Вечер. Разфуча се буен вятър, донесе дъжд, студ, влага... А раниците вече приготвени за път, обувките намазани със смазка, дебеличките дрехи, и те, закачени до вратата...
Небето цяло покрито с гъсти облаци. Пътят вече доста разкалян. Влага прониква до костите; не е за излизане. Но що? Да се не уплашим от Баба Марта! Не веднъж буря ни е гонила от планината, не веднъж мокри до кости сме пели бодри песни, и Слънчо, наш Приятел верен стар, не закъснява да се яви и ни стопли с блага бащинска милувка. Не се плашим ний.
Рано сутринта, още в тъмно сме вече на път. Сборният пункт е трамвайната спирка в Лозенец. Чакаме се. Ето, далеч из мрачината -човешки сенки - приближават ни. Наши! Всички с раници на гръб. Още не достигнали до нас, чуват се из мрака веселите им поздрави: „Божията Любов носи пълния живот!” Дружни гласове отговарят същото. Събираме се, изчакваме се и изведнъж-песни-една, две, три. С нас е Той-Учителя. Гледа ни ласкаво с усмихнати очи. Дъжд ли, буря ли? Нека! Ако ще и потоп - щом сме с Него не ни е страх! Полека се развиделява. Тук-там се разкъсват облаците и блесне по някоя звездичка. А въздухът свеж, свеж -приятно и леко се диша.
Тръгваме. Внезапно дъждът се превърна в мек пухкав сняг. Бързо напосла земята. Сякаш природата изпрати своите бели служанки, да приготвят пътя пред нас със своите нови чисти килими. Хруп. Хруп. Хруп. Чува се леко пращение по снега от стъпките ни. Витоша прехвърля пред лицето си тънък воал; като че се крие, като че се смее и иска да ни каже: „Намерете ме, де, скрих се от вас!” Но ние знаем где е тя; ето я - по чудесната нова свежест що лъха от нея; по изобилния живот що нахълтва в гърдите ни, по радостта що вдишваме заедно с въздуха. Тя е там! Там! Ще минем дългия път - тухларницата отдясно, после заспалото Драгалевци, после водениците - 5- 6-10-12 - те всички тракат. Ще оставим монастира в страни и - нагоре, нагоре право при Нея!
Дорде стигнем селото - снегът вече доста е натрупал. Няма да отминем топлата одая на кръчмаря. Той ни посреща ухилен до уши - още не е взел и да ни прегръща. Мисли си, ей сега тия ще извадят солени закуски - мезета и ще падне едно пиене... И той мислено вече вижда изпразнено от нас цяло буренце гроздовица, или сливовица. Но неговата изненада нямаше предел, когато видя, че върху широката му готварска печка ние сложихме нашите големи и малки чайници, нашите лъскави гюмове, котлета... Остана със зинали уста, увиснали ръце... Но ние скоро върнахме доброто му разположение с нашите хубави песни, що като бисерен гердан се занизаха всред снежната виелица. Где е чул той такива хубави песни от 150 гърла топли гласове - пеят като един, пеят в хор. Где е видял той такова чисто веселие!
Платихме му за топлата вода - за дръвцата с които я приготви, за да се напием с чай; все пак той остана доволен и извика: „Елате пак!”. Потегляме по нанагорнището. Снегът престана, небето се изясни. Потъват нозете ни в мекия сняг. Гората е небивало красива! Дърветата натежали от сняг. Буйно се спуска по скали планинска река. Тя пее, шумно разнася своята детска радост; като че ли плеска с ръце; като че ли невидими другарчета. Иска да им разкаже хубавите приказки за снежния великан, останал горе на най-високия връх...
Навлизаме вече съвсем в бялото царство. Наистина - само бяло. Слънцето разлива по тая светла бяла мантия разтопени бисери, що блестят ослепително. Всеки хълм, всяка долчинка, шубрак, клонче, пъпка, е получило обилно от тия слънчеви бисери, що слънцето самичко изпива с жадни уста, и така бодро, и така весело, весело се втурва по ведрия свод.
Вредом белина. София е потънала в сиви мъгли. Стара планина проточила дългия си бял гръб, като уморено добиче пътува из вечността. Отсам Люлин - сребърно-бял в ослепително сияние. Оттатък Рила, не, Верила и неуловимите светли очертания на Родопите. Не зная, но струва ми се, че днес Ръка на велик Майстор се е размахала и рисува на своето неизмеримо платно една от най-хубавите си картини.
Из въздуха лети самотна снежинка и пада върху ръкава ми. Колко е нежна! Колко чиста и красива е тя! Прилича на подпечатано с Тайнствен талисман писмо. Отгде идваш, мила? Где се роди твоето Небесно дихание? Чии нежни пръсти изработиха Твоите неземни дрехи? Или, ти самичка с твори такава хубава и прекрасна. Стори ми тази милост; дай ми разковничето си и аз да стана тъй чиста и хубава! Но тя неусетно се топи и става на кръгла капка... О, а пък аз искам да остана вечно хубава и млада! Тя си отиде, като че ли не е била - тя - капка и снежинка. По снежния скут на Витоша се извива тъмната линия на моите спътници. Колко е красиво! Те приличат на някакви свещени поклонници, които се стремят към приказна старинна обител. Бели мъгли живописно се носят пред нас - приближават се, отдалечават се; ту като гъста непрогледна завеса, ту за миг само става съвсем прозрачна - тънко було, изчезва, като че ли не е и била. Хубаво е навалял снега; добри преспи е навеял, че е затрупал всички пътеки... Но грижа ли ни е? Бавно, бавно сами си пробиваме път, къде с нозе, къде се утъркаляме, проправяме дълбока и широка пътека. О, след нас, може да мине вече натоварена кола.
Обръщам поглед към града. А той горкия покрит с тъмна пушилка, а под нея стотици хиляден народ диша ли, диша чист въздух... А горе при нас музика, неземна музика на снежната симфония, що иде към нас, донесена от Вятъра и светлината, тича над света като целебна милувка. Едвам долавям някои нейни отделни думи:
„Елате при мене, елате - Забравете всички грижи, елате, Пийте небесния нектар, пийте, Дишайте, пейте, радвайте се !”
Понякога УЧИТЕЛЯ застава и ни чака. Лицето му тъй бодро и хубаво, като че ли ей сега слиза от Небето, от Небето на Небесата... Где са годините му? Где са белите му власи? Не, не няма ги! Те всички са белота и чистота, красота и вечна младост.
Как ласкаво ни гледа! Нарича ни „ГЕРОИ”; пита, дали някой не е изостанал някъде, дали всички сме тук.
Стари и млади край него изглеждаме на еднаква възраст. Еднакво нагоре неуклонно ни зове снежния Връх. Еднаква обич грее във всички сърца - това е обичта на планината, на вселената, на Учителя - една е тя!
С нас има и деца. Те се катерят по стъпките на големите. Лицата им зачервени, греят от здраве и радост. Витоша прави това. Тя е стара магесница - хранилище древно на безсмъртен елексир и който пие от него става вечен като природата. Легенда говори, че някога тук индийският Учител - Рама е получил своето първо посвещение... Та що, не е ли бил и ТОЙ Учител, както нашия Учител, разбрал великото значение от близостта с природата. Това е тайната. Тук е ключът на загадката.
Ако Рама е видял този чудесен слънчев изгрев, що преди малко очите ни видяха! Това румено огнено кълбо, което излезе от планинските глъбини и се устреми към синия лазур. Не е ли и той, също като нас удивен и възхитен прострял ръце неволно и извикал: „Боже, Боже, велик си ти!” То прилича на бляскав посрещач. Ето го, яви се, издигна се нависоко, като на сцена от облаци, извика ни ,Добре дошли!” и се скри зад тях.
Пълзим по дълбокия мек сняг. Често потъваме в него, търкаляме се и пак поемаме нагоре. Пътниците пред нас приличат на тайнствени видения, водени от сигурна ръка. Питам се за миг: - Кои са тез, що не се страхуват от студ и преспи, и изкачват снежната планина? Безумни ли са те, както ни наричат, или по-умни от умните, които знаят къде е красотата. Неотстъпни поклонници на живата природа. И сега, като прастари езичници, диво завърнали се към своето първично и здраво поклонение.
Белота, белота, чудна приказна белота!
Ето ни вече горе до обилния бистър извор. Тук награмадяваме дърва, правим голям огън и простираме ръце към червените пукащи главни. От дрехите ни се вдига облаци пара... Лицата ни пламтят от горещина. На огнището кипят дузина чайници, гюмове.
Раниците се развързват. Върху снега се постилат бели кърпи. Върху тях се слагат бели кръгли самунчета, сирене, маслини, халва, буркани с медец, масло, мармалад. А ето и димящи варени картофи току що извадени от котленцето, крехък празец, сол, чубрица, чесън, чай с много лимон. Слънцето се показа из зад белите разкъсани облаци, като че ли се изсмя с глас на тази жива картина, на толкоз блага, що ТО е създало, изръкопляска и пак се скри. Но, когато след това запяхме, когато се занизаха нашите живи песни, то не се стърпя, изскочи от облаците, спря се всред небето и почна тихо да приглася...
Тръбят за път. Готови сме! Заставаме до подножието на грамадата скали, сега затрупани с преспи. Оставяме раниците върху снега. Той, Учителят сваля шапка; същото правят и братята. Към висинето, всред това свято мълчание на природата се понася нашата благодарствена молитва. Ах, как кънтяха избраните, ясни, топли и чисти слова на .Добрата молитва” и „Отче наш”. Като че ли никога до сега не е имало по подобающе место да се произнесе такава благодарствена молитва.
Учителят каза да угасим огнището. Слизаме. Работата всред хората отново ни зове. Сбогом планински Богове, вие незнайни чудотворци.
Селото. Даже снегът се разтопил и пътищата потънали в кал. Ливнала мътна вода по локви и бари. Студ, вятър, мраз. Но що ни е грижа! Не носи ли всеки от нас сега в гърдите си по една отломка от вечната красота, която днес приехме горе от щедри ръце! Може по цялата световна долина да има сега кал и сивота, но вътре у нас е чисто и светло. В гърдите ни пеят вечните богове на планината - Симфонията на снега и слънцето.
