Списанието в PDF

Година 3, Брой 1

(септември, 1923 г.)

1. Идеално и осъществимо управление. Окултна социология – Що е синархия? – Нова България

2. Из „Трепети на една душа“ (сонети). Иван Толев

3. Музика на Духа: Песента на гласните (мистична мелодия от епохата на Хермеса Трисмегиста)

4. Ралф Уалдо Трайн. В хармония с безкрайното

5. Трансцендетална фотография, фотография на невидимия свят (с илюстрации). Статия от Ив. Белев

6. Боян Боев. Нова дейност на окултния университет „Гьотенаум“ в Швейцария

7. Франц Хартман. Бележки за природните духове.

8. Окултна хигиена и медицина. Слънцето утрин и вечер. Д-р Боян Фауст.

9. Ричард Ингалезе (лекция). Причината на болестта и лекуването й.

10. Духовна опитност. 1) Разни откровения от Невидимия свят. 2) Нещастния край на голямата война за България. 3) Пророчески сънища. 4) Манифестации на неудовлетворена любов.

11. Разни вести

ИДЕАЛНО И ОСЪЩЕСТВИМО УПРАВЛЕНИЕ

Окултна социология — Що е синархия? — Нова България

Най-трудният за разрешение въпрос за народите продължава да е тяхното вътрешно социално и държавно устройство., от което зависи и организацията на международното общежитие. Поради войните, които разклатиха издъно основите на държавния живот във всички страни, обществените дейци и политиците предприемат всевъзможни експерименти, за да усъвършенстват формите и методите на управлението, та по тоя начин да създадат по-добри условия за съществуване и напредък на народните маси. Обаче, всичките тия опити един след друг пропадат, като затрупват под развалините на политическите кули безбройни народни ценности и блага. Построенията на съвременния социологически емпиризъм не издържат и най- малкия напор на живота. Те рухват в прах за късо време, защото са основани на пясък.

Три са системите на държавна уредба със съответните форми, които, по настоящем, най-много се препоръчват и практикуват в Европа: демокрация, във форма на конституционна монархия или република с парламент, социална демокрация, в също такава форма, и комунизъм, във форма на съветска република. При досегашната обществена структура и трите тия системи, като резултат от философски разсъждения, страдат от един и същ органически недъг: те са неестествени, защото противоречат на законите на живата природа. Некои искат да кажат, че демокрацията, както самата тая гръцка дума означава, била самоуправление на народа, защото чрез изборите, извършвани по правилата на всеобщото гласоподаване, народът упълномощавал свои представители да издават закони, т. е- задължителни правни норми, по силата на които правителствата, излезли из средата на същите представители, са длъжни да уреждат общите работи на държавата. Като оставим на страна неоспоримият факт, че, на практика, демократическият режим отдавна и навред е станал една отвратителна пародия на народно самоуправление (съставя се правителство, то произвежда избори с всички средства на властта, спечелва мнозинство в парламента и, чрез господството на това мнозинство, само зарегистрира всички свои мероприятия), може ли да се твърди сериозно, без риск да се даде доказателство за умствена неуравновесеност, че демокрацията е естественият и съвършен начин на управление? Де са образците на демокрацията в природата? Нима необятният организъм на вселената (макрокосмоса), във функционирането и живота на който има чуден, никога ненарушим ред и порядък, има нещо подобно на човешкото изобретение, наречено „демократически режим“? Нима в социалния живот на животните или в растителното царство има нещо, което да наумява, макар и отдалеч, тоя плод на човешката политическа мъдрост, който се казва „демократическо управление чрез всеобщи избори“? Нима човешкият организъм (микрокосмоса), тъй великолепно устроен, има нужда от представително управление чрез всеобщо гласоподаване на отделните си органи или клетки, за да функционира правилно, т. е. човек да бъде здрав, продуктивен, умен и добър? Нищо подобно: в природата не се среща нито един пример, който да е послужил за прототип на човешкото политическо произведение, известно под името „демокрация“. Пък и изборната процедура на всеобщото гласоподаване (suffrage universel) е чиста политическа мистификация: една пъстра тълпа - наречена „избирателно тяло“ и съставена от най-разнообразни елементи, първо, по ум, сърце и воля, т. е. по образование и възпитание, а после и по имотност и занятие, т. е. по съзнание за материални правоотношения и професионални способности, но обединена само по своята възраст (пълнолетието), избира за свои мандатери в Народното Събрание (камарата на депутатите или камарата на общините) ония лица, които се посочват в кандидатни листи от политическите партии, сиреч от групировки, вдъхновявани от политическа демагогия и от лични интереси, без да се позволи даже да се разсъждава за умствените способности, характера и намеренията на отделните кандидати. Това е организацията на най-модерния начин на изборното производство, даже и при излюбената система на съразмерното избиране. Нима може в такъв случай да се поддържа добросъвестно, че чрез такива избори може да се изрази действителната народна воля за нуждите на цялото общежитие и за начина, по който трябва да се управляват държавните работи? Ни най-малко: резултатът от подобни избори — без да говорим за постоянната злоупотреба с изборната свобода, която всякога ги фалшифицира — е едно чудовищно извращение на действителността. Следов., и теоретически, и на практика, демокрацията не е един естествен или идеален начин на управление. Затова именно всичките стари демокрации, и най- прочутите, са загинали, а новите са донесли и донасят на народите само вътрешни кризи и сътресения: войни, разрушения и бедствия.

Но ако демокрацията не издържа критика на теория, а, в приложението си, не държи сметка за разпределбата на народа на съсловия и класи, които показват, че имат противоположни икономически интереси и искания, то социалната демокрация, която се явява на сцената като по- висша форма на обществен строй, със съответната форма на държавна уредба, се предназначава от привържениците й като панацея, способна да изцери всички социални и държавни недъзи. Тя изхожда, както се знае, от предпоставката, че съществува непримирим антагонизъм между капитала и труда, че първият, който е оръдие на буржоазните класи, потиска втория, като средство за живот на работните класи. Оттук и така наречената „класова борба“, за успеха на която, в полза на пролетариата, се издига лозунга на неговото обединение, за освобождение от „веригите“ на капитала, за завземане на политическата власт, за „диктатура на пролетариата“ и за мн. др. цели, посочени в речника на социалистическата фразеология. В основата, следователно, на ^социалната демокрация лежи един икономически принцип: равномерната разпределба на материалните блага между всички съсловия и класи, от които се състои даден народ. Обаче, няма нищо по-лесно от това, да се събори пясъчната пирамида на тая социалистическа идеология. Теорията на немския евреин Карл Маркс отдавна претърпе фиаско и сега вече никой не вярва на нея. Икономическо равенство е невъзможно в света. Докато хората се различават по своите природни качества и способности и по степента на своето развитие — а това ще бъде вечно — до тогава и резултатите от човешката дейност в разните области на производството ще бъдат различни. Изобщо, самият принцип на равенството, взет самостоятелно, е принцип на анархията и застоя, и за това той нито е мислим, нито е приложим.

Никъде в природата не съществува равенство, а се наблюдава постоянна конкуренция и надпреварване. Това е, впрочем, и смисъла на прогреса. Следователно, и в икономическия живот никога няма да настъпи момент, когато ще може да се реализира тая pia desideria или, по-право, тая празна мечта на социалната демокрация: равномерното разпределяне на материалните блага между хората. Тоя материалистичен принцип е едно недомислие. Той е и постоянно опровергаван от живота. Обединението на пролетариата от всички страни или така наречените „интернационали“ — първият, вторият и две и половиният — фалира при най-важния си изпит: „интернационалите“ не само не предотвратиха великата европейска война от 1914 до 1918 г., но дори се биха юнашки едни срещу други. По-ядовита ирония над безсилието на марксизма не би могла да се очаква. Но не само в международните отношения се констатира немощта на социалната демокрация: това е също така вярно и във вътрешното управление на държавите. Така, във Франция, дето покойният Жан Жорес се борй храбро с двата народни врагове — клерикализма (духовенството) и милитаризма (военщината) — и все в името на пролетарския идеал, социалната демокрация не престава да е един от стълбовете на французката аристократическа олигархия; в Англия прословутата „лейбър-парти“ не се стеснява да се проявява като мощна крепителка на управлението на лордовете с тяхното едро землевладение и индустрия, а в Германия същата партия, на чело със сегашния председател на републиката, поддържа управлението на една дегизирана монархия с всичките прелести на железния милитаризъм. За българската социална демокрация не би трябвало и да говорим: известна под името партия на „общоделците“ или „широките социалисти“, тя е една миниатюрна буржоазна група, годна за всички компромиси1) и за всички цели, но без да може да подтикне нито на йота обществения прогрес или поне да подобри колко-годе положението на работничеството.

Третата форма на социално устройство — комунизма — колкото и да е примамлива на пръв поглед за идеалистите, също така противоречи на великите и незиблеми закони, които регулират развитието на човечеството. Ние и друг път на страниците на това списание2) сме разглеждали доста обширно принципите и методите на това движение. Обаче, от когато светът видя на дело да се приложат тия принципи и методи — в Русия — не остана нито помен от основите на комунизма, тъй както той се излагаше на теория: правото на частна собственост не само не изчезна, за да се замени с общинна (комунална) собственост, но се възстанови, капиталът не само не се премахна, но се въведе като неизбежно условие във всички разклонения на стопанството, а милитаризмът процъфтя като никога досега. Това е така нареченото „стратегическо отстъпление“ пред напора на буржоазията. И методите, с които отначало възтържествува тая социална демокрация с максимална (болшевишка) програма, си останаха същите: насилието, проявено по всички тиранически начини, се приложи и прилага като обикновено средство на властта. За никаква свобода на мисълта и за никакви граждански прав- дини не може да става и дума. Но такъв червен „комунизъм“, който обезличава и унищожава човека, комунизъм на безправие, безредие и робство, не може да създаде едно здраво и напредничаво общество, колкото и нови „конституции“ да се пишат за тая цел.

Единствената идеална форма на човешко общежитие остава бялата братска комуна, т. е. задругата, основана от великия учител на човечеството, Христос. За нея ние много пъти сме говорили и писали в това списание3).

Тя е израз на духовно сродство н единение и, следов., напълно отговаря на основния закон в природата: законът за любовта и братството. А формата на държавна уредба, която кристализира в себе си белия комунизъм, е синархията. Христовото общежитие е, преди всичко, враг на всякакъв материализъм, на всякакво насилие и на всякакъв милитаризъм. Основата му е: пълната свобода на ума, сърцето и волята, а принципите му са: божествената любов, божествената мъдрост и божествената истина. Връзката между членовете на бялата комуна черпи силата си в тия принципи. Средствата са: безкористния труд и взаимопомощта, а целта е: духовното усъвършенстване на личността, обществото, народа и човечеството. Съвременните монетни знаци не са и не могат да бъдат цел на бялата комуна, а са само едно неизбежно, при сегашния строй, временно условие за производителен труд, поради което в нея не съществува стремеж към икономическо равенство: то е естествен резултат от братския и съвместен живот, труд и работа.

От всичко това е ясно, че в противовес на съвременната политическа социология, която е плод на априорни метафизически теории, ние изтъкваме важността на окултната социология, която единствено ни дава най-точни знания за идеалното устройство на обществото, народа и човечеството. Истинската социална държава трябва да бъде основана върху стриктното съблюдение на биологическия принцип, а следов. на физиологическия закон, който управлява живота на човека, разгледан като жива социална клетка. Самият човек е един колективитет от физически клетки и духовни способности, които са свързани помежду си, живеят хармонично, като едните образуват различните органи на човешкото тяло, а другите — духовния мир на индивида. Известният французки окултист Папюс (Д-р Анкос) ето как излага психологическото устройство на човека в едно свое, недавна излезло, съчинение4):

„Според всичките науки, човекът е една синтетизирана троичност в едно прекрасно единство. Човекът, както твърдят старите мъдреци на античния Египет, както са поддържали особено кабалистите и херметическите философи, както заявява и апостол Павел, е троен и един, образ и подобие на Твореца, на божествения Христос, чиято човешка форма изразява закона. Физическо тяло, душа и дух — това е троичността в устройството на човешкото същество. Човекът е истинският Малък Свет, Микрокосмоса, като възпроизвежда в себе си всичките закони на вселената. И Клод де Сен- Мартен има право като казва, че всякога трябва да си обясняваме природата чрез човека, а не човека чрез природата.

Земята, върху която се намираме, има дванадесет движения, три от които са най-важни:

1) Обръщане около себе си, в едно денонощие (24 часа), което може да се счита като едно ЛИЧНО движение, придружено от един спътник—месечината;

2) Обръщане около слънцето, в една година (365 дни и нещо). Това е лично- то движение на цялата планетна система, в която земята играе ролята само на халка. Това е — ако ни бъде позволен този израз — социалното планетно движение;

3) Най-сетне, движението заедно със слънцето и цялото негово шествие към съзвездието Херкулес. Това е движение, в което нашата бедна земя изчезва почти съвършено като фактор и в което слънцето играе, на свой ред, роля на проста халка.

Всичките тия закони на Големия Свет, Макрокосмоса или вселената, са открити за нас при изучването на микрокосмоса или човешкото същество.

И наистина ние намираме в човека:

1) Лично движение, в което индивидът живее според своята воля и упражнява свободата си: това е образа на въртенето на земята около себе си. Туй движение е резултат от едно противопоставяне на човешката воля на общия ход на нещата около него и изисква голямо доброволно напрягане, подкрепено с много изпити;

2) Общо движение, в което човекът се губи като индивидуален фактор: той става просто един социален фактор, чиято работа е повече или по-малко полезна на общността, според това, което е той: цяла машина или само една пружина в машината. Това е образа на годишното движение на земята, което се характеризира за човека чрез съществуването му в едно материално въплътяване;

3) Най-сетне, съществува движение на цялото човечество във всичките полета на въплътяването, дето всяко човешко същество е само един фактор в хода на еволюцията на вселената. Това е образа на вървежа на слънчевата система към съзвездието Херкулес и се характеризира за човешките същества чрез циклите на много съществувания с превъплътяване.

От тия три съществувания, много малко човешки същества реализират първото: те не се тревожат за личната си еволюция; те претърпяват пасивно всички външни натиски; това са машини, облечени в човешки форми, но не и освободени същества. Те могат да се нарекат „много мъртви между малцина живи“.

Животът, за тия същества, е всецяло съсредоточен в неговите външни форми: хубави дрехи, почитание на околните, украшения за мъжете и скъпоценности за жените, но нищо вътрешно, нищо, което е реално живо; това е гробница, която се съзира от оногова, който знае да гледа, но не е едно истинско човешко общество в свръзка с невидимия свят.

В действителност, единственият истински живот е вътрешният; той минава далече от света или, по-скоро, светът е само ВЪНШНА ОПОРА на това живо и постоянно общение между нашето съществуване и невидимия свят“.

По-нататък, Д-р Анкос, тоя проницателен издирвач на скритите човешки сили, изтъква, какво е предназначението на човека в отношенията му към нему подобните, т. е. в социално отношение, и дохожда в своя анализ до логическото заключение за устройството на обществото въз основа на синархическия принцип. Той казва:

„Ако минем в астралното поле, човешката индивидуалност изчезва със социалния живот. Човекът не е вече в природата само една машина, за да фабрикува разни чувствания и астрални сили, от които природата има нужда. Човешкият план, в тоя случай, е просто един център на необходима еволюция, за да създава благоразумие, милосърдие, активност, разумност и един сбор от сили, от които имат нужда гениите, които управляват човечеството. Всяко човешко същество, което престава да изпълнява ролята си на обществена брънка, става излишно и минава в друго поле. Това е незабавната полза от уволнението на чиновниците и от непроизводителното безделие на аристокрацията. Богатият, който минава времето си с укичване на салона си със скъпи предмети, да облича лица от женски пол със скъпи рокли и да ги заключва като драгоценни камъни всред скъпи мобили и в нарочно построени за това къщи, тоя човек принася голяма социална полза : той поддържа живота на цяла тълпа спътници, посветени на занаятчийската професия на лукса, от сарафина, който разиграва тоя богаташ, до малката работничка, която бродира деликатните ризи на жена му. Прочее, погрешно е да се мисли, че така нареченото висше общество не служи за нищо.

В този отдел — свършва Д-р Анкос — трябва да се изучи социалното устройство и организацията на обществата, според синархията (сравниг Сент-Ив - д‘Алвейдър), като ИДЕАЛ за постигане“.

Думата „синархия“ е гръцка и значи синтетнческо управление, т. е. управление, основано на съвкупността на физиологическите и духовни функции в организма. Физическото тяло на човека се състои от три главни части: глава, гърди и корем. Главата съдържа мозъка, който е инструмент на ума, гърдите съдържат белия дроб и сърцето (центъра на кръвоносната система), а коремът — храносмилателните органи. С по-мощта на последните човек възприема и преработва храната, а следов., на тях е възложена длъжността да поддържат икономически цялата му телесна машина, на кръвоносните органи — длъжността да пренасят и пречистват кръвта, сир. да набавят силата, необходима за движението на машината, а на главния и гръбначния мозъци е възложена длъжността да управляват тая машина, следов., те упражняват властта в човешкия организъм. От окултно гледище, понеже човешкото същество е троично, то човешките тела са три: физическо тяло (тяло на физиологическите действия), астрално тяло (на чувстваният и желанията) и етерно тяло (духовно). Според окултния метод —- аналогията — това, което е вярно за човека, вярно е и за обществото : на корема на човека, т. е. на храносмилателните му органи, съответстват в обществото трудещите се (производителните) съсловия, които създават благосъстоянието на народа; на дихателните и кръвоносните органи съответстват хората на силата (военно-административните и съдебните органи), а на органите на нервната система (главния и гръбначния мозък със симпатическия нерв) съответстват хората на ума, знанията и волята (интелектуалните органи). Действието на всичките тия органи е напълно аналогично с онова на физическите органи в човешкото същество. Следователно, за да се уреди идеално едно общество и за да се установи най-подходящата форма на държавно управление, достатъчно е да се приложи точно закона, който установява и регулира устройството на човешкия организъм. Само тогава обществото може да живее съвършено естествено и държавата да се управлява съгласно закона за еволюцията5).

Тази троична синархия е съществувала преди повече от 32 века, в царуването на Рама. Той е организирал своята пространна империя според тоя природен или божествен закон, като е имал пред вид устройствената троичност на космическия човек, която отговаря на херметическото правило: „каквото е горе, такова е и долу.“ Сент Ив-д’Алвейдър ни дава и описание на синархическата организация на едно село Алдея в империята на Рама. Тя се състояла от три съвета: първият се казвал Раясом, подобен на съвременния Министерски Съвет, който е имал за цели да усъвършенства интелектуалния, моралния и духовния живот на Алдея. Той съставлявал мозъка и сърцето на синархическата комуна. Вторият съвет се казвал Телаари и се занимавал с гражданския и юридически живот на Алдея. Третият съвет се наричал Шарраф и управлявал материалния и икономически живот на Алдея. Очевидно е, че троичността на човешкия организъм е била напълно спазена от тоя цар на древността, който е управлявал щастливо своя народ преди 8600 години. И това управление е било основано на трите велики духовни принципи: мъдростта, любовта и истината. Нима е невъзможно да се приложи и в устройството на съвременното общество същата проста и естествена синархическа система, за щастието и благоденствието на всеки народ по отделно и на всички народи заедно?

И у нас, в България, структурата на обществото е напълно благоприятна, за да се въведе синархическото управление, след като узреят и се изпитат условията за комуналния живот в духа на Христовите принципи Цялото производство, извършвано сега от работния народ на началата на частната собственост, може да даде най-големи и най-плодотворни резултати, ако се извършва общинно, на началата на колективната собственост. Общността на имота, средствата и оръдията на производството ще наложи неизбежно и комунизиране на труда. В такъв случай, формата на управлението и осъществяването му ще бъде едно от най-лесните: без да се засега дори сегашната конституционно-монархическа форма, принципите и същността на която са изложени във всеки учебник по конституционното право6), едно трикамерно съветско управление би съответствало на главните изисквания на синархията. Подробностите на това идеално и осъществимо управление у нас ще бъдат изложени в специална статия. Ако това стане по посочения от нас мирен, еволюционен път, съвременните политически партии, които, като хибридни и ефемерни творения на безидейни личности, са врагове на общественото развитие и благосъстояние, ще изчезнат безследно, защото са излишни. Тогава българският народ, толкова дълго терзан от едно користолю- брво и политиканствуваще духовенство и от разни други обществени паразити, ще си отдъхне спокойно, освободено от старите криви понятия и покварени нрави, и ще закрачи смело и решително в пътя на новата култура. Само по тоя начин ще може да се създаде Нова България. Тая държава-модел, каквато може и трябва да бъде България, ще достигне максимума на народно благоденствие, величие и слава, защото нейните жители, като напуснат своите душевни и физически пороци (себелюбието, себепоклонството, алчността, завистта, омразата, интригантството, лъжата, клеветата, кражбата, разврата, взаимната изтреба, месоядството, употребата на спиртни питиета, лукса и пр.), ще се вдъхновяват и ръководят само от взаимна любов и преданост,. от себеотрицание и самопожертване, ще водят естествен, чист и свят живот (растителна храна, безалкохолни питиета, честност, мъдрост и доброта), ще бъдат здрави и дълголетни и с тоя свой начин на живеене, труд и работа за общо благо ще образуват от родината си едно огнище на висока култура, към което неудържимо ще гравитират всички околни народи. Тогава и войните ще станат един печален анахронизъм.

Нека българите първи дадат на света тоя образец на истинско обществено устройство и на съвършено държавно управление!

_______________________________________

1) .Конгреса на свещениците бе приветстван от Съюза на основните учители, чрез г. Д. Негенцов (широк социалист), който най-сърдечно предложи учителството и свещеничеството да тръгнат ръка за ръка за обща духовно-просветна дейност между народа. След 25-годишна раздяла, учителство и свещеничество наново си подават ръка за работа между народа“. (Из вестниците).

2) Вж. Всемирна Летопис, год. I, кн. II (месец май 1919 г.) статията: Болшевизмът като идейно движение.

3) Вж. статията ни: Новото човечество — фалитът на старите идеи — белият комунизъм. („Всемирна Летопис“, год. II, кн. I—II).

4) А В С illustre d' Occultisme. Premiers Elements d’Etudes des grandes tr-ditions ini- tiatiques, стр. 198 и след. Вж. по сжшия въ- прос и редицата статии в отдала Кабала 1 год. на Всем. Летопис).

5) Вж. подробно изложение на системата на Сент Ив д:Алвейдър в Всемирна Летопис, год, I, кн. I—III.

6) По тия въпроси препоръчваме особено популярното обществено-административно списание Гражданин, издавано под редакцията на проф. Д-р С. Киров и Ив. Толев, София, 1904 г.

Из „Трепети на една душа“

(СОНЕТИ)

ТРИУМФ

Пробуден в блясъка на свят неуловим,

духът ми днес трепти от свръхнебесна радост —

духът ми днес пои се в свръхедемска сладост

от пълните гърди на щедри Елохим!

Лети, о дух крилат, в простори недогледни,

хвърлил, ръждясали във мрак, окови ледни,

и от Великото Сърце ти донеси

сапфири, бисери, рубини и — венци!

И украси със тях и увенчай душата,

коя унива в скръб, под гнета на теглата,

— душата, срещната в небесни синини !

И в сияния триумф на тайната сърдечна,

о мощен дух, вкуси хармонията вечна —

-живей в любовен химн блажените си дни! ...

28. V. 1923.

НЕЗАБРАВКА

Защо се появи на пътя ми, пред мен.

о жив и цъкнал блян? —

Не си ли синьото око на майски ден?...

Пази се, скрий се ти във храсталака тъмен,

не спъвай ме ни миг по склона див и стръмен,

че може твоят чар да спре в последен зов

под огнения дъх на моята любов ...

Виж как трепти в зари и ревността на Бога —

не би ли той, с гняв и гръм, те поразил?

О блян, ако не бях те любил толкоз много,

за да цъфтиш безкрай, аз бих те намразил!

Но, свидно цвете, ще увехнеш някой ден,

и твоят прах безцен

ще тлее в някой кът душевен, съкровен .. .

6.V. 1923.

ОТКРИЙ СЕ! . . .

„Вселената със тебе се гордей..“ Петрарка.

Години, векове те търся в глъбините

и връщам се с товар корали и звезди,

но ти? — ти криеш се, по-светла от лъчите,

и аз се връщам сам, без пламъка в гърди. . .

Днес пак политам в луд стремеж към светлините

и диря те безспир във всяка красота,

но ти и там не си, и - леят се сълзите,

и горко рони се мечта подир мечта . . .

Открий си булото, о родствена душа,

за да те видят тук, на страдната земя,

и се възрадват в теб най-красните създания!

Тогаз вселената от твоето сияние,

като жених честит, с възторг ще заблести

и моят пламък пак завчас ще затрепти! . . .

ЗАВЪЩАНИЕ

Дете, кога отплувам за далечен бряг,

не трупай ти сълзите си на мойта лодка:

тя с тях ще ми тегней през моята разходка

и, може би, при теб не ще се върна пак...

Сърце, кога замина за вълшебен край,

не хвърляй ти връз мен ни крин, ни хризантеми:

дъхът им ще да свий болезнено сърце ми

и нашата раздяла дълго ще да трай.. .

Но ти ме изпрати със песни, с детски смях,

тъй както в кобен час за пръв път те видях, —

в сияние от лъчи и в розова омая...

И аз скъп дар, в замина, ще ти завещая:

една, докрай изстрадала за теб, душа —

последната, пролеяна от мен, сълза!...

Иван ТОЛЕВ.

Песента на гласните

Тя е мистичната мелодия, с която, в древната епоха на Хермеса Трисмегиста (Тримогъщият), са се извършвали обредите в тайните храмове. Ние я предаваме тъй, както е възстановена според старите египетски папируси. Седемте гласни (а, е, е-е, и, о, у, ю) изразяват звуковете на седемте небеса или на седемте планети, чиито духове се извиквали. Според космогоническия текст на Хермеса, небето се разделяна 7 кръга или сфери,които имат 7 отделни симфонии. 7-те гласни букви съответстват на 7-те имена Божи и символизират 7-те сили. Това съответствие се разяснява подробно в астрософията, за която ще дадем до-пъти един очерк. Въобще, музиката на Духа или небесната хармония, която съвсем слабо се долавя от някои съвременни светски компонисти, заслужва подробно изучване на страниците на Всемирна Летопис.

В хармония с безкрайното

От Ралф Уалдо Трайн

(Продължение от год. II, кн. 10-а и край).

Тайната, силата и действията на любовта

Тайната на любовта е в съзнанието на нашето единство с всемирния живот, в съзнанието, че ние сме членове на едно тяло и че егоизмът е заблуждение. Силата на любовта е в убеждението, че тя е извор на всички блага, същност на живота и сигурно средство за борба със злото. Омразата се побеждава само с любов и злото се побеждава само с добро. Действията на любовта пък са радост, благословение и мир, за самите нас и за всички, към които тя е насочена. Любовта прави от живота рай, тя въдворява Царството Божие на земята. Когато обикнем всичко живо, което ни обкръжава, ние ще пробудим тази любов у всички и тя ще затрепти в ответ като дивна хармония.

Следователно, ако ние съзнаваме живо общността и единството с безкрайния живот, ако виждаме само божественото, доброто във всичко, което ни обкръжава, тогава ще бъдем в състояние да обичаме, и по този начин да бъдем в хармония с висшите сили и да придобиваме висшите блага.

Бог е извора на безкрайната любов и щом се съединим с Него, ще бъдем изпълнени с любов и ще виждаме доброто във всички.

А добро има във всеки човек, колкото и низко да е паднал. Зад променливото и временното аз стои божественото аз, което е едно с нас и с Бога.

Ние можем още сега да живеем всред общество от богове. Всички хора, с които се срещане, носят божественото аз. И ако ние съзнаваме в себе си това и живеем по законите на живота, ние ще разпалим божествената искра в себе си и в другите. Божественото съзнание се събужда само чрез любов, която е тъй могъща, че влияе на всичко, което ни обкръжава.

Мъдрост и вътрешно просветление

Бог е духът на безкрайната мъдрост и доколкото ние се разкриваме за него, разкриваме се и за висшата мъдрост.

Бъди верен на себе си и на Божия глас в тебе — няма по-важна и по пълна със значение заповед за всички хора от тази. Чрез тази вяра в себе си, а не в книги, учители, институти, се достига до висшата мъдрост. Интуицията е верен ръководител по пътя на доброто. „Мъдростта е познание на Бога“. Тя стои по горе от знанието.

Първото условие за достигане мъдрост е да бъдем възприемчиви като децата, отворени за всичко ново и да не стоим сляпо на своето мнение, само защото то е общоприето. Искреност и смирение са нужни, да надрастем всички суеверия и предразсъдъци. Религиозните, научните, политическите и обществените предразсъдъци, както и умственото високомерие и предвзетост, са пречки за достигане на мъдростта.

Убийство върши всеки, който втълпява стари понятия и възгледи и с туй прегражда пътя за възприемане на истината, на новото. Мъдростта трябва да се постигне непосредствено чрез единение с безкрайното и чрез самоочистване. Тя не се предава чрез посредници. Истинските учители посочват само начина за самопознание и осъществяване единството с Бога. Истината, мъдростта освобождава хората. Този, който замръзне на едно место, спира своето духовно растене. Така е с всекиго, който се отдели от първоизточника и живее само за себе си.

Второто условие за достигане мъдростта е да се заменят всички желания с едничкото желание и решение: да се познае и осъществи истината, да се живее в хармония с висшите закони. Това е законът в духовния живот.

Трето условие: неотклонно и без отлагане да се изпълнява всичко, което вътрешният глас заповядва. Всяко съмнение и нерешителност означават затъмняване и самоубийство.

В всички случаи на нерешителност и борба нужна е молитва, уединение в себе си и очакване съвет при спокойно състояние на благоволение към всичко живо, очакване съвет от Божия глас.

Четвърто условие: понеже духът продължава своята дейност във време на съня, когато тялото почива, да извикваме и твърдо за задържаме при заспиване възвишени мисли, понеже от тях ще зависи живота през цялата нощ. От качеството и силата на нашите мисли и чувства в момента на заспиването ще зависи да се предпазим от всички лоши влияния и да привлечем чисти, възвишени въздействия във вид на вътрешни просветления и вдъхновения. Ние можем също така да получим разрешение на много съмнения и загадки, ако ясно си зададем въпросите и заспим с твърдата вяра, че ще получим отговор.

Пето условие за придобиване мъдрост е: всека сутрин да посветим поне първия час на живота, съобразно нашия идеал, в мисли на любов и единство с безкрайното и тъй всеки ден като се упражняваме, постепенно целия ни живот ще бъде осветен от мъдростта.

„Нищо няма по-сигурно от Бога. Той никого не оставя, който напълно му се предаде“.

Тайната на живота, тайната на всеки успех, на щастието, на любовта, на здравето и на мъдростта е да се живее винаги в познанието, че ние сме едно с Бога, с безкрайния живот, да се живее при това съзнание денем и нощем, при будно състояние и на сън. Тогава и физическото тяло ще стане по-нежно, човек ще може да се откаже от грубата храна и питиета и ще стане по-възприемчив за могъщите влияния на божествената мъдрост, за откровенията на божествения дух.

Осъществяване на съвършения мир

„Бог е духът на съвършения мир и когато влезем в хармония с него, в този момент прилив от мир се излива в нас: защото мирът е хармония“. Когато съзнаваме, че живеем Постоянно при това съзнание, че ние сме дух, тогава живеем в хармония и мир. Хората търсят мир вън от себе си и затова не го намират и скитат, уморени от грижи, като блуждаят в чужда страна от живот в живот.

„Но мирът може да се намери само вътре в нас; не го ли намерим там, никъде не ще го намерим“.

Мирът не е в низките желания и страсти, а само в привеждане тези желания и страсти в съгласие със законите на духа.

„Да бъдем едно с Бога значи да имаме мир“. Чрез детската простота и чрез живо съзнаване своето единство с Бога човек завладява висшата радост и съвършения мир.

Аз имам един приятел, който беше нервно болен и който в кратко време се излекува напълно, чрез съзнание единството си с Бога, и сега е жизнерадостен — радва се на живота и разнася радост на всички около него.

Когато човек достигне хармония и мир, той се чувства защитен от всичко и никакъв страх няма достъп при него (Псал. 91,10; Йов—5,23). Дивите животни, както и кучето, не правят никакво зло на такъв човек, който стои пред тях абсолютно безстрашен. Но щом се уплаши, те веднага почувстват това и се нахвърлят, окуражени, върху него.

Така че, когато напълно познаем нашето единство с висшата сила, малките случайности, които по-преди са ни измъчвали, вече не ни безпокоят Освен туй, хората не могат да ни лъжат вече, защото те са като отворена книга пред нас, всичките техни мотиви са ясни за нас. Също така и ние преставаме да се преструваме и да се държим нависоко. Лошите приказки и дела на приятели и неприятели не могат да нарушават нашия мир и да ни безпокоят, и ние винаги, каквото и да се случи, оставаме спокойни и невъзмутими.

„Нещата, които ни са причинявали грижи, страдания и скръб, тогава не ще имат вече никаква сила, защото истинската мъдрост ще ни позволи да виждаме всичко в правилни отношения и на дължимото место.“. Даже смъртта на близките ни не ще нарушава душевния ни мир, защото ще знаем, че тя не е унищожение, а само събличане на една дреха (физическо облекло) и че колкото сме по-развити и по тясно свързани с Бога, толкова повече ще имаме възможности да общуваме съзнателно с умрелите. С спокоен дух ще можем да кажем, «е това, което лежи в погребалния ковчег, не заслужава нито една сълза: то е само една мидена черупка, от която бисера е взет. Тоя бисер е душата.

„Всички неща дохождат към нас, когато се разкрием за тях“. Когато се изпълним с този дух на мира, ние ще разливаме мир наоколо си. където и да ходим, и по този начин ще бъдем благословение за ближните. Самото присъствие на такъв човек, изпълнен с мир, превръща грижите в радост, страхът в кураж, отчаянието в надежда, слабостта в сила.

Който е намерил своя център в безкрайната сила, той познава себе си като духовно същество и със своите мисли привлича всички сродни сили, така че става проводник, канал на божествените сили на всемира, с които се е свързал.

Тъй, „на този, който има, ще му се даде“. Мислите, изпълнени със сила, вяра и кураж, донасят нова сила и успех. И обратно: мислите на недоверие, съмнение, страх донасят слабост и неуспех.

С вяра всичко се постига. Без вяра нищо велико не може да се извърши.

Хиляди хора боледуващи, страдащи, скърбящи биха намерили здраве, мир. щастие, радост, ако знаеха да изменят причините, които донасят тези последици, ако въведат ред и хармония в мислите си и осъществят единството с безкрайното.

Милиони хора живеят в постоянно робство на страха, на страха от недостиг, от загуба на богатство, на страха от болест и смърт. А именно страха да изгубим любовта, парите или живота е сигурно средство да се случи тази загуба.

„Нищо не се печели чрез страха, но напротив всичко може да се изгуби.“ Но, възразяват, има боязливи натури. Това не е вярно. Причината на страха е в туй, че не познаваме себе си и не използваме истинските си сили. Ако ние се убедим, че не можем да надделеем на страха, това и ще стане. Виргили казал: „ще победят тези, които са убедени, че ще победят“.

Утвърди се на мисълта, че можеш да победиш страха, и силата в тебе ще расте: тя и ще преодолее страха. Защото ти ще привлечеш от мисловния свят сродни мисли.

Ние се нуждаем от повече вяра в себе си, в доброто, вяра в Бога, който управлява вселената чрез своите закони. Защото „няма нищо по сигурно от Бога“. Следователно, щом се съединим с този Дух на съвършената сила, ние се разтваряме за божествените сили, които все повече се струят през нас. Тогава изчезва всеки страх и грижи, една непоколебима вяра изпълва душата, която достига своето пълно царствено разцъфтяване в неизказано величие и красота.

„Материализмът води към песимизъм, песимизмът — към слабост“. Познанието, че ние сме духовни същества — че сме едно с безкрайното — води към оптимизъм, който създава сила. Тайната на силата, на съвършения, мир и успех, е във все по-тясното съединение с Висшата Мощ.

Пълнота на силата

„Бог е духът на безкрайната сила и доколкото му се разтваряме, дотолкова тази сила се проявява в нас. За Бога всичко е възможно“. Тайната на силата е в съединението ни с Бога. Не материалния, а духовният човек е, който господства в света. Има физически много по-силни животни, но човек с умствените и духовни сили, когато ги постави в действие, става господар на света.

Чудесата, за които се говори във всички свещени книги, са дела на хора, които са познали своето единство с Бога и затова са проявявали висши сили и действали по висшите закони, не познати за обикновените хора. Последните ги считат за свръхестествени, обаче същите чудеса и те ще могат да вършат, когато осъществят хармонията с безкрайното. Значи, тук няма нищо свръхестествено — в смисъл: противно на законите на природата — а има само непознаване на сили и закони, които, за да се познаят, изискват съединение с безкрайната сила.

Така че от самите нас зависи дали да бъдем силни или слаби, до толкова доколкото живо познаваме и осъществяваме великата истина на човешкия живот.

Често се говори за влиянието на околните условия, на средата. Вярно е, че средата влияе, но човек би трябвало не да се влияе, а той да влияе на средата — а това той може винаги, ако помни своето висше аз, назначението си и ако въдворява хармония с безкрайното.

По същия начин човек може да преодолее лошите наследени черти на характера. Естествено, ако той вярва, че не може да ги преодолее, той и не ще може наистина, но ако вярва в силата на божествения дух, той ще извърши чудеса.

„Никакво земно дело не е мъчно за теб, ако ти се чувстваш. като част от безкрайното: нищо не може да противостои на силите на Духа, защото божествено е наследието на твоята душа“.

Много хора преживяват своя живот далеч под границите, в. които биха могли да го преживеят, само защото се отказват от своята индивидуалност, не са самостоятелни и са водят от девиза: „хората казват“.

„Искаш ли да бъдеш сила в света? Тогава бъди сам със себе си.“ Не се причислявай към никоя класа, особено към класата на ония, които се водят като овце.

Ако запазиш своята индивидуалност, ти ще бъдеш господар на себе си и ще разпространяваш добри и здрави влияния. Ти не ще бъдеш жертва на условности и, както героя, ще бъдеш уважаван от всички хора, без разлика на класа и положение.

„Най-добрата политика е винаги и всякъде да останеш верен на себе си,, тогава и ще бъдеш полезен за другите“; а не както някои твърдят — да изневеряваш на себе си, за да се приспособяваш към средата.

Щом се водим само от висшето, тогава ние се освобождаваме от страха пред мнението на другите. „Ръководството в твоя живот трябва да принадлежи само на Бога и тебе, а не и на хората“.

Намери своя център в безкрайното и търсенето на ефекти — признак на слабост — ще изчезне. Тогава ще се проявява в твоя живот величава простота и цялост. „Този е велик, който е такъв по природа, а не ни напомня не- кого другиго.“

Тези, които са съзнали своето висше аз, изглежда, че малко работят. Но това само изглежда. В действителности чрез него действат висшите сили.

„Тайната на висшата сила е в туй, да съединим външните средства със силата, която действа отвътре“.

Художник ли си, ти ще бъдеш велик, ако се разтвориш за висшите вдъхновения, които ще ти разкрият съвършената красота. Оратор ли си, ти действително ще затрогваш сърцата, ако се вслушваш в Божия глас. Певец ли си, разтвори се за божествената хармония, която, като през канал, ще се излее чрез тебе. Учи се от птичките и от природата. Така, Sankey, прочута певица, отдавайки се на вътрешно вдъхновение, изпяла за пръв път пред голямо събрание своята знаменита 99 песен (англ. религ. песен), която разплакала всички в църквата. „Ако ние се разтваряме за висшите вдъхновения, то не ще закъсняваме никой път в своето развитие.“ Писател ли си? Помни само едно правило: гледай само в своето сърце и тогава пиши. Бъди истинен, бъди безстрашен и верен на това, което ти заповядва вътрешното аз. Помни, че цената на това, което пишеш, е такава, каквато ценност и ти сам представляваш“.

Духът на автора е, а не само външната форма, която действа при четенето и обусловя 30 на сто от успеха. А този дух се чувства не толкова в редовете, колкото между редовете, в чувствата и настроенията, които възбужда четенето на една книга. Тези чувства и настроения трябва да правят човека по-добър и по-богат вътрешно.

Не според старите и общопризнати правила е нужно да пишеш, а самият живот трябва да вее през твоята книга, защото днес е нов ден, който иска ново — „повече миризма на ела и бръмчене на пчели“ — повече живот.

Бъди сътрудник, съработник на Бога, верен на неговия глас, и ти ще бъдеш велик.

Проповедник или религиозен учител ли си? Остави религиозните догми, обреди и пр. — те са човешко дело, което сковава духа — и се разтвори за божественото дихание. Когато ти го почувстваш, тогава ще схванеш същността на религията и ще можеш да посочиш пътя на живота на другите.

„Единството с Отца“ е основната истина в Христовото учение, която Исус е осъществил в своя живот и поради която той е станал Христос Спасител Помазаник, Богочовек, който е създал нова епоха в историята. Той е казал: „който вярва в мене, делата, които аз правя, и той ще прави, и по-големи от тези ще прави (Йоан — 14, 12)“. „Един пръв е победил, след него всички можем да победим.“

Но докато не почувстваш диханието на живия Бог, на духа, който оживотворява не отнемай времето на хората. Ти трябва сам непосредствено да почувстваш божието присъствие, за да бъдеш властен проповедник. Днешните проповедници приготвят хората за смъртта. Но казано е: не прави никога второто преди първото. Нужни ни са проповедници на живота, та като знаем как да живеем, ние ще знаем и как да умрем. Но първото е: как да живеем.

Религията ще съществува докато съществува Бог и душа. Тя не може да умре, защото едва сега почва да се ражда висшата си форма.

Ще изчезнат много обреди, догми, церемонии, ще отпаднат както сухите листа на пролет, щом лъхне диханието на Бога.

Когато се появят новите проповедници, които са почувствали хармонията и красотата, тогава църквите ще се препълнят със слушатели. Не ни са нужни нови откровения, нужно е само да ни се открие духа на живия Бог.

Едно от най-силните доказателства за съществуването на Бога е собствената опитност, „когато ти разтвориш своята душа и позволиш на божието дихание да създаде нова пролет в душата ти, и дълбоко скритото семе на живота да излезе пред небесното слънце“.

„Само един извор на сила съществува във вселената. Следователно, какъвто и да си, художник, музикант, писател, религиозен учител, познай тайната на силата: съедини се с Висшата Сила, тъй че непрекъснато Тя да се проявява чрез тебе.“ Ако това не успееш да направиш, то в нищо не ще успееш. И което направиш, ще бъде от трети и четвърти разред.

Доколкото оценяваш себе си, до толкова и ще имаш успех. Само когато съзнаеш, че ти не си само физическо, чувствено и умствено същество, а и божествен дух, едно с Бога, който се проявява чрез тези три тела в мисли, чувства и дела само тогава ще надрастеш ограниченията и, в единство с безкрайния живот, ще проявиш царствена красота, сила, хармония и мир.

Изобилието като закон на напредъка

„Бог е Духът на безкрайното изобилие, силата, която извиква всички неща към материално съществуване. Който живее в действително единство с тази безкрайна сила, става магнит, който всичко привлича, каквото пожелае.“

Изпълнен ли си с мисълта, че си беден, то вероятно и ще останеш беден. И обратно Бог разполага с всички блага, които предлага на всички. Нужно е само да се потърсят и да се живее в хармония с неговите закони ; тогава всичко негово е и наше. „Бог се грижи за теб“. (Псал. 40, 18).

Мисълта, че бедността и богоугодният живот трябва да са и са свързани, си води началото от аскетичната представа, че между тялото и душата трябва неизбежно да съществува разделение. При истинския божествен живот предлагането е винаги равно на търсенето — разбира се, на истински необходимите и полезни неща.

Когато си без работа или без служба, то чрез настойчива и съсредоточена мисъл ти можеш да искаш да ти се даде подходяща работа, в подходящо време и по най-подходящ начин и ако вярваш в себе си — скоро ще получиш желаното. Мислите са сили, могъщи сили и чрез тях ти даваш обява в духовния свят. Получиш ли работа, която ти се струва неподходяща, считай я като временно стъпало, работи безупречно и чакай по-добра, желаейки я с всички сили.

Този е закона на напредъка и успеха: каквото и нещастие да ти се случи, не унивай, не падай духом, не се отчайвай. Погледни на случката от най-добрата страна и, чрез скритата сила на мисълта, обърни злото в добро.

Не губи нито миг в безполезни оплаквания, но използвай времето, да чакаш и да осъществиш желаемото.

Внуши си истинския успех, гледай себе си в щастливи обстоятелства, утвърди се в тези мисли и успеха ще те преследва. Аз познавам едно момиче, което, чрез силата на мисълта, получи в същия ден, когато силно се нуждаеше, необходимите средства за една добра цел. Това е един от многото примери. Той ни учи да не седим със скръстени ръце, но да поставим в действие вътрешните сили и да вярваме. Ако и да ни притискат неблагоприятни условия, ние можем да бъдем господари, и нещастието да обърнем в щастие.

Законът на истинския успех е вярата, непоколебимата вяра. Когато разберем, че причината на успаха и неуспеха е в самите нас,когато заживеем в съгласие с висшите закони и намерим центъра на привличането в Бога, тогава ние ставаме магнит за всичко, от което действително се нуждаем и изобилието във всичко ни съпровожда.

Хората, които обикновено ги наричат практични в живота, често са най-непрактичните, понеже не познават главното. И обратно. Този, който е намерил своя център, се отърсва от страстта за трупане материални богатства, които носят само труд, грижи и безпокойства, разстройват душевния мир и братското чувство към хората и поробват душата. Натрупаните богатства той ги използва, за да ги превърне в духовни, като ги разходва за общополезни цели и стане доброволно беден. „Ще дойде време, когато ще бъде срамно да се завещава богатство при смъртта“.

Наистина, глупаво и смешно е, когато се казва, че това и това принадлежи мен. Нищо не принадлежи никому, а му е дадено само временно да се ползва срещу известни задължения. Законът на уравняването действа чудно точно.

Изобилието е закон на вселената и щом се съединим с Бога, ние ще имаме всичко преизобилно, за удовлетворение на нашите нужди. Но желанието за трупане богатства, които не могат да се употребят разумно и лежат неизползувани, е противоприродно и затуй молците и ръждата, като агенти на божията правда, ги разрушават.

Как хората са ставали пророци, ясновидци, мъдреци и учители

Сега ще разгледаме изложените истини не от гледна точка на човешкия разум, а от гледището на религиозните учения, които почиват на духовни откровения.

Основната мисъл на разглежданата от нас книга е, че „великата истина в човешкия живот е да познаем съзнателно и живо своето единство с безкрайния живот и да се разтворим напълно за божественото влияние“.

Христовото учение потвърждава тази мисъл. „Аз и Отец сме едно“, „Отец ми работи и аз също работя“ (Йоан 5,17). „Търсете Царството Божие и неговата правда, и всичко останало ще ви се даде“ (Мат. 6,33). „Царството Божие е вътре във вас“ (Лука 17,21). Царство Божие и Царство небесно е едно и също. То е в съзнателното и живо познание нашето единство с Отца. Тогава ние достигаме Царството. Притчата за блудния син пояснява също, че човек би могъл да живее като животно, но животинските блага не могат да го задоволят и че, като търси благото навсякъде, той най-после се връща към Отца, към единството с безкрайния живот.

Исус е положил основата на една идея, велика по своите последици — идеята за Бога като баща. Не трябва да наричате никого на земята баща, защото „един е вашият Отец, този, който е на небесата“ (Мат. 23.9). Нашите родители са ни дали само тялото, те са само посредници,а Бог е източникът на живота.

Много хора са поробени от веригите на роднинството. В същност, нашите истински роднини са ония, които по душа и по дух са най-близки до нас. По закона на привличането, ние ще се срещнем с тях в тоя или другия живот, па били те и на другия край на света.

Друга, по-висока идея от бащинството на Бога, е единството на човека с Бога и, следователно, на цялото човечество. Така че. колкото по вече се съединяваме с Бога, толкова повече издигаме и хората около нас към единния център.

Истинското отношение към безкрайното е изразено в думите на Христа: „Докато не станете като децата, няма да влезете в царството небесно“. (Мат. 18, 3). „Човек не живее само с хляб“ (Мат. 4,4).

Само връзката с безкрайния източник на живота дава истинен живот. Религия (от лат. глагол religare — свързвам) е свръзка на човека с Бога.

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5, 8). Блажени са тези, които познават Бога в цялата вселена, защото такива действително виждат Бога.

Да се отстранят всички представи за отделност и да се познае единството на собственото аз с безкрайното, това е духа на всички религиозни учения през всички времена.

Великият индийски мъдрец Ману казва: „който познае в своето собствено аз висшето аз на всички неща и пожелае хладнокръвие, той е блажен“. Атанаси казваше: „ние можем да станем богове и докато сме още в плът.“ „Хората са свързани, защото не са се освободили от мисълта за отделното аз“ — казва Буда. Средновековните мистици потвърждават същото. Сведенборг, високопросветеният ясновидец, излага законите на божественото течение и как по-добре да се разтваряме на това божествено течение. Основната истина в учението на квакерите е непосредственото разкриване на божествената светлина, която ни ръководи. „Ние всички сме вълни на великото море на живота“ — казва Емерсон, и понеже той напълно бе се разкрил за вливането на. това море, за това бе вдъхновен ясновидец. Световната история ни учи, че всеки отделен човек и всеки народ, доколкото се разкриват за божия прилив, стават просветени, получават откровения, придобиват духовно богатство и мощ — и живеят живот на богоизбрани. „Бог не гледа на лице, а на сърце“. Пред него всички са равни — бели и черни, богати и бедни, учени и прости. От човека или от самия народ зависи дали той да бъде богоизбран. Давид, Соломон и еврейският народ могат да служат за пример.

Доколкото човек се разкрива на божественото течение и се съединява с висшите сили, дотолкова той се издига до богочовек и, ако постоянства,може да стане пророк, ясновидец. мъдрец и спасител. Тук има причина и действие, един естествен процес, естествен закон, и всеки може да го изпълнява. „Блажени са, които слушат Словото Божие и го пазят“ (Лука 11, 28). Велик, неизменен закон лежи в основата на тези думи.

Основната истина във всички религии— всемирната религия

Великата истина, за която говорим, единството на човека с Бога, е основната истина във всички религии. Всички в това са съгласни. Споровете са само за незначителни, лични възгледи, за дреболии. Те се пораждат от низшето аз, когато висшето аз съединява всички хора в общата служба на любовта.

Само този патриотизъм е истински благороден, който не иска омраза към другите народи, защото любовта към своя народ и земя не значи и омраза към чуждите. Ако ние мразим другите хора, то със самото туй навличаме опасност за отечеството, значи, не го обичаме истински.

Че Бог е извора на живота и силата, в това всички хора от всички религии са съгласни. Невярващи и атеисти по отношение на тази истина няма. Има наистина невярващи и атеисти по отношение на много представи и вярвания несъществени и слава Богу, че има. Христос е бил най-големия „еретик“, какъвто светът е видел някога. Еретиците принадлежат към най-верните служители божии, приятели на истинската религия. Те отричат представи подобна на тази, напр., че Бог е отмъстителен, злобен и че се гневи на своите деца. Йоан Кръстител е тип на ограничена религия, Христос — на всемирната, и затова неговото учение е за всички времена и за всички народи.

Тази истина — единството на човека с Бога, е златната нишка на всички религии и когато ние живеем по нея, всички тесни . предразсъдъци падат и различията изчезват. Будистът може да се моли в християнски храм и християнинът в будистки;човек може да се моли навсякъде — в храма и при всекидневната си работа. За истинското богопочитание е нужна само душата и Бог. „Бог и човекът могат всякога и всякъде да се съединяват“.

Заблуждението на вярващите от коя да е религия не е, че те считат своите учители за вдъхновени и своите свещ. писания — също, а че те мислят какво само техните учители и писания са такива.

Божествената мъдрост се излива върху всички, които са се свързали с Бога и дотолкова, доколкото те са се разкрили за божественото течение.

Не е важно толкова кой към коя форма на религия принадлежи, колкото дали той познава и осъществява единството с Бога, което е основната истина във всички религии. Само хора, които не обичат истината, обръщат внимание на външните форми.

Съществува само една едничка религия — религията на живия Бог.'

Наистина, има разни вероизповедания, които произтичат от разните разбирания в отделните народи, но различията са несъществени в сравнение с основната истина. Само ограничените хора им придават значение.

„Истината е всемирна. Всички форми, които ни отделят от хората на другите, народи и вери, не са важни — те трябва да се нараснат.“

Нам е нужна религия за всекидневния живот, религия на живота, а не на обреди. Тя е мировата религия — тя е живот в единство с Бога, в любов..

„Аз сънувах, казва Тенисон, че градях камък по камък един храм, който не бе нито пагода, нито джамия, нито църква, но по-възвишен и по-прост, винаги отворен за всяко небесно дихание: и истината, мира, любовта и правдата идваха и обитаваха там“.

Съществува само една всемирна религия, религията на любовта, на истината, на мъдростта, на радостта.

Как да завладеем още сега висшите. блага?

Методът е много лек, ако сами ние не затрудняваме работата. „Най-важното, което е необходимо тук, е да се разтворим, просто да разкрием духът и сърцето си за божественото течение, което чака само отварянето на вратите, за да влезе“. То е същото, както отварянето на бента от по-висок резервоар за по-низък. Водата сама си тече, ако няма пречки.

Нужно е точно да си изясним отношението ни към безкрайната сила, да. разберем единството ни с Бога, като фактически съществуващо, и да бъдем възприемчиви като децата.

„Оттегляй се всеки ден няколко минути в тишината, в мълчание, където нищо, което влиза през вратата на чувствата, да не те развлича. Там, в тишината, сам с Бога, постави се в едно възприемчиво състояние. Спокоен, но с твърдо очакване, пожелай, щото познанието на Бога да влезе в тебе и да стане достояние на твоята душа“.

Ти ще почувстваш спокойната, изпълнена с мир, просветляваща сила, която привежда в хармония тялото, душата и духът помежду им и с безкрайното. Ти си на планината и слушаш Божия глас. „И когато слезеш, после пак, вземи тази опитност със себе си“. Живей с нея, като работиш, мислиш и се движиш, когато спиш и когато си буден. Така ти, макар че не можеш да бъдеш постоянно на върха, все пак можеш непрекъснато да осъществяваш красотата на Висшата Сила.

Ще дойде време, когато на работната маса и на шумната улица ти ще можеш да влизаш в тишината на своето висше аз, просто като наметнеш мантията на мисълта около себе си и като познаеш, че духът на безкрайния живот, на безкрайната любов и мъдрост те пази и ръководи. Това значи да се молим непрестанно (1 Солун, 5,17), да намерим Христа в себе си. То е духовното раждане, събличане от стария Адам и обличане с новия, (1 Коринт. 15,45).

Да познаем Бога — в това е вечния живот. Когато туй стане, няма да пеем вече песен: „когато туй стане“, а ще пеем нова песен — за славното вечно сега.

Ей сега, в този миг, ти и аз можем да отидем на тази висота, ако по- желаем силно. А веднъж тръгнали по вярна посока, все ще стигнем рано или късно, според силата на нашия стремеж.

Сидхарта Гаутама решил да постигне истината и да стане Буда, а той достига в този живот Нирвана и става светилник за милиони. И неговото учение е в туй, че всички хора могат в този живот да достигнат покой и блаженство.

Исус си постави велика цел в своя живот, да служи на Отца, и дойде до пълно познание на единството си с Отца. Той осъществи Царството Божие в този живот. И неговото учение, че всички могат тук и сега да достигнат това, затуй стана носител на светлина за милиони хора.

Макар и целият свят да пребродим, но няма да намерим по-практична заповед от тази: „търсете най-напред Царството Божие и неговата правда, и всичко останало ще ви се даде“.

Аз познавам хора, които изпълняват тази заповед във всички най-малки подробности и техният живот е изпълнен с величие, красота, сила, изобилие, мир. Тялото, душата, духът в тях са в хармония. Физическото тяло е изтънчено и пречистено, за да долавя нежните трептения на божествената хармония и вътрешните откровения. Нито аскетизъм, нито разкош, а ползване от всички блага, колкото е нужно. Така те носят спасение за себе си и другите и разнасят наоколо си благоухание — подобно на сандалното дърво из островите на индийския океан, което отдалеч се усеща по миризмата си.

„Когато достигнем до пълно и съзнателно познание на нашето единство с безкрайния живот и с безкрайната сила, тогава всичко друго следва от само себе си; такъв блясък, такава красота, такава радост, каквато само един живот, съединен с безкрайното, може ди почувства. По този начин ние получаваме най-богатите съкровища на небето, докато странстваме още на земята.

„Тъй, небето слиза на земята или, по-добре, земята бива издигната към небето. Така заменяме ние слабостта със сила, грижите с радост, желанията с реалност, така достигаме ние пълнота на мир, милост, сила и богатство.

Тъй достигаме да живеем в хармония с безкрайното.

Трансцедентална фотография

или

фотография на невидимия свят

Напредъкът в изучването на окултните явления е вече твърде голям. Това, което високо развитите духовно натури (ясновидците) виждат и чуват непосредствено, се представлява на безверниците като недостатъчно убедително. Те имат нужда от по-осезателни доказателства, искат да турят „пръста си на раната“, както това е искал некога, във времето на Христа, не- верният Тома. Поради тази нужда, учените на запад са изнамерили практически средства и способи, за да представят на материалистите неопровержими факти.

Въпросът, на който трябва да се отговори, е: наистина ли човекът изчезва съвършено след физическата си смърт, както твърдят материалистите, или пък след умирането ни и изчезването на материята, от която е образувано нашето тяло, остава душата, която е безсмъртна, както твърдят спиритуалистите. Безброй факти, най-строго контролирани от авторитетни европейски учени, са доказали реалността на нашето преживяване след смъртта на физическото ни тяло, която е, чисто и просто, само една функция на живота или една фаза в жизнения процес. Следователно, тезата на спиритуалистите е абсолютно вярна. Тя изключва всякакъв спор и всякакво съмнение.

За да се докаже тая теза, прибягва се към фотографията. Какви възражения може да се направят пред едно клише? Не може никой, в такива случаи, да си служи с гръмогласните думи: .това е илюзия“ или „това е халюцинация“ или пък „това е внушение и самовнушение“, както обичат да твърдят голословно материалистите. Тъмната камара на фотографския апарат е един безпристрастен свидетел, понеже всеки материалист вижда, че тя е от материален характер и функционира механически: доставяните от нея клишета са ценни, защото ни дават верен образ, точно възпроизвеждане на реалните „неща“, които се запис- ват върху чувствителната фотографска плочка. Разбира се, и при тоя способ се изискват известни съществени субективни условия: операторът трябва да бъде лично надарен с особени психически способности, за да може, съществата, които населяват невидимия свят, да заемат от него, при флуидичното излочване на субекта, онези елементи, които са необходими за тяхната материализация чрез въздействие върху чувствителната плака. Значи, не всеки човек може да оперира с фотографията на невидимото ! И после, трябва да се държи сметка и за известни елементи, естеството на които и до днес избягва от изследванията на учените. Рано или късно, обаче, и тия елементи: ще се открият, и тогава ще се сбъдне оная мечта, всеки да бъде способен, когато пожелае, да има клишета от невидимия свят.

Това именно е мислил и желал един французки филантроп (човеколюбец) Емануил Воше, когато е основал Комитета за изучване на трансцеденталната фотография1). Той е основал един фонд и е открил подписка за увеличението му, за да се дават премии на ония щастливи изследвани, които чрез апарат, пригоден за целта, и с химически продукти, да позволят на всички желаещи да фотографират излъчванията и невидимите същества в пространството.

Това е напълно възможно, защото тия излъчвания и същества са една реалност. Ние ще го докажем тук с многобройните илюстрации на тази статия, които, повече от всякакви дисертации, ще дадат всекиму да разбере важността на предметната фотография. По тоя начин ще се извърши едно колкото научно, толкова и морално дело. Фотографическите снимки, които ще поместим, са съобщени от г. Толедо, редактор на списанието „Международен преглед на научния спиритуализъм“.

Инициативата за образуване на казания „Комитет за изучване на трансцеденталната фотография“ в късо време е направила всемирен успех. Освен видните учени, които са влезли в състава на тоя Комитет, каквито са напр. отличният лекар по електротерапията и електрофизиологията, Д-р Фово де Курмел, полковника от инженерните войски Алберт де Роша, директор на политехниката в Париж, професорът по анатомията Г. Бура, сенаторът Бел, Габриел Делан, Д-р Пол Жоар, председател на всемирното дружество за психически изучавания и мн. др.,целият печат се заинтересувал за тия потайности на природата и, вследствие на това, психическите въпроси веднага се туриха на дневен ред. Даже представителите на съвременната положителна: наука — както това съобщихме в ред статии в II-та годишнина на „Всем. Летопис“ — професори в Парижкия университет и в Сорбоната проявиха жив интерес към новите изследвания, взеха активно участие в тях и така се събраха куп данни, като материал за опитния синтез. От тия данни всички сериозни учени дойдоха до заключение, че невидимият свят не е вече утопия, а една действителност. Истината биде лоялно призната.

Емануил Воше,

благодетел и основател на фонда

за трансценд. фотография.

Тук ще приведем и едно писмо на прочутия английски естественик Алфред Ръсел - Уелес, член на кралската академия в Лондон и продължители на делото на Дарвина, до основателя на въпросния Комитет, Емануил Воше.

Ето това писмо :

Драги господине,

Аз съм твърде доволен като .виждам, че Вие се занимавате с фотографията на духовете, с помощта на разни научни авторитети от разни народности. Съжалявам, че не .мога и аз да Ви помага,ч, поради много претрупана работа и защото не желая да свържа името си с едно дело, в което не мога да взема активно участие. И тъй моята кореспонденция е голяма, че от тая нова работа тя би се увеличила.

При все това, очевидно полезно е да се пристъпи към фотографията на духовете с обикновени фотографски средства. Но, при своите издирвания, Вие не бива да се лишавате от силата на медиумите, а тяхното използване трябва да става от един двучленен или тричленен комитет, който да надзирава самия медиум.

И аз имам една твърде интересна колекция от подобни фотографически снимки и ето вече три- десет години се навършват откак твърдя, че съществуването на невидимите същества напълно се доказва по научен начин. Като най-опитен измежду ония, които се занимават с фотография на духовете, аз Ви препоржчвам г. Блякуел.

Като Ви пожелавам успех, изпращам Ви моите симпатии.

Алфред Ръсел - Уелес.

Сър Алфред Р. Уелес,

английски естественик и окултист

Още преди половин век се вдигна голям шум около опитите на великия английски химик, професор Уйлям Крукс, с медиума, 15-годишната ученичка Флоренция Елиза Кук. Чрез последната, с която той е направил много опити, се е проявило едно невидимо същество, наречено Кати Кинг, а известна приживе с името Ана Морган. Проф. Крукс е сполучил да добие великолепни манифестации на това същество, при най-строг контрол от присъстващите, и да фотографира материализирания дух на Ана Морган. Тия снимки са дадени в излязлата отдавна на български брошура и ние нема да ги възпроизвеждаме. Но за да видят четците на Всемирна Летопис най- хубавата снимка, получена до днес на невидими с просто око същества, ние предаваме тук едно копие от офорта на Джеймс Тисо, който е присъствал на опита, направен на 20 май 1885 г. Ето изложението на обстоятелствата в това заседание, според г. Л. Шеврйойл, в книгата му Няма смърт, стр. 1842):

„След закуската, ние се качихме в залата за сеансите. Кръжокът ни бе многоброен и симпатичен. Веднага в стаята, предназначена за опита, медиумът падна в транс и седна зад мен. От време на време той се разхождаше твърде възбуден, със спуснати ръце, пъшкайки и стъпвайки в тъмната стая, като да бе тя съвсем светла, без да блъсне нищо, и избра зад мен едно малко столче, което при най- малкото движение скърцаше. Той заспа.

Аз се разговарях с другарите за различни неща. От време на време ние запявахме. Назначеният да контролира опита, г. Жое, ни препоръча да не прекъсваме разговора си за каквото и да е, понеже, и при най-малкото мълчание, смущението на някого от нас би уморило и изчерпало медиума. „Ето я Кати!“ каза един от нас. Тутакси обърнаха вниманието ми върху една светлина на ляво и зад мен. Това бе женска форма. Погледнах я бърже и тя се изгуби. От бързия ми поглед и смущението ми проявата като че ли се неутрализира. Обещах си да не гледам вече докато формата не почне да .се отличава ясно. След две минути светлината пак се появи. Почаках малко и полекичка се обърнах на ляво. Тогава видех близко до мен една човешка форма, осветена от лъчиста светлина, излизаща от гърдите й и малко възсинкава. Главата й, забулена, изглеждаше много малка, почти колкото една ябълка. Но цялата фигура като че ли почна да се уголемява. Пред мен се представи една напълно формирана жена, наведена над мен, и ме гледаше. Тя е Кати, да, същата е, казах си тогава. Забелязах брадичката й и стори ми се, че тя е толкоз малка, каквато аз не съм никога рисувал. Но пак видях в нея същата ангелска усмивка, пълна с прелест. Да, тя е, Кати! Шията й се виждаше между булото, което падаше на гърдите й. После — нищо.

Материализирана Кати Кинг и нейният ръководител.

Жое ме предупреди, че Кати не е още добре образувана, но скоро ще стане това, и ме молеше да не гледам, докато появата й не стане пълна.

Ние продължихме разговора си за разни банални неща, понеже тъй трябваше. Но съседите ми, като видяха материализацията на фигурата, почнаха да викат: „Oh! what a sweet face! How pretty!“3).

Cera вече Кати ясно се различаваше. Тя стана вече същински жив човек, който стоеше пред мен. Лицето й бе синкаво, като осветено от месечината. Да, това е Кати! Но тя изчезна преди да разгледам осветлението на ръцете й.

След няколко минути тя дойде пак и тоя път аз виждах всичко. Допрените й една до друга ръце изглеждаха като да искат да задържат светлината, силна като блеснало електричество и натрупана до стомаха. Фигурата изчезна. Свърши ли се? Тогава нова светлина се показа на дясната ми страна : тоя път това бе една мъжка форма, мургава, цветна, с червени бърни, черна брада, а главата й обвита с бял муселин като чалма и спусната надолу по тялото. Ръката й представляваше едно светло тяло, което я осветляваше. Тая фигура мина на лявата ми страна, зад мене, после през залата пред нас, показа се на другарите отдясно и после изчезна към тавана. Всички помислиха, че това е Ернест, ръководителят на медиума.

Материализирана Мери Браун с медиума Г-цa Офелия.

Минаха още няколко минути в очакване и разговора ни се скъси. Веднага някой каза:

— Две светлини при вас, господин Тисо, две форми. . . Колко е красиво!

— Може ли да ги погледна?

Да, да, това е Кати и нейният ръководител.

Действително, аз се обърнах на дясно, хванах с лявата си ръка ръцете на съседите ми от дясно и от ляво, за да не се скъса веригата и да имам пълна възможност да се обръщам на всяка страна. Тогава видех една великолепна група, осветлена със същата възсинкава светлина както по-преди, но сега малко по-бела, като че ли някой е отчупил късчета от месечината и ги е турил в ръцете на проявените две същества. Същият човек, с изглед на индиец, водеше една млада жена, която бе Кати.

Аз тихо продумах:

— Колко е красиво това! По-хубаво е от всичко, което бих желал. Да, това е Кати!

Разгледах всичко върху нея: гънките на плата й, наместването на ръцете и. Едната от ръцете на мъжа се доближаваше до Кати, като да я освети повече, а с другата той обгръщаше булото през рамото й. Изглеждаше като да води свое дете или своя сестра. И през това време, когато продължавах да разглеждам тая сцена, Кати почна да се навежда, навежда и ме целуна по устните ми. Аз почувствах, че се допира една нежна кожица, като на некое дете. Стори ми се, че епидермата й бе топличка и жива, и че се вля в мене безмерна благост и щастие. Познах точно целувката на Кати, като че ли тя бе напълно реална. Тя се повдигна, наведе се пак и ми даде втора целувка. После се оттегли бавно и съвършено изчезна. Всички присъстващи я видеха от разни страни, според както бяха насядали: едни в профил, други направо в лицето й. Аз бях осветен почти толкова, колкото светлото видение. Цялата ни група се намираше под едно силно впечатление.

Каква бе тая изненада и колко непредвидени неща има в тая смесица от човешки и свръхчовешки образи!

Това бе всичко.

Джеймс Тисо.

Тия хубави манифестации, обяснява Шеврйойл, са редки. В същност, редки са субектите, които могат да ги дадат, но по-редки са способните наблюдатели да ръководят подобни опити. Естеството на тия прояви се обяснява така: известна субстанция, наречена идеопластия, се излъчва от медиума, тя се развива пред очите ни във форма на светъл облак, който се сгъстява до тогава, докато се образува частично или един пръст, или една ръка, или цяло лице. Тия форми може да се излъчват от самите нас или от невидимите същества, но последните са еднакво големи, тъй като пластичното вещество се .моделира и се подчинява на насоката на мисълта“4).

Самият английски учен, Крукс, авторитетът на когото е равен на оня на французите Пастьор и Бертло, член на кралското научно дружество още от 1856 год. и автор на бележити трудове по физика, химия, астрономия и небесна фотография, изнамервач на фотометра и спектралния микроскоп, откривател на талиума и пр., дава подробни и дълги описания на опитите си с медиума г-ца Кук, чрез която се е проявила Кати Кинг. Тия описания се намират в книгата му: „Nouvelles experiences sur la Force Psychique,“ както и в съчинението на г-жа d’Esperance: „Au pays de l’ombre.“ В заключение на всичко това, Крукс казва: „аз съм щастлив да заявя, че най- после постигнах абсолютното доказателство на моите твърдения,“ т. е., че духовете на заминалите в другия свят хора са живи и могат да се проявяват за физическото зрение на живите на земята, да се материализират и фотографират. Ето някои интересни подробности от неговите опити по тоя случай:

„. . . Аз се уверих по един абсолютен начин, че г-ца Кук и Кати Кинг са две различни индивидуалности, поне що се отнася до телата им. Множество .малки белези, които се намират по лицето на г-ца Кук, липсват по онова на Кати Кинг. Космите на г-ца Кук са кестеняви, почти черни, а космите на Кати Кинг са злато-кестеняви.

Една вечер аз преброих пулсациите на Кати: пулсът й биеше редовно 75 пъти, когато тоя на г-ца Кук няколко моменти по-бавно и достигаше обичайната си цифра 90. Като доближавах ухото си до гърдите на Кати, можах да чуя как бие сърцето й вътре и пулсациите й бяха много по-правилни от ония на сърцето на г-ца Кук. Изследвани по същия начин, и дробовете на Кати се показваха по-здрави от ония на медиума, понеже, когато правих този опит, г-ца Кук се лекуваше от силна хрема“.

Сега ще опишем друг интересен случай, станал в Сан-Жозе (Коста-Рика, малка американска република). Там медиумът бил 18-годишната госпожица Офелия Коралес, дъщеря на един бивш висок чиновник в Министерството на Народното Просвещение. Опитите били правени в кръжока Франклин, от Сан-Франциско, и на тях са присжтствували: Алберто Бренес, член на Върховния Касационен съд в Коста-Рика, Роберто Бренес, брат на първия и подсекретар в Министерството на Народ.

Просвещение, инженер Даниел Викез, Юненез Нунез, нотариус, и .много други личности, чиято добросъвестност и почтеност не би могло да бъдат подозрени.

Чрез поменатия медиум са се проявявали много невидими същества, денем и нощем. Некой от тях даже са изпели няколко песни, като напр. французкият химн Марсилезата, и даже изпълнили един квартет, с акомпанимент на пиано. Тия същества са говорили на френски, макар че в Коста-Рика да се говори само на испански език.

Материализирана Мери Браун при пианото.

Но най-интересната проява е била тази на съществото Мери Браун. Г-н Алберто Бренес се е разговорил с видението на английски, танцувал няколко крачки с него и като помолил да му подари няколко косми от нейните, тя му дала една малка къдрица, на цвят кестенява, която ни най-малко не се различавала от естествените. Мери Браун говорила и френски и представлявала разни сцени : при затворени врата, тя пренасяла двойника на медиума отвън на вътре в стаята, донасяла букети от цветя, движела се свободно из стаята, цяла в бяло, въздухообразно облекло, и даже предала на г-жа Коралес, като живо, наскоро умрялото й детенце. Майката, силно развълнувана от радост, се опитала да притисне до гърдите си любимото си същество и направила усилия да го задържи, но след няколко минути то изчезнало. По некога Мери Браун се подразделяла на четири отделни същества, три от които вземали под ръка присъстващите и се разговаряли с тях, а четвъртата форма пеела отделно.

След всичко това, участниците в тия опити пристъпили към фотографиране на проявите: приготвили необходимия фотографски апарат, запалили магнезиум, затворили и запечатали вратите и, въобще, взели всички предпазителни мерки. Малко след това Мери Браун се явила, и като разбрала целта на експериментаторите, съгласила се на драго сърце да се заснеме портрета й. Операцията траяла три четвърти час, през което време видението стояло материализирано.

Върху първото клише Мери Браун се вижда седнала помежду медиума г-ца Офелия и г. Ешанди. Видението е толкоз ясно материализирано, че седи като живо. Би казал човек, че това е жена „от плът и кости“. Изглежда като че ли има прилика между Мери Браун н медиума г-ца Офелия.

Другото клише представлява същото видение пак седнало на стол до пианото, като сложило лявата си ръка на колените си, а дясната върху клавишите. През всичкото време на тия фотографски снимки, присъстващите са се допирали до Мери Браун и чували са я да говори.

След опитите, когато видението се изгубило, вратата на залата били отключени. Трябва да се констатира, че медиумът, г-ца Офелия Коралес, притежавала изключителна сила: нито един път във време на сеансите тя не е паднала в транс, а е запазила пълно съзнание и свобода на движенията си.

В една от следните книжки ще изложим успехите на французкия офицер, комендант Дарже, с няколко фотографии, които той е направил. За тях отчасти пише и Феерхов в статията „Психография“ (год. II, кн. IV на Всемирна Летопис). Работите на Дарже, за които той е направил многобройни съобщения във французката академия на науките, са признати от всички за изходна точка в опитите по трансцеденталната фотография.

Ив. Белев.

___________________________________________________________

1) Трябва да се прави различие между тая фотография и психографията или фотографията на човешките мисли, за която писахме подробно в год. II, кн. I—IV на Всем. Летопис.

2) L. Chevreuil. On пе meurt pas. Preuves scientificues de la survie. Ouvrage couronne par l'Academie des sciences.

3) „О, колко приятно лице! Колко красиво !“

4) Върху най-новите научни опити и изследвания за излъчваните от медиумите субстанции — идеопластията и ектоплазмата ние ще поместим специални статии от проф. Шарл Рише и др. (вж. съобщенията за това в год. 11. кн. VI на Всемирна Летопис).

Боян Боев

Нова дейност на окултния университет „Гьотенаум“ в Швейцария

Окултното движение в Германия през последните години

Уводни думи

Окултното движение в Германия отбелязва напоследък големи успехи и то предимно между младежта — студентството и другата младеж. Голямо влияние има това движение и всред учителството, лекарите, художниците и пр. Аз говоря за това окултно движение, което се развива в Германия и Швейцария под ръководството на доктор Рудолф Щайнер и което се нарича антропософско. Тази форма, в която се излива окултизмът, там се нарича антропософия. Окултизмът винаги е един и същ, но формата, в която се излива, зависи от духовните нужди и задачите на дадената епоха. Раздвижването всред младежта показва голямата жизненост на окултното движение в Германия. Когато едно движение не може да раздвижи, да ентусиазира младежта, това движение принадлежи на миналото, то си отива. Жизнеността на едно движение се мери с влиянието му всред младежта. По-важни центрове на окултното (антропософско) движение са : окултният университет „Гьотеанум“ (в Швейцария, близо до Базел) и в Щутгарт. Преди да говорим по-подробно за това движение, не е зле да се запознаем с историята на „Гьотеанум“.

Постройката на „Гьотеанум“1)

Д-р Щайнер разказва, как се зародила идеята за постройката на „Гьотеанум“. От 1907 година в Мюнхен почнали да представят някой окултно- мистични драми. Почнали с „Елевзинските мистерии“ от Едуард Шуре; после представили четирите окултно - мистични драми на Д-р Щайнера. Когато окултното движение в Германия почнало да се проявява по-силно и в областта на изкуството, почувствала се нужда от голям салон. Отначало мислили да строят такъв салон в Мюнхен. Но по това време доктор Емил Гросхайнц подарил място при Дорнах (до Базел) и тогаз се решило там да почне постройката. Основният камък бил сложен на 21 септември 1913 година, а постройката почнала от пролетта на 1914 година.

Общоевропейската война много попречила. Целият план до най-малките подробности е бил изработен лично от Д-р Рудолф Щайнер. Той изработил моделите, скиците, и по тези модели и скици множество художници, съчувственици на делото, разработвали частите. Това се отнася както за външността, така и за вътрешните подробности. До септември 1920 година зданието е било достатъчно готово, за да служи за университетския курс от 26 септември до 16 октомври. Той е бил по- строен цял от дърво, а само основата му била от бетон.

Това грамадно здание, което със своята външна форма е правило дълбоко впечатление на зрителя, е притежавало два свода: голям и малък. Големият свод се подпирал на 14 стълба, а малкият на 12. По стените и прозорците били нарисувани цветни картини от окултен характер под ръководството на Д-р Щайнера. Обаче, много от тях са нарисувани лично от него. Картините по вътрешната повърхнина на големия свод изразявали седемте културни епохи на човечеството. Има голям салон за сказки, за представяне на окултно-мистични драми и за евритмични упражнения.

От голяма важност е групата Христос (скулптура). Тя се е работила в едно съседно ателие от Д-р Щайнера. Тая група, понеже не беше напълно завършена, до скоро беше още в ателието. Но да ли е била пренесена преди пожара в големия салон или не, това още не ни е известно. Ако е била пренесена, и тя е станала жертва на пожара. Тая група има височина 9 метра. Централната фигура е Христос, който като че ли лъчеизпуска любов. Лицето му изразява любов, любов диша и от жестовете му. Лавата му ръка е простряна напред, като че ли пръска любов наоколо си. Под него, в подножието му, се намират две фигури: Ариман и Луцифер. Техните лица са измъчени ; те са победени от силата на любовта, която пръска Христос. Десният крак на Христа прави крачки към Аримана. Според Ернст Юли, Ариман и Луцифер олицетворяват две сили, две опасни крайности в човешкото развитие: материализъм и фантазиране, отчуждаване от физическия свят, бягане от земното, материалното. Тези две сили са победени от Христа, от любовта. Единият иска да съблазни към материализма, а другият иска бягане от земното, отчуждение от физическия свят. Луцифер, освен последното, символизира и гордостта. Във физиономията и жестовете на Христа се чувства голяма мощ. Ернст Юли, който описва тази група в книгата си: „Д-р Щайнер като художник“, пише, между другото: „когато видях тая група, изпитах голямо вълнение. Таково вълнение съм изпитвал до сега само три пъти в живота си: пръв път в Равена, при наблюдението на християнските мозайки, после в Монреал, в една църква и най-после във Флоренция в една църква, дето личи творчеството на Микеланджело. Обаче, сегашното преживяване е най-дълбоко и най-незабравимо“.

Много души, дошли от разни части на света, са работили при постройката на „Гьотеанум“. Андрей Белий, руски писател, в работническа блуза е работил там. Ернст Юли казва:

„Спомням си една стара госпожа, която месеци наред работеше с длето в ръка на едно и също място в студ и пек. Такава работа тя не е вършила досега през живота си. Такива примери имаме много. Всичките работеха с любов и ентусиазъм. Това чувстваха и наемните работници. Мнозина от тях растяха вътрешно заедно с постройката“.

Още през време на постройката зданието беше кръстено Гьотеанум, свободен окултен университет. При откриването му през септември 1920 год. Д-р Щайнер казал, че той ще бъде място, дето „окултно познание, изкуство и религиозност ще излизат от един и същ извор“. Самото название „свободен окултен университет“ показва, че задачата, която първоначално се възлагаше на „Гьотеанум“, е разширена. Ще се четат в него и лекции по разните науки от окултно гледище, от специалисти учени. Дейността му ще бъде, значи, колкото художествена, толкоз и научна. А и не може да бъде другояче, защото в края на краищата корена на науката, философията, религията и изкуството е един и същ. Чрез окултизма се постига тяхната синтеза. А тази синтеза е необходима за идването на новата култура.

Много посетители от всички страни на света идваха да видят „Гьотеанум“ Някои от дошлите, понеже не знаеха немски, нарочно се заемаха да го изучават, само за да разбират говореното там.

Стилът на „Гьотеанум“. Същност на изкуството,

според Д-р Щайнер

Д-р Щайнер така говори за изкуството:

„Във всяко истинско изкуство живее винаги религиозно настроение. Последното издига човека до духовни висоти, в които художникът живее, когато твори. Така, напр., Омир в началото на Илиядата зове „Музите“, като вдъхновителки от един друг свят. Също така Клопщок в началото на своята Месияда зове безсмъртната душа като сила, която господствува над всичко преходно“.

В предговора си към „Естественонаучни трудове на Гьоте“ Д-р Щайнер казва:

„Днешното време мисли, че изкуство и наука са съвсем далеч помежду си, че те стоят на два съвсем противоположни полюса в човешката култура.

Според това схващане, науката ни дава обективна картина, тя ни представя действителността като в огледало, с други думи: тя трябва да се очисти от всеки субективен произвол и да ни представи даденото в чист вид. За нейните закони е меродавен обективния свят. Съвсем друго е при художествените произведения, казва това схващане. Законите в изкуството се дават от творческата сила на човешкия дух. За науката всяко намиране на човешката субективност би било фалшифициране на действителността. Изкуството, напротив, расте на полето на гениалната субективност. Неговите произведения са плод на човешката фантазия, а не отражение на външния свят. Научните закони имат своя източник в обективното битие вън от нас, а естетическите закони — в нашата индивидуалности. Затова последните нямат никаква познавателна стойност, те създават само илюзии.

Който схваща така въпроса, никога няма да разбере, какво отношение има Гьотевата наука към Гьотевата поезия. Затова и двете ще бъдат криво разбрани. Мировото значение на Гьоте е именно в това, че неговото изкуство изтича от глъбините на битието; то не представлява нищо илюзорно, нищо субективно, но е също така проявител на закономерността, която поетът долавя в глъбините на битието. Таково изкуство е разбулване (разкриване) на мировите тайни, както прави науката по друг начин. Гьоте винаги е схващал изкуството по този начин. За Гьоте изкуството е откриване на дълбоките световни закони по един начин, както науката е друго отражение на същите закони. За него изкуството и науката изтичате от един и същ извор. Както изследователят се вглъбява в действителността, за да изрази нейните сили във форма на мисли, така и художникът се старае да изрази същите сили образно“.

Ернст Юли споменава за едно Щайнерово сравнение, казано от него в Хагската сбирка :

„Черупката на ореха с всички свои ръбове, бразди, изобщо цялата й форма е произлязла от същите причини, от които е произлязла и формата на ядката му. Ядката и черупката имат общ източник. Стилът на Гьотеанум трябваше да бъде художествена форма, художествена рамка на това, което се говори вътре в салона му“.

„Стилът на Гьотеанум, казва Д-р Щайнер, е в хармония с преживяванията на човека, който по пътя на свободата е дошъл до любовта към божественото“.

„Като излизаме от такова разбиране на изкуството, казва Д-р Щайнер, можем да кажем, че стилът на Гьотеанум изразява в художествена форма онова, което в неговия салон се излагаше в научна форма. Окултизмът излага свръхфизичното, до колкото е достъпно на човешкото познание. Това познание може да се представи от една страна във вид на идеи, а от друга страна може да се представи и в художествена форма. Затова стила на Гьотеанум не е подражание на някой външен мъртъв или жив предмет. Преживяното в невидимия свят ръководеше ръката, която твореше формите, поставяше боите, духовното съдържание на света се изливаше в линии, форми и бои. Така е сътворен стила на Гьотеанум. Този стил е сътворен в духа на Гьотевото разбиране на изкуството“.

Гьотеанум имаше особен стил външен и вътрешен. Всяка културна епоха си носи своя стил. Също така и новата епоха, която иде, трябва да внесе нещо ново във всички видове изкуства, между другото и в архитектурата. Д-р Щайнер казва, че Гьотеанум е начало, само едно начало на нова архитектура.

По-долу ще се постарая да изложа в хронологичен ред по-важните моменти от окултното (антропософско) движение в Германия, Швейцария и околните страни от октомври 1920 год. насам 2).

Курс по астрономия от окултно гледище.

Лекции в Холандия

Основан е студентски окултно-просветителен съюз в който влизат студенти от Германия. Швейцария, Австрия, Чехословашко, Холандия и пр. ... От името на този съюз Д-р Щайнер е държал в Щутгарт пред студентите курс от 18 сказки върху астрономията през есента на 1920. година, веднага след университетския курс в „Гьотеанум“.

През февруари и март 1921 година Д-р Щайнер по покана на холандски приятели посетил по големите холандски градове, дето говори л за отношението на окултизма към големите съвременни културни задачи. Говорил и върху окултна педагогика. В Амстердам, поканен от тамошното философско дружество, говорил в университетската аула. В Делфт говорил в аулата на политехниката, поканен от студентския съюз.

Университетският курс в Гьотеанум през пролетта на 1921 година

Той е траял от 3 до 10 април 1921 год. Били дошли студенти от много страни. Д-р Щайнер открил курса с реч, в която, между другото, казал: „Сфинкса трябва да проговори.. Загадката на живота трябва да се реши. Това е необходимо за по-нататъшния прогрес на човечеството. Трябва да изпълним думите на делфийския оракул: Човече, познай себе си! И друг зов е отправен към човека: „Човече, бъди свободно същество!“

Лектори в курса били Д-р Щайнер и разни специалисти. Преди обед е имало лекции от областта на математиката, естествознанието, медицината, езикознанието и социалните науки. След обед е имало семинарни упражнения под ръководството на специалисти. Вечерта е имало разисквания от всички по повдигнатите въпроси. Д-р Щайнер е държал пет лекции на тема: „Окултизмът и отделните науки“. Била представена и една сцена от втората част на „Фауст“.

Студентска конференция в Дармщат

Тя е траяла от 25 до 30 юли 1921 година. Д-р Рудолф Щайнер и Д-р Александър Стракош говорили на тема: Историята на архитектурата и на отделните технични клонове. Окултизмът хвърля голяма светлина както върху другите изкуства, така и върху архитектурното изкуство. Интересно е да се изучи връзката между архитектурата и съответната културна епоха от окултно гледище. Д-р Щайнер е говорил много пъти върху окултните основи на архитектурата. От разни лектори били държани следните сказки:

„Психология на съждението“, „Днешното философско съзнание и окултизмът“' „Природопознание и духопознание“, „Съвременното духовно съзнание“, „Задачите на окултизма спрямо науката и живота.“

За конференцията дошли студенти от Франкфурт, Гисен, Марбург, Хайделберг и Вюрцбург.

Летен курс в Гьотеанум

Той е траял от 21 до 27 август 1921 година. Д-р Рудолф Щайнер говорил на тема: „Окултизмът и науката за човека“ и „Окултизмът като морален импулс и социален деятел“ Било говорено и на следните теми:

„Исторически основи на естествознанието“ от Д-р Ернест Блюмел. „Грешки на днешното естествознание“ от същия. „Обща характеристика на окултизма“ — от Д-р Е. Врееде.

„Швейцарски икономически проблеми“ — Арнолд Ум. ,,Източници на изкуството' от Ернест Юли. „Мировото стопанство“ от Евгени Бенкендйорфер.

Всека вечер имало разисквания по разни въпроси. Били представени мистични драми. Имало и евритмични упражнения.

Окултен антропософски конгрес в Щутгарт.

Той продължавал от 28 август до 7 септември 1921 година. Държани били лекции по физика, биология, медицина, стопанство, техника, философия, педагогика, евритмия и митология, все от окултно гледище. Лекциите били държани от специалисти учени.

Д-р Франц Томастик, строител на музикални инструменти от Виена, държал сказка върху историята на цигулката и след това изложил принципа на своята реформирана цигулка, с която изсвирил няколко къса.

Д-р Щайнер говорил на тема: „окултизмът, познавателните му източници и плодовете му“. На конгреса присъствали 1600 души. През време на конгреса (на 1 септември) са имали конференция техниците — съчувственици на окултизма.

Студентска конференция в Дрезден

Тя е траяла от 25 до 30 септ. 1921 година. Били държани лекции на следните теми:

„Гьоте, модерното естествознание и окултизмът“. „Развой на идеята за свободата във философията“. „Проблемите на физиката и химията от окултно гледище“. .Социалният въпрос“.

Д-р Франц Томастик е говорил на тема: „Окултни основи на един модерен музикален инструментът“. След неговата лекция имало концерт, наречен „Томастиков квартет“. Имало и евритмични игри.

Студентска конференция в Бреслау

Тя продължавала от 3 до 8 окт. 1921 г.

Били държани лекции върху упадъка и възраждането на днешното образование. Д-р Херман (лекар) разгледал ембрионалното развитие на човека в светлината на окултизма. Художникът Полак разгледал проблемите на съвременната живопис и посочил начина за тяхното разрешение. С ред лекции било показано, каква светлина хвърля окултизмът върху проблемите на езикознанието.

Д-р Франц Томастик говорил върху проблемите на акустиката. Той показал новия инструмент, измислен от него чрез преустройство на цигулката. След като цигулката цели 4 века е била в застой, и всеобщо било мнението, че тя е достигнала вече до крайната си степен на съвършенство, която не може да бъде надмината, Д-р Томастик, въз основа на окултното познание, дошъл до нов инструмент, стоящ по тон много по- високо от италианската цигулка. Това показва творчеството на окултизма и в тая област. В Бреславския университет бил даден концерт с тази цигулка.

Рудолф Майер разгледал хербартовата педагогика и нейният интелектуализъм в противоположност на окултната педагогика, която, въз основа на окултното познание, иска да създаде цялостен човек. Конференцията била посетена от 300 души от Бреслау и провинцията Силезия.

Конференция в Бремен

Тя траела от 2, до 8. октомври 1921 година. Разгледани били разни научни и педагогически въпроси от окултно гледище.

Дейността на свободния окултен

университет в Щутгарт

Освен в Швейцария, свободен окултен университет е открит и в Щутгарт. Първият семестър почнал от есента на 1920. година, веднага след завършването на Гьотеанумския курс през октомври с. г. Този университет продължава редовно работата си и сега завършва шестия си семестър. Лекции се четат вечер в делничните дни. Този университет има известна връзка с Валдорфското училище :1) защото някои от лекторите са учители в това училище и 2) защото лекторите се държат за сега в помещението на същото училище.

Почването на окултните университетски курсове се наложи, когато се основаха студентските окултно-просветителни групи в разни германски градове. Тези групи проявиха голям интерес към окултизма. Яви се нужда от курсове, в които да се изложат пред студентите разните клонове на науката от окултно гледище, за да се види, колко плодотворен е окултизмът при разглеждането на съвременните научни въпроси и какъв мощен импулс би дал за техния по-нататъшен развой.

Университетските курсове в Щутгарт са като продължение на Валдорфското училище. Последното почва от I. отделение и стига до някои гимназиални класове. Всяка година се отваря един по-горен клас. Затова Валдорфското свободно училище скоро ще стане пълно основно училище и гимназия. Тогаз заедно с университета ще имаме пълен учебен курс —от I отделение до последния курс на университета. В свободния университет сегиз-тогиз чете лекции и д-р Рудолф Щайнер. Така в зимния семестър на уч. 1920/21 година през януари той държал 4 лекции на тема „Отношението на окултизма към отделните науки“. Семинарните упражнения със студентите били водени по математика, химия, антропология, медицина, история, езикознание, философия и пр. В тези семинари е имало реферати, запитвания и оживени разисквания. Те били ръководени от специалисти. Напр. медицинските семинарни упражнения били ръководени от лекари на клинико-терапевтическия институт. Били уреждани и извънредни курсове пред по-широка публика. Така напр. по инициатива на Свободното Валдорфско училище, студентският окултно-просветителен съюз и окултния лекарски съюз бил уреден извънреден 10-дневен ваканционен курс от 13. до 23. март 1921 год. Той бил посетен от 700 души. В него били държани 30 лекции с много семинарни упражнения, за да се даде „ясна представи, как окултната наука се прилага при разглеждане проблемите на отделните науки“.

Свободният университет в Щутгарт е открил евритмично училище. То е ръководено от г-жа Алиса Фелс, г-жа Нора Щайн и г-ца Хедвиг Кйолер. Това училище подготвя учителки по евритмия. Трябва да кажа, че и Свободният университет „Гьотеанум“ урежда такова училище, което е под ръководството на г жа Мария Щайнер.

За да се състави известно понятие за работата на Свободния университет в Щутгарт, не е зле да спомена за илюстрация само малка част от материала, минат в него:

„Увод в диференциалното и интегралното смятане“ Д-р Ернст Блюмел: „Качеството в математиката“. Херман Фон Баравеле: „Лекции по математика и физика“ и „учението за топлината, в светлината на окултизма“.

Г-ца Е. Врееде: „теорията на относителността“. Д-р Евг. Колиско: „Химия и физиология от окултно гледище“. „История на естествените науки“. „Окултизмът и физическото изследване“. Инженер Хенрих Смитс: „Петрографски проблеми“. Д-р Нол: „Сетивни органи“. „Историята от окултно гледище“, лектори Д-р Валтер Щайн, Д-р Карл Хайвр. „Представата, чувството и волята в детския душевен живот“ (Д-р Каролина фон Хайдебранд). „Импулсът от „Философията на Свободата“ на Д-р Щайнер като завой в историята на философията“ (Карл Щокмайер). „Основни проблеми във философията“. „Лостовете в стопанския живот“. „Увод в стопанската наука“. „Изкуство и наука“ (инженер Алекс. Стракош). „Увод в учението за пространството“ (от същия). „Лекции върху музиката“ (Паул Бауман). „Важни моменти в развоя на новата музика“, „Пирамидата като основа на египетската архитектура“ (Ернст Юли). „Немската и руската литератури от 19 век като израз на духовното развитие на новото време“ (Хербарт Хан) „Свободен духовен живот“. „Човекът в светлината на окултизма“ (Д-р Валтер Щайн). „Увод в окултизма“ (от същия). „Стремежите на окултизма и задачите на немската младеж“.

Курс в Християния3

Д-р Рудолф Щайнер е държал в Християния, столица на Норвегия, в края на ноември и началото на декември 1921 г. ред сказки върху окултизъм (антропософия), педагогика и социални въпроси. Сказките имали голям успех и извикали силно ехо в пресата и гражданството, както на Християния, така и на цяла Норвегия. Норвежката преса е посветила много статии на тези сказки и изтъкнала голямото значение на евритмията. Вестник „Nationen“ изтъква големия интерес, възбуден от сказките, в студентските кръгове. Д-р Щайнер, по- канен от множество студентски дружества, държал една сказка в един от най-големите салони на Християния. Салонът бил препълнен.

Професор Ериксен развива голяма дейност в Християния. Той държи ред сказки пред студентите върху философията и делото на Д-р Щайнер при голям наплив на слушатели.

Декемврийски педагогически курс

в Щутгарт в 1921 година.

От 28 до 30 дек. 1921 год. бил уреден педагогически курс в Щутгарт в помещението на Свободното Валдорфско училище. Той бил ръководен от учители и учителки на същото училище. Курсът имал слушатели 70 млади учители и учителки от германските държави: Вюртемберг, Бавария и Баден. Материалът бил разпределен за трите деня така:

Първия ден: „Развитието на детето“. По този въпрос говорил Д-р Евгений Колиско, който изложил детските периоди, изтъкнал, че главните преходни години са седмата и четиринадесетата, обаче, има и други преходни години: деветата и дванадесетата. От казаното станало ясно, как окултната педагогика излиза от познанието на детската природа и нейното развитие.

Вторият ден говорил върху подготовката на учителя Д-р Хан.

Третият ден било говорено върху училищната организация. Говорил и Гюнтер Хенингс на тема: „Днешното състояние на младежкото движение“.

Коледен педагогически курс в „Гьотеанум“

Той е траял от 23 дек. 1921 година до 7 януари 1922 година.

Този курс бил уреден по молбата на Госпожа Макензи от Лондон, професорка видна, английска педагожка. Дошли са много учители заедно с нея от Англия за курса. Освен тях присъствали са на курса учители от Швейцария, Германия, Холандия, Скандинавия и пр. Говорил е само Д-р Щайнер по слъднитъ въпроси: „Познанието на човешкото естество като основа на педагогиката и дидактиката.“ „Необходимо за педагога учение за здравето и болестта“. „Детето до седмата година“. „Детето от 7-та до 10-та година: педагогика и дидактика“. „Детето от 10-та до 14-та година: педагогика и дидактика“. „Юношата и девицата след 14-та година: педагогика и дидактика.“ „Естетично, физично, морално и религиозно възпитание“.

Пробни лекции по разни предмети били държани от Д-р Каролина Хайдебранд, Д-р Валтер Щайн и Д-р Ернст Блюмел. През вряхме на курса били представени окултно-мистични драми и изпълнени евритмични упражнения.

Окултното (антропософско) движение

в Берлин

Д-р Р. Щайнер през ян. 1922 год. предприел обиколка из Германия със сказки. Посетил следните градове: Берлин, Мюнхен, Щутгард, Франкфурт, Манхайм, Кйолн, Елберфелд, Хановер, Хамбург, Бремен, Дрезден, Бреслау. През 1922 год. Рудолф Майер и Карл Щалбут държали ред сказки по окултизма в Берлин.

В Берлин се основал съюз за реформи във възпитанието и обучението на окултни основи Той уреждал сказки в Берлин за пропаганда на своите идеи.

Църквата и окултизма. Пастир Рителмайер говорил през януари и февруари 1922 г. в църквата на следните теми: „Що е религия“? „Що е библия“? „Кой е Христос?“ Това е важно, понеже говорителят е духовно лице, привърженик на окултизма. Той изтъкнал отношението на окултизма към религията, библията и Христа. Изтъкнал, че Христос не може да се сравни с другите основатели на религиите, понеже те са плод на човешка еволюция, а Христос не е плод на човешка еволюция; идването на Христа и неговата смърт е най-важното събитие в цялата история

Професор Херман. Бек говорил на 30 ноември 1921 година в берлинския университет на тема: „Окултизмът и университетската наука“. Той до скоро бил професор в същия университет. След сказката му имало разисквания, които продължили час и половина. На 13 ян. 1922 г. д-р Ханс Лауер държал публична сказка на тема: „Класическата немска философия и отношението й към окултизма“. На 18 ян. с. г. професор Бек говорил в университета на тема: „Отношението на окултизма към езикознанието.“ Той показал, колко е плодотворен окултизмът при разглеждането на филологичните проблеми.

Университетски курс в Берлин

Той е траял от 5 до 12 март 1922 година. На 5 март д-р Щайнер, д-р Баравале, Карл Щокмаер, проф. Волболд говорили на тема: Анорганически естествени науки.

На 6 март д-р Щайнер, д-р по медицина Колиско, д-р по медицина Хуземан, проф. Д р О. Рйомер говорили на тема: „Органическите естествени науки и медицината. Пътят на антропософското човекопознание в биологията и медицината“.

На 7 март Д-р Щайнер. Д р Унгер, Карл Щокмайер, Д-р Щайн говорили на тема: „Обосновка на антропософията от съвременното философско съзнание.“

На 9. март било говорено върху социални въпроси

На 10 март Д-р Щайнер, Бек, Д-р Рителмайер, Д-р Гайер говорили на тема: „Упадъка на религията в днешното богословие и новатата обосновка чрез окултизма (антронософията)“.

На 11 март Д-р Щайнер, проф. Д-р Бек, Д-р Шуберт и Д-р Хан говорили на тема: „От мъртвото към живото езикознание“.

Вън от това е имало и други сказки:

„Хармонизиране на наука, изкуство и религия чрез антропософията“ (Д-р Щайнер); „Научният характер на антропософията“ (Д-р Щайнер); „Окултизъм (антропософия) и психология“ (Д-р Унгер): „Нови пътища за разглеждане на музикалните проблеми от окултно гледище“ (Д-р Швебги).

Били изпълнени и евритмични упражнения.

Университетски курс в Хага

Той е траял от 7 до 12 април 1922 год. Присъствали 60—70 студенти от всички холандски университети. Те били около 1/3 от цялото слушателство. Били държани 23 лекции. Вън от тях е имало обширни разисквания по разните специалности. Инициативата за курса била взета от холандски студенти и други съчувственици. Лектори били Д-р Щайнер, учители от Валдорфското училище и други лица. Задачата на курса, според думите на Д-р Щайнер била да покаже на холандските студенти, как окултизмът почива на строго научни основи, как той е плодотворен в разните области на науката и живота й може да съдейства за задоволяване културните нужди на човечеството. Били държани лекции по математика, астрономия, окултна медицина (от Д-р по медицина Фр. Хуземан), сравнителна биология, социология, окултна педагогика, ваятелното изкуство и пр.

Конференция в Странтфорд (Англия)

От Холандия Д-р Щайнер заминал направо за Англия, дето бил поканен да говори в Странтфорд в една конференция, устроена в чест на Шекспир. Д-р Щайнер говорил на следните теми: „Драма и възпитание“. „Новата педагогика и нейната практика в Валдорфското училище.“ „Шекспир и новите идеали“ (последната сказка държал на 23. април, тъкмо на рождения ден на Шекспира). Освен него, говорили г-жа професорка Макензи, Д р Киминс и др. Участващи в конференцията били 300 души, предимно учители. Присъстващите били много заинтересувани от евритмичното изкуство. За съжаление, не било възможно да се изпълнят евритмични упражнения, поради липса на подготвени лица, обаче, било решено да се уреди педагогическа конференция в Оксфорд през август същата година и там да се говори по-подробно върху педагогическата практика в Валдорфскота училище и да се запознаят слушателите нагледно с евритмията чрез уреждане на евритмични упражнения.

Интересно е, че Д-р Щайнер е вторият немец, който е говорил в Англия след войната. Първият е Айнщайн.

(Следва краят).

______________________________________

1) Вж. Всемирна Летопис, год. I, кн. IV и год II, кв IV.

2) За по-рано виж във „Всемирна Летопис“ год. II, книга IV статията: Дейността на окултния университет „Гьотеанум“ в Швейцария.

3) Християния, Кристиания (Kristiania) – името на норвежката столица Осло в периода 1624 – 1925 г.

Бележки за природните духове

от

„Всичко е част от едно грамадно цяло,

чието тяло е природата, а Бог — духът“.

Поп (английски поет)

Ако почнем да схващаме, че цялата природа е въплъщение на духа и че тоя дух се проявява в различни форми през процеса на еволюцията по същия начин, по който ние виждаме общата „материя“, проявена в безкрайното разнообразие на видимите тела, то тогава не ще ни бъде трудно да схванем и идеята, че вън или вътре в тоя свят с неговите видими обитатели може да има и други царства, невидими за нашите очи, но въпреки това, пак така „реални“ за техните жители, както тоя свят е реален за нас, и че тия царства са населени с безбройно много същества, в които всяка роля и всеки отделен индивид има свой собствен характер и качества, които могат да са добри, зли или безразлични. Лорд Литон казва в своята „Занони“: —

„Животът е един всепроникващ принцип и даже нещото, което изглежда че умира и прогнива, в същност се проявява в нов живот, като се променя в нови форми на материята. По тоя начин, ако човек разсъждава по аналогия, здравият разум ще го научи, че всеобгръщащото неосезаемо, което отделя земята от луната и звездите, е също изпълнено със свой присъщ и подходящ нему живот“.

И по-нататък той казва: —

„В капката вода ти виждаш безкрайно разнообразие от дребни животинки. Взри се и виж, колко грамадни са някои от тях в сравнение с другите! Също така разнообразни са и обитателите на атмосферата, някои от тях притежават поразителна мъдрост, други — ужасна злоба; някои от тях са ненавистни и зли към човека, други пък са благи и вестители между земята и небето“.

Такива описания могат да бъдат взети за продукт на фантазията на някой писател; съществуват, обаче, безброй разкази на ясновидци и на научни изследователи, които никак не се отдават на фантазията, и чиито опитности, са убедили самите тях, че и четирите елемента — земя, вода, въздух и огън (етера) — са населени със същества, които притежават организъм, приспособен към тяхната среда за живот, и че тия природни духове, при известни условия, могат да станат даже видими, и да влизат в общение с човека.

Теофраст Парацелз описва природните духове така: —

„Има същества, които живеят изключително само в един елемент, когато човек живее в четирите. Всеки един от тия елементи е видим и осезаем за съществата, които живеят в него. Така Гномите (духовете на земята) могат да знаят всичко, що става във вътрешността на земната черупка на нашата планета. Тая черупка е за тях това, което е въздухът за нас. Ундините или водните нимфи дишат и действат в своя воден свят. Силфите живеят във въздуха така, както рибите живеят във водата. Саламандрите пък се чувстват съвсем щастливи в огъня или етера. За всеки природен дух елемента, в който живее, е прозрачен, невидим и вдихвателен тъй, както е атмосферата за нас. Строго взето, те не могат да бъдат наричани „духове“, защото те имат реални тела съставени от астрална плът, кръв и кости. . . Има, обаче, грамадна разлика между състава, от който е съставено тяхното тяло и тая на нашето. Те живеят и се множат; те ядат и говорят, действат и спят; те заемат едно средно място между човеците и душите, като приличат на мъжете и на жените по организацията на своята форма, а на душите — по бързината на движението си. Те нямат висши принципи и, поради това, не са безсмъртни. Тях не може да повреди ни водата, ни огъня, и те не могат да бъдат заключени в затвор. Те, обаче, боледуват. По облекло, действие, форми, начини на говорене и пр. те не се различават много от човека, но те са крайно разнообразни. Те имат животинска хитрина и не са способни за духовен напредък 1).

Гномите

или „духовете на земята“ казва ни се, че населяват особено планинските области, скалите и подземните пещери. Тук може да се забележи, че това, що нам се струва солидна скала, за тях може да е пещера или даже палат, защото техният свят е плод на тяхното въображение тъй, както нашият е крайният продукт на нашата воля и мисъл. Ако някой спящ човек проникне чрез своето астрално тяло в областта на гномите, техните жилища ще му се сторят съвършено естествени и когато се събуди той, може би ще бъде убеден, че е бил там с физическото си тяло. Гномите са като малки мъже и жени, високи около една стъпка. Те могат да променят и удължават своите тела, така че да изглеждат гиганти. Те сами градят своите къщи и своите странни наглед сгради. Те могат да преминат (като мисъл) през грубата материя тъй бързо, както ние можем да минем — през въздуха. Те имат свои водители и власти, свои царе и царици. Те раждат деца и в много отношения приличат на човека. Те виждат слънцето и небето тъй, както ги виждаме и ние, защото всеки елемент е прозрачен за тия, които живеят в него. Изобщо, те са благоразположени към човека, но те имат отвращение към самомнителните и лицемерни хора и изобщо — към всички вулгарни хора. Те обичат мира и спокойствието, но често са били прогонвани из своите жилища поради шумната индустриална дейност на хората, които нахлуват в техните области.

Мистериозната планина

Който е посетил град Залцбург, в Австрия, знае прочутата планина „Унтерсберг“, която се и споменава в книгите на Теофраст Парацелз, а и в други книги. Тая планина е известна на всеки окултист в Германия и до 1848 год. членовете на дружеството на розенкройцерите са се срещали веднъж в годината в това мистериозно убежище, за да празнуват юбилея си в своите астрални тела. Добре си спомням, че в моето младенчество аз се запознах с един младеж, който бе член на това дружество, и който ми каза някой чудни разкази за тяхната опитност по тия тържествени случаи Той бе беден и нямаше средства, за да отиде толкова далеч с физическото си тяло, пък по онова бреме нямаше още железници. При все това, той ми показа ясна фотография, в която личеше той в пещерата, със своите знаци и емблеми, като изпълнява наряда на своето дружество. Един от моите приятели още пази този портрет.

Гноми

В моята книга Между гномите в Унтерсберг аз давам подробно описание на тая планина. Из него аз вадя тук следното:

„Като гигантски страж на австрийските Алпи, Унтерсберг стои на германската граница, от дето гледа към баварските равнини, които са изпъстрени с гори, езера и могили. Неговият връх цари над долината, през която реката Залцах лъкатуши към Дунава. Погледната от север, където градът Залцбург е сгушен между хълмовете й, планината изглежда приветлива. Обрасла с гори, тя се издига вълнообразно до една височина 7,000 стъпки. От горната си страна, обаче, тя представя почти безкрайно разнообразие от перпендикулярни стени, образувани от многоцветни мраморни скали, стотина стъпки високи, прорязани от дълбоки падини и пропасти, над които напролет, когато снегът почне да се топи, падат с трясък големи снежни преспи. По много от тия непристъпни места силният поглед може да съзре мистериозни пещери, които като че проникват до дълбините на планината. По тоя склон водопадите и лабиринтите са тъй многобройни, че неопитният скитник лесно може да обърка пътя си, особено ако е заблуден от гномите. Това може да му се случи, ако намеренията му не са чисти“.

Тук мога да добавя, че тия наистина недостъпни пещери, които се намират по някой от перпендикулярните стени, са били виждани през известни нощи на годината осветени от странни летящи светлини, които се движат по начин незнаен на никоя до днес известна научна теория. Тия нощи са обикновено през някой католически празник.

Но това не е всичко. През известни нощи цели процесии от гноми са били виждани да отиват към някое уединено храмче. Изведнъж вътрешността на храмчето (пещера) се осветява, и хората дочуват от там пеенето на религиозни химни. Щом като, обаче, някой човек проникне и влезе в него, всичко изведнъж престава и потъмнява. Ако се сприятелиш с хората, които живеят край онези места, те ще ти разкажат чудни неща за това, което те или техните родители са видели и чули. Ако, обаче, ги запита за това някой любопитен скептик, те нищо не ще му кажат, защото не могат да търпят да бъдат осмивани в своите вярвания, нито пък обичат да бъдат разгласявани техните „суеверия“.

Един такъв разказ, забележителен до известна степен, е този, споменат в английското списание Окултен преглед. Той говори за опитността на две англичанки, които посетили Le petit Trianon във Версай, и които видели царицата Мария Антоанета в нейния дворец. В 1529 г. селянинът Лазар Гичнер изчезнал твърде мистериозно по планината Унтерсберг. Там той гостувал за десет дена на гномите. Онова, що видял, той не е пожелал да открие никому, освен на свещеника и то при изповед. От планината той се върнал съвсем различен от това, що бил, когато отишъл там. От тогава вече той водил един трезвен живот, никога не пиел упойващи напитки и даже свещеникът, на когото се изповядал, станал трезвен, набожен и не дълго след това умрял като истински светец. Въпреки всичко, изглежда, че един от двамата се е изпуснал и казал, че гномите са показали на Гичнера разкошни мраморни зали, богати съкровища от злато, сребро и скъпоценни камъни и че там той видел и германският император Барбароса (Фридрих I Барбароса), който спял омаен сън всред тия скали, чакайки освобождението на своята страна. Времето за неговото пробуждане щели да настане, когато „черните гарвани престанели да хвърчат около главата му“. Това навярно трябва да се вземе в преносен смисъл. Под „черните гарвани“ трябва да се подразбира духовенството, облечено в черни одежди.

Освен това, има и много разкази за гноми, които в древните времена са се явявали между хората, като са вземали участие в техните веселби и пиршества. Разправят, че понякога те отвеждали със себе си в Унтерсберг и някои селянчета, като са ги гледали добре и надарявали, а след това са ги връщали на родителите им. Колкото и невероятно да изглежда това, уверяват, че даже женитби са ставали между някои гноми и хора. Аз, обаче, не мога да твърдя истинността на това.

Някои от тия разкази, очевидно, не са разказани, за да се вземат буквално, но — за да илюстрират известни истини и за да внушат морални поучения. Един от тоя вид разкази е и следният:

Не далеч от подножието на Унтерсберг, на една могила, обрасла с борова гора, в древните времена е бил построен замъка на Толенщайн, от който днес се виждат само някои жалки останки. Стените му са развалини, но пак те сочат, че некога са били част от една царствена сграда. Една останка, състояща се от грамадни четвъртити камъни, още сочи, че е била част от грамадна зала за угощения. Казват, че през известни нощи оргиите, на които тия камъни са били свидетели, пак се повтаряли (при астралната светлина) от сенките на умрелите отдавна дами и рицари. Не далеч от тая зала е разрушената масивна кула. Всред нея, в земята, има грамадна дупка, в която е бил подземният затвор — „живият гроб“— в който някои злощастници, заради известни простъпки, са били живи погребвани и после „забравяни“ — оставени да гладуват всред ужасната обстановка. Разправяли също, че през известни нощи, когато гостите в залата за угощение шумно гуляят, човек може да чуе охкания и стонове, идещи из дъното на оная яма. В древните времена притежателят на онзи замък е бил Бъркхарт фон Толенщайн, млад и храбър рицар, от когото са се възхищавали всички жени в страната, заради неговата разкошна златна коса, която красяла хубавата му глава. Поради храбростта, красотата и косата му, всички жени са го любили, всички освен една, за която пък той копнеел — хубавата и горда Юлия фон Хорст.

Той я видял само веднъж, но се влюбил безумно в нея и особено в черните й тъжни очи. От онзи ден той вече не бил способен да мисли за нищо друго, освен за нея. Той се стареал всячески да спечели сърцето й, но всички негови въздишки и сълзи се указали напусто, защото той бил беден, а гордата Юлия търсела не любов, а богатство. Тя знаела, че богатството на Бъркхарт не можело да задоволи всичките й прищевки и когато той й предложил сърцето си, тя с насмешка му казала:

„Какво ще ме ползва твоето сърце, ако аз ще трябва да гладувам в твоя замък?“

Бъркхарт не можал да понесе тая обидна забележка и като проклел своята бедност, отчаян той се върнал в дома си. От ден на ден той ставал все по-мрачен, като тъжал за недостатъчните си средства. Най-после той решил да забогатее на всяка цена и, ако е възможно, да открадне от Унтерсберговите гноми тяхното злато.

В онова време обичай било всеки глупав рицар да държи по някой умен и верен служител, който в случай на нужда да му дава мъдри съвети. Слугата на Бъркхарт се опитвал всячески да го разубеди, да не се заема с това лошо и опасно предприятие. Напусто старият Бруно (така било името на слугата) се трудел да спре неговите зли замисли и да забрави гордата Юлия, защото тя била недостойна за неговата любов, но рицарят не искал и да го чуе.

„Господ да бъде милостив към тебе!“ казал Бруно „Освободи се от тая заблуда, благородни рицарю. Спомни високия си род. Помисли що биха казали твоите праотци за възможните ти дела. Погледни напред към своето освобождение. Духовете на низшите светове ще те съсипят.“

Но рицарят отговорил: „Аз не се боя от смъртта. Живота за мен не е нищо без Юлия. Не веднъж по време на сраженията аз съм поглеждал в лицето на смъртта. Аз искам златото на гномите и аз трябва да го имам, каквито и да са последиците от това. Ако гномите драговолно не ми дадат своето злато, аз ще го взема насила.“

И така, като презрял добрия съвет рицарят дал заповед да докарат черния му кон. Той го яхнал и се отправил към планината Унтерсберг.

Била мрачна ноемврийска вечер. Листата на дърветата били поруменени и пожълтели и шумели от вятъра. Техният шум като че го предупреждавал да не отива напред, а люлеещите се клони му давали знак да се върне. Скоро нощната царица започнала да разстила своето покривало върху лицето на земята и в мрака се явили, като грамадна сянка, очертанията на тайнствената планина. За момент страх обзел младежа и той се спрял, но неговото желание надвило страха му и като изрекъл една клетва, той смушкал коня си, решен да върви напред. Точно тогава, обаче, конят му плахо отстъпил назад. Бъркхарт погледнал нагоре и видел, че край пътя е седнало едно джудже, облечено в тъмно сиви дрехи. Джуджето с блестящ поглед се взряло втренчено в рицаря.

„Махай се от тук!“ извикал сърдито рицарят… „Защо си седнал тук и плашиш коня ми?“.

„О-хо!“ изсмяло се джуджето. „Знай ти, пълзящ червей по земята, че аз съм Пипо, царят на гномите. Мой е Унтерсберг и неговите богатства. Що търсиш ти в моята територия?“

Когато Бъркхарт чул тия думи, той разбрал, че е благоразумно да говори учтиво на царя на гномите. Той му обяснил положението си и го помолил да му заеме грамадната сума пари, като му обещал за това вечна признателност. Царят започнал да се смее: „Нямам нужда от твоята признателност“, казал той. „Безброй просяци като тебе биха идвали при мене да им заема пари, ако биха ги имали на такава евтина цена.“ „Тогава що искаш?“ запитал рицарят. „Предложи ми условията и аз ще ги приема, защото на всяка цена аз трябва да имам златото“.

„Добре тогава,“ казал гномът. „Аз не ще поискам голямо нещо: само по един косъм от твоята глава за всеки хиляда флорини.“ Като казал това, той пак се взрял в рицаря.

„Само един косъм от моята глава?“ възкликнал Бъркхарт с удивление. „Аз на драго сърце ще ти дам цел сноп от косата си, ако ти само ме снабдиш с парите, които са ми необходими, за да спечеля благоволението на Юлия.“

„Аз не ограничавам количеството, което ти можеш да теглиш,“ се изсмял царят. „Това е единственото ми условие: по косъм от твоята глава — за всеки 1000 флорини“.

„Съгласен!“ казал радостно рицарят и като изтеглил сабята си, той щял да отреже цял сноп коса от главата си, за да я предложи на царя.

„Не така“, казал Пипо. „Само по един косъм на веднъж и той ще бъде изтеглян из корен от самия мене.“ Рицарят слязъл от коня и като се навел, гномът изтеглил само един косъм от главата му, след което хвърлил една торба злато пред нозете на Бъркхарт.

„Благодаря!“ казал рицарят като прегърнал торбата и се зарадвал на нейното съдържание.

„Няма нужда от благодарност“, отвърнал гномът. „Внимавай само косата на главата ти след време да не се окаже недостатъчна за набавяне на златото, което ще е необходимо да задоволи лакомията на твоята Юлия.“

Като казал това, гномът изчезнал, а рицарят се върнал радостен със своята торба злато в замъка си. Сега той почнал да разширява замъка си по един прекрасен стил. Той накупил скъпи мебели, наел слуги и готвачи, заизпращал покани за обеди и балове, и всяка вечер ходил на Унтерсберг за торба злато, като в замяна оставал по косъм от своята коса.

Скоро почнало да се мълви на всякъде за богатствата на Бъркхарт фон Толенщайн и всеки се чудел и идвал да види и да се възхищава на богатствата на рицаря. Сега съгласието на Юлия било лесно спечелено и не след дълго стените на замъка заечали от весела музика, пирове и смехове, защото там се празнувала сватбата на храбрия рицар с прекрасната графиня. Всички благородници били поканени и всичките дошли да вземат участие във веселбата.

От тогава замъка Толеншайн станал място на непрекъснати, всевъзможни богати пиршества и вратите на замъка били отворени за гости денем и нощем. Всевъзможни хора — паразити пълнели замъка, в който обеди, танци, маскаради, турнири, театрални представления и ловджийски екскурзии следвали непрекъснато едно след друго, а прекрасната Юлия имала приятното удоволствие да бъде заобиколена постоянно от обожатели и ласкатели. С похвалите растяла и суетността й. Колкото повече нейните желания бивали задоволявани, толкова те ставали и по-многобройни. Прищевките й били безчетни, обаче и богатствата на мъжа й изглеждали неизчерпаеми, та всеки му завиждал.

Често и все по-често той ходел на Унтерсберг и при всяко връщане носел по 1000 златни флорини, но и при всяко връщане той идел с по един косъм от главата си по-малко. Въпреки всичко, той никак не се чувствал щастлив, защото виждал твърде ясно, че жена му обичала не него, а парите му. Ако веднага не задоволявал нейните неразумни и странни искания, тя се отнасяла към него с такова презрение, че той проклинал живота си. Всичко това го много огорчавало и той се мъчел да забрави чрез пиянство тъгата си. По тоя начин той най-после станал редовен пияница и истинско отвращение на своята жена. Всички зли зачатъци на неговата природа почнали силно да се проявяват и да дават изобилен плод. Той станал към слугите си истински тиран, а пред жена си малодушен подлец, когото тя третирала като роб. От грижи той преждевременно остарял, а косата на главата му — от ден на ден ставала все по рядка.

По тоя начин той прекарал няколко години в истинска мизерия, през което време горкият Бъркхарт останал съвсем без коса. И последният флорин бил изхарчен, но графинята била поръчала голям турнир и обед, на който били поканени много знатни господа и дами. Още веднъж Бъркхарт отишъл на Унтерсбег, за да помоли царя на гномите да му даде пари но в замяна той нямал нито един косъм за отплата. Гномът се явил, а рицарят като снел своя шлем, показал му печалното състояние на своята глава, като се надявал чрез това да спечели милостта на царя.

„А, Бъркхарт“, казал Пипо. „Не ти ли казах да внимаваш, да не би един ден косата ти да се укаже недостатъчна?“ „Сега аз виждам моята глупост“, въздъхнал рицарят, но моля ти се, дай ми още само една торба злато, за да се не опозоря.“

„А-ха!“ изсмял се гномът. „Нищото получава нищо; няма косми, няма пари. Това е и краят на нашия договор.“ „Поискай, каквото пожелаеш“ извикал рицарят. Аз нямам нито един косъм. Вземи душата ми, но дай ми само една торба злато. Чуй, аз ти се моля само за една торба злато!

Напразно Бъркхарт се молил на гнома. Пипо бил неумолим. Той само му се смеел. Това отчаяло рицаря, та като се разядосал, извикал: „Адско куче! Ти си завършил своята дяволска работа. С всеки косъм, който отнемаше от главата ми, ти ми отнемаше и част от моето мъжество. Сега аз виждам, че ти си бил мой враг. Възвърни ми изгубената енергия. Възвърни ми прекрасната златна коса, от която си ме лишил чрез твоето проклето злато. Върни ми я, или чакай за отплата от Толенщайновци!“

Но джуджето пак се изсмяло. „Глупец, казало то, нима искаш да ме уплашиш? Или сега ще прокълнеш тогова, от когото получаваше всичко, що желаеше? Аз се смея на теб и на твоите заплашвания, но ако желаеш да ти се върне косата, ти ще я получиш.“

Като казал това, гномът изтеглил едно въже, оплетено от косата на Бъркхарта и го подхвърлил пред нозете на рицаря След това той изчезнал в дълбините на Унтерсберга, а от всички страни проечал подигравателен смях, който като че идел от множество невидими зрители. Рицарят се върнал в къщи и се заключил в спалнята си.

В замъка Толенщайн всички чакали да се почне големия турнир. Рицари в блестящи брони и дами в скъпи облекла пълнели залите, а долу в яхърите богато накитени коне, до които имало слуги в светли премени, цвилили и ритали земята, като нетърпеливо чакали започването на турнира, което очаквало само появяването на домакина Тръбите свирели, но Бъркхарт се не виждал. Слуги постоянно били пращани до стаята му, но те намира и вратата му заключена и никой им не отварял. Най-после Юлия изгубила търпение, отишла към стаята със стиснати юмруци, но нейните удари не предизвикали отговор. Тогава тя заповядала да разбият вратата. Ужасна гледка се открила пред погледа й. Бъркхарт фон Толенщайн лежал мъртъв на леглото си. Чертите на лицето му били обезобразени — като на смъртник, умрял всред ужасна агония. Около врата му било завързано вжже от жълта човешка коса с която той бил удушен. Очите му били изпъкнали, като че ще изскочат из орбитите си, а пръстите му спазматично били стиснали една торба, в която имало хиляда златни флорини. Този бил края на Толенщайновците.

Ундини

Ундини

Най-хубавите природни духове безспорно са водните нимфи или ундините. Те живеят в „елемента“ вода, т. е. в нейната етерна част, от която видимата вода е външната й видима проява. Почти всички простодушни хора, на всякъде по земята, които живеят в самотни места, близо до реки или езера, вярват в съществуването на водните нимфи. Казват, че ония, които са родени през дните между 20 и 24 ноември понякога са надарени със способността да чуват техните песни, тъй като тия духове много обичат да танцуват по вълните при залез-слънце или през лунни нощи и да се веселят с игри, смехове и песни. Ония хора, които са ги наблюдавали през време на техните забави, казват, че те са много красиви и че песента им е приятна, като оная на райските птици. Някои скептични хора на науката, в старанието си да открият причината на това „грубо суеверие“, са се взирали във водната повърхност и като са виждали само играта на акули (тия риби понякога издават звук който спомня лая на кучетата), са прибързали да дойдат до заключението, че с това се обяснява мистерията. Но акулата е риба, а ундините са водни духове, чийто глас толкова спомня оня на акулата, колкото песента на славея спомня рева на магарето.

Теофраст Парацелз казва:

„Както в нашия свят има вода и огън, видими тела и невидими, но признати, същности, също тъй има безброй още други такива, със свои особености по същност и съществуване, за които човешките същества малко или никак не знаят. При все това двата свята, нашият и техният, се примесват и хвърлят сянка единия върху другия. Поради тая причина, случки, които стават в невидимия свят, понякога могат да бъдат видени и във видимия. Както рибата живее във водата, така и всеки дух живее в своята среда. Елемента, в който ние дишаме и живеем, е въздуха, но за ундините водата е това, което е въздухът за нас,и както нам е странно, че водата е тяхната среда, така и тям може да е чудно, че ние дишаме във въздуха. Човешкото и животинското царства не са единствените в обширния природен простор. Всемогъществото Божие не е ограничено в грижата му само за тях. То без всяка мъчнотия може да промишлява и за природните духове и за много други неща, за които човек нищо не знае.“

Нимфите имат човешка форма. Техните къщи и палати са в етерния елемент на водата. Те живеят в общества, но едни от тях понякога се отделят и в самотни места, в потаен кът на някой извор, а други в пяната или струята на някой планински водопад. Изобщо, те са благоразположени към човешките същества, които са простодушни и незаблудени от фалшиви философски схващания: но те бягат и се крият от надменните (които мислят, че всичко знаят), от любопитните скептици, от свадливите и от покварени хора.

Има случаи, при които ундинки са се влюбвали в мъже, оженвали са се за тях и са имали от тях деца, които са расли като човешки същества. Казват, че те са много верни жени, но че са и много ревниви и тежко на оня мъж, който се окаже неверен към своята ундинка. Тогава тя не само че се връща в своето царство, но и люто отмъщава на своя изменник.

Нимфите нямат човешки души и, поради това, нямат безсмъртие, но те могат да станат безсмъртни като се съединят с човека. Поради тая причина, те инстинктивно се привличат към хората.

Има един разказ за благородника, граф Щауфенберг, който се оженил за една нимфа.

Една вечер при залез-слънце графът се връщал от лов. Като яздел през гората, той чул сладък глас, който пеел омайно. Спрял се и се вслушал. Думите на песента не били на човешки език. Въпреки това, той разбрал тяхното значение. То било нещо подобно2):

„Какъв е тоз копнеж, кажи ми,

що блика в моето сърце?

Незнайни сили там клокотят

и пръскат тягостни скали.

Скръбта там мре, надежда никне,

съмнение чезне, радост блясва! …

Но счувам глас, той сладко шепне:

„любов, живот и светлина!“

Когато графът слушал, едно странно чувство възникнало в мъжественото му сърце, което до сега е било недостъпно за подбудите към любов и привързаност. Той се спрял и като слязъл от коня си, потърсил насам-натам, но като погледнал през храста, към малкото езеро, в него съзрял една прекрасна девойка, която пеела, като вчесвала дългата си коса. Голото й тяло, огряно от лъчите на захождащото слънце, като че било обкръжено от розов ореол. Сега за пръв път в живота си графът почувствал пробуждането на любовта в сърцето си, и извикал от радост. Явлението изчезнало, но графът, който сега бил силно влюбен, ходел всеки ден при самото езеро, като се надявал пак да види девойката. Неговото постоянство било възнаградено, защото след многото си безрезултатни опити да я срещне, тя най-после му се явила във форма на един облак, който от ден на ден ставал все по-гъст и по-видим, докато най-сетне тя застанала пред него в прекрасно материално тяло, достатъчно плътно, за да бъде прегърнато от него.

Не трябвало много време на влюбените, за да се разберат. Графът отвел своята любима в замъка си и се венчал за нея. На сватбата имало голямо празненство и всички гости се искрено възхищавали от миловидността и красотата на графиня Адалга фон Щауфенберг.

Девойката живяла щастливо няколко месеца. Колкото и да е предачно и вярно женското сърце, сърцето на мъжа не рядко закопнява за нови опитности и сензации. Един ден графът срещнал една красива селска девойка, в която лудо се влюбил. Сега той почнал да пренебрегва своята жена и да търси начин, по който да се освободи от своите съпружески задължения. Най-после той се посъветвал с енорийския свещеник, комуто и открил, че неговата жена е водна нимфа, а не човешко същество. Свещеникът, който често бил гост в замъка, се зарадвал, че ще може да услужи на графа и затова се престорил, че е ужасен. Казал му, че ще бъде необходимо графът да плати известна сума пари на църквата — като разкаяние - а след това, без колебание, ще трябва да изпъди жена си. Графът сторил това и се оженил за красивата селянка, но на утрото след женитбата и двамата били намерени в леглото удушени.

(

____________________________________________________

1) За по-голяма подробност вижте: F.Hartmann, Paracelsus, Лондон, Kegan Paul 1896.

2) Даваме ги в свободен превод.

ОКУЛТНА ХИГИЕНА И МЕДИЦИНА

Д-р Боян Фауст

(Попово)

Слънцето утрин и вечер

Мнозина отричат влиянието на небесните светила върху атмосферните явления на земята, а още повече върху живота на земята. Ние, обаче, не пишем за тях.

Думата ни е за разликата .между влиянието, което указва слънцето заран при изгрев и вечер при залез върху нашия организъм, макар това влияние често пъти да остава незабелязано за нашите груби наблюдателни средства и органи.

Действително, художниците и поетите правят разлика между видът, краските, чувствата, които възбужда изгрева и залеза на слънцето, но всичко това е тъй научно необосновано и непочиващо на явно видими или обясни,ми основания, че за мнозинството това не са нищо друго освен една художническа и поетическа фантазия.

В същност, на всеки малко- мног0 запознат с астрономията е известно, че земята се върти около оста си от запад към изток и завъртвайки се веднъж така за 24 ч. Различните точки по нейната повърхност се движат към изток или, по-право казано, към слънцето с различна скорост, която се намалява колкото повече се отива на север и юг от екватора. Така напр. жителите на един град, който се намира на екватора, посрещат заран слънцето движейки се към него заедно с тая точка на земята със скорост приблизително около 1/2 км. в сек., жителите на Париж — със скорост около 300 м. в сек., а ония на полярните страни почти с никаква. Вечер при залез-слънце обратно — жителите на екватора се отдалечават от слънцето със скорост до 500 м. в сек., парижаните с 300 м. и т. н. Наистина, че това не указва почти никакво влияние върху светлината на слънцето като зрително възприятие, която за 1 сек. изминава около 300 х. км. Но трябва да вземем под внимание твърдението на астрономите в последно време и изчисленията на Рико, а именно, че слънцето ежесекундно изхвърля един, тъй да се рече, космически прах с относително тегло на неговите прашинки 0,66—0,57, които се движат и отдалечават от него със скорост 910—980 к. м. в секундата. Норденшелд счита, че върху земята ежегодно пада такъв прах не по-малко от 10 милиона тона, наелектризиран с положително електричество.

Ако 300—500 м. в сек. са без значение почти за 300 х. км., то не може да се каже все същото и за една скорост от 910—980 к. м. в сек., каквато по Рико обладават космическите положително наелектризирани частици, които се изхвърлят от слънцето и гонят радиално от неговите лъчи — под влиянието на тъй нареченото налягане на слънчевия лъч.

Тия прашинки, следователно, при изгрев слънце се удрят о нашето тяло със скорост 960 к. м. -j- 300 до 500 м., а при залез със скорост 950 км. — 300 до 500 м.

300—500 м. са половин к. м. Ако 950 к. м. може да се вземе за норма или даже 1000 к. м., то 500 м. са 0,0005 от скоростта, с която се удрят в нас космическите прашинки и, следователно, заран тая скорост е равна на 1,0005, а вечер на 0,9995.

А като се има пред вид общата плоскост на нашето тяло, изловено на слънчевите лъчи, които тласкат една положителна наелектризирана маса космически прашинки с относително тегло 0,5 с по-голяма сила заран и с по-малка вечер, то напълно понятно ще ни стане, защо утринните лъчи на слънцето ни носят бодрост, веселие, жизнерадост, като ни наелектризират по-силно, а вечерните тъга, мелонхолия и отпадък. Освен това, до тогаз, до когато прехода от заран до вечер и от вечер към нощ става незабелязано и последователно, то зараншния лъч ни ударя след като цяла нощ ние сме били лишени от неговото благотворно влияние.

Ето защо хората от дълбока древност, може би, са забелязали, че по-благотворно е да посрещат слънцето с благодарствено жаждущи прострени ръце заран при изгрев, нежели вечер при залез.

Причината на болестта и лекуването й

Лекция от Ричард Ингалезе

(Продължение от год. II, кн. 8—9)

Патологически казано, съгласно едно определение на речника, болестта е „отклонение от едно нормално здравствено състояние, от една функция, от една телесна тъкан“. Необходимо е, прочее, да се изрази точно, какво значи „нормално състояние на тялото“, за да може да се отличи то от ненормалното и болезненото състояние и, за тая цел, има нужда да се знае, преди всичко, как е построено тялото.

Разгледано в най-низшия му вид, физическото тяло е построено от голям брой малки живи индивиди, които съвременните учени наричат атоми. Сбора на тия атоми съставлява молекули. А групирането на тия молекули образува сложен индивидуален живот, наречен клетка; съединението на известен брой клетки образува един орган, една тъкан, един мускул и пр. и една комбинация от тия мускули, тъкани, органи, кости и флуиди образува една маса или тяло, което притежава една обща степен на трептение и една форма.

Вие запитали ли сте се некога, защо физическото ви тяло поддържа формата си? Защо ръката ви не отхвръква в известна посока, а крака ви в друга? Яко това не става, то е, защото една владееща трептяща маса поддържа единството на различните части от тялото, които си съответстват. Земята се поддържа цяла от закона за притеглянето, като една трептяща маса, която свързва различните си части, и докогато нашата планета бъде поддържана от тази трептяща сила, до тогава тя нема да се разложи. Всеки индивид притежава свой личен закон на притегляне или трептящата си маса, която сплотява частите на тялото му.

Тази магнетична сила или личен закон на притегляне на тялото е трептението на обективния дух, който го оживява. Нормалният му цвят би трябвало да бъде зелен. но развитието на човека определя цвета на всеки етап от еволюцията му. В първите периоди на развитието си, когато неговите желания и страсти надделяват, трептенията му падат под зеления цвят и стават нечисто кафяви.

Обективният дух моделира формата на човешкото тяло, и благодарение на присъствието на тоя дух в тялото, частици, които идат От разни източници, се групират, за да образуват формата на физическия човек. Ако турите един магнит във форма на подкова върху известно количество железни стърготини, ще видите, че те ще при- лепнат и натрупат около магнита, като вземат формата му. Атомите, както тия стърготини, се привличат от духа, който играе ролята на магнит и, от дето и да идат те — от земята, от въздуха, от храната или от водата — те се задържат заедно в положението, което заемат, чрез трептящата маса на обективния дух.

Всеки орган е индивидуално видоизменение на общото трептение; другояче, той не би се отличавал и не би бил отделен от останалата част от тялото. Всеки орган притежава и един тон допълнителен, едновременно с господстващия си тон. Черният дроб, например, има портокалена (оранжева) жизнена сила, която обединява всичките частици, от които се състои той. Кръвта, като минава през черния дроб, има тенденция да видоизмени оранжевите трептения със своите червени трептения. Господстващата нота на обективния дух, която е зелена, понеже е по-издигната и, следователно, по силна, поддържа заедно тази смес от червени и оранжеви трептения и вие имате трите смесени цветове в една трептяща маса, Която става кафява.

Когато трептението на обективния дух е господстващо във всичките органи на физическото тяло, тогава то е в здраво и нормално състояние. Болестта е спадане под нормата на трептенията на цялото тяло или на някоя от неговите части — с изключение на счупване или изместване на някоя кост или на друга част от тялото. Ние ще вземем пак като пример черния дроб, който, поради устройството си, органически съществува отделно, клетките му се поддържат заедно чрез портокаленото органическо трептение, но тия трептения се видоизменят и контролират чрез по-висшата трептяща маса на обективния дух. Нека предположим сега, че черният дроб вместо да се съгласува с висшата трептяща маса, изгуби постепенно свръзката с нея и падне под една съвсем низка степен на трептение — тогава ще имате така наречения апатичен черен дроб.

Болестите се проявяват по един или по два главни начини. Първо, когато трептението на един орган се понижи и произведе разногласие в самия себе си и, второ, когато трептението спадне до толкоз, че се демагнетизира и позволи на чужди атоми да проникнат в него и да упражнят свое, независимо, действие. Първото състояние, ако не се цери, ще причини разложение и смазване на целия орган, а последиците от второто състояние ще се изразят в едно значително разслабване на атомите, в празнините на които се натрупват чужди елементи, които образуват отделна организация в пълна дисхармония. каквито са циреите, буците и туберкулозата.

Окултизмът учи, че всяка болест се корени и има своя произход в невежеството. Ако ние не живеем дълго, то е, защото не знаем да живеем. Професор Лйоб, Д-р Матеус и мнозина други мислят, че откритието на нормалните електрически условия би могло да продължи човешкия живот на повече от двеста години. Физиците добре знаят, че по-голямата част от животните живеят почти пет пъти повече от времето на техния растеж. Ако приложим това правило към човека, той би трябвало да живее най-малко 500 години. Ако той не достига тая възраст, то е, защото не разбира законите на живота и истинското естество на болестта. Той не знае нищо за начина, по който може да се контролират атомите, които образуват тялото му, нито как трябва да си служи с космическите сили, от които той непрестанно е заобиколен, с цел да съживява физическото си тяло. „Смъртта е откуп на греха (незнанието)“ и болестта е резултат на умственото състояние.

Вземете за пример обикновената хрема. В 99 на 100 случаи хремата се хваща от хора умствено отрицателни. Духът, вместо да бъде положителен, вместо да владее физическите си частици и да ги поддържа във формата, се разслабва, става отрицателен и губи силата си. Като последствие от това, и тялото се поставя в съгласие с това състояние, молекулите се отделят по ненормален начин и чуждите елементи проникват с независима активност. Причината на това се намира в умственото разслабване или в отрицателното състояние.

Защо един къс стъкло прави впечатление на един връх от диамант, когато стъклото не действа повече от диаманта? Диаманта е на една степен на бързо, положително и висше трептение, когато отрицателното стъкло е от по-низко трептение. Стъклото не може да влезе в празнините на диаманта, поради интензивността на трептението му. Същото не става с един силен и положителен дух: той знае тъй добре да владее и контролира тялото си, че чуждите разрушителни елементи не могат да проникнат в него.

Произходът на някои болести може да се обясни лесно с умственото състояние, от което са произлезли, но други имат малко по-мъчно обясним произход.

Големо число сърдечни болести са причинени направо от страха. Духът, който действа върху тялото, причинява неправилност на кръвообращението. Страхът със своите симптоми на сърдечни смущения предизвиква трептение от ненормална степен и това състояние, което отначало е само едно функционално смущение, скоро става органическа болест. Много видове треска се дължат на страха. Щом се. премахне страха, температурата на болния в късо време спада на много градуси. Разните натрупвания в много органи може да се причинят от силен гняв. Професор Елмер Гейтс, от Вашингтон, е констатирал, че голямо количество киселини и отрови, които се съдържат в кръвта, са създадени от прякото действие на духа.

Понякога е невъзможно да се проследи умствената причина, понеже са съединени много и различни умствени условия, за да произведат материалния резултат. Също така често една болест може да бъде произведена умствено, но преди да се прояви физически, настъпват нови умствени условия, които пречат да се долови първоначалната причина. Окултизмът отива по далеч, като поддържа, че даже така наречените наследствени болести се дължат На умственото състояние на болния, на умственото състояние или разположение на духа в едно предшестващо въплъщение, които са го завели именно в това семейство, дето той трябвало да се роди с болно тяло.

Болестите може да се разделят на два разреда: въображаеми и истински.

Въображаемата болест е образ, който се поддържа упорито от обективния дух и причинява съответни физически проявления. Тоя вид болест се създава често от пълното пренебрежение на законите, които управляват анатомията или физиологията. Такава болест се лекува най-мъчно, тъй като страдащите от нея се държат с такава настойчивост, че би трябвало да стане изобщо пълно видоизменение на техния начин на мислене, за да може да се облекчат. Твърде често виждаме болни, които се оплакват от болка в бъбреците, да локализират болестта си няколко пръсти над линията на кръста. Други пък страдат уж от далак, но в дясната част на тялото си, а у трети, видения на буци се явяват и изчезват. Всичките тия умствени рисунки, поддържани дълго време, създават матрици или смущения, в които се натрупват елементите на болестта, чисто въображаема отначало. Понякога, например, разширеният стомах засега областта на сърцето и причинява така едно функционално смущение на този орган и болния се убеждава веднага, че има органическа болест на сърцето. Тази рисунка е родилка на болестта, която страхът му ще докара след известно време. Ако духът поддържа доста време някаква подобна рисунка, за болест или здраве, за бедност или благосъстояние, тази рисунка трябва да се материализира и ще се материализира. Ония от вас, които са следили опитите на Шарко, нямат нужда от други доказателства за действието на духа върху тялото.

Вторият разред болести са действителните (истинските) болести, които» се произвеждат първоначално от умствени причини, увеличени с незабавни физически причини и трябва да се лекуват чрез контролиране със способността на въображението. И по тоя случай нека добре да се разбере, че думите „лекуване“ и „изцеряване“ се употребяват алтернативно в текущия им смисъл, без специално прецизиране, каквото им придават известни модерни физици. Да изцериш една действителна болест. това значи, да възстановиш в нормално състояние функциите или тъканите на тялото. За да се постигне това, трептенията на афектираната част трябва да бъдат доведени до нормалната им степен. В случай на изместване, изкълчване или счупване на някоя кост, най-бързия начин да се получи облекчение е да се повика един вещ лекар, за да намести изместения или ранен орган. В случай на скъсване някой мускул или на кръвоносните съдове, помощта на лекаря трябва да бъде поискана незабавно. Това не значи, обаче, че духът не е способен да изцери някои от тия случаи или даже всичките, но факт известен е, че даже между сведущите хора, духът се неутрализира от постоянното му бездействие или от лошата му употреба. Умственото лечение трябва да замести физическите грижи, за да. се избегнат безполезно продължените страдания.

В случаите, когато трептенията на една част от тялото са понижени, или когато са влезли в него чужди вещества, има много методи, за да се възстанови здравето и хармонията на ефекти- раната част. Един от тях е стимулацията чрез физическо въздействие, според метода на остеопатите, а друг — чрез прилагане на електричеството. Между това, никой от тия методи не; засега духовната причина на болестта, и ако физическото разстройство бъде излекувано по единия от тия способи, неговото ново появяване е само въпрос на време. Електрическото течение съставлява част от синьото космическо течение и неговото разумно прилагане може да повиши трептенията на един болен орган и да ги постави пак в нормалното им състояние, но без помощта на духа, то само ще отдалечи ефектите, а никога няма да отстрани причините на болестта. Близко е онова време, когато двата велики лечебни агенти ще бъдат: електричеството — за материалистическата школа и духът за метафизическата школа.

(Следва краят).

Духовна опитност

Разни откровения от невидимия свят. Без да влизам в разглеждане на вечно спорния въпрос, понеже за мене той е разрешен отдавна в утвърдителен смисъл, както и за голямо число хора с опитност или вяра, ще си позволя тук да хроникирам някой от духовните прояви, с изложение на изявленията, съобщенията, амбициите и исканията им към своите близки и далечни, които прояви съм изследвал и проверил, а след това ще направя изложение на изявленията на ония духовни обитатели, които са се явявали при призоваване и условие за сношение, създадени по научно-експериментален начин.

I. Към средата на ноември 1908 г. вдовицата на Плевенския покоен гражданин Маринчо Арабов, ми се оплака, че от две години непрекъснато, всяка нощ, в дома й ставали необясними и чудновати явления; чуване стъпки от ходене на невидимо същество, което, при лягане за спане, ходело по тях, при чувствителна тежест, отваряне и затваряне на вратите вътрешни, дълговременно люлеене на нощвите за месене на хляб, които се допирали с ударите си до преградната стена на спалнята им стая, събаряне на керемиди от покрива върху главите им, при вечерно излизане от къщи, шум от търкаляне на голяма камъни пред прозорците, без да има такива и пр., а при това, някой от семейството виждали няколкократно, нощем, на двора черна сянка на човек, която изчезвала при отиване към нея. Въз основа на разбиранията си, казах й, че всичко това е работа на някой неспокоен дух, който има силно желание да им съобщи нещо, затова обещах, че при свободно време, ще отида у тях, да вляза в разбирателство с него. До 26/XI с. г. около две седмици, не намерих време да изпълня обещанието си. Нея сутрин, тя пак дойде, та ми описа трогателно страховитите демонстрации на невидимия им гостенин, от които джуките нейни и на домашните й, се изпопукали от страх и тревога, през нощта Обясни, че понеже възрастният И син направил известно „заклинание“ вечерта, за прогонването на тоя неизвестен „таласъм“, както го наричали те, последният в отговор па това, започнал да нанася на вратите на спалнята им такива силни удари, като с брадва или чук, щото те от ефекта на тия удари се стреснали всички и вдървили на местото си, до като престанали след известно време ударите. С плач ме замолиха да им услужа за отстранение на това „зло“, от което цялото семейство от 6 — 7 члена (синове, дъщери и снаха) се поболели от страх и безсъние. Обещах и вечерта отидох, придружен от един интелигентен приятел. В присъствието на около 15 техни сродници и съседи, събрани за целта, влязох в разбирателство с невидимия немирник и за такъв се манифестира духът на покойния стопанин на къщата, Маринчо Арабов, който декларира, че той ги тревожи от две години, за да ги застави да се устрои разбирателство помежду им, както това, за да им яви, че има живот зад гроба, а има и отговорност за нередовен живот; че той за своя нередовен живот бил в ада за 15 години ; и да им препоръча да живеят честно, защото начина, по който живеели, не бил „честен,“ та ако продължавали все тъй, щели да си влошат съдбата толкова, че никога да не излязат от ада. При това настоятелно иска от семейството си, да му устроят молитви, защото от смъртта му не се сетили да направят това. След достатъчни обяснения с него и с други духове на познати теч сродници и съграждани, които се явиха, аз обещах от името на семейството му, че волята му ще бъде изпълнена, но за доказателство, и той повече да не ги безпокои. И действително, от нея вечер всичко се прекратило и това семейство мирясало вече от дотогавашните безпокойства. Обаче, те неизпълнили желанието на покойния си съпруг и баща, вследствие на което той се възмутил отново и точно след два месеци—26/1.1909 г. започнал изново да ги тревожи още по-сериозно. Тогава се принудиха да му устроят панихида, след което настъпи пак мир, между двете страни. Обаче, въпреки толкова положен труд и енергия от тоя дух да вразуми семейството си, за „честно“ живеене, последното не взе акт от волята и откровенията му, защото големият му син подир няколко години почина, с доста голяма задгробна отговорност, а останалото му семейство, от жена, син, дъщеря и зет, сега са под отговорност пред светската власт и съд, за съучастие в убиването на две лица, в дома си, с користна цел.

II. Към 1909 година, почти тъждествени манифестации имаше в дома на покойния гражданин Сим. Пашунков. По задължение от семейството му, проверих чрез невидимите духовни приятели, кой се подвизава там и защо. Обясниха ми, че това било духът на същия покойник, който искал да се обясни със семейството си. По мое желание, доведоха ми го на обяснение, а той заяви, че искал да даде на наследниците си да разберат и почувстват неговото съществуване и присъствие и да им каже да живеят честно, защото за ненормалния живот имало отговорност в задгробния свят, чрез престояване в ада, временно или вечно. Той имал отговорност за 12 години, но син му, студент по правото, бил атеист и живеел съвършено без съзнание за отговорността, на която ще го изложи този му ненормален живот. Иска да му се съобщи всичко това, за да се успокои и да не ги тревожи повече. Предадох волята му по принадлежност, но изглежда, че не са взели акт от нея, защото още дълго време са били безпокоени от неговите тропания. Синът му скоро свърши образованието си, стана съдия и адвокат, живя на свободни начала и доста скоро замина за онзи свят, да си изплаща значителните прегрешения.

III. Към 1910 или 1911 г. есента, яви се при мене, по своя инициатива, един дух, който се назова дух на Цоно Иванов, от село Турски Тръстеник, Никополска околия, отдавна починал. Обясни ми, че на следната сутрин щял да дойде при мене син му Иван Цонев от с. с., да ме пита за участта на изгубения си син Тодор, безследно изчезнал преди една седмица. Обясни, ми че той бил умъртвен от мъж и жена, чрез удушване с въже, което се намирало още на врата му, и бил заразен в една яма, но понеже убийците разбрали, че Иван щял да дойде при мене за узнаване участта на убития си син, те през нея нощ щели да го изхвърлят в един трап (хендек), западне от селото, към бранището, та когато Иван се върне за село, щял да го намери (сина си) край селото. На зададените, му въпроси, той обясни, че убития Тодор бил подмамен при една жена. която задирял, та като отишъл на сееща, тя, с мъжа си заедно, му устроили капан и го удушили. Знаяло още едно лице за това убийство, но участие не било вземало. За убийците отказа да посочи кои са, защото това не се позволявало, по причини, които обясни и той, както и други духове, при желание за узнаван: на известни престъпници. И действително на другата сутрин дойде един старец, който се нарече Иван Цонев, разправи ми, че син му Тодор изчезнал безследно преди една седмица, като се връщал вечерта от кръчмата, без да стигне до дома си, та някои хора му препоръчали да се отнесе до мене, за узнаване участта на сина си. Разправих му, както и на каруцаря му, който дойде в тоя момент, че имам сведения за умъртвяването му, чрез удушване, като изказах увереност, че е възможно да го намерят изхвърлен край селото, когато си отидат. Интересуваха се за убийците кои са, но им обясних, че това не могат да знаят, понеже не е позволено да се откриват, земното правосъдие не се зачита при приложение на божественото. Старецът заплака и си отидоха, а като приближили до селото, полският пазач ги пресрещнал и отправил при една група хора, където бил изхвърлен умъртвения Тодор Иванов. Каруцарят прегледал трупа и намерил на врата му въже, увито два пъти, с което е бил задушен умъртвения. Престъплението остана неоткрито от светската власт до преди 2 години, когато третото по светено в убийството лице, дъщерята на убийците, го разкри за отплата на баща си, който не й предал обещаната на времето награда за мълчанието й. Сега са в затвора, осъдени по на 12 годишен затвор, вън от онзи, по- ужасен и отвратителен, който ги очаква в другия живот.

IV. Към края на 1909 г или 1910 г. бях в София и когато вечерта се приготовлявах за отпътуване, извика ме един млад човек, от името на соф. аптекар г. Милев, когото познавах като бивши съгражданин, по некаква важна работа. При отиване в аптеката, г. Милев ми разправи, че в дома на помощника му, който ме извика, ставали некакви приключения от невидимо, при наличността на които не можали да живеят в къщи. Една вечер отишли в друга къща, в далечен квартал, при приятел, за нощуване, но и там са станали същите явления, та се върнали в квартирата си, където се намерили в чудо от това, което ставало, а именно: след 9 – 10 часа вечер, почвало звъненето на електрическите звънци, с прекъсване, без да има кой да натиска бутона, защото къщата била вътре в .двора, а портата се заключвала. След това се правели силни удари по таблата на креватите им, по мебелите, вратите и пр. Викали полицията на помощ, но и пред нея ставало същото, без да могат да открият причините. Това продължавало повече от две седмици и като не му виждали края, по упътване от някого извикали ме, с молба да се разясни тази мистерия, ако разбирам и мога. Понеже не можах да отложа отпътуването си, проводих, та извикаха известния софийски книжар, Голов, когото замолих да направи потребното, а аз. отпътувах. След 2 — 3 седмици, като отидох пак в София по работа, информирах се по въпроса, както от пом. аптекаря Б., тъй и от Голова, които ми разправиха, че при завързаното сношение с невидимия тропач проявила се тъщата на Б., която съобщила, че тя ги безпокояла, за да предизвика това разбирателство, та да им съобщи страшната опасност, която грозяла дъщеря й вследствие намерението на задушевната им приятелка X. да умъртви дъщеря й, чрез отрова, каквато си приготвила и очаквала благоприятен случай да я използва незабелязано, с пъклената цел, да я замести като бъдеща съпруга на зетя й. Затова им препоръчала да прекъснат сношенията и приятелството си с г-ца X. мирно и безшумно, за да се избегне неминуемата опасност за живота на дъщеря й. За благодарност на това откровение, препоръчал им да дадат помощ. Това сторено, шумът от нея вечер престанал за всегда в къщата им.

V. В къщата на Симеон Личов oт Плевен, от началото на 1921 до средата на 1922 г. се тропа, ходи и правят разни нежелателни издевателства, от невидими причини, като леките и подвижни предмети се събаряли и разхвърляли от местото си, а крехките предмети се трошат от това разхвърляне По външни указания, поставяли тепсии, напълнени с брашно или пепел, загладени равно, за да видят, да ли ще се яви някакъв отпечатък Резултата всякога е бил, че тия съдове бивали надупчени като с пръсти от човешка ръка (във брашното). Като не могли да си обяснят тия явления, отнесоха се през април 1921 г. до мен за съвет и упътвания. От обясненията на известни невидими приятели, узнах, че първият съпруг на Личевата жена я ревнувал и не искал да им даде спокойствие за съвместен живот. Настоявах да го вразумят, за да не се занимава със суетни работи, но това било невъзможно, защото амбицията му била голяма и непреклонна. При една скорошна проверка по въпроса, каза ми се, че той се вразумил преди известно време и вече престанал да тревожи живущите във въпросната къща.

VI. През декември 1921 г. почина скоропостижно в къщата на лозето си край града Плевен, Лука Въжаров, бивши дългогодишен началник отделение в министерството на Народното Просвещение, а от около 15 години заселен. край град Плевен, на лозето си, при добра обстановка. Бяхме познати и в обикновени добри отношения. Първата вечер след смъртта му, преди и после вечеря, доста продължително съпругата ми и дъщеря ми заявяваха няколкократно, че от време на време чувствали, че им се поднасяла една силна миризма, специфична, като при мъртвец: от тамян, горене на восъчни свещи и пр. Не бях хремав тогава, та не подуших нищо нито можахме да си обясним на какво се дължи такава миризма у нас. На следния ден, когато съпругата ми отиде на погребението, почувствала там същата миризма каквато първата вечер у дома. Вечерта след погребението, някои познати духовни приятели предизвикаха разговор, при който ми обясниха, че довели на среща и обяснение новия си другар — духът на Лука Въжаров. Последният при разбирателството ми обясни, че бил смаян и учуден от новото си положение, в което се намерил сега, понеже го неочаквал, защото през живота си като човек не допускал и мисъл за съществуването на задгробен живот. Заяви още, че за да им обърне вниманието на съществуването и присъствието си, първата вечер той пренасял многократно от дома си у нас и поднасял на домашните ми почувстваната от тях миризма на тамян и пр.. През деня присъствал на погребението на тялото си, видел всичките си почитатели, които го придружили до гробищата, обиколил дом и приятели и сега се явил тука на представление, за да се обади, но участта си щял да узнае на следния — третия ден. Понеже живял на млади години много неограничено, при липса на знание за отговорност, затова неочаквал много лека участ. И действително, при няколко информации, които направих впоследствие, се разбра, че участта му е една от доста тежките, при която той за дълги години не ще има възможност да се отлъчва от местопребиванието си, нито да се разбира с нас и други.

Съобщава: Cm. Д. Коларов, (Плевен).

(Следва).

Нещастният край на голямата война за България е виден в деня на обявяване мобилизацията — 10/IХ 1915 год. Събудих се по обикновеному рано утринта, на 10 септември 1915 г., и преди да стана от леглото, в един миг видях, че към Александровската площад в София, по ул. Княз Борис и Знеполска, се движат откъм запад в стройни походни колони чужди войски от трите рода оръжие — пехота, артилерия и кавалерия. Войниците бяха от голям ръст със стоманен цвят на лицето и с дълги пики (маждраци) в ръце — кавалеристите. Българите не оказаха никакво съпротивление. Граждани почти не се виждаха по улиците. Тези войски след няколко време напълниха площада и след това се упътиха да влязат в двореца през западната врата. Точно в този миг видението изчезна. Цял разтреперан от това страшно, злокобно видение, постоях, потънал в тежки размишления, още малко в леглото, станах и разказах на жена си и децата за това видение. Те всички се замислиха загрижени за участта на България. Записах го и в дневника си.

Аз разбрах значението на това видение: че България ще претърпи поражение и неприятелски войски ще нахлуят в България, ако влезе във войната. За нещастие, същия ден — 10/IХ 1915 се оповести мобилизацията на българската войска.

Дълго мислих, — да явя ли на властта за видението или да се въздържа. Жена ми ме съветваше, да си мирувам, за да си не напакостя, защото ще ме обявят за луд и ще ме арестуват. Така и сторих.

Тъкмо след три години видението се сбъдна, както вече всички знаем. — Невидима мощна ръка действа над нас!

Съобщава: Стеф. Р-ев

(запасен подполковник — София).

Пророчески сънища. Вследствие на постигналите ме нещастия, аз почти оглушах, съсипах се материално и изгубих физически сили. Но всички тия нещастия, и много още други през последните 11 години, видех предварително на сън.

Синовете ми паднаха убити в боевете в Добруджа на 5 октомври и 30 ноември 1916 г.,но тяхната смърт аз я видех на сън през нощта на 6 срещу 7 август 1914 г., когато войната на запад беше пламнала.

Сънувах, че съм на платото, намиращо се на височината северно от гр. Варна, при село Голяма Франга и виждам пред себе си цяла Добруджа чак до Тр. Тулча, равна като на длан; по разни места из нея се водят боеве между наши и чужди войски. В нашите полкове участват и синовете ми: капитан Боян и подпоручик Асен (произведен от офицерски кандидат) Бончеви. Разбирах ги с писма на често, но, като престанах да ги разбирам готвех се да тръгна по полковете да питам за тях. Обаче, в това време се яви при мене полковник Недялков (видях добре лицето му и пагоните) — командира на бригада от 1-а Софийска дивизия, а по-сетне и началник на същата — и ми каза да не ходя да ги търся, защото Боян е убит далеч на С. И. от мястото, дето стоях, като ми посочи с ръка към това място, а Асен бил заклан с куршум в гърлото, тоже много далеч на С. 3. от мястото, дето стоях, След това сънят ми се свърши.

Като станах сутринта, бях много обезпокоен от този сън, записах го в едно тефтерче. С течение на времето съвсем забравих за него. През януари 1917 г. намерих си случайно това тефтерче и прочетох си съня и видех предсказанието му.

Ето и точното му изпълнение:

На 10 септем. 1915 г. се обявява мобилизация на армията. Син ми Боян от к-р на 2-и взводен участък от 15 по- гранична рота става к-р на 2 рота от 15-а погранична дружина и до 1 Септември 1916 г. стои на границата срещу румънците, а след обявяването на войната с последните взема участие с ротата си в ред. боеве; пръв освобождава гр. Мангалия и от 1 октомври взема участие в отбраната на позицията при с. Первели (С. 3. от гр. Мангалия), дето на 5-и с. м. бива убит, на 7-и донесен у дома и на 8-и погребан. Това село действително се пада на С. И. от местото, на което се видех в горния сън и на където ми посочи полковник Недялков.

Син ми Асен, при тая мобилизация, се връща от Германия и като войник свършва школата на запас, подпоручици в Скопие и като взводен к-р в 6-а р. 4-и Маршеви полк, дето по жребие попада (а там служеше и зет ми) след участието му в разни боеве из Добруджа, на 30 ноември, при отбиване руските атаки при с. Балтаджещи, бива пронизан в сърцето с куршум. Мястото, дето е убит, се пада действително на С. 3. от местото, дето видях в съня си полковник Недялков.

След боевете при с. Балтаджещи, капитана от 4-и Маршеви полк Недялков е бил командирован в София и при отбиването му във Варна пръв е съобщил на мои приятели за загубата на сина ми Асена и зетя ми Александра.

Ето как точно се изпълни този ми сън — сънувам 2 год. и 2 — 3 месеца преди изпълнението му, само че вместо полковник Недялков, за смъртта на Асена е казал капитан Недялков!

Съобщава: Ив. Бончев

(запасен полковник — Варна).

(Следва)

Манифестации на неудовлетворена любов Тук приложен, изпращам в редакцията на Всемирна Летопис препис от протокола за констатираните проявления на един дух. Оригиналът се намира сега у свещеника Димитър Момчилов, от гр. Кюстендил, чредник при църквата „Св. Вел. М. Мина“. Тоя оригинал е подписан от осем души наблюдатели, а именно: от тогавашните учители Дим. Момчилов и Никола Стоев, и двамата живи сега, от свещеник Велин Стоянов, кмета Здравко Момчилов, фелдшер Юрдан Костадинов, общ. писар Юрдан Марчев, търговеца Стоян Тасев и селянина Р. Груев. Явленията са се повтаряли през ноември 1899 год., начиная от 21 октомври с. Г. Според дадените ми сведения устно от свещ. Дим. Момчилов, очевидец, предполага се, че духът е бил на един младеж от с. Горна Ръжана, който изневерен от силно любимата си Звезда Ст. Джокева, от с. Топли Дол, омъжена за сина на Джокева, и неможейки да пренесе тъгата за тая загуба, един ден слиза при нея в къщата й и след някое време, като се разделят, той е умрял близо до къщата й, където го намерили сутринта.

Неговите действия са отмъстителни, той преследва само Звезда, кара я да плаче, разхвърля дрехите й и тя усеща голяма тежест на рамената си и според нейното казване, изнемогва при ходенето си.

Когато е била взета от селото Дол. Ръжана от окол. началник,за да бъде поставена под наблюдение на лекаря в с. Босилеград, по пътя, не можейки да ходи от голяма тежест на рамената си, принудила се да я качат на един кон, настигнат по пътя с водача си, който бил от друго село. За щастие на Звезда, безпокойствието й се прекратило от това време, когато пътувала. и духът се пренесъл в дома на стопанина на тоя кон — т. е. в друго село, където продължавал да прави пакости, но какво е станало по- после, не се знае, защото нямало кой да събира сведения за него.

гр. Кюстендил. 4 юли 1923.

Геор. Д. Свраков.

(Съдържанието на протокола ще поместим в следнята книжка).

РАЗНИ ВЕСТИ

Опожаряването на Гьотеанум. В книжка IV от год. I и в книжка IV от год II на Всемирна Летопис поместихме подробно изложение на идеите и дейността на германския учен, мистик и окултист, Д-р Рудолф Щайнер с неговия портрет и снимка на окултния университет „Гьотеанум,“ наречен така в чест на великия германски поет и окултист, Гьоте. Както съобщава французкото списание по езотеризма Le Voile d'Isis (№ 38, февруари 1923 г.), великолепната сграда на тоя университет е изгоряла през нощта на 31 декември 1922 г. Тя бе построена от фонда, събран от Щайнера, и служеше за храм и университет на антропософите.

В нея ставаха конференциите и посвещенията. Тя е струвала около 7 милиона марки (курс 1914 год.). Както съобщава и нашият сътрудник, Б. Боев, в статията си в тази книжка, в тая постройка символизмът е бил застъпен до висша степен. Строителите му са използвали дървеният материал от всички части на света. Грамадните стълбове, които поддържали сводовете, са били от по 30 различни дървета, от най-редки есенции и от разновидни смоли — превъзходно гориво в случай на пожар. В неделя вечерта, г. Рудолф Щайнер е държал една беседа и, половин час след като публиката изпразнила залата, огънят избухнал в „бялата стая“, без видима причина. Щайнер вярвал, че злата умисъл не е чужда на пожара: преди това, той е получил много заплашителни писма, а и духовенството се държало твърде враждебно към „Гьотеанум.“ Но Щайнер възнамерявал да съгради отново зданието, тоя път само от камък и по-нов, опростен план. В следващата книжка ще поместим фотографски снимки от вътрешността на изгорелия пръв окултен университет.

Едно проявление чрез изображение. Английският вестник Daily Express съобщава един любопитен факт, който е възбудил голямо вълнение в Англия. Неотдавна се поминал в гр. Оксфорд главният ръководител (декан) на службата в тамошната католишка църква, д-р Дайдъл. Преди няколко дни, обаче, с учудване забелязали, че върху една от стените на същата църква — последната била специално посветена на паметта на умрелия каноник — се появила една рисунка, която представлявала точния образ на Дайдъл. Приликата с оригиналния му портрет, снет наскоро преди смъртта му, била поразителна. Никаква човешка ръка не се била допрела до това място на стената, за да нарисува въпросното изображение. Разни мнения са се изказали по тоя случай, разпитани са били мнозина учени и духовни лица, но всички са дошли до заключението, че рисунката има свръх нормален или свръхестествен произход: тя наистина представлявала лика на починалия и била начертана на стената по тайнствен (окултен) начин. Интересно е и мнението, че тя се считала за „отразена мисъл“ на някой медиумнически субект, който познавал Дайдъла приживе и е присъствал на църковните му служби. И директорът на окултното списание Тhe Light (Светлина) е обяснил в поменатия английски вестник, че това е манифестация на духове. А ние твърдим, че в случая няма нищо чудно или свръхестествено, защото истината е, че духът на покойния свещенослужители за да докаже на богомолците и приятелите си съществуването на задгробния живот, се е проявил чрез един автопортрет, който, както съобщава Daily Express, не се показал върху стената отведнъж, а постепенно, точка по точка. Същият вестник е дал едновременно фотографската снимка на Дайдъла и появилата се рисунка, за да се види приликата им.

Ръката на Сара Бернар,

неотдавна починала френска артистка.

Знаците на способностите и живота й ясно личат.

Идеалите на българските свещеници. През последните дни на месец юли т. г. се състоя в столицата свещеническият събор. Като характеристика на духовните идеали, които въодушевяват и ръководят българските свещеници в тяхната дейност, с нищожни изключения предаваме тук само 5 от точките на резолюциите на събора им:

1) Да се дават пенсии на свещениците, както се дават такива на другите държавни служители;

2) Да не се отделя църквата от държавата, защото ползата (?) от тяхното лоялно сътрудничество (?!) е много по-голяма, отколкото от отделянето им;

3) Да се одобри от Нар. Събрание изработения от църковно-народния (?!) събор Екзархийски устав;

4) Свещеникът може да бъде член на политическите партии,

5) Свещениците могат да встъпват във втори брак (вж. в. Сговор, бр. 31).

След като са взели тия и други резолюции, свещениците, на чело с председателя на събора им, някойси епископ, отишли в зданието на Соф. Духовна Семинария, една част от което е заета от агрономическия факултет, и изпели дружно, по адрес на професорите и правителството, военният марш „Съюзници-разбойници“,а след него „Шуми-Марица“ (вж.в. Пряпорец, бр. 168).

Всичките тия дела са, види се, напълно съобразни с учението на Спасителя Христа и той служеше на Бога срещу пенсия и заплата от римския Кесар; и той използваше „лоялното“ си сътрудничество с държавната власт; и той съчиняваше устави и работеше по техните реакционни наредби; и той беше вулгарен партизанин и политикан; и той се женеше по няколко пъти, и пееше войнствени и злобни песни ! O'sancta simplicitas!

Един будист в София. На 3 авг. т. г., в 6 часа след пладне в големия салон на военното събрание в столицата държа сказка будистът от остров Цейлон, г. Джина Раджа-Даса, който се отби тук, идеш от конгреса на теософите в Виена и на път за отечеството си. Човек на около 50—55 год. възраст, къс ръст, стригана коса, тъмно-мургаво лице, бръснат и облечен в дълга бяла дреха със златосърмени предници и кадифено калпаче на главата. Лицевият му ъгъл от трета степен, нос закръглен, уста несъразмерно големи. Носи очила. Преди сказката се изпълни дует на цигулки с акомпанимент на пиано — светска мелодия. Темата на сказката му бе: Теософията като наука.

Преди да влезе в темата си, ораторът съобщи, че Теософското Общество било разпространено до сега в 37 държави и ще се разпространи навсякъде. „Теософията е наука, както всичките науки. Истините, които ще ви кажа сега, са една малка част от ония, които трябва да знаете. Останалото може да прочетете в литературата по предмета“. След туй той изказа положението, че светът не се състои само в това, което узнаваме с нашите пет чувства. А онова, което не виждаме, не можем да отричаме a priori, като несъществуващо, както рибата, която плува във водата и вижда само подводната част на кораба, не може да отрича онова, което знаем, а именно, другата част на кораба, в която има хора, машини, стоки и пр. Всичко е проникнато от една „сила“, от едно „лице“, от един „величествен ум“, които управлява света. Това е всемирното съзнание. Всичко се трансформира, минава от една форма в друга. Това е превъплътяването (прераждането). Целта на всяко живо същество, даже и на минерала, е да достигне съвършенство, както е казал Христос: „бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш на небеса“. В пътя на това съвършенство, следов. ние можем да се „обожествим“, да достигнем величие, красота и сила. Когато обичаме някого, ние обичаме Бога в него. Бог не се намира в църквата, а в ближния, който стои там до тебе. Това, което ви говоря сега, не е формата, която виждате и която един ден ще се разруши, а азът, който живее в мен. Външният живот на изпълнение разни длъжности и извършване различни работи не е истинският, а вътрешният, животът на мислите и чувствата. Чрез този живот се добиват опитностите в разните съществувания, а чрез тях човекът се усъвършенства. Чрез запознаването си с тия истини човекът може да добие сила, но трябва да се знаят и законите на природата“.

В заключение, сказчикът изложи трите принципи: 1) животът прониква всичко, 2) той прониква и човека и 3) човекът се развива, за да се усъвършенства. Направихме тия цитати, доколкото можахме да запомним изказаните мисли. Ораторът имаше силна дикция и ясно произношение на английски. Преводът бе по смисъл и кратък. Обаче, говорителят избра време за сказката си залез-слънце и при празднолуние. И жестовете му издаваха слабо знание и владение на окултните закони и сили. Нашето убеждение е, че г. Джина Раджа-Даса още не е встъпил в пътя на ученичеството. Той е женен и госпожата му, която го придружава, държа на 4 август т. г., пак в 6 часа сл. пладне, сказка върху женското движение в Индия. В всеки случай, тия индуски деятели работят усърдно в полето на теософията, макар и с елементарни знания.