1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
4 ЯНУАРИЙ 1928 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 4 януарий 1928 г.
Хелмира, любезна моя сестро !
Само Божията Любов е Любов !
„Устройва работите си с правосъдие.”
Псалом 112; 5.
Чини ми се, че цял месец да Ви изпращам редовно писмата си, не бих успяла да споделя мислите, които ме занимават в свръзка с последното Ваше писмо, както и онова което преживяваме! Необходимо е най-първо да разгледам с Вас три въпроса: Преписване статията Ви за изложбата, избиране на пощалион и в последствие теорията ми за сполука при нашите опити. Днес ще разгледам само първия, като най-належащ.
Сред бурите, които Вий често внасяте в душата ми, които бури полагам усилия да превърна в тих зефир, узрея напоследък планът за въпросното преписване. Ще кажете, защо толкова е трябвало да мисля. Причините ще ви станат ясни, но уверявам Ви, че до тази заран бях решила да Ви предоставя доста самостоятелно да наредите преписването. Но, ето Господ чрез горецитирания лъч ми проговори да устроиме работите си чрез правосъдие. Прочее, ако и Вие както мен се вслушате в гласът Божий, ще се улеснят и много други неща, които взаимно ни интересуват.
Прочее, слушайте. От проучванията ми се оказа, че в братството ни, освен някои от сестрите стенографки, почти никой не работи на машина. А те са тъй заети, щото да им се поиска да Ви посветят няколко часа от времето им Вам, би им се сторило непосилен товар; а знам, че красотата на всяка работа зависи от хармоничното съчетание на всеки момент от създаването й. Ето, тогава дойдох до едно откритие, което ме накара да се замисля. Открих, че един наш брат владее сносно машинопис и ще може да Ви услужи. По съвета на същия лъч, предлагам Ви го, още повече като си казах, че времето е внесло в него важна промяна и моята Хелмира е забелязала това; да ви кажа и аз, че той отдавна се е вслушал в съвета на Асавита и Вий за него сте само една чиста сестра, чието приятелство той цени. Пропуснах из паметта си името, което някога с Вас заедно му бяхме дали, но това е брат Жечо.
Прочее, ето сега самия начин на работа. През настъпващите празници, ще помолите сестра Паша (научих, че братската машина била у нея) да Ви отстъпи за няколко часа машината. Ще съобщите и на брата, че нему се възлага една услуга - не Вам, а за братска идея, за самото „Житно зърно”. Така той не ще мисли, че Вий се ангажирате към него и ще се приучи към безкористно служене на общото. Ще бъде важно за Вас, в момента на диктуването да внасяте изглаждане и красота в изразите, там гдето е нужно.
Забравете всичко друго и се погрижете да влезете във връзка с Духа в тия няколко часа. Па ако останете недоволни, сложете за винаги всичката вина само върху мен. Ако ли пък почувствувате радост, ще се радвам и аз с Вас, като ще се насърча път още по-светъл да Ви покажа!
Смирение за брата и вдъхновение за Вас! Ето законите, пред които заставате с приемането на тая работа. Пожелавам Ви красив успех! Като Ви предлагам именно тоя начин за написване на статията Ви, схващам всичката полза от свободата, която ще имате едновременно да обмисляте написаното. Разчитам, че ще ме послушате.
Незабравими бяха минутите, в които Ви слушах и гледах срещу Нова година, при четене въпросните две Ваши стихотворения! Не ще говоря върху всичко, а с мисълта си всякога Ви милвам при такива случаи!
Понеже до определяне нашия пощалион не ще имате случай да ми предавате Ваши писма, добре е кога сте разположена при получаване на моите, отделяйте по няколко минути и ми написвайте по нещо. Ще ми ги предадете при първия случай, който ще Ви се отдаде.
Радвам се с Вас наедно за подвига ни и опознаването с Вашия баща. Неговото изявяване кога да е ще стане, не бързайте, а пасивно очаквайте да Ви се яви.
Накрай, пожелавам Ви да сте мирна, тиха, изпълнена с Божествена Любов към всички и тогава зефира неспирно ще повява от моята към Вашата душа.
Асавита.
4 януари 1928 г.
Асавита иска портрета на баща ми! Той има чело, брада и израз на някакъв Христо Ботев!! Миличкият ми баща! Никак не го зная и нямам представа за него. Познатите му живи съвременници го боготворяли. Той имал прекрасно сърце! Обичал тъй много книгата! Оставил ми е ценни съчинения, Пушкин в оригинал - целия. Опитвал се да учи немски и италиански езици чрез евангелието. Чел, сравнявал и учел. След прочита на всяка книга оставял ценни бележки. Обичал да пописва и стиховце, казва майка ми. По „книжовния” въпрос те никак не се разбирали и често любовта му към книгите ставала причина за неприятни сцени в семейството.
Колко се радвам, че Асавита ще държи в ръцете си този скъп портрет, окичен от мен с цветя! Нека и неговата душа усети полъха на Асавита.
5 ЯНУАРИ 1928 г.
Какъв ужасен студ прекарахме! Когато отивах сутрин на урок клепачите ми се залепваха, дъхът ми сякаш замръзваше. Но сега не усещам вече студа, както преди. А пък и хубава чанта имам за книгите и си оплетох топли ръкавици.
А какво ужасно безсъние ме мъчи! Може би затова, че скоро не съм правила излет до Витоша.
Пак дойде при мене студента Деревянко, донесе ми за поправка долни дрехи. Тъй хубаво му ги изкърпих, че изглеждаха почти нови. Даже му ги изпрах добре и огладих с гореща ютия. Той остана възхитен. Нарече ме „прекрасная девушка”. Искаше да ми плати и за прането, но аз не приех. Прекара доста при мене. Стажант е по физика. Говорихме върху научни въпроси. Обясни ми някои уравнения и закона на Ома и Фарадея. Чудесно беше - гледаше ме така мило и чисто. О, той би желал често да беседваме така, но знае, че аз съм заета, а и той трябва много да работи и добавя към своята скромна стипендия. Насърчих се доста от него. Ръцете му са загрубели и черни. Не каза какво работи, но изглежда че пали някое парно отопление. Огладняхме. И двамата се нахранихме хубаво от киселото зеле, подпечено във фурничката на машината.
Асавита казва, че нашите писма някога ще се напечатат [и тук, в “Изгревът”, т. XXVI те са отпечатани през 2012 г.]. Но възможно ли е това дордето сме живи ние - действителни лица?
„Еделвайс” протече - най-сетне ме посети истинско вдъхновение. Ах, но колко трудно се работи. Като че ли удрях в твърда скала. Но коренно прекроих фабулата. Представена е в 5 части, а именно:
Еммануил,
Мелхиседек,
Асавита,
Хелмира,
Еделвайс.
Но още колко трябва да се „копае” покрай нея. Колко художествени образци трябва да проуча, за да излезе опита ми сполучлив.
9 ч. вечерта, четвъртък
„Колко искам, Асавита”, да сънувам баща си!
6 ЯНУАРИ 1928 г., Бъдни вечер
Тъй уморена, тъй самотна се чувствувам. Никой не ме посети и поздрави тия дни, а и вдъхновението ми хвръкна нанякъде.
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 11 януарий 1928 г.
Хелмира!
„Тъги, скърби са богатство
за живота, в душа скрити...”
Когато след миналия четвъртък Ви поглеждах и видях тъгите Ви, заедно с Вас опитах да понеса този товар! Заедно с Вас повтарях думите на древния израилев пророк: „О, да би била душата ми поток и очите ми водни източници, за да разкрия тъгите ми по моята съдба!” Но, колко е прав Учителя, когато ни учи да даваме най-добър прием на скърбите, така както бихме приели най-добрия си приятел! Защото - „Тъги, скърби са богатство в душа скрити за бъдни добрини и светли дни!”
Простете, ако моето последно писмо е причина за скръбта Ви, респективно ония четири буквички, изразяващи едно име... Простете, но това е красив опит да се замести омразата с приятелство. Бих Ви писала много на тая тема, но ще видим по-нататък, когато пристъпя към другите наши въпроси. Сама съм поставена на изпитание, защото неполучаването на Вашите писма за сега, ме заставя да прониквам към истината по известни по-сложни пътища. Ще добавя, че като Ви искам прошка, поставям свободата като върховен закон между нас и същото време Ви благодаря за всяко улеснение, което ми давате.
Нужно е да Ви обясня нещо за нашия четвъртък, което добре ще е да съблюдавате. За сега, по стечение на известни обстоятелства, между часовете 8 и 10 е в действие силата на доброто. Особено от 8.30 до 9; ето защо Ви посочих да започваме от 8.30, та когато Ви е удобно можете да продължите и повече от 15 минути. Изобщо минавайте в духовна работа цялото време от тия два часа.
Вярвам, че записвате по нещо за мен, а ето и аз ще почна да Ви отговарям на последното писмо.
Простете Вашата Асавита, която все пак Ви приветствува в земята на любовта!
Асавита.
14 ЯНУАРИ 1928 г., събота
Асавита иска всячески да приближа Е. до себе си. Изглежда той ще препише, не, заедно, аз ще диктувам, а той ще препише статията ми за Борис Георгиев. Аз съм слаба, щом като не мога да преодолея своето отвращение към него. Това е лошо качество у мен, от което има много да си страдам. Ами аз дали съм много богоугодна, че толкоз милости ми се дават! Кой знае пък аз що съм пред очите на по-възвишените същества, дали и те не си запушват носа в мое присъствие. Пък и тя го пази като очите си. Може би го заплашва опасност и аз стоя безсърдечна край него. Трябва да потуша негодуванието си и да приема обща работа с него.
Важното е, че той има личен достъп при нея, пък аз - не. Това е знаменателно! Някой път изглежда съвсем безличен, но ми се струва, че крие в себе си големи самомнение и твърдо гл а вост. Макар, че е тъй тих, нежен, скромен, безгласен. Така ми се струва от ред мои наблюдения. Ако живеем „заедно” уверена съм, че ще имаме големи неприятности. Аз обичам открито и ясно да ми се говори, а той с намеци, подсещания, внушения, загадки, загадки и все загадки. Обича да наложи своето и за това е готов да стане и муха, и орел, и котка, и даже вярно псе.
Но, аз не го желая никакъв. По-добре самотна ще прекарам живота си, отколкото един само час в брачен съюз с него!
Ще послушам Асавита, но то не значи, че се покорявам от страх, а защото искам да се чувствувам вътрешно свободна. Ще го направя по вътрешна свобода, щом като е съзнато от мен добро.
Тъй безумно обичам свободата! Също и Colombo. Напълно го разбирам и го обичам още повече. Аз можех до сега да бъда „любима” съпруга, обиколена от удобства и материално изобилие, но душата ми крещеше от негодувание и аз предпочетох бедността и самотата пред другите облаги. Понякога, чувствувам, че душата ми е мощен и красив ангел, отвеки свободен.
17 ЯНУАРИ 1928 г.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
17 януари 1928 г.
Асавита,
Защо казвате, че „страданията са наши най-мили гости”. Нима радостта и щастието са неща проклети? Не зная, при тия Ваши думи, вдъхновението изчезва. Значи само „немили и недраги” неща наши спътници ще бъдат и никога това, което обичаме и любим. Значи преписването на статията ще стане пак с Е. Може би, ще го направите и наш пощальон, а може би и - нещо повече.
Сънувах Ви. Показвахте ми разкошна градина с цветя. Имаше приготвени дупки за още и това разваляше картината.
Ах, как ме ужасява обстоятелството, че с Е. ще преписвам статията! Защо така? Нали Вий го намирате превъзходен, пък аз защо не мога да видя тия качества? Ах, не смея да кажа що ми е на сърцето, защото пак може да ме лъхне „зефирът, що буря предизвиква и клони почупва..."
С привет - X.
19 ЯНУАРИ 1928 г., БОГОЯВЛЕНИЕ
Ех, преписахме статията с Е. Той цял сияеше. Доволна съм, че понасилих себе си, за да проява една справедлива постъпка.
Понякога ме хваща ужас да не би тая Асавита да е самия Е., инспириран от своите чувства? А че всичките й писма са на пишуща машина, а той владее отлично машинопис. И аз, доверявайки се на „Асавита”, давам възможност на Е. да надникне в дъното на душата ми.
Ах, ако това е вярно, бих умряла начаса. О, Colombo, Colombo, моя дивна песен!
20 ЯНУАРИЙ 1928 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 20 януарий 1928 г.
Хелмира!
Няма Любов като Божията Любов!
„Христос, виделината на света!”
Когато в последното си писмо Ви обещах да започна отговарянето на Вашето от 27 м. м. предполагах, че още на следния ден ще мога да сторя това. Но ето, че съвсем неочаквани и наглед невинни случки отмахваха вдъхновението ми. Това бе достатъчно, за да ми посочи още еднаж факта, че мирът на любовта е чувствителен към всяко влияние, подобно на въздушният океан. Пилотът в последния и участвующия в любовта еднакво трябва да са внимателни!
И така, аз пак се спирам на поднесеното ми от Вас разковниче. Знаете ли, че то от първите още дни почна да оказва влияние! И представете си, неговите първи приноси бяха из областта на славата! Търся любовта, а ме среща славата! О, знам, че те са обратни една на друга и затова трябва да се вслушаме в последните думи на Учителя: „Не търсете и не искайте любовта...!”
Знаете ли, че в мен повече бе сложено желанието, именно на Colombo да се падне разковничето! Но ето една идея: Лятос посетете пак това място и потърсете ново разковниче; може би по закона за наследствеността ще се яви и друго поколение. Новото, което ще намерите, да бъде за него! Ако ли не, готова съм да Ви предам моето и да му го поднесете. Прочее, ето едно красиво разрешение на въпроса. Но за мен е явно вече - онова, от което бягаме идва при нас.
Подобен един случай имаме и с Вашата мечта по съдбата на Виргилий. Всяка мечта си има своето право на съществувание, ето защо Вий можете да я оформите като едно желание и да го сложите пред О н о г о в а, който е властен да ни даде всичко! Имате пак две души, готови да направят всичко за подобна мечта. Имената и на двете се почват с „А”... Едно ново жребие ще Ви посочи кого от нас трябва да посочите за Ваш меценат; неговото име ще бъде също във формулираното Ви желание, за да бъде определено кому Небото ще съдействува. И така, нова задача имате в пътя Ви към щастието... При наличността на днешний Вергилий, Господ е определил и мецената! Когато размениме наскоро писмата си, ще може да поставим това като точка в програмата ни с Вас.
Може би Ви и е чудно защо забавям да Ви съобща начина на предаване Вашите писма. В същност работата за мен е уредена, очаквам само и във Вас да назрее въпроса. Може би в следното мое писмо ще Ви разкажа във вид на приказчица развитието на тази работа и едва тогава, позовавайки се на Вашето съдействие, ще Ви изложа и планът си. Радостна съм, че Вий говорите за послушание: Всички това дължим на Всевишния, тъй щото обещанията Ви за послушание тоже отнасям към този Дух на Доброто, който е дошъл да ни ръководи.
Относно напечатването на писмата ни, тук е място да Ви спомена, че подобна идея съществува от доста време, пак поднесена от Учителя: В една екскурзия, мимоходом в един разговор за нашите поети, Той каза, че добре ще е сега някой да напише един роман. А какво по-романтично от живота на Хелмира, отчасти и от живота на Асавита! Дневникът Ви ще Ви даде материал в изобилие, а беседите на Учителя - философската страна, поученията за читателя, така щото да продължите онова, що руската писателка-окултистка Крижиновска донесе със своите окултни романи. Ще трябва в бъдаще да ги прочетете, както и много още книги за всестранното Ви обогатяване като писателка и поетеса. А за сега, ний ще пишем за онова засягаще душите ни в даден момент; когато ще се изнесат за външния свят тия мисли, ще се наложи преработка и усъвършенстване.
И аз като Вас казвам, най-красивото в живота ми за сега е кога всеки четвъртък Ви виждам при мен, сложила главица на рамото ми задружно да мислим за Доброто и Красотата!
Благостта Ви е сигурното средство да не закъсняват писмата ми, така щото проявявайте я дори и към ония, които не обичате. Това Ви моли
В. В. Асавита.
23 ЯНУАРИ 1928 г.
Значи тия редове някога ще се печатат! Но какво ще завещая с това на ближните си? Или ще са важни само писмата на Асавита.
Бях при Colombo на 21 т. м. Ах, колко строг беше той с мене! „Разбери завинаги аз съм свободна птичка! (Моята максима) Свободата ми е по-скъпа от всичко в света. Едно щастие, една страст имам аз - работата! Не плачи! Ти си по-щастлива от мен; имаш отлично общество, музика, екскурзии, творчество. Имаш още да учиш - навярно ще влезеш и в университета. Аз искам да живея свободен, разбери! Колко много жени ме обикалят - винаги. Една рускиня (Нина Гриньова) до полуда е влюбена в мен, а още и българки, постоянно ме канят на гости, пишат ми, молят ме... Но аз ги изпъдих всичките, защото искам да бъда свободен и да работя. Теб предпочитам пред всички, защото си чиста душа - ученичка на Учителя. Ти имаш морала, който аз обичам. Ти имаш трудолюбието, честността, добротата, които ми са мили. Ти си моя истинска приятелка, но защото си ми такава, не искай от мене това, което другите искат. (Отличен урок по немски език беше това, научих много нови думи!) Но ние ще се разделим рано или късно. Ти бъди готова. Аз копнея за моята родина.”
Най-напред крещеше, постепенно утихна и замлъкна. Исках да си отида веднага, но нозете ми трепереха и пак седнах. Като че ли пропадах в земята. „Учителю, Учителю!”, шепнех само. Уплаши ли се или съжали той? Веднага сложи вечеря, прегърна ме и ме заведе на трапезата. О, аз исках да си отида. Как ме канеше той с всичко: „Вземи, това е хубаво. Вземи, това е топличко! Вземи, това е полезно.” Нито аз, нито пък той докоснахме вечерята. После ме гали, прегръща и целува. Но, думите му бяха решителни и ясни.
Забрави, сърце мое, върви си, завинаги си върви! Но що е виновен той; щом като цени свободата над всичко! Не е ли същото и с мен дордето не бях го срещала. О, колко много го обичам въпреки всичко, въпреки всичко. О, искам и тримата! Него, Учителя и Асавита! О, не ме разделяй, Господи, нито с единия от тях и аз ще обичам всички, всички, включително и Е.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
23 януари 1928 г.
Асавита,
Не ме наричайте нито „мила”, нито „любезна”. В душата ми някога заседава жесток синедрион, който вика: Разпни го, разпни го! Защо? - питах аз. Защото Вие никога не говорите за щастие, а винаги само за страдание, дълг, усилие, превъзмогване. Какъв ураган е тогава в мене! Каква омраза ме обзема към всичко!
Искам забрава. Искам да забравя всичко, всичко! В душата ми е нощ. Защо заспивам? Защо се будя? За да слушам ли винаги само поучения и поучения, и никога, нито лъч от надежда за земно щастие. Дълг, дълг! Самоотречение - остър меч, който ме пронизваш смъртоносно.
Застанах в уречения ден и час за Вас, но Вий бяхте изчезнала. Стоях като мъртва. У мен царуваше пълен мрак. Защо ми показахте моето несъвършенство? Защо не го изменихте у мен? Проклет часа, в който се родих и Ви намразих.
Напълно съм будна и зная, че не сънувам сега. Сняг вали. Слънце наднича из облаците, врабче чурулика на голо клонче. Безизходна скърб. И Alessandro е съгласен с Вас и Учителя. И той не ми говори за щастие. И той ще си замине далече, далече и не иска да знае за никого. Това той ли ми говори, той!? Човекът със слънчевите ли очи. Затварям поглед, чупя пръсти - шепна, викам Името на Бога...
- Що, що шепнеш, вика той. - Отвори очите си, не чупи ръцете си. Аз те обичам, това не стига ли? Това е истинското приятелство.
И той ме притиска върху гърдите си, гали, докато утихнат хълцанията ми. Дожаля му за мене, чуди се по какъв начин да види загубената моя усмивка.
Въпреки това, страшно е веч. Не мога да продължа по-нататък. Вървя под ясната звездна нощ и охкам безгласно.
- Къде отивам? Чий е този дом? Кой приветно ще ме срещне тук? Защо живея? Кому е мил и нужен моя живот? Едно насила поддържано у мен дихание, от Учителя, от Асавита, от брат Боев, Аня, Паша...
На другия ден Учителя как силно извика: „Хора на 20 век, не се бесете, не се давете, не търсете смъртта, а се приближете при Бога да се благословят душите ви!”
Обичам те, Colombo! Никога няма да се разделим с тебе, никога! Въпреки всичко.
Разбрах кого искате да направите пощальон на писмата ни. Сега това, утре меценат, а може би го тъкмите и баща на мое дете. Но ще кажете: - Глупости! Какво ли можеш да кажеш ти момиче, с това малко челце?
Господи, бъди Ти мой меценат чрез самата мене, подкрепяй силите ми да завърша земната си задача до край.
Колко е неприветно у дома. Сама. Върху масата ми разгърнати нерешени задачи, изоставени чертежи, занемарено четиво - хлад, мраз. А ние се разговаряме за разковничето. О, нека бъде комуто ще - мен вече нищо не ми трябва. Не ми загатвайте за никого другиго - тъй подклаждате у мен безименна, страшна омраза, пълните ме с ужас и ставам неспособна за каквато и да е работа.
С привет - X.
24 ЯНУАРИ 1928 г.
Усилена работа у хазаите. Зорница е наистина Зора - тъй прелестна е тя, обиколена от разкош, добри деца и любящ съпруг. Тя прилича на красива роза, която сега цъфти и благоухае. В този миг не смея да се погледна в огледалото - тя е тъй красива.
У тях свири знаменитостта Cortho. [Alfred Cortot (фр.) Апфред Корто (1877-1962) - швейцарски пианист от френскоезичната част на страната] Цялата френска легация беше у тях и множество гости. Наистина, като някой осъден, аз можех да слушам музиката през два етажа...
Но аз мисля за Alessandro. Той ми е най-скъп от всичко! Нали Ти, Господи, ме срещна с него в оная паметна утрин. Защо беше това? За да преживея още по-големи страдания ли? А сега казва, че може вече да си иде - говори за раздяла. Не, аз не искам да се разделям от него, не, не, чуй ме небе! Не, не, сега разбирам. Небето работи чрез Учителя, чрез Асавита, Емила и Colombo върху душата ми. Може би аз съм груб камък, от който може да се издяла дивна статуя. Те са художници върху моята несъвършена, но все таки ценна същност и природата ги допуска да ме блъскат с чука си.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
24 януари 1928 г.
Асавита,
Снощи Учителят беше на гости в Русеви [виж “Изгревът”, т. XVII, с. 692]. Поканиха и мен. Колко Му се радвахме всички! Какво неземно присъствие носи Той със себе си. Струва ми се, че Неговото идване е в ... с моето състояние, защото особено ме гледа. Ах, този поглед, който може тежка надгробна плоча да вдигне, душа да възкреси. Исках да прегърна коленете Му и да извикам: „Баща ми си Ти!” Но като че ли всички наоколо искаха същото.
Той свири на моята цигулка. Каза, че „всички струни трябва да се сменят...” При това ме погледна особено - разбрах, че не се отнасяше само за физическите струни.
Рече да си отива. Тогава заедно със Славчо и Милка се провряхме под голямата маса и Го обухме. Нозете Му бели с вълнени терлици, подобно два бели гълъба. Първа Милка даде сигнал: „Како, какичке, колко му са белички, хубавички!” - и хоп, целуна ги. Също и аз, също и Славчо. Дали не ни усещаше Той, или си правеше оглушки пред тия „палавци”. Обухме Го, но още не ни се ставаше и така седяхме под масата до нозете Му.
Отиде си. Остави светла диря в душите и облекчение в моите гърди.
25 ЯНУАРИ 1928 г.
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 25 януарий 1928 г.
(Продължение)
„Христос, виделина на светът!”
Йоан, 8; 12. 9; 5.
Продължавам според обещанието ми и този път ще споделя с Вас схващанията, които имам за Вашия добър татко. Твърде уместно Вий се запитвате ще дойде ли той пак на Земята. Разглеждайки последнята като едно училище за душите, място за допълване познанията, получени в други области на Вселената, естествена необходимост е всеки от нас периодично да се явява тук. Както на Земята има разни възрасти, тъй и отвъд душата преминава своето детство, юношество и възмъжалост, докато стигне предел, при който живота наново се пренася на Земята. Макар че тия възрасти в духовния свят са такива по отношение за самия него, обаче, по отношение живущите тук, всеки пробудил се в духовния свят е мъж, сравнен с когото и да било тук на Земята, а ний сме деца за тях. Така обяснява Учителя.
Специално случая с днешното идване на душите, като че ли условията за добро развитие в земното училище ще настанат след около шест години. До тогава Земята има да преживее ония огнени дни, за които не еднаж Учителя ни е говорил. Прочее, по-добре е душите до тогава да бъдат отвъд, да се подвизават чрез нас и така взаимно да растем. А кога настане доброто време, тогава ще изпълним дългът си към тях и ще им дадем тела на Земята. Според някои интимни обяснения на Учителя, 75-та година от текущия век ще е знаменателна за епохата на Новото човечество и по всяка вероятност всички ония що сега се подвизават в Истината, ще се срещнат пак на Земята, както в днешни дни. Тогава всички ще сме наново ученици, наново ще растем от сила в сила!
Как бих желала да Ви пророчествувам, че в тия определени дни след шесттях години, Вий ще дадете тяло на Вашият добър, добър татко! А до тогава, душата Ви ще расте и ще се разцъфтява в пътя на Истината, та и за него това ще бъде от полза да се яви с по-съвършено тяло. Но, ще кажете - младостта отлита, а с нея и радостите! Обаче, новият брак по това именно ще се различава от досегашния, че целта му ще е да даде съвършено тяло на съвършен дух! Колкото повече определеният дух преживее отвъд докато ний се подвизаваме тук в Истината, толкова взаимно ще сме по-добре. Ето, Хелмира, онова на което ний с Вас сме подложени! И нали е то красиво! Да бъдеш една от първите лястовички и в тая област! Търпение и висока мисъл за високият идеал!
26 януари 1928 г. Всяка беседа на Учителя е един Chef-d’oeuvre [(фр.) шедьовър] на философка мисъл и творчество, обаче и снощната бе нещо необикновено за мен. Не еднаж съм бивала в чудо как често мислите, които ме занимават, онова което току-що сме си писали с Вас се преплита в Неговите беседи! „От Господа биде това и чудно е в нашите очи”, се казва някъде. Колко интересни и правдиви бяха изложенията Му за писателите! Как изискано трябва да пише всеки романист, всеки стихотворец! После, колко интересни бяха тия четири състояния между благочестие и страх! Ето че именно на тая последна тема мислех да Ви пиша веднага след завършването на вчерашната част от писмото ми. Колко бих желала, Вий Хелмира, никога да не сте слизала от висотата на благочестието! Или това са болки, до които не бива да се докосваме. Но, сега искам винаги да Ви виждам като благочестива девица! И знаете ли, че първата целувка, която човек си позволи, снема невинността от душата и той тръгва по наклонената площ! В свръзка с това, което Ви писах за нашият висок идеал, нека преживеем в благочестие тия шест години, за да изпълним както Сарра задачата ни спрямо ония, които има да дойдат чрез нас.
Какъв ли е резултата от последното Ви жребие? И сега, бях Ви отстъпила на А...! Що ли е Господ определил? Ако Той реши да не се интересувам от Вас, тогава ще се оправдаят надеждите на една друга душа, която страда негде далеч, далеч...
Ето, че и днес приказчицата остана неразказана! Следният път ще започна с нея.
Асавита.
26 ЯНУАРИ 1928 г.
Какво говори Асавита! Че татко ще ми стане син. Чрез мене, той отново ще дойде на земята да дири знания и получава опитности. А до тогава, аз трябва да завърша университет.
Нищо не ме радва, щом раздяла ме грози с Colombo. Господи, запази ми го.
28 ЯНУАРИ 1928 г.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
28 януари 1928 г.
Асавита,
Нищо не в сила да ме повдигне сега. Не мога повече нито крачка. Вие приближихте Е. до мен, спасихте го. Спасихте и мен. Colombo е вече свободен.
Дайте ми забрава! Отдалечете ме от тая планета. Знаете ли, че у мене сега като че ли целият ад се е настанил? Чудно нещо, Асавита, готова съм да работя над каквато речете тема цял живот, а когато от години плача пред Небето да ми даде А., срещам отказ, бичуване, философия. Щом не можете да ме излекувате, нека окаменее сърцето ми.
Никого не желая вместо Colombo, никого! Господи, към Теб прибягвам сега с последни сили се залавям за бреговете Ти и викам за помощ.
31 януари 1928 г.
Бях при Учителя! Колко леко ми стана! При Него е мир и покой -природата разгръща пред нас прелестни дни и нощи, въпреки моите горчиви сълзи що проливам безспир.
Е, сега, Асавита, радвате ли се, че съм свободна вече! Татко, где си, искам да се върна при теб!
Силата ми ме напуска. Стъпките ми са като на болен човек. „Кой не изнемогва, та да не изнемогвам и аз”, както казва Ап. Павел. Какво ме замина? - Нищо. И глад, и голота, и бездомничество, и оскърбления, и унижения, и болести, и злоба, и съмнения - всичко като морски вълни мина върху ми.
Защо ми е поколение? Какво ще му завещая. [Разрешение от Учителя да се омъжат са искали три сестри: Маргарита Давидова, Олга Славчева и Кичка Вълчинова - виж “Изгревът”, т. XXIII, с. 537-538] О, ще му оставя човекът с двете начала, човекът на илюзиите и човекът на висок идеал; човекът на вярата и човекът на съмнението.
Всичко се свърши, радвате се.
С привет: X.
1 ФЕВРУАРИ 1928 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 1 февруари 1928 г.
Хелмира!
Само Божията Любов е Любов !
Използвам случая да Ви предам портретчето и книжката с беседи. Лаская се от надеждата, че писмото Ви ще ми подскаже да продължим приятелството ни.
А......
4 ФЕВРУАРИ 1928 г.
Струва ми се, че днес бидоха погребани всичките ми мечти. Събраха се всички в един саван, заковаха го, спуснаха го в дъното на земята во веки. Никой не ги съпровождаше, освен гробарят - времето, който ги покри с достатъчно много пръст.
Господи, Господи, ела ми на помощ! Господи, подкрепи душата ми да не падна! Защото аз мисля за „край”, че е дошел моя край и аз трябва да си ида. Но търпи още малко, душе моя, да завърша задачата си. Още няколко месеца само.
Разделени! А може би никога съединени! Тогава защо се роните вие, изобилни сълзи?
Какъв чуден сън. Изпитват ме по физика. Не мога да отговоря на първия въпрос, а за „магнетизма” отговорих. Що значи това? По физика съм най-слабо подготвена. Само Соничка разбира високия стил на г-н Колев, аз нищо не му разбирам. Тогава една жена от комисията каза: „Тъй, не се страхувайте! Гледайте, внимавайте да се засилите, а пък ний ще Ви поставим между децата.”
Друга картина: Сънувам бр. Боев като редовен учител в същата гимназия. Много деца с мен облечени в тъмни дрешки, а пък аз съм в бяло. Някаква жена, подобно католическа калугерка ни ръси с босилек и размахваше из въздуха голям златен кръст. Придружаваше я една жена с гъста маска. Тя никому не показваше лицето си. Очите й втренчено ме гледаха през дупките на синята маска, иначе лицето й беше безстрастно като на Темида. Тя ме гледаше крайно съчувствено, обаче. Казаха ми, че тя някога била умряла от голяма скърб по скъпа загуба и решила завинаги да покрие лицето си. Един от учителите, който приличаше ту на г-н Колев, ту на г-н М. Николов взе учебника по литература от ръцете ми и погали лицето си. Погледна ме топло - съчувствено.
Размишлявам върху съня - „Няма да ме скъсат по физика”, значи няма да умра както си пожелах. Ще ме турят при деца, да ги обучавам. Поръсването с босилек значи един стих от Давидовите псалми (51 псалом)
„Поръси ме с исоп и ще бъда чист,
Омий ме и ще стана по-бял от сняг.”
Защо ли като се събудих във всичките тия лица видях Асавита. Да, тя беше навсякъде с мене и ме пазеше. Тя идваше да излекува силния удар от ръката на римлянина. Когато той ме шибаше, нежни ангелски ръце чрез моите земни учители ми помагаха.
Децата! Те са тия, при които провидението ще ме изпрати да работя. Те са тия, които някога сам Той благослови и рече: „Дордето не станете като децата, няма да влезете в Царството Божие.” „Гледайте”, „внимавайте” каза тя, гледайте да се „засилите”. Или тия малки деца, облечени в тъмни дрехи не са ли моите диви чувства, които трябва да облагородявам -плеада цяла.
„Да внимавам”, за матурата - значи да пазя „магнетизма” на живота, за да ме не скъсат по „физика”. Двата въпроса, на които не можах да отговоря, това са Душата и Духът, които не могат да се проявят, ако не е здрава физиката - тялото.
Но каква чудна красавица придружаваше всички тия. От разкошната й дреха лъхаше благоуханието на природата - от цялата й фигура лъхаше красота, младост, сила, интелигентност, воля, власт, доброта. Тя стоеше от дясно ми и ме докосна с ръката си. Тази маскираната нещо й говореше. Седнаха около кръгла маса. Какви прекрасни обноски имаха всички помежду си! Те приличаха на едно голямо божествено семейство, които се занимаваха с моята душа.
Събудих се. Точно 5 ч. - време за уроци. Взех си чантата и бегом на ул. „Чаталджа”. Там ме чакаха. Работихме върху аналитична геометрия - много я обичам. После се връщам, чистя, паля печка, варя супа, мета, чистя, шия на машината дрехи за рускините студентки от съседната стая. Стрелките на часовника бягат бързо. А още колко неща трябва да се прегледат днес: химия, математика, етика, естествена, възпитание. Колко хубави неща уча. Мозъка се надува, напряга, кипи. Дали ще се науча поне да мисля правилно.
Този сън ми донесе разнообразни и приятни размишления. Той издигна душата ми много на високо и с нежна ръка обърса безспирно течащите ми сълзи. Леко ми е. Като че ли до мен има някой невидим приятел, който дава друго направление на мислите ми. Сега усилено уча. Да, нека завърша светлата задача, дадена ми от Учителя.
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 4 февруари 1928 г.
Хелмира,
Жалко, че не ми се отдаде да Ви изкажа днес душата си, но това ще сторя през седмицата.
Моля приемете приложеното с единствено назначение да Ви улесни в училището. Ще Ви пиша и по него в последствие.
А.
Не ми е свойствено да се радвам на скърбите Ви, но да Ви утеша желая!
Посветете всичкото Ви време в учене, пазете свещения час на чистотата всеки четвъртък и всичко ще се нареди. Ученико! Живота пази и добре го цени!
А......
9 ФЕВРУАРИ 1928 г.
Асавита ми праща още 500 лв. Но защо? В мъката си аз обвиних нея за поведението на А. Вместо да покаже скьрбта си за това обвинение, тя ми прави подарък, тя иска да ме облекчи покрай училището ми. Колко съм лоша! Лоша!
А времето е тъй хубаво днес, същинска пролет! Витоша блести в хубост. Изгрев е бял като приказен сън. А защо го срещнах днес. Не, не биваше това - трябваше да се отбия от пътя си. Правя конспект по българска история. А през цялото време между древните български царе все едно червено от студа лице, едни смутени сини очи. Защо? Колко плаках още. Четох 1 гл. Лука, ст. 45, 46 и 47. После писах поезия.
Напред, разуме мой, не ме оставяй. Дори всичко да изгубя в света, стига ми Светлината на Учителя, обичта Му. Нека от моите сълзи се напише една нова книга, претворена в звездна градина за радост и утеха на оскърбените от живота!
8-10 ФЕВРУАРИ 1928 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 8 февруари 1928 г.
Хелмира!
Само Божията Любов носи пълния живот !
„Мъдростта, която е от горе, първо е чиста...”
Яков 3; 17.
Измина почти седмица от получаване сгрупираните Ви писма и всеки ден аз мислих за нашата дружба, поне толкова за да попълвам обикновените две странички. Но нищо не записвах, а и това, което ще Ви пиша днес, ще бъде по-скоро продължение на мислите ми от изминалите дни. Все още съм под впечатление на първото прочитане: въздържах се да почерпя от изобилно вложените богатства в тия Ваши писма, само за да изживея причинената ми (заслужено, разбира се) скърб! Ще нарека разочарование от себе си, за постигнатите резултати в последните ми писма: когато мисля, че зефир отправям към Вас, той на буря се превръща и потрошава клоне! Тогава, не е ли време да се запитам, потребна ли съм още в пътя на Хелмира?
И така, върху мен тежи тежкото обвинение, че съм причина за охпадяването на А... към Вас и че у мен има явен стремеж да поставя на мястото му някого други. Не ми е обичай да се защищавам, но Вам в случая ще кажа, че и едното, и другото са далеч от истината. Не в тия ли страници, прочетохте някога, Хелмира, где ще стигне вниманието на А... към Вас... [липсва част от листа]
Остават необяснени за мен упреците, които А... Ви е отправил в ония знаменити срещи. За да Ви говори за онова, от което се е отказал, за ласките на жените, които хлопат на вратата му и всичко от тоя род, значи че е очаквал от Вас, или че е искал от Вас това! Бих желала повече чистота в неговите желания, или ще кажете какво повече от един светски мъж! Но, вярвам във Вашата чистота и затова сте ми мила и ценна! Някой може да цени у Вас „Олга”, но за мен е ценна „Хелмира”. Проявявайте по-често духовната страна на Вашата природа и ще сте оправдани в Небото!
9 февруари 1928 г.
Обещах да се отзова на Вашия вик за помощ, а вчера какво съм писала!? Вий искате възвръщането на А...; ще Ви кажа -оставете го да приложи своя план, да се докосне до ония, в които мисли, че е щастието; и като не го намери в течение на тия шест години, ще се върне при Вас! Но важно е това, не да го търсите Вий, а да дочакате той сам да Ви оцени и дойде при Вас. Вий, която сте учили за класицизма, знаете кога Родриго се съгласи да поиска Химена за жена - тогаз, когато разбра, че тя бе преодоляла всички противоречия в тая любов и бе го оценила с истинната цена.
Ще повторя пак, че Вам остава да полагате всички усилия за училището. То е направило много за Вас и ще направи още; не бяхте ли Вий онова плачливо девойче, което чувствувайки всестранна неудовлетвореност на своите стремежи, преди пет години знаеше само да пролива сълзи! А днес, Вий сте в голяма степен разсъдителна, имате общи понятия из много области на науката и най-вече сте повече пригодна за ученичка в духовния път.
Има една черта във Вашия характер, която Ви прави бърза в решенията Ви: решите нещо, често пъти то е несъвършено и Вий тръгнала по един път, не се връщате да корегирате. Обичате при това да изричате и „големи думи”, както народа казва. Такава една голяма дума в миналото е Вашето някогашно заключение за мъжете. Отбелязана е някъде една Ваша „дума”: „Мъжете ли! Ще им докажем ний тям, че и без тях можем в тоя свят!” Зачула Ви е природата и Ви постави на изпит с А...
Това е според мен обяснението за срещата на А... в живота. Вярвам, че имате достатъчна поука по тоя въпрос и в бъдаще, когато сте пред дилема с капитално значение, ще си спомняте израза от Господнята молитва “...и не веди нас в изкушение”; той е знаменит закон, в който често трябва да се оглеждаме. И в последното Ви писмо изказвате подобна „голяма дума”, трябва о време да я намерите и трансформирате!
Пътят към това трансформиране е в чистото приятелство, към което всякога съм Ви насочвала, а Вий го разбирахте за женитба. Асавита никого не желае да жени, тя иска само хармония между душите, за да има нормален и красив растеж!
10 февруари 1928 г.
Следвайки мисълта си от вчера, спирам се на едно от Вашите разсъждения върху смисъла на благите и смирени личности. Знам в какво отношение давате предимство на войнствените натури, затова без малко щях да Ви дам право; обаче, има едно ценно обяснение, което ми се представи при последното четене съборните беседи: Обърнете, моля Ви се и Вий, на страница 356 от 14-ти ред до новия пасаж. Прочее, ето кои мълчаливи хора ценя, ето при кои Духът се спира и кои ни вдъхновяват! Такъв един човек може да го поставите в буря от електричество, той ще неутрализира противоречията на душите, които го създават. Това е още една от ценностите им.
Все пак, пред нашите писма, най-ценното в живота ни остават беседите на Учителя. Как Той моментно схваща преживяванията на всеки от нас! И немедленно се спира всичко да ни обясни! Така в неделя, мисля че Вам каза „Всеки сам твори съдбата си”, за да не обвинявате когото и да било за даден неуспех. А в сряда, други някому каза, че оня, комуто е поверено да води някоя човешка душа, често си въздъхва от трудностите и най-после извиква към Бога... Добре е всичко, добре!
Въобще това писмо ми се вижда доста строго, но нямаше що, истината днес в тоя вид идва при Вас. Даже мислих да го задържа и все пак жребието ще разреши въпроса. Ще гледам идната седмица да Ви пиша след повторно прочитане писмото Ви, само върху красотата в нашите отношения.
Асавита.
13 ФЕВРУАРИ 1928 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 13 февруари 1928 г.
Хелмира, сестрице!
„Само Божията Любов е Любов !”
“...Тя е мирна и приветлива...”
Яков 3; 17.
Това, на което непосредствено трябваше да се спра сега, бе Вашият повик към смъртта. Но не Ви ли е дочул Учителя, та вчера така категорично разгледа становището на всички наситени от живота?! А може би Вий не бяхте сама! Безсъмнено мнозина още викаха смъртта, като че ли не всеки човек е обречен да я срещне рано или късно! До кога, о, Боже, ония които си Ти призовал към безсмъртие ще мислят, че смъртта, резултат на грехът сред человека, носи спасение!! До кога, до кога?! Но нам, на които е известно, че смъртта не е нищо друго освен ограничение на добрите условия за развитие на човешката душа, какъв смисъл би имало да строшим „стъклото”, както Учителя се изрази? О, да биха знаяли ония, които прибягват до острието на ножа, до отровата или пък се хвърлят от високият балкон! Да биха знаяли, че тъкмо в тоя момент ръката на щастието посяга да ги докосне! Человече, който и да си, в тоя решителен момент отложи онова фатално действие, което би прекъснало нишката на живота ти! Още първите часове на така продължения ти живот ще ти докажат, че щастието е тъй близко, тъй близко до теб! Не се унижавай с убийство на самия себе си, а прибегни до чистата искрена молитва, дори и тогава кога считаш унижение да се молиш комуто и да било! Погледни след това наоколо си и ще видиш някого страждущ повече от теб, помогни му по един от многото начини, достъпни дори и за най-немощния човек. И виж тогава не ще ли имаш радост, която да те насърчи да живееш: Потеглил еднаж по тоя път „в дясно” ще видиш, че природата ти е приготвила вместо онова що те бе обезсърчило, нещо много по-ценно и красиво. Дерзайте и напред!
15 февруари 1928 г.
И тъй - малко воля е потребна и проблемата на самоубийците е разрешена! А знаете ли, че смъртта винаги се отзовава на човешкия повик? И печалното е там, че тя идва кога съвсем сме забравили, че някога сме имали нужда от нея! Идва когато сме радостни и трептим за живота! От лична опитност Ви говоря. Бе време, когато и аз призовах смъртта да ме въведе в забравянето; тя като същество всякога много заето, само си отбелязала в своето карнетче, че е търсена. И представете си, дойде в момент кога никому не бе потребна! Трябваше скъпо изкупление, за да се отправи обратно с празни ръце. Загадки са това, но изнесеният в тях принцип е верен, Хелмира моя!
Затова, помнете едно: Пази живота и добре го цени!
16 февруари 1928 г.
Прочетох наново Вашите последни писма и между многото въпроси, на които трябва да се спра е този за характера на
А... Виждам, че в него има повече благородство, от колкото във всеки друг светски човек. Това, заедно с почитта му към Учителя го издигат в моите очи; ако не бяха тия аристократически традиции, на които се счита длъжен да се подчини, той навярно винаги би предпочел да сте неразделна от него. Сега, все пак той е разрешил от свое гледище най-добре въпроса: разделя се от Вас без да Ви оставя с дете в ръце. Иначе, би било много по-тежко за Вас. Натъкнах се случайно на един подобен случай: майка с току-що родено дете е потърсила прибежище в едно братско семейство, тъй като е изоставена не от други, но от законният си мъж. Сравнява се дори с Фаустовата Маргарита! Може би и Вий сте научили този случай и мисля, че заслужава да го отбележите някъде из Вашите записки и дори в писмата ни.
Радвам се на многото красиви описания, поместени в тия Ваши писма: гостуването на Учителя, сънят, който сте видели за моят възлюблен и други. Всичко това би искало да си говорим с Вас часове, затова изоставям тия неща за оня благоприятен момент. Сега, ако Ви е възможно да ми опишете с някои подробности сънят, ще Ви благодаря сърдечно.
17 февруари 1928 г.
Този лист е може би един от ония, които Вий наричате буреносни. Но, поднасям Ви го като една необходимост, още повече когато в началото му е отбелязано с едри невидими букви “С в о бод а”.
Искам да уредим въпроса с нашия пощалион, по който въпрос Вий еднакво предусетихте намеренията ми, па ме и подсетихте. И тъй, действително намирам за удобно да Ви изпращам моите бъдащи писма чрез брат Ж., а чрез него да получавам и Вашите. Уверена съм в неговата честност и благородство за тази работа, като Вам ще услужва заради приятелството Ви, а на мен заради предаността си към оная, която много е извършила за издигането му.
Вече имах възможността да Ви уверя, че не го готвя за Ваш жених; даже нещо повече - днес и за дълго време, не бих го отстъпила нито Вам, нито на която да било друга сестра! Не ще Ви изказвам по-нататъшните ми съображения за това, освен ако някога пожелаете да ги знаете.
Вий впрочем няма защо да се безпокоите, тъй като Ви остават още няколко месеци задружен живот във връзка с училището. След това не ще се даже и срещате. Но за Вас е важно, в това кратко време да постигнете оная хармония, тъй важна за доброто развитие на душите. Едно знайте, че щом съм приела да слезна и при него, има нещо ценно в тази душа. Ако искате да знаете, петдесет на сто от причините да дойда и при Вас, се дължат на него; така и Вий с Вашето пренебрежение станахте причина да отида при него, не да Ви отмъщавам или да Ви наказвам, но вместо едно чадо, Асавита да има две такива!
И тъй, след неделя ще Ви изпратя с него пакет, в който ще вложа писъмце, съдържащо условията на пощалиона. Бъдете благоскпонна.
Снощи четвъртък, апелирах към Бога да Ви се възвърне вдъхновението: Няма нищо по-сладко от това да родите ония зачнати не от похот мъжка, а които от Бога ще се родят!
Моите най-чисти мисли да Ви обличат всякога с красивата дреха на благоволението Господне!
В. В. Асавита.
16 ФЕВРУАРИ 1928 г.
Учителят казва: „Когато си скърбен, иди при по-скърбни от теб и ще ти мине.” Майка ми ме посети. Тя остана възхитена от цялата ми обстановка на ученичка! Угостих я скромно, но приятно. Даже й посвирих на цигулка, четох й стихове. Тя беше особена днес, тя ми се радваше, а не както преди... Тя е доста разочарована от другите. Но цялата блестяща, скромна обстановка не даваше друго да се говори, освен за - хубавото. Етажерка с книги, бяло легло, картини по стените на деца и пейсажи. Кухнята грее от чистота, съдовете лъщят, покривката белоснежна.
Как се минаха цели 12 г. от деня, когато напуснах бащино огнище. Тогава не знаех къде отивам; само следвах вътрешния глас, който казваше: „Излез от тук, тръгни!” - Къде, Господи? Вървях и не знаех. Някой ме водеше. И той първо ме доведе при Учителя, после ми даде Colombo, после брат Боев, после Асавита.
Усещам, че Colombo ме вика, шепне: „Забрави, ела!” Но, аз стоя прикована към учебниците си като към последна опора. Не - отговарям твърдо. Искам да забравя, да забравя! Очи мои, бъдете отворени, живи и любящи. Вие трябва да греете заради самия живот. Както онова дивно цвете на Рила, което никой не познава, а то цъфти за слънцето.
Смърт ли? Не, никога. Аз бях само преогорчена, но никога няма да мисля за това. Моето мъничко челце трябва да расте от светлина в светлина; гласът ми не бива да заглъхне, а да пее и да учи другите да пеят. Даже аз ще пея най-вдъхновено от всички, минала през горнилото на всички скърби.
При всичко, аз пак те обичам Alessandro, милий. Нека Бог бди над тебе и те пази.
17 ФЕВРУАРИ 1928 г., ПЕТЪК
Искам да изляза по това хубаво топло слънце днес, ала зная, скрито ме блазни мисълта, че ще го срещна из алеите. Не, няма да изляза, а ще чета география. Слънцето гали гърба ми и през прозореца и ме топли. Защо да се излагам на нови мъки, защо пак да чупя пръсти в отчаяние. Не, не! Ще пазя душата си. Нека живее на свобода, нека е щастлив.
Може би след време раната ми ще заздравее. Тогава чак, може би, той ще дойде. Но дали ще ме намери. След 6 год. Щяло да стане нещо с мене. Едва ли. Може би ще завърша университет, но чакай - Матурата!
Една пчелица полази по ръката ми. Горка, подранила ти! Няма ли да измръзнеш? Защо си излязла тъй рано?
Славчо и Милка ме изтеглиха на двора да си поиграем. Колко добри, обични деца! Колко много съм щастлива с тях! Майка им гледа от балкона и ни се радва. Ето хвърля ни нещо завито в хартия - шоколадени бонбони.
19 ФЕВРУАРИ 1928 г.
Случайно днес между книгите си открих една бележка от него, когато учеше български. Тя гласи следното: „Ако замина за Италия, аз пак ще се върна назад.”
Пророчество ли е това сега? Как ме ободриха тия слова. Развеселих се. Взех цигулката и свирих братски песни.
О, душе моя, имай вяра в Божията Любов. Но защо не дойде Учителя на беседа. Чете се лекцията: „Търсете първом Царството Божие”. Сестра Милева [Мария Милева - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 698-708] ме покани на обяд. Колко се радвах, че съм със Соничка и Здравка. Хубаво е у тях, като красива приказка. С тях всякога хубаво се разговаряме. Те обичат поезия. Соничка моли с хубавите си ръчички и сладки очички. Здравка моли и -аз заставам. Четох им „Асавита”. О, как се радваха! Соничка ме целуна, Здравка сияе от своите бели възглавници. Чудеха се с какво да ме гостят и почерпят. Соничка ми свири етюди от Burgmuller [Бургмюлер].
Учителят казва, че идват нечувани изпитания на земята. Говори за войни, глад, землетръси, болести. Ще се срути старото, казва Той. Иде нов свят, нов ред. Какво ще стане със света? Не, но какво ще стане с мене - пишущата. Дали ще изчезна в праха или името ми ще се запише с безсмъртните работници на човечеството. О, Господи, нека мина през всичките ти чистителни огньове, но направи от мене приятелка, помощница на Твоите избрани. Ти ще стопиш моето каменно сърце, което мрази, завижда, безделничи, а ще ми дадеш ново, златно, живо, любящо сърчице. Ти ми отнемаш Colombo, но ме приближаваш към всички души, към всички прекрасни души, които тепърва има да срещам.
Искам да пея. Качвам се на малкото столче и издигам глас. В песента ми има сълзи. Те се ронят върху гърдите, радостни, вдъхновени сълзи. Ето аз се разговарям с Тебе, като да съм при Тебе. Ти ме викаш. Ей ида, ида, Господи при Теб! Свободна дойдох и свободна ме искаш отново Ти.
Мое чудно, златно, бисерно име. Отечество мое си Ти, Отче мой! Ти си над всичко! Ти си по-красив и по-обичен от всички бели гълъби в света, защото Ти ги създаде. Свободна душа искам да бъда! От мъничка Те любя. Някога не можех да достигна светата икона, за да Те целуна. Повдигаха ме силни мишци и аз шумно целувах пъстрата картина. Сега се качвам на столче и... Те стигам, Отче мой, чуй песента ми.
Разказвам душата си с песен. То е една чудна приказка. Сълзите се ронят. Някой покрай мене тихо ги събира и мълчи. Пея, пея. Няма вече покрив. Няма вече време и пространство. Ето, връщам се при Тебе, само при Тебе. Сега между нас няма никой. Всичко се стопи.
Кураж! Вдигни гордо глава, стисни ръка. Напред! Въоръжи се с Него, който е у самата Тебе и Той да ти е щит и Виделина.
На школата снощи Учителят искаше да пеем всички. Наблюдаваше ме като че ли. Но аз не пях. Защо - не зная.
Тази Асавита мисли, че искам да се самоубивам. Тя се лъже. Точно тук, може би единствен път, тя се лъже. Когато писах писмото си до нея бях тъй огорчена, уморена, смазана. Искам да стане нещо с мене, да си почина, но не и да се самоубивам. Това е преувеличено доста. Даже тирадата й към самоубийците не ми хареса - ако се обляга на мене. Не, въпреки всичко, някаква незнайна скрита надежда ме крепи за нещо светло и велико, що има тепърва в бъдни дни да преживея.
Светото писание е в ръцете ми. Седя, чета и сълзите се ронят в скута ми. О, велики Бели Братя, о, ти мой чудесен жител на Маришките езера, где си, ела при мен. Погледни ме пак с огнено слънчеви очи и ми се усмихни. И Ти, Родителю мой, чуй ме! Не мога да говоря. Ти знаеш, Отче, негли си бил до чедото си и знаеш какво ми каза той неотдавна, как се пресякоха коленете ми и нозете се отказаха да вървят. После той се смили - прегръща ме, гледа ме вдън очи, но свърши се. Олюляваща се от мъка и слабост си отидох. Той не ме придружи. Увиснала върху разпятието си, едвам си отидох при моята голяма и светла задача, дадена ми от Учителя - крепена от Асавита. А звездите грееха от небето, същите звезди, когато бях щастлива и пълна с надежди при него.
Бедно мое сърце, ти търсиш любов, вечна любов и поезия. Те са в тебе и никъде ги няма другаде, шепне нечий глас. Не 6, а много години ще минат докато ние се „видим” отново. До тогава, той ще се събуди и ще поиска да „служи”. До тогава чукът и длетото на Великия Скулптор ще работят още върху мене и ще ме изгладят. Та що съм аз днеска? Само една надеждна схема, а още съм далеч от истинската красота. Може би косата ми до тогава ще стане бяла като вълна, но душата ми зряла, хубава ще се подмлади във вечния живот и красота. Що са множеството години до тогава. О, ще изхвръкнат те като пилци.
* * *
Ах, тоя Сали, това красиво турче кафеджийче, колко малък, а как почитателно умее да говори с по-голям. То чакаше брата си, отишел да донесе чутура за кафето, и ние се разговаряхме. Дадох му от неговите бонбони. То лакомо я глътна. Сали, красиво и чисто дете, което гледаше с такова доверие на света. Те кълцат още и чер пипер за дюкяните. Те, брат му и баща му. Милите красиви уломки от едно велико минало! Колко дълго стоя то да чака брата. Аз ходих до дома, връщах се два пъти. Сали все чака и ми се усмихва. Трети път - вече го нямаше. На Сали не му беше студено. Сали е юнак.
Как ми се смееше, когато се мъчех да говоря турски. „Нерде диджем, бре Сали.” Той се смее. Мургавото му личице, обиколено с меки къдри, грее като звездичка. Белите му ситни зъбки блещят под усмивката му. У него няма тъга по древно величие. Той чака брата си, който ще донесе специална чутура за кафе; за чер пипер си имат вече. Така те се прехранват, отдали съдбата си в Божиите ръце.
Заспах с щастлива усмивка за Сали. Сега пазя още лъскавата лентичка що огръщаше бонбона. Това ми остана за спомен. Скрила го бях и сега между страниците го намерих. Колкото пъти излизах, все му давах по нещо. Първом бяло ръбче от хляб, после шепа орехи... Но той беше вече офейкал.
Научи ме, Господи, да Те откривам между тия Твои малки чада. Да се радвам на Твоята Любов и красота. Ах, Сали, чедо мое!
Прозорците на хазаите всички светят. Пак има гости. Вече се прибирам в моя сутерен за да уча, уча и само да уча. Утре рано пак, и пак, докато завърша, и после? Що питам за „после”. Той, Вечният знае. Нека прави от мен каквото намери за добре.
21 ФЕВРУАРИ 1928 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 21 февруари 1928 г.
Хелмира!
“Няма Любов като Божията Любов !”
“Благопокорна е, пълна с милост и добри плодове...”
Яков 3; [17].
“Не ти казвам до седем пъти,
но до седемдесет пъти по седем!”
Матей 18; 22.
И тъй, дължа да Ви съобщя условията на новия ни пощалион. Първото от тях е приятелството между Вас да бъде винаги на нужната висота и от това приятелство да блика красота и хармония.
Ще Ви обясня, че когато за нещо Вий сте скръбна или радостна, гдето и да съм, каквото и да върша, чувствувам Вашето състояние; същата връзка има между мен и второто чадо на Асавита. Ето защо е необходимо и двете мои чада повече да са в светли състояния, та тогава и аз самата да творя в светлина.
На първо време, за мен ще разговаряте малко: потребно е да водите предварително много разговори върху духовни въпроси, върху беседите на Учителя, за да попаднете в ония трептения, сред които би било полезно и заниманието със същността на Асавита. До днес той не знае значението и същността на дружбата ми с Вас, а знам че и Вам е желателно така да остане и в бъдаще. Ще имаме и тая грижа. Прочее, той ще идва при Вас с думите: „Имам да ти предам това от нея”, а и Вий ще му казвате: „Моля те, предай това на нашата обща приятелка.”
Тия условия ще попълним в последствие, а ако Вий имате да кажете вече нещо по тях, сторете го.
Пишете ми желаете ли да предприемем нещо в четвъртък, как сте с училището и пр. Благодаря Ви за статията по изложбата, върху която ще Ви пиша по-нататък.
С привети и благопожелания: Асавита.
24 ФЕВРУАРИ 1928 г.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
24 февруари 1928 г.
Асавита,
Благодаря за сумата 500 лв., която сте ми изпратили. За сега работя някои неща и на Дафинка Доганова, така че пак почнах да си купувам по едно хубаво бяло хлебче от фурната. Вие сте ми изпратили и - шоколад.
Иска ли питане дали сме добре в училището, щом като бр. Боев е при нас.
Новият пощальон е по-мълчалив и от библиотечния шкаф по отношение Вашето инкогнито. Той знае повече за Вас, отколкото аз. Казвате да се разговаряме с Е. върху някои интересни въпроси. Аз съм много заета извън учебните ни занятия - винаги Русеви изискват работа от мен срещу наем. Разговори от възвишен характер не липсват в учебните ни часове -брат Боев сам ги предизвиква и поддържа. Хубаво е по-дълго да оставаме върху тях, но времето лети и трябва да се обясняват уроците.
Знаете ли, че книгата, която заедно с Вас пишем сега има много ненаписани страници. Има неща пречудни в човешката душа, за които и да иска да говори човек не може. „Ние бихме били жалки нищожества -казва Метерлинк - ако знаехме само това, което пишем или изказваме. Добре е, че най-възвишеното, най-прекрасното си остава неделима част от нашата душа."
Чувате ли как Ви моля за прошка! Асавита, аз незаслужено Ви оскърбих. Учителят снощи свири песента на Възкресението. Сълзи ме душеха, но аз ги възпрях. Сърце, окаменяло от мъка сърце, ти не трябва да плачеш. Той караше младите да пеят. Но „млади”, значи щастливи. Аз не пях, за пръв път аз не пях в школата.
Сънувах се облечена в бяло и загърната с голяма пелерина. Чак на сутринта се досетих, че такава пелерина съм виждала само в Учителя. Тълкуванието: Над мен е Неговата закрила.
Писах битова поезия. Не мисля за самоубийство, имате грешка. Но прескърбна е душата ми.
С привет: Ваша X.
28 ФЕВРУАРИ 1928 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 28 февруари 1928 г.
Хелмира ! Душе Божия !
Няма Любов като Божията Любов !
Духът Христов, който развързва седемте печати !
Вашето писмо стигна бърже до мен в непокътнат вид, както вярвам, че и моето сте приели така; това оправдава доверието, дадено на брата, а този начин на размяна ни улеснява в много отношения. Така, кога приех пакета, почувствувах радостта за Вашето съгласие; обаче кога разтворих плика, обзе ме малка скръб, че не засягате поне тъй важните въпроси, които бяха предмет на толкова много от последните ми писма. Доволна ще съм ако Вий сте писали поне за Вашия дневник, по повод Вашите размишления след получаване всяко мое писмо. Благодаря Ви и за това, което сте писала, което все пак ми представи материал за размишление.
Чувствувах, че имахте известна борба в приемане новия ни пощалион, а случи се в това време да посетя Учителя за една съвсем странична работа. Както за всеки от нас, подобно гостуване при Учителя е цяло празненство, така и в моята душа бе веселие и радост. След свършване разговора ни по казания въпрос, необходимо бе да заговорим за Вас, Хелмира; защото, както винаги, така и сега в душата ми се отразяваше Вашия образ, на устните ми бе Вашето име! Трябваше да разкажа на Учителя някои от последните Ваши преживявания, както и тъгите Ви за решението на А... По повод на това, Той встъпи в някои обяснения, които позволявам си да Ви съобща, за обща полза:
„Когато един човек се озове в гъстата материя, ако пожелаете да го изведете оттам, той запитва „Где ще ме турите?” И прав е! Защото, както едно дърво не може да го изтръгнете с корените му, за да го пренесете някъде, а трябва да се превърне в една клетка (зародиша в семката). Такава промяна трябва да стане и с човека, за да се внесе той в друга среда. Колкото за Хелмира, тя едно трябва да знае, че нейният характер е създаден в братството. Излезе ли на вън, всичко ще изгуби, ще се превърне на „кимвал що дрънка”, както казва Павел. Да допуснем, че тя би се свързала с този граф, какво ще постигне? Какво постигна дъщерята на Толев - научи италиански език и нищо повече; та и Хелмира ще се приучи към аристократически живот с техните маниери и етикеции! Така, тя да гледа да седи тук, при извора на идеите, гдето може да пише, да работи и да е полезна.”
Похвалното, което Учителя намира в А... е смелото следване известни негови цели: „Когато човек обича една жена, той не трябва да жертва всичко за нея! И даже, щом тя види, че нейният любим мисли и я уверява в готовност да се жертва всецяло, не трябва да се съгласи да го вземе. Току-що казвах на една сестра, че оня мъж, който й казва, че е готов да жертва всичко за нея, тя не трябва да го вземе: утре той нея пък ще зареже. Всякога има нещо ценно над всичко, което не трябва да се жертвува. Това е Бог, това е поставеният в душите ни идеал!”
Учителят засегна и отношенията Ви с брат Ж..., които обясни като следствие на миналото. Тия отношения трябва да се регулират сега, в интерес на бъдното развитие и на двама ви.
Учителят завърши със следните думи: „Има в Хелмира известни хубави качества и за тях аз я харесвам.” Ето где е една от допирните точки между Учителя и Асавита, Хелмира моя!
Сега преминавам към въпроси, произходящи от последното Ви писмо. Първо - за училището. Кога Ви запитах напоследък, мисълта ми бе да Ви изтъкна, че в това кратко време, което Ви остава до изпитите, частно Вий трябва да отделите повечко време за уроците: Това, което имате обичай да прочитате два пъти, прочитайте го три; на математиката също посветете повечко време, дори решена еднаж задача, тутакси се върнете и я решете още еднаж по всички правила; това е превъзходен начин на заучване. Що се касае до работата с шев и други, не отблъсквайте ония случаи кога Ви предлагат такава, но не я и търсете. Въобще посветете времето Ви само на училището, за да получите успех дори по-добър от миналогодишния: Това Ви е потребно за приема Ви и в университета.
За нашият четвъртък - бъдете спокойна. Нали Ви нарекох своя съветница! Никого не съм посветявала в нашия свещен час - за него е известен само Учителя! Ако Вий сте подсетили нещо, може би Учителят е наредил някоя работа. Бих Ви разказала дори каква е тя, но щом Вий сте открили нещо, ако желаете може да издирите и по-нататък; това не Ви предлагам само като средство за задоволяване на любопитство, но за да видите способността Ви да издирвате нещата. При това не се спирайте на лицата, които прямо сте поставили в предположението Ви, но по странични пътища, без да бързате, вслушвайте се в разговори и описание на случки из братството.
Така, нашият час принадлежи само нам и той е благословен от Учителя!
Настоящето ще гледам да Ви се предаде в сряда или четвъртък, а в следните дни на седмицата ще гледам да Ви приготвя и второ писмо. Спомняйте си и Вий през тези дни за мен.
В следното ми писмо ще Ви говоря от гледището на една необходима среща, която трябва да имате с Учителя. Хелмира! Той ни е не по-малко нужен кога считаме, че сме недостойни да се явим пред лицето Му!
Привет:
В. В. Асавита.
