НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

2.1.52. На Еди гьол. 10 август 1932 г., [Рила]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.) ТОМ 26
Алтернативен линк

2.1.52. На Еди гьол. 10 август 1932 г., [Рила]


Заедно с багажа си, понесох тежък вързоп с университетски коли. Ще чета, мисля си, там на Рила ще чета. Ще седна между клековете, и там, ще чета за изпит, че пушек ще се вдига. Пушек се вдига, наистина, но от огнището, а не от моето четене. Дойде ни първата чужденка - от Литва; та нея ли да гледаме, как често си затваря очите в дълбоко размишление, как не взема участие във физическата работа. Рила ли да гледаме, или строежа, големият строеж на хижата-кухня. В този строеж взимаме участие всички - и възрастни, и деца. Че за дебелите стени не само едри камъни трябват, но и дребни. Като се наредят големите камъни, помежду туряме и дребни; не замазваме с цимент и вар. Само така да съвпаднат уломъците, че сами себе си да вардят от сриване. Всички ставаме юнаци над юнаците; всеки се стреми да бъде юнак над юнаците - повече камъни да донесе, по-големи и по-големи...

Не четох колите, нито дори надникнах в тях - време нямаше, но от това носене на камъни, научих едно незаменимо, ценно педагогическо правило: децата обичат да подражават. Те са готови и на подвизи. Ако, ние големите, почнем да опустошаваме, те ще ни надминат; ако почнем да градим, те ще вземат живо участие и пряко силите си даже. Милите, милите скъпи деца! Колко много помощ ни оказаха! Тези камъни що бяха наблизо, те пренесоха заедно с милите си майки и татковци, но взеха да мъкнат и отдалече... Запъхтени, със зачервени, потни личица, те носят скалния уломък и слагат на купа. А големите пък, не питай - при титулуваните работници: Димитър, Драганчо, Боянчо, Гради, Пеньо, Борис, два чифта Георгиовци - математици, брат Върбан от Орхание, двамата Мирчовци, лекари, прависти (Д-р Гарванов, Д-р Паскалев), адвокати и др. Дойдоха и милионери - онези с меките длани, що умеят само пари да броят, но до сръчност дойде ли, няма ги никакви. Но примерът е нещо заразяващо. Па и от децата срам да те хване. Само онази литовката все мисли и все мисли, и не й омръзва да мижи. Не мижи само когато се храни.

Дежурните чистят зарзават - два казана ще пълнят. Много свят надойде, много ядене трябва да се сготви. А братята опъват канапи, забиват колчета и почват да копаят основите. Когато 10 души държат търнокопи, основата бърже се очертава. Други с лопати изхвърлят пръстта. После почва строежа. Очертава се на зида пълна метрова ширина. Тук се проявяват най-юнаците; Пеньо и Борис са първи.

Учителят е тук. Наблюдава как строят. Единият край е издигнат вече на цял метър. Работниците се гледат самодоволни - потни, зачервени, ухилени.

Учителят се приближава. Хваща един голям камък от зида и го разклаща - строежът се срива. Ами сега? Учителят се намесва чак сега. И Той нарежда камъните, същите камъни, но тъй, че издатината на един камък да легне върху вдлъбнатината на другия. Преди да постави камъка, Той го оглежда цял. Обръща го, опипва го от всички страни, и после го поставя. Не, не го оставя на мира, разклаща го, и ако камъкът е легнал добре и не се движи, чак тогава ще се дири друг, който ще го покрие. Всички следват примера Му: държат правилото - ръбовете да се наместят върху вдлъбнатините. Учителят обикаля, наблюдава, разклаща изграденото и безспир взима участие по цялата кръгла стена. Не Му омръзва, не се уморява. Тихо обикаля и безмълвно подпомага.

Така днес, така утре, други ден, докато се вдигна цялата стена -широка, здрава, непоклатима. Дежурните всеки ден се сменят с нови братя и сестри, но казаните винаги се пълнят с прясна, вкусна храна.

Ами покрив на кухнята? Намери се кой да ни каже, че доле, доле под първото езеро, дясно в гората, има стара горяла гора. Там се отправят нашите отбор юнаци с брадви в ръце. Подир някой ден, ето ги, заидваха двама по двама - единият нарамил гола дялана суха греда, а другият - крепи другия й край, възлизат насам. Сега почва градежа на покрива. Един на друг си казват братята кое и как, и ето с помощта и ръководството на Учителя, и покривът стана. А греди все идват, хубави, гладки, читави - сухи. Мирчо Джамджиев, Георги Радев, математикът - деликатни, слабички такива, нарамили двамата такава една дълга греда, и носят ли, носят. Брат Върбан кермиджията от Орхание, сам носи греда, изпъчен, прав, бодър. За Пеньо Ганев и не питай, за Борис и Николай не питай, за „Цеко от далеко” не питай. Сякаш играчка им е това.

Сега остават керемидите. Не, това не може; трябва да се поръчат чак от града, а това усложнява работата. Плочи! - извика някой. Спускаме се да дирим, но ето идва някой запотен брат и казва, че около „Сърцето” има колкото искаш. Нареждаме се като жерави и право там. А то далече, далече, но що е труд и мъка, щом с нас е Учителя. Той напред, а ний по Него, с Него. Минаваме „Бал-дер-дару”, „Близнака”, „Махабур” (Бъбрека) и ето ни до „Сърцето”. Плочи, плочи, плочи. Малки и големи - има и за деца, има и за гиганти. А има и като за наша милост - средна работа. Кой с торба, кой с въженце, кой на гръб - почваме да слизаме. Ех, сега ще я покрием нашата хижа-кухня, и вътре на завет дежурните ще чистят и готвят зарзавата, а отвън, нека си вали, ако иска... След лъкатушения, почивки - наближаваме Елбур. Учителят носи големичка плоча. Нито се е навел, нито пъшка като нас. Ходи изправен - бодър.

Няколко души горе - поемат плочите, други някои ги избират, подават. Полека, лека, наредените и здраво заковани греди, остават вътре. А отвън - постройката вече цяла е покрита. Става уютно - подпират се камъни, нареждат се чайници върху запаления огън. За много години, да ни е честита! С дребния камънак набиваме площадката отпред, а от по-едрите камъни и плочи се издига площадка за съдове. Няма прозорец. Няма врата. Цялата предна част е отворена - гледа към изток. Казаните за готвене се внасят вътре. Определя им се огнището, где ще бъдат поставени.

Когато играем гимнастика на Елбур, един огромен камък ни принуждава да правим голяма извивка покрай него. Не, това не бива да става. Камъкът трябва да се отмести. Та той е цяла скала! Но Учителят е тука; Той гледа скалата, стои и все гледа към нея. Нашите юнаци я обикалят, копаят с кирки. Правят широк ров около й. Намериха й корена, забождат лостове, измерват силите си. Отново копане, отново разширяване на рова. Пак лостове и греди, сурови, дебели греди, да се запази и сантиметъра, един път спечелен от лоста.

Но скалата се не вдава. Не й се напуща старото гнездо от хиляди години. Не ще и да знае от нищо. Но Борис, Цеко, Пеньо Ганев, Гради, Томалевски пухтят, ухкат, ахкат, завират желязото под камъка, не спират. Тук важи поговорката: „Сговорна дружина планина повдига.” А ние не повдигнахме камъка, но длан по длан го търколихме недалече от огнището. Горката. Горката скала! Отгоре й зазиждаме голям кварцов къс. Там по компаса на Учителя вдълбаваме „север - юг”. Около скалата нареждаме камъни за сядане. Така се образува Охлюв от седалища, където можем да сядаме когато се храним.

Прекрасни са Рилските беседи. Те не са същите, говорени в низината. Тука е друго кърмилото на нашите мисли, чувства и постъпки. Другояче говори чистият въздух, малките птички, белите облачета, бодливият клек и смрика. Звездите другояче говорят. Тук университетските коли не вървят. О, никак! Педагогията на Кацаров не върви. История на философията не върви, също и история на българското образование. Природата няма нищо общо с тия работи.

Събираме се по палатките (и то при дъждовно време) и си разказваме разни смешни и тъжни преживелици. Тук и тъжното става смешно. Няма тъга под този звезден покрив, под тази усмихната луна, що все се оглежда в езерото.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ