НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

2.1.15. Витоша, 30 април 1926 г., [бивака Ел Шедар]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.) ТОМ 26
Алтернативен линк

2.1.15. Витоша, 30 април 1926 г., [бивака Ел Шедар]


Отдавна ни кани планината: - Елате ни пак на гости! Прибрах си белите халища за догодина, нови сега ще ви постеля - тънки, зелени, пъстри, леки.

Още има сняг по снагата й, но вече набразден от ручеи и рекички. Още малко, слънцето ще глътне всичкия сняг и ще го раздаде на мъгли и облаци.

Осъмваме над селото. Всред розов океан от светлина - пристига Слънцето, като огромно рубиново око. Нежни думи изказа то на земята, целуна всяко листче, тревица, цветче, камъче, буболечица. Розово сияние облива снежния връх на планината. Леко тече то по гърди и скути на Витоша и я милва. Зелени ливади - бисерна роса ги обсипала с пълни шъпи. Птичка се нирва из нея, къпе ли снага, или ей тъй в радост безумна си играе? Ръж се извисила - леко се люлее от пролетния ветрец - зелена, равна, свилена - като изумрудено езеро. Природата с диамантен резец е очертала своите граници.

Огненият диск на слънцето се гурна в синия ефир в животворящ възход.

Теменужки, теменужки! Вредом плиснали своите празнични ленти, напоени с благоухание. Жълта иглика е приготвила своите платна. Тя се качва вече по вси страни и забожда своето жълто знаме за разкошната изложба. Здравец лъхва благоуханен мирис и вика пътника при него да поседне. Росата шепне: Гурни лицето си в мен, красив и млад ще станеш.

Горският поток, бърз и силен от придошлите му притоци, развързан от сняг и лед, лудо бяга из долища и камънаци.

Мравчици, буболечки, червейчета - всичко лазнало, всичко се разшавало на някъде тръгнало да празнува. Черният бръмбар в атлазен фрак, опнал гащи - на важно свиждане отива - важна аудиенция. Гущер дългоопашат, с костюм обшит със сребристо зелени галуни [галун - ширит] примигва срещу слънцето - дрехата си пъстра на света да покаже, или просто чака своята възлюблена - гущерица млада, накичена като него. Множество птички на свой глас пълнят въздуха с весел чирик. Ето, на тънко клонче, кос се люлей и тъжна, и сладка песен той пей. От нежно гърлце той свилени струни опнал и пее ли, пей. Славей и кадънка из цъфналите грани на дряна и трънката, на глога и дивата круша, леко припяват всред пролетната омая, подскачат с тъничките си грациозни крачка и се радват с целия мир.

Врабче, черногръдесто, юнашко врабче, потапя клюн из водата, що от чешмата тече и жадно, жадно водица пие. Потапя кпювчица, повдигне главица нагоре, глътне, пак се навежда и - после литва.

Наблизо овчар разположил рудо стадо. Грамадни псета от беда го пазят и към нас въртят рунтави опашки за някой къшей. Овците са натежали от вълна. Някъде те са я вече погубили на фъндъци по драките. Скоро ножицата ще играе и видиш - отънели те, а чувала на стопанина пълен с мека вълница за здрава абица.

Овчарят - с овчедушен израз, посвирва на кавала си лека, игрива песенчица. Ей го и той зад ухо здравец е затъкнал и бутнал е към тила овчата си капа.

Радост! Всичко пее за нея. Отидоха си зимните веявици. Сега пролет иде; негли вече са нагазили първите й златни стъпки - като че ли вън вече е слуха на далечната й бодра песен.

Слънцето напича. Жаждата ни расте. Где е Цеко - Урс - Дали е много преди или след нас. Нигде се не вижда. Но, още малко остана. От нашата „гостна” топъл дим се издига - огън е накладен. Там своята жажда до ситост ще утолим.

Налягаме по нагретите камъни. Гледаме къдравите бели облачета що като чудни ладии се носят из ефира. Те често взимат чудни форми - ту въоръжени войници, ту крилати гиганти, ту домашни животни, ту профили на троянски герои със златогривести шлемове.

Ето, пристигаме „у дома”, на Ел Шадар. Урса го няма тоз път, а чайникът дреме върху гърба навярно на някой слабичък-още е към „Вади душа”. Най-сетне се напихме чай до насита. Всичката жажда си отиде, като че ли не е била.

Там, до възправена бяла скала седи Учителят. Слънцето сребри белите Му коси, тих ветрец си играе с блестящите кичури, що обикалят лицето Му. Ефирните пръстчета на вятъра имат достъп до Него и Го милват. Милват Неговото дълбоко замислено - прекрасно лице.

Каква тайна е самия Той - някакъв чуден човешки „Сезам”, който се дарява само томува, който иска да се учи. Дори не смея да гледам в лицето Му. Струва ми се, че то цялото е символи и формули, на една велика наука, що тепърва има да изучаваме. Спи ли Той? Не, това не е отпуснатото лице на спящ човек. Той размишлява. Или може би е заспал, но мисъл висока и светла е озарила и съня му.

Гимнастически упражнения. Песни, коя от коя по-хубави, по-живи, по-радостни. После обща благодарствена молитва, после тръгване надолу.

През ручейки, шубрачки и ливади се понася нашия стан напред. Приятна сладост пълни гърдите ни и окриля духът и тялото ни.

Слънцето се скрива зад високия хоризонт. Градът е все още облян в лъчи. Лека дрезгавина се спуща от планината и лази към града. Планината остава зад нас, пак заключена в своята чаровна тайна. Като че ли тя сега става друга - чужда за нас, не тази, що днес на златни скути ни бе люлеела и успивна песен пяла.

Тъмнеят горите. Спуска се мрак и обгръща поля и долини. Като че ли хоризонта се стеснява, стеснява и пред нас само пътеката бяла остава.

Там е градът. Блещи той в хиляди светлини със своите високи и ниски домове. Събира той своите изморени чада почивка и отдих след дневния труд да им даде. Там и ний отиваме сега, отпочинали на планината чрез чистия й въздух и пролетна омая. Там празнувахме ний своя празник в който пиршество няма, жертви кървави не се колят, вино не се пие, наздравици не се вдигат, но всеки се чувства радостен и весел, като да е пил най-хубавото вино на света - амброзията на Боговете.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ