да се изменят и католицизмът би се утвърдил по територията на целия Британски остров, ако Мария Стюарт бе излязла от лондонския Тауер като победителка. По същия начин и историята на България би взела друга насока, ако Калоян не би бил убит пред Солун, а разгромеше при създаването ¢ Латинската империя. Преди всичко съдбата на българския народ щеше да се свърже тясно с Римската империя и папската власт, което по естествен път щеше да ни отдалечи от Киевска Рус и изобщо от руския народ и славянската общност. Нека накрая да завършим с възхвалата на Св. Методий, отправена към Св.
към текста >>
91.
021. Християнските грехове и гонението на богомилите
“С унищожаването на богомилското движение в средните векове – пише Клинчаров – българската реакция не само убива жизнените сили на българския народ, от които той е имал нужда, за да се брани против похитителите на неговата свобода и национална
независимост
, но с унищожението на богомилството за дълги години се пречупи кълнът и зарядът на българската култура.”36 Носителите на този светъл заряд от прогресивни идеи обаче бяха смазани, унищожени и пропъдени от българската църква и държава, което стана причина за разрастване на разложението им.
За своите идеи богомилите биват хвърляни в тъмници, малтретирани и изгонвани от страната. Въпреки това обаче богомилството не е могло да бъде задушено. През втората половина на ХІ и в началото на ХІІ век то дава решителен отпор не само срещу феодалния гнет, но и срещу чуждите нашествия. Борбата срещу богомилството е била дълготрайна и мъчителна.”36 Продължителните гонения разгромяват богомилското движение и се идва до шестването на неограничената светска и църковна власт на царедворци и духовници, които довеждат България до робство.
“С унищожаването на богомилското движение в средните векове – пише Клинчаров – българската реакция не само убива жизнените сили на българския народ, от които той е имал нужда, за да се брани против похитителите на неговата свобода и национална
независимост
, но с унищожението на богомилството за дълги години се пречупи кълнът и зарядът на българската култура.”36 Носителите на този светъл заряд от прогресивни идеи обаче бяха смазани, унищожени и пропъдени от българската църква и държава, което стана причина за разрастване на разложението им.
По този начин от носител на прогресивни идеи средновековна България се превръща в изоставаща робска земя, която се сгромолясва под тежестта на своите грешки и изпада в неколковековно робство. Безпристрастна преценка за обстановката, срещу която реагират богомилите, ни дава историкът Григорий Цамблак в неговото “Похвално слово за Патриарх Евтимий”, където се казва: “Край град Търново се простира една местност, отделена от него само с една река... В тази местност беше храмът на приснодевата Христова майка и Богородица. Ежегодно в него се събираше народът от целия град, заедно с жените и децата. По обичая празнуването траеше осем дни. И когато се стичаха по случай празника и под предлог на моление, те вършеха всякакви нечисти дела, понеже местоположението и пустотата задоволяваха влечението на блудниците и поради това си навличаха божието негодувание”.37
към текста >>
С тази придобивка те се настаняват на
предмостова
позиция на полуострова.
Друга съществена простъпка, която трябва да получи своята обективна историческа преценка, е поведението на цар Иван Александър при унаследяване на неговия престол. Въпреки че даваната досега преценка за ца-рува-нето на този български цар е положителна, не може да се отминат обаче някои негови политически ходове, които имат фатални последици за съдбата на България и изобщо за народите, населяващи Балканския полуостров. Когато цар Иван Александър се възкачва на престола (1331 г.), османците напират на границата на византийските владения в Мала Азия и са пред вратите на Константинопол. Без да си даде сметка за застрашаващата го голяма опасност на нашествениците от Мала Азия, цар Иван Александър лавира между двамата претенденти за византийския престол, като се съюзява ту с единия, ту с другия претендент и с това помага косвено османците по-лесно да разгромят Византия и да се настанят на Балканския полуостров. Към средата на ХІV век мюсюлманските нашественици достигат Мраморно море и стават господари на галиполската крепост Цимпе.
С тази придобивка те се настаняват на
предмостова
позиция на полуострова.
Тази ценна военностратегическа изгода те получават от византийския василевс Кантакузин не в резултат на военни действия, а като договорна компенсация за оказаната им военна подкрепа срещу династичните домогвания на Иван Палеолог (1352 г.). Вместо да се организират за съвместен отпор срещу мюсюлманските нашественици, византийци и българи взаимно се обезсилват, като сключват сепаративни мирни договори с османците, след което последните лесно се справят поотделно с едните и с другите. Такъв е случаят през 1363 г., когато цар Иван Александър се споразумява с Мурад ІІ за съвместно нападение срещу Иван Палеолог. Стъпили здраво на Балканския полуостров, османците още на следващата 1364 г. нападат българите.
към текста >>
Този акт на разединение на българската държава е предшестван от самоволното отделяне на българските боляри Балик и Добротица, които се обявяват за
самостоятелни
феодални владетели в Карвунската област (днешна Добруджа, Балчишко) до Козяк (днешен Обзор).
Вместо да се организират срещу нея чрез съвместен отпор, те си позволяват игра с огъня и, разбира се, изгарят в него. Към всички тактически грешки, които прави цар Иван Александър в своята държавническа дейност, трябва да се прибави и неговият неправилен ход по отношение разделянето на България между двамата му сина. Естествен приемник на цялата държавна власт след смъртта на Иван Александър би трябвало да бъде първородният му син Иван Страцимир. За да угоди обаче на властническите капризи на втората си жена Сара, от която има втори син Иван Шишман, Иван Александър извършва още приживе разделяне на България между тях двамата. На законния престолонаследник Иван Страцимир той дава управлението на Видинската област, а на втория си син Иван Шишман предоставя централ-ната част на държавата като Търновско българско царство.
Този акт на разединение на българската държава е предшестван от самоволното отделяне на българските боляри Балик и Добротица, които се обявяват за
самостоятелни
феодални владетели в Карвунската област (днешна Добруджа, Балчишко) до Козяк (днешен Обзор).
Всичко това улеснява разгромяването на България от османците. В тази епоха България се сочи като факлоносец на прогресивното начало и една от първите държави в Източна Европа, които след Византия въвеждат християнството като обща народностна религия. За да се избегне влиянието на Рим и да не попадне във властта на Римокатолическата църква, чехите, в лицето на Великоморавския княз Ростислав, се обръщат към Византия да им бъдат изпратени християнски проповедници, които да отбият народа от влиянието на Римокатолическата църква. За такива им били проводени братята Кирил и Методий, които през 862-863 г. утвърж-дават в Моравско християнството от източноправославен тип.
към текста >>
92.
022. Антиминсът – символ на духовна мисия
Всесилният ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.40 А да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по
необходимост
и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него.
022. Антиминсът – символ на духовна мисия След всичко, казано по-горе, нека се върнем към оня текст от “Откровението”, където е описано видението по време на панихидата, извършена в солунската църква “Св. Панагия Лагудяни” на 20 декември 1746 г., където се казва: “Но Всеблаги Бог во век не враждует – добавя появилата се в църквата млада девойка. – От премногото своя любов към човешкия род Бог пак се смилил, а най-вече от ходатайството на Небесната майка и милостива застъпница на християнския род Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима другари, мъчениците Димитрий и Мина (а на третия името е утаено от мене), благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършването на числото 153 риби, написани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати дните на турското царство и докрай ще го съсипе.
Всесилният ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.40 А да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по
необходимост
и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него.
Заради това, според числото на писаните 153 риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се пренася безкръвно жертвоприношение за прощаване на греховете, за мира и съединение вярата на християните, чистосърдечно просене помощ и сила от Святаго Духа, по-скоро да се обърне и изпълни писанието: едно стадо и един пастир. Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим от светаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, гдето се поменува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството.” След това тримата мъже и девойката станали невидими. След отпуск на божествената литургия разчуло се, че през тази нощ мълния унищожила три турски къщи и живущите в тях и всички думали, че Бог отвърнал на злодейците.”27 В разговора между девойката и йеромонах Теофаний в църквата се вижда как този свещенослужител получава поръчение за направата на сто петдесет и три молебена за опрощаване на извършените грешки и се постави край на робските мъки на многострадалния български народ. С въодушевление и ревност йеромонах Теофаний, без да гледа на преклонната си възраст, се отправя за Йерусалим, където разказва на самия патриарх всичко видено и чуто в църквата “Панагия Лагудяни”.
към текста >>
93.
025. Руският консул Александър Рачински и въвеждане на славянско богослужение
На 3 април 1860г., Великден, Иларион Макариополски провъзгласява в Цариград
независимостта
на Българската из-точно-православна църква.
Въпреки че престоят на този голям приятел на българите е бил твърде краткотраен, той е оставил дълбока следа в съзнанието на варненските българи с личния си пример и им е показал, че няма място за отчаяние и пасивност, и че всичко може да се постигне с настойчива борба. Раздвижването на българите под влиянието на този енергичен човек не е преставало да дава своето отражение дълго след неговото отпътуване за Русия. Провъзгласяване на независима Българска църква и духовният живот във Варненска област Но нека се върнем малко назад, тъй като пропуснахме да отбележим едно епохално общонационално събитие. Решаващ фактор за нов революционен подем всред българските възрожденци е отделянето на Българската национална църква от гръцката патриаршия.
На 3 април 1860г., Великден, Иларион Макариополски провъзгласява в Цариград
независимостта
на Българската из-точно-православна църква.
Този революционен акт об-на-деждава всички българи и особено тези от Варна и Варненско. Като първа изява на солидарност към делото на Иларион Макариополски патриотичните българи от Варненско само един месец след това събитие (на 11 май 1860 г.) учредяват първата българска училищна община във Варна. Последвалите след този момент събития във Варна са описани от Иван К. Радов по следния начин: “Варненските българи, след съставянето на общината си, намислили да купят някоя къща, която да им служи за училище и за параклис. Като такава намерили къщата на Ченгене Махлеси, на която в горния етаж смятали да открият училище за децата, а долния да превърнат в параклис, където да се черкуват варненските източноправославни българи.
към текста >>
94.
026. Дейност на Атанас Георгиев в Цариград
Изобщо важна предпоставка за повдигане революционния дух и вдъхване вяра за победа в борбата срещу политическия гнет на османците е изиграла извоюваната църковна
независимост
.
До този момент всички христия-ни, неза-ви-симо дали са българи, или гърци, се чер-кува-ли общо в гръцките църкви, като всички църковни тре-би – кръщения, сватби, погребения, панихиди и дру-ги – се извършвали на гръцки език от гръцки свещени-ци. След отделянето на Българската църква от фенерската гръцка патриаршия всички църковни служби, за които става дума по-горе, както и самата черковна литургия се извършвала в новоорганизираните български църкви на старобългарски език. Точно тук, при тази важна стъпка във Варна и Варненско отец Константин повече от всеки друг е дал своя неоценим принос за повдигане на народностното съзнание на българите. При това трябва да се има предвид, че той е действал сам, без да има близката подкрепа на Атанас Чорбаджи, който по това време е бил в Цариград. Отделянето на българите християни във Варна от фенерската цариградска патриаршия допринесло твърде много за повишаване на самочувствието им и способствало за подемането с по-голяма сила борбата за национална политическа свобода от османско иго.
Изобщо важна предпоставка за повдигане революционния дух и вдъхване вяра за победа в борбата срещу политическия гнет на османците е изиграла извоюваната църковна
независимост
.
към текста >>
95.
028. Кончината на Атанас Георгиев-Чорбаджи в Цариград
След тежък и всеотдаен труд за българската църковна
независимост
дядо Атанас Чорбаджи оставя своите кости в Цариград.
028. Кончината на Атанас Георгиев-Чорбаджи в Цариград Същата година българите във Варна и Варненско трябва да преживеят една голяма загуба.
След тежък и всеотдаен труд за българската църковна
независимост
дядо Атанас Чорбаджи оставя своите кости в Цариград.
Като верен войник на своя пост той не напуска Цариград по време на чумната епидемия през 1865 г., на която става жертва. Погребан е в цариградските гробища в местността Егри Капу на 20 юли 1865 г. За да характеризираме дейността на Атанас Чорбаджи и общественото мнение за него, ще приведем писаното през 1895 г. в списание “Памятник”, където се казва: “По време на черковния въпрос, когато от всички наши по-главни градове се изпращаха представители в Цариград, намери се дядо Атанас Чорбаджи от с. Хадърджа, избран от Варненско, да отиде в Цариград и на свои лични разноски в продължение на пет години да представлява българите от Варненско, без да бъде честит да дочака разрешението на въпроса.
към текста >>
96.
029. Константин Дъновски – първи български свещеник във Варна
Охридският свещеник не одобрил тази им постъпка, като го посъветвал, вместо да предизвикват гърците и техните църковни власти, които естествено ще реагират на постъпките им, по-добре би било без много шум, но с твърда
решимост
да приспособят за българска църква долния етаж на българското училище и да започнат отслужването на църковни служби на старобългарски.
Така съответната ултимативна молба, подписана от първенците на петдесет-шестдесет села от Варненския санджак (област), бива изпратена в Цариград. На 10 февруари 1865 г. група ентусиазирани вар-ненски младежи доверяват на отец Константин, че възнамеряват да завземат с пристъп гръцката църква “Св. Георги” и търсят неговото одобрение и сътрудничество.42 По това време отец Константин се среща с току-що пристигналия в града стар български свещеник отец Наум от Охридския манастир “Св. Наум”, на когото разказал какво възнамеряват да направят варненските българи.
Охридският свещеник не одобрил тази им постъпка, като го посъветвал, вместо да предизвикват гърците и техните църковни власти, които естествено ще реагират на постъпките им, по-добре би било без много шум, но с твърда
решимост
да приспособят за българска църква долния етаж на българското училище и да започнат отслужването на църковни служби на старобългарски.
Тази идея била възприета от отец Константин и той се заел енергично за нейното осъществяване. Предложението било подкрепено и от патриотично настроените български граждани. Без да подозират гърците, отец Константин спечелва на своя страна и турския мухтар (кмет) на Варна Ибиш Ефенди, който дал своето мълчаливо съгласие. На 13 февруари 1865 г. отец Константин отива в с.
към текста >>
Излагайки се на редица опасности, които той посрещал с твърдост и такт, успял да обезпечи на варненските българи църковна
независимост
.
Славейков, писано два-три дни след тези събития. С факта на официалното откриване на църквата “Св. Арахангел Михаил” се скъсва с гръцката духовна опека на цариградската фенерска патриаршия над българското население във Варна. Този революционен акт на варненци, разбира се, не е могъл да бъде отминат безнаказано от гръцка страна. В това отношение отец Константин, който вече бил напуснал окончателно варненската гръцка митрополия, поел върху себе си цялата отговорност.
Излагайки се на редица опасности, които той посрещал с твърдост и такт, успял да обезпечи на варненските българи църковна
независимост
.
С това отец Константин фактически започва да изпълнява функциите на областен духовен глава и застава начело на всички църковни и битови дела, свързани с българите и българщината във Варна и Варненско. Тази дейност на отец Константин съвпада с идването във Варна на новия гръцки митрополит Йоаким.
към текста >>
97.
033. П Р И Л О Ж Е Н И Я
II Борба на българските и гръцките патриоти за
независимост
срещу османските поробители през 1820-1821 г.
Обяснителни бележки I На с. 266 от романа на Иван Вазов “Под игото” е дадена “шарадата” (пророческо буквосъчетание) “Турция ке падне”. Руско-турската война бе обявена официално на 12.IV.1877 г. и завършена на 19.II. (3.III.) 1878 г., но Русия изявява готовността за обявяването ¢ на Цариградската конференция още през 1976 г.
II Борба на българските и гръцките патриоти за
независимост
срещу османските поробители през 1820-1821 г.
III По-големите села, които имали физиономия на градчета, възлагали функции на чорбаджията, добивали кметско-наместни-ческа физиономия, поради което приемали изборен характер. По този повод проф. Ив. Гошев в своята монография “В Трявна през времето на последните търновски владици (1820-1870 г.)”, публ. в т. ІІ, г.
към текста >>
98.
024. Женитба с Добра Атанасова Георгиева
Тя отраства в средата на едно патриотично българско семейство с патриархални традиции, което години наред е невралгичен център на борба за национална свобода и църковна
независимост
.
Константин Дъновски се завръща от Балчик отново в с. Хадърджа. Там продължава да учителства още една година, след което се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи – Добра. Това е бъдещата майка на Петър Дънов – Учителя Беинса Дуно. Ние не знаем точната дата на рождението й, но ориентировъчно трябва да го отнесем през третото десетилетие на ХІХ век. Официално в никой административен акт не намираме нещо писано за Добра Атанасова Георгиева.
Тя отраства в средата на едно патриотично българско семейство с патриархални традиции, което години наред е невралгичен център на борба за национална свобода и църковна
независимост
.
На 2 юли 1857г., на 27-годишна възраст, Константин Дъновски бива ръкоположен за свещеник от Варненския митрополит Порфирий.20 Приел духовен сан, той се установява на служба в църквата в с. Хадърджа. По това време в същото село е свещеник и Иван Громов, с когото свещенослужителстват заедно. Стоенето му в селото обаче е твърде краткотрайно, тъй като още същата година бива повикан най-настоятелно от варненския митрополит Порфирий и бива назначен за енорийски свещеник при църквата “Св. Богородица” във Варна. От този момент започва третият период от живота на свещеник Константин Дъновски.
към текста >>
Той влизал в контакт с най-будните българи и разпалвал у тях чувството за верска
самостоятелност
и национална свобода.
Не като ням свидетел, а като движеща сила отец Константин винаги е стоял в първите редици всред борческата българска интелигенция. Не трябва да се изпуска и обстоятелството, че отец Константин е бил на служба към митрополията и че е трябвало винаги да внимава да не си навлече ненавистта на варненския гръцки митрополит Порфирий. Все пак не може да се допусне, че Порфирий не е забелязвал борческото поведение на отца Константина, но ценейки високо неговите качества, не е правил въпрос, за да не се дойде до конфликтни ситуации и разрив. Ето как описва проф. Петър Ников дейността на отец Константин по това време: “Свещеник Константин Дъновски заработил за постепенното укрепване на българщината в град Варна.
Той влизал в контакт с най-будните българи и разпалвал у тях чувството за верска
самостоятелност
и национална свобода.
Ползвайки се от благоволението на митрополит Порфирий, той почнал от време на време да произнася при службите си в енорийската църква “Св. Богородица” Евангелието на старобългарски език. Възпитателното въздействие на тези прояви в онова смутно време е било от голямо значение за разгаряне на патриотизма и укрепване на надеждата всред българите. Това обаче не продължило дълго време. Смелостта и дръзновението на отец Константин предизвиква недоволство от страна на варненските гърци и гагаузи, чиито протести достигат до владиката Порфирий.
към текста >>
99.
КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ
Водител е на борбите за църковна
независимост
във Варненския край.
е ръкоположен за свещеник. Открива първата черковна служба на български език във Варна в новооткритата църква "Св. Архангел Михаил" на 14 февруари 1865 г. в долния етаж на българското училище, построено в 1862г.
Водител е на борбите за църковна
независимост
във Варненския край.
Дъновски е първият свещеник, започнал да чете на български език в църквата във Варна. Патриаршията е била върло настроена срещу него, защото са били гърци. Но той е отстоявал, гонили са го владици, подигравали са го, но той е четял на славянски, т.е. на български. Народът разбирал какво се чете и за какво става дума.
към текста >>
Били са големи борби за отстояване на българското име, на старославянския език и църковната
независимост
, която в онова време е играела ролята за обединение и просвещение на българите.
Дъновски е първият свещеник, започнал да чете на български език в църквата във Варна. Патриаршията е била върло настроена срещу него, защото са били гърци. Но той е отстоявал, гонили са го владици, подигравали са го, но той е четял на славянски, т.е. на български. Народът разбирал какво се чете и за какво става дума.
Били са големи борби за отстояване на българското име, на старославянския език и църковната
независимост
, която в онова време е играела ролята за обединение и просвещение на българите.
В дома му се ражда първородният му син Атанас, след него дъщеря Мария. На 12 юли 1864 година се ражда и третото му дете - онзи младенец, за който е казано в знамението, че ще се роди "Прославений Вожд". На 28 февруари 1870 година чрез султански ферман се учредява Българската Екзархия и с този акт Високата Порта признава съществуването на българската нация. Българите получават правото да се черкуват на български език и да учат българско четмо и писмо. Поп Константин Дъновски е взел дейно участие в борбите за църковна независимост в целия Варненски край.
към текста >>
Поп Константин Дъновски е взел дейно участие в борбите за църковна
независимост
в целия Варненски край.
Били са големи борби за отстояване на българското име, на старославянския език и църковната независимост, която в онова време е играела ролята за обединение и просвещение на българите. В дома му се ражда първородният му син Атанас, след него дъщеря Мария. На 12 юли 1864 година се ражда и третото му дете - онзи младенец, за който е казано в знамението, че ще се роди "Прославений Вожд". На 28 февруари 1870 година чрез султански ферман се учредява Българската Екзархия и с този акт Високата Порта признава съществуването на българската нация. Българите получават правото да се черкуват на български език и да учат българско четмо и писмо.
Поп Константин Дъновски е взел дейно участие в борбите за църковна
независимост
в целия Варненски край.
Така още едно знамение от Господа се е осъществило. На 3 март 1876 г. е подписан Сан-Стефанския мирен договор и в резултат на Руско-турската война, България е освободена от петвековното турско робство. Турската империя пада и още едно знамение Господне се осъществява и слиза на земята българска. Константин Дъновски е свидетел на това Божие Обещание.
към текста >>
100.
УЧИТЕЛЯТ
Като бъдещи учители-педагози, това беше задължително за всички; Петър Дънов я владееше до виртуозност и участваше в почти всички наши забави и вечеринки със
самостоятелно
изпълнение.
И ние се удивлявахме как е възможно да се поберат толкова знания в главата на един ученик от 6-7 клас! Често ние посещавахме театралните представления на гостуващи в Свищов театри. Той беше един от първите измежду ония, които проявяваха интерес към театралното изкуство, имаше установено мнение за отделни пиеси и автори, сам участваше в театралните представления, които организираше нашето училище и играеше централни роли. Обичаше музиката. Владееше няколко инструмента и особено цигулката.
Като бъдещи учители-педагози, това беше задължително за всички; Петър Дънов я владееше до виртуозност и участваше в почти всички наши забави и вечеринки със
самостоятелно
изпълнение.
Ние му предричахме бъдеще на безспорен цигулар. По-късно, когато животът ни раздели, аз завърших в Кюстендил и станах учител, а той - някъде в чужбина завършил няколко факултета." Завършва училище на 25 юли 1886 г. Идва време, когато юношата Петър Дънов трябва да бъде взет войник, за да отбие военната си служба. През тия години имало един военен закон, според който на всеки 25 000 новобранци се освобождава от военна служба един, ако изтегли билетчето, на което пише "да".
към текста >>
Ако човек иска правилно да се ползва от Пентаграма, то той е поставен пред
необходимостта
да реши безвъзвратно пред себе си, че трябва да служи на Вечния Живот и да няма връщане назад.
Ето още един метод за служене с Пентаграма. (Тези методи и упражнения са дадени за ученици, развиващи се по пътя на Вярата. Всяка злоупотреба с Пентаграма за користни цели или любопитство има за резултат отрицателни и опасни последици.) Когато човек се намира в опасност, нека си представи, че държи Пентаграма пред себе си, като с дясната ръка хваща Правдата, а с лявата - Истината и насочва върха напред към обекта, казвайки: "В името на Господа Исуса Нашего, молим Господа Великия и Силния, да стори богоугодно пред Неговите очи." Така разгледан Пентаграмът - емблемата на новозаветния свят или учението, донесено преди две хиляди години от Христос на човечеството - има пълната си духовна ценност и мистична сила. Ако се използва правилно, тогава той е източник на изобилие и благо- словение.
Ако човек иска правилно да се ползва от Пентаграма, то той е поставен пред
необходимостта
да реши безвъзвратно пред себе си, че трябва да служи на Вечния Живот и да няма връщане назад.
Учителят раздаде Пентаграма на първите приятели с извести поръчения. Този, който приемаше Пентаграма, приемаше и известни задължения по отношение на Учителя на Бялото Братство и на живота си. Всеки, който получаваше Пентаграм тогава, за благодарност трябваше да направи едно добро, каквото той самият намери за най-добре. С туй той се отблагодаряваше на Небето. Тогава всеки от възрастните приятели от благодарност, че са направили залог с Бога, Му даваха по една златна монета.
към текста >>
НАГОРЕ