Сядам да запиша видяното и чутото от Рилската екскурзия. Но, Боже мой, дали ще мога? Може ли да се опише земния рай? Не, не, това не е по силите ми.
Цели шест дена из недрата на Рила. Цели шест дивни, щастливи дни! О, да биха се продължили вечно те! Да бих могла да задържа в гърдите оная божествена омая от свежите прелести на планината. Да бих могла, но уви!
Рано на 9 юлий натоварени на няколко омнибуси потегляме за Мусалла. През целия път пеем и неизказано се радваме от бягащите природни красоти, които се сменяват всеки миг. Тръгваме в тъмно. Пълни сме с такъв възторг, като че ли не за Мусала, а направо за небето сме поели. Постепенно се развиделява. Оглеждаме се един друг със смях; всички сме се облекли като за Северния полюс. Парен каша духа. Нахлюпили сме калпаци чак до ушите. Не липсват и дълги бели кожухчета, и дори зимни палта... Обувките ни тоз път почти без изключение са изрядни. Нови, импрегнирани и подковани. Отгоре на всичко, никому не липсва и чепат бастун. Раниците са тъй натъпкани с храна и бельо, че всички приличаме на едногърби камили. Натъпкани по-често с малко сиренце, чушчици, домати.
Слизаме направо в Чам Кория. Тук стана пазарлъка с конярите, да занесат по-тежкия багаж към хижата. На Чамкорийския мегдан се натрупват грамада раници, сякаш сме военнопленници, които сдаваме мунициите си. Обикалят ни с любопитство префинени дами и господа.
- Младите, да, - чурулика една елегантна дама, но що търсят с тях баби и деца!
И наистина, като бели знамена между нас се разхождат 70-80 годишни старци и весело припкат край тях и 6-7 годишни деца.
Имаме случай да разгледаме и ний на свой ред летните жилци на Чам Кория. Дамите облечени в изрязани околошийници и къси ръкави, не даваха с нищо да се забележи, че ги е парнало Рилското слънце. Обаче, във фините си ръчички държеха тънки бастунчета, които кокетно премятат с красиви движения. Насмешлива усмивка не слиза обаче от устните им.
Конярите ни предлагат баснословни цени. Това ни кара да наметнем отново раниците и да не им обръщаме внимание. Тогава те се съгласиха и на едната пета, която изпърво им предложихме.
Времето се мръщи. Небето гъмжи от буреносни облаци. Чуват се даже далечни гръмотевици. Значи, потегляме при топовни салюти. - На добър час!
Не заваля, обаче мъглата ни запрегръща още от Царска Бистрица. Въпреки мъглата ние виждаме из каква прелест пътуваме. Пъхва ни божественото благоухание на боровата гора. Запяха, заечаха в ушите ни потоци, реки и водопади. Пътуваме под арка от сплели клони кичести борове и елхи. По ливадите ливнали безброй чудни цветя, не се опитвам да назовавам, защото не познавам почти нито едно. Из Витошките поля и усои няма такива цветя. О, да, те са само райски цветя и виреят само тука в рая - в Рилския рай. Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там.
И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.
Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.
Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни.
Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет. Под наклона й в дъждовни дни, туристите кладат огън и се крият на завет. Той е самотен и уединен всред тая гориста местност. Върху лоба му времето е написало много слова, навярно цялата му история, но ще ги прочете само истински ученият, а ние само ще се дивим на чудното му тайнствено присъствие.
Чудни са тия борове и ели! Приличат на свещени дървета. Как са извисени и свършват с клони, прилични на изправени за молитва ръце. Малка птичка кацнала из тях, пее нещо тихо и нежно. Тука е малката лястовичка. Силен планински поток. Той е бистър, буен, чист, като небесната роса. На морав прах се разбива той, падайки върху камъните.
Стъпили на мостчето, надвиснали над бистрите пенливи струи, ние му се любуваме. Дълъг път ни чака по пътеки, стръмни възвишения и клекове, дордето нозете ни не стъпват по меката висока трева, която от все сърце сякаш те зове за почивка.
Слънчев ден. Небето се прояснява. Пристигаме на Мусаленската хижа. Тук ни чака гъста мъгла, която веднага ни накара да облечем топли дрехи. Но нашият стан не прекрачи прага на хижата, а се разположи над нея, между двете езера. Лумнаха огньове. Макар и добре облечени, почнахме вече да зъзнем. Всепроникваща влага ни принуждава да смъкнем наушници на калпаците си, да закопчеем добре палтата си и намъкнем дебели ръкавици.
Но, невидими добродетелни ръце са насекли голям куп дърва (Борис, Цеко) - сухи коренища и клонак, така че сигурно сме запазени от помръзване. Някой запява. Друг му приглася. След малко целия гъст кордон край огнището вече ечи от песни. Върху лицата ни, всред вечерния мрак огнените езици хвърлят красиво отражение. Рой искри пращят и весело се пилеят без да ги е грижа, че ще жилнат някого.
Учителят. Лицето му грее в блага дълбока размисъл. Той пее с нас и леко тактува с ногата си. Мъглите се пръсват от песните ни, сякаш се плашат от тях. Тук там, през облаците се мярва по някое златно късче от небето. Тука сме в царството на Мусалла. Грандиозният му лоб се издига към облаците. Отвред ни обграждат тайнствени планински великани. Над езерата лежи непроницаема мъгла - сякаш това е омагьосан свят, където залутаният пътник би изчезнал мигновено.
Полека, лека глъчката утихва. Уморените пътници кой как намери лягат край огнището. Гръб до гръб дремем или спим, унесени от благодатния планински въздух. Не липсваше зъзнене. Но ето утрото, мъгливо и студено. Цели сме сковани. Но Учителят ни извежда за молитва, после върху разкошната поляна над първото езеро правим гимнастически упражнения. Кожухчетата се заизхвърляха. Студът си отиде, веселостта и подвижността отново се върнаха при нас. Ръце, нозе, всичко е в движение. Дишането става в дълбоко темпо. Затоплихме се. Околните пейзажи почваха да разкриват пред нас своята прелест.
Врялата вода за чай ни чака. Топлата закуска съвършено възвърна у нас доброто разположение. Мъглата ту припадане, ту побегне от нас.
Към Мусалла. Занизваме се по тясната пътека. Изминахме първите стръмнини, ей ни по равния път нагоре, строен при Фердинанда. Стъпваме по гладки камъни, като по стълба. Понякога се отбиваме отстрани, за да погазим по дълбокия сняг. Колко е студен!
Оставям да ме отминат. Бавя се сама и се любувам. Отдясно грамадно езеро бразди бистрите си води. Мъглите като феи танцуват върху него. Като че ли, чрез мъглите то диша. Като страхотни змейове из скалите изкачат гигантски мъгли - чудовища, сякаш се гонят. Сякаш ни посочват красотата на своите скривалища, подобни първобитни дворци на прастаро исполинско племе, живяло тука преди човека. Какво ли се крие из тия пещерни недра? Какви ли омагьосани царкини и принцове чакат своето освобождение, за да слязат и помогнат на спящото човечество?
Като на столче сядам върху един камък и се любувам. Цялата околност е приказно снежно бяла. Пътниците приличат на тайнствени поклонници тръгнали да видят рядко чудо, или да намерят щастливото разковниче.
Леденото око. Действително то цялото е обковано в лед. Тук-таме той се е пропукал вече, а негде вече е откъснат от ледената маса, открива край себе си сапфирната вода.
Юлий е. И тук слънчевото око със своя лъчист резец е набраздило ледената му покривка. Учителят го нарича: Божието Око. В средата то е досущ разтопено. Мрачното небе се оглежда в него и го прави тъмно и навъсено. Снегът го очертава от околната среда и поднася на окото възхитителна гледка. Тия са Маришките езера. Тия и още други се събират и дават началото си на нашата поетична река. Това е една от артериите на България. Ето где се заражда тя.
Какви шеметни височини! Едно малко колебание на ногата и право в пропастта!
На връх Мусалла! Еква гърмовна песен: „Един си ти, мой Мусалла!” Свещен трепет изпълва гърдите. Ние сме сега най-високо в България, не, най-високо в целия Балкански полуостров. Долу Олимп със своите богове и богини. Тук, до облаците, гдето се бият ураганите, где първата слънчева целувка докосва тия праисторически великани. Сядам върху камъните. Слънцето най-после се застоява над нас. Учителят ни говори. Той говори за Служенето, за слугуването - най-важната задача на съвършената личност.
Мъгли. Закриват очертанията на приказния Пирин и Рилската пустиня. Лягаме върху камъните и цели 2 часа дремем върху тях. Сетне правим гимнастически упражнения. Обхваща ни чудна веселост. Сякаш сме стъпили на вълшебни билки. Учителят вдига тоягата си - отделя се първият пътник. При всяко вдигане и слагане на тоягата му за 2-3 секунди се отделя по един от редицата, прави кръг и се спуща към долината. Така наредени като жерави слизаме надоле. Като наниз от скъпа огърлица се нижат още по-скъпите човешки души, дошли на поклонение в най-величествения храм.
Лицата на всички сияят. Като че ли всеки е намерил по нещо скъпо и мило за себе си и бърза да го отнесе завинаги.
Опасен наклон. Обвива ни гъста мъгла. Засипва ни дребен скреж. Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва...
От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас.
Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва! Брадви ехтят, къртят се сухи клекови коренища, сякаш са изсъхнали клони. Носим и трупаме на камара. Вдига се огромен пламък. Пращят искри. Някому кожуха се пърли. Смях, закачки!
Учителят идва при нас. Обикаля огнището, сякаш да изпъди някой зъл дух. Става още по-топло, по-оживено. Захвърляха в огъня сухи клечки. Нашият кръг се стеснява в жива стена и така пламъкът като в комин върви право нагоре. Уж речем да спим край огъня, но студът ни сгърчи на две, на две до болка. Закрием или открием главите си, пак студ и студ. Над нас се оцъклило онова ми ти звездно небе, сякаш ще ни глътне. Нито следа от мъгли и облаци. Доброволни огняри подържат цялата нощ огъня, ала това не пропъди студа.
Ех, как да е, осъмнахме. Цели покрити в пепел и борови иглици с изпомачкани дрехи и жалък вид. Когато отново видяхме Учителя пак се ободрихме, като че ли нищо и не било. И той бил на същия хал при другото огнище. Пита ни как сме прекарали. Шегуваше се с „безопасния” студ, когото наричаше „целително електричество”.
Възкачихме се по канарите за молитва. После слязохме за гимнастически упражнения. Камъните цели в скреж. След гимнастиката, вдървените ни от студ ръце и нозе се затоплят. Пак поискахме да се качим на Мусалла. Речено-свършено. След закуската потегляме отново. Мъглите изневиделица ни връхлетяха като луди. Дъжд, който се обърна в ледени кристали, като вкова цялата трева. Всички цветенца, що плахо надничаха вчера от скалите, сега са с ледени качулки. Тревата е притисната от леден щит, или ледени брадвички. Това що вчера се зовеше трева и цветя, сега е ледена топка и брадвичка. Боровият клек също хрущи от лед. Шарилките по скалите сега са кристални изображения. Не зная как един художник би нарисувал тия чудни красоти сега, или кой поет би могъл да ги възпее.
Взимам върху устните си една такава ледена брадвичка, или копие и тя за миг се стопява. Бавя стъпките си. Простирам ръце към надникващото слънце и през сълзи се моля: „О, дай ми да бъда смирена служителка на доброто! Направи ме свободна твоя певица, свободна от всички земни връзки. До тук ти ми помогна, води ме още Напред и Нагоре!" Слънце, слънце на душата, като че ти ми обещаваш. Като че ли ти събираш сълзите ми и ги поднасяш до сърцето си. Не, не! Те падат като порой върху това свято място. И те ще станат кристали - копия, брадвички. Ето, ронят се по дрехата ми и за миг се превръщат на едри бисери.
Изостанала съм назад. Сепвам се. Затичвам се бегом, и ето ме пред всички. Някаква чудна сила ме грабна и първа ме изкачи на свещени Мусалла. След мен прииждат други. На голия планински лоб лягаме по камънаците. Слънцето прилича. Всички ледени кристали се стопяват. Розовите петолистни цветчета отново показват чаровни личица. Небето е синьо и дълбоко. То се оглежда в езерата, които напълно го отразяват. Мъглите се оттеглят от изток към запад и пак закриват от очите ни Пиринския хубавец. Пак спиме на Мусалла, пак ни говори Учителя и нашите гимнастически упражнения. Въздухът напълно може да се окачестви на божествена амброзия. Дишайте гърди! Пълнете се с изобилен живот.
Връщаме се. Скръб изпълва гърдите ми. Като че ли предчувствие, че за дълго още няма да преживея това велико щастие. Като че ли и скалите сега плачеха за хубавите кристали. Изправям се до величествените скали. Милвам грапавата им буза и слагам своята до тях. Мисля си, че се разбираме. Сякаш мога да прелея мъката си в тях и те да ме излекуват завинаги. Защо скърбя?...
Божието око. Ледовете сега още повече са разкъсани. Водата из тях е синя, като самото небе. Първото езеро, освободено от лед, леко се бразди от вятъра. Бързо пак мъглата го застила. Но окото смогва да зърне предвечната им хубост и да я запази завинаги.
Разфучава се вятър. Свалените кожухчета отново се обличат.
Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен.
Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера...
Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.”
Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него. Огънят ни пърли и изгаря, но уви, не ни сгрява.
Петровден е. Слънцето най-после взе да припича. Най-после сгорещихме се. Хвърляме дебелото си облекло и леки като сърни припваме по скалите.
Учителят държа беседа и даде задача: Всеки от нас да вземе от езерото (Божието око) вода и 10 пъти да полее някой харесан от него камък. Това внесе такова оживление! Разтичахме се, кой с чашки, кой с тенджерки и чайници да поливаме камънака... Особен вид гимнастика. Поливаме тия великани, сякаш небето не ги полива винаги. Той лъсва на слънцето, сякаш освежен и благодарен. Моят камък е хубав, с конусовиден купол. Но в скоро време усетих, че някой друг преди мене го бе харесал нощно време за заслон и друга цел... Натъжих се. И тук имам да изиграя нежелателна роля. Чий бе този двойник? На кой човек близък и мил мене отговаряше горкия този планински хубавец, чиято нечистотия трябваше да махна?!
До вечерта се шегувахме за поливачите. Двама братя се престарали. Десет пъти слизали към „Божието око” и 10 пъти поливали Мусалла. Всички изтръпваме. Среднощ се прибраха горките капнали от умора и глад...
Даже тръгваме да ги търсим. Носим им храна. Доброволци сме двама за тая работа. Но те се върнали през друг път, така че, когато се завърнахме, заварихме ги да хъркат дълбоко.
Колко красиво бе изкачването сама сред нощ на Мусалла! Само едно фенерче ни светеше и радостта, че носим нещо добро за нашите приятели. Движейки се в гъста мъгла, ние напредвахме към върха, сякаш носени на ръце. Носим храна и термос с вряла вода...
Викаме, ала никой не се обажда. Где ли са. Напразно ги търсим. Нигде ги няма. Но Учителят сам ни покани за това. Собствено, той само попита иска ли някой ... Мълчание последва въпроса му. Тогава аз скочих и тръгнах сама. Припна след мене някой със запален фенер. Стигаме „Окото”. То е безлюдно и тихо. Сякаш само пътеката свети пред нас. Мъглата се разпилява, вятърът се усилва, ни глас, ни слушание. Брат Ангел айтоски върви тихо зад мене и осветлява пътя. Ето ни на Мусалла. Вятърът отнесе на някъде викът ни без отговор. Помолихме се горе. Слизаме. Един опасен завой. Внимание. Още малко и ще се сгромолясам в пропастта. Но, скок! И ето ме на безопасно място. Небето оцъклено. Малкото фенерче показва само колко голям е мракът край нас.
Цялата природа придобива особена тайнственост нощем. Върховете и скалите приличат на живи, нещо казват... Но кой да ги чуе! Бързо се спускаме към бивака. Няма ги нашите приятели. Спътникът ми върви напред, и аз за миг забравям коя съм и кой е той. Ние мълчим. Сякаш сме се зарекли да не си проговорим. Аз почивам седнала или права, той стои отстрани и чака. Тръгна ли, тръгва и той. Като че ли той е двойникът на душата ми. Затварям очи. Не съм на земята сякаш. Огрява ме неземен лъч. Люлее ме златна люлка. Отварям очи. Над мен хладни звезди и част от лунния диск, залязващ зад върха.
Жълтата светлина обикаля стъпките на моя водач. Ние сме жедни. Отварям термоса и му подавам чашка. После пия и аз. Сядаме върху една скала, непознати и сродни.
Тук е целебната вода, що Учителят каза да пием и да омием лицето и ръцете си. Голямото езеро. Тъмни скални сенки се оглеждат в него и го правят мрачно и настръхнало.
Лъкатуши пътеката и миг - лумнаха огньовете на бивака. Огньовете приличат на големи звезди, капнали на земята. Ето я Учителевата палатка. Той бди. Будната стража, що поддържаше огньовете ни поздрави и посочи спящите дълбок сън двама левенти момка, що днес 10 пъти окъпаха Мусалла. - Дойдоха си здрави и читави - вика дежурният пазач - ей ги къде са легнали. Но те не спяха. Посрещнаха ни с мълчалива признателност. Собствено, на Учителя се пада тя, защото негова бе идеята да отидем и ги търсим.
Колко хубаво, че те се забавиха да поливат цял ден и по месечина Мусалла, че да мога да отида нощем и аз на върха. Беше тъй красиво! Сякаш душата получи посвещение.
Легнах и аз. Огньовете буйно горяха и всички наоколо заспали дълбок сън. Но толкоз студено, че едвам имам време и настроение да гледам чаровното брилянтно небе. Макар и много студено, изглежда че съм спала, защото сънувах красив сън: Някой оставил за мене блестящи долни и горни дрехи... Как ги облякох, как щастлива се разхождах в някакво вълшебно красиво поле. Каква белина! Каква радост! Събуждам се с някакво богоговейно чувство.
Гимнастичните упражнения ни върнаха към действителността. Ободрени, заехме се със закуската.
Гъсти мъгли почват отново да ни опасват... Някои пак отидоха на Мусалла, кой по други върхове, кой на гости от група на група... „Чадър-тепе” привлече мнозина да го посетят. И онзи каменен сфинкс, който от върха е устремил поглед към свещени Мусалла. Езерата днес също са предмет на дълго съзерцание. Те постоянно менят цвета си, според небето...
Преместихме бивака в една още по-вълшебна полянка. Отвред скали, само един отвор - към езерото. Внезапно се чу страшен гръм и пукот от срутена скала. Камъните се търкаляха с главоломен трясък. Изненадите в планината не са едни от най-безопасните.
Пак събираме голямо количество дърва. Сега вече не на шега се опълчихме срещу студа с огън и песни, и така по-спокойни дочакваме сутринта. Заваля дребен дъждец. Огънят сушеше и едновременно пърлеше дрехите ни. Доста дупки имаше вече по дрехите и капелите ни.
Този ден около 70 души си тръгнахме. Безкрайна скръб ме обзема. Струва ми се, че доле ме чака смъртно наказание... Безброй пъти се обръщах към езерния „Олтар”, към Мусалла, към високо извиващия се пушек от нашето изоставено огнище. О, дивно видение на планината! О, свещений Мусалла!
Милвам камъните и плача над цветята. Навеждам се да вдъхна сладкия им аромат, да занеса негли в гърдите си от техния божествен лъх. Целувам камъните и дървесата.
Там горе стои Учителя и ни приветствува с новия поздрав - вдигане десница с малко прегънати пръсти.
Спущането стана много по-бързо от качването. Но ние нарочно се бавехме да се полюбуваме още на божествено красивите гледки. Мащерка, ручеи, папрат, гъби, незабравка, всичко това се сбогуваше с нас, може би за дълго. Високите канари, що се белеят над гордо устремените борове са последните приветствия на Рила. Лека полека те се снишават, за да се извиси ръста на гората. Ето ни Царска Бистрица - шосето, а след туй Чамкорийския мегдан. Можахме да се нагледаме на красивите вили, що като скъпоценни кафези се виждаха из зеленината. Сега вече нагиздените дами и господа ни гледат, като че ли с една малка завист... Доловихме следните думи: „слободясали хора” или „безделници, нямат си друга работа”.
Качихме се на омнибусите и с песни потегляме. Нигде не спираме, нито даже в Самоков. Рано в 4 часа след обяд сме на Изгрев. Посрещат ни с неописуема радост. Носим им поздрав от Рила и по едно мъничко бяло камъче от свещената планина.
