10. Спомени за Учителя Дънов, записани от

Атанас Душков, разказани от баща му Гаврил Душков

Искам да разкажа тук за Петьр Дънов. Да разкажа онова, което съм запаметил от моя баща Гаврил Душков, народен учител, баща на 6 деца, почи­нал на 95-годишна възраст през 1963 г. в София.

Баща ми е роден в Копривщица - люлка на легендарното Априлско въс­тание, столица на десетдневната република на Бенковски и Каблешков, тра­гично удавена в реки от кръв и пожарища. Син на многочелядно семейство, на поборника Душко Бойдашек, търгувал като гурбетчия в Русия и Анадола.

Помагал баща ми на дядо Душко в Тулча и Одеса, но като поотрасъл, решили да продължи учението си в България. Къде да учи и какво? И старият поборник, участник в Априлското въстание, решава: синът му трябва да стане учен човек, да придобие мъдрост и знания, да учи простите на книга. И го за­писва ученик в Педагогическото училище в Свищов, което завършва в Кюстен­дил при директор стария революционер и другар на Каравелов и Ботев, Стоян Заимов.

Тук Гаврил Душков се среща с Петър Дънов, опознават се отблизо, ста­ват другари. Онова, което баща ми е разказвал при различни случаи, аз ще се постарая да го сумирам накратко:

- Дънов беше по-голям от мене - обясняваше баща ми - с една-две годи­ни. Беше в по-горен клас: аз - в четвърти, а той - в шести. Имахме възможност да живеем заедно, да се срещаме и беседваме. Това ставаше често на двора, в коридорите, а понякога и на срещи и събрания, каквито организирахме ние, учениците. Имахме различни дружества - туристическо, въздържател но, географско-археологическо, по история и медицина и други подобни. По-късно ня­кои организираха есперантско и стенографски. Срещахме се ние там и често на тия събрания се развиваха оживени разисквания. Обикновено тия разис­квания и дискусии ставаха подир съответни реферати, изнасяни от наши учи­тели или по-ученолюбиви и знающи наши другари.

Измежду тия, които изнасяха подобни реферати, беше и Петър Дънов. Той беше убеден трезвеник и разпален пропагандатор против пиенето и тютю­нопушенето. И той не само на приказки, а на дело - проповядваше, агитираше, убеждаваше. С примери и доводи. Избягваше да яде месо, бе вегетарианец. Месоядците превръщат стомасите [си] в гробища на трупове.

Никога няма да забравя споровете му с духовници. Обикновено той не пропускаше в празничен ден различните религиозни беседи, които се изнася­ха в черкви и евангелски салони. Ние изучавахме английски език и често при нас дохождаха различни английски мисионери, канеха ни на техните беседи. Аз обичах да посещавам евангелската църква - харесваше ми това, че те са изхвърлили иконите, не целуват рисувани светии и Богородици, а пееха и пас­торът, и присъствуващите. На такива събрания дохождаше и П. Дънов. И си спомням как той задаваше въпроси, как спореше. Спореше с наши свещеници и владици, които изобличаваше със своята ясна и здрава мисъл, с много дово­ди и цитати.

Но особено впечатление правеха неговите спорове с английските миси­онери и то на чист английски език. Как не се мъчеха да го пречупят, да го спе­челят, но той не склони. Предлагаха му стипендии, като видимо даровит човек, но той все отказваше. И спореше с тях. Но споровете му не бяха караница, а обмислени, логични, дълбоко философски, според всички правила на ритори­ката, която ние изучавахме като предмет в училището.

Това беше Петър Дънов. Спомням си го както сега - продължаваше баща ми. - Среден ръст, с буйни тъмни коси, проницателни очи и високо чело. Лице­то му беше чисто и дори прозрачно като на девойка. Беше скромен и тих. Но когато започваха разискванията, той се оживяваше, вземаше пръв думата и говореше, говореше. Личеше си още от пръв поглед, че насреща ни имаме един действително надраснал годините си млад човек, пълен със знания, омъдрял преди време, високо интелигентен и начетен. Учителите го наричаха „енцикло­педия", а за нас той беше истински мъдрец. Беше изчел всички книги в училищ­ната библиотека и Свищовското читалище, което има славата на първото чита­лище в България.

Често ние в разговор се питахме един други кой какво чете, какво го интересува. Оказа се, че Петър Дънов чете всичко, интересува се от различни клонове на науката. Той владееше руски и английски, френски и немски, като своя матерен език. Когато го питахме как и откъде, той се усмихваше: „Сам ги изучавам." А кога? „Вечерите за какво са?" - отговаряше той. Сега не е прието, но тогава ние носехме малки пухкави брадички, каквато украсяваше и лицето на Дънов. Той носеше и дълги коси.

Любопитно ни беше да узнаем как разпределя времето си. Оказа се и тук, че той използува цялото си свободно време извън училище изключително в четене. Четеше в училище, четеше в читалището, в библиотеката, у дома, до­ри по улицата и планината, когато отиваше на излети. Интересуваше го худо­жествена литература, наши и чужди класици, съвременни писатели, филосо­фия и медицина, право и археология, история и география, дори метеорология и математика. И знаеше извънредно много, разясняваше ни, когато ставаше дума или поставяхме въпроси. Дори учителите го слушаха с отворени уста, възхищаваха се от неговите знания, сочеха го за пример. А Петър Дънов наис­тина беше образец във всяко отношение. Високо нравствен и етичен.

Много ни беше интересно, когато разбрахме, че той изучава санскрит- ски език и различните философски течения. За първи път от него ние научихме за съществуването на индийските йоги и чухме подробности за тяхното тай­нствено учение. Познаваше всички религиозни учения и живота на техните съз­датели - Христос, Буда, Конфуций, различните ордени и секти; имаше опреде­лено становище за всяка една поотделно (доколкото зная следвал бе и семи­нария), одобряваше или критикуваше. Говореше за Кант и за Галилей, за Сократ и Платон, за Кропоткин и Плеханов, за Маркс и Енгелс. Познаваше Белински и Добролюбов, Бакунин и Херцен. И ние се удивлявахме как е възможно да се поберат толкова знания в главата на един ученик от VI, VII клас!

Но Петър Дънов говореше много и за нашите богомили. Богомилското учение, за което той казваше, че е най-съвършеното учение за времето и има­ло привърженици далече зад Родината, той познаваше в тънкости. Очевидно тия познания той черпеше не от оскъдната наша литература, а по чужди източ­ници.

Често ние посещавахме театралните представления на гостуващи в Сви­щов театри. Той беше един от първите измежду ония, които проявяваха инте­рес към театралното изкуство, имаше установено мнение за отделни пиеси и автори, сам участвуваше в театралните представления, които организираше нашето училище, и играеше централни роли. Обичаше музиката. Владееше ня­колко инструмента и особено много цигулката. Като бъдещи учители-педагози, това беше задължително за всички; Петър Дънов обаче я владееше до виртуозност и участвуваше в почти всички наши забави и вечеринки със самостоятел­но изпълнение. Ние му предвиждахме бъдеще на безспорен цигулар.

По-късно, когато животът ни раздели, аз завърших в Кюстендил и станах учител, а той - някъде в чужбина завършил няколко факултета - станал доктор по право, завършил медицина, получил различни звания и титли. И интересно е, че той държеше извънредно много на народната медицина още от ученичес­ки години, продължи и подир завръщането си в България. Дали е практикувал или не - това не мога да зная.

През цялото си съществувание обаче той лекуваше безплатно, изнасяше сказки и беседи, пишеше статии и книги. По-късно той привлече хиляди свои съмишленици, защото неговото учение, очевидно, допадна на хиляди, които го обичаха и следваха - навярно е било земно и близко до живота и хората, отго­варящо на чаянията на народа.

Дали той е имал право или не - не съм философ и не познавам религиоз­ните учения отблизо, но че неговото учение е продиктувано от любов към чове­ка и хората, в което взема превес природосъобразният живот (по-близо до природата), за това говорят неговите последователи. У Петьр Дънов нямаше демагогия, нямаше притворство, нито опиума на религиозните заблуди, присъ­щи на разновидните секти, и може би това даваше сила на неговото слово и на делото му.

Не е излишно да подчертая, че Петър Дънов беше и прекрасен събесед­ник, умееше да поддържа разговор, духовит и находчив. Той беше не само по­лиглот, но и отличен филолог. Възхищаваше се от нашето героично минало и говореше с възхищение за нашите възрожденци, за Кирил и Методия и Паисия, за Ботев и Левски, за нашия прекрасен български език, който той намира­ше не само за жизнен, издържал през вековете на всички гонения, но и за език, създаден за поезия. Дънов сам обичаше поезията.

Такъв остана в съзнанието ми Петър Дънов още от юношески години, такъв се е запечатал образът му в моята памет - чист като водите на рилските езера, честен до безумие, състрадателен и човечен, любознателен и добряк по сърце, изключително работоспособен, много умен и мъдър, всестранно даровит, обладаващ една изключителна култура, която поразява.

През годините, когато Дънов живееше на ул. „Опълченска", зная, че той е имал добри съседски отношения с Георги Димитров, с неговите родители и роднини. Някои от близките му са го посещавали, живеели са задружно. За това говорят и сандъците с кореспонденция, които са лежали на тавана на къщата им, намерени отпосле в наше време. Георги Димитров се отнасял с уважение към Петър Дънов. Дънов също го ценеше.