1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
7 ЮЛИ 1927 г., четвъртък
7 юли 1927 г. четвъртък
Ах, Асавита, много се мъча с „Еделвайс”. Такъв мрак е пред очите ми. Като че ли ще издъхна и ще оставя перото. Вървя из пустиня. Няма нигде капка вода. А тук трябва да се изкопае кладенец с жива вода, че който пие от нея да не ожаднява никога.
Напразно издигам ръце - никаква следа от живот тук или там. Къде да копая? Трудно! Силата ми отслабва. Смелостта ми се топи като восък пред огън.
При Олтаря, с теб, Асавита, нека се молим, нека мислим за „Еделвайс”, иначе, изнемогвам.
Приложение:
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 6 юлий 1927 г.
Хелмира, сестрице... !
Само Божията Любов е Любов!
„Направи ми знамения на добро.”
Псалом 86; 17
Когато завчера погледът ми се спря на обемистия пакет оставен в книгата, казах си: „Ето, Хелмира поднася лек на душата ми, сред скърбите, които са ме овладели.” Искрено Ви благодаря за тази тетрадка, четох и ще чета много пъти още написаното там; не ще бързате да Ви я върна нали, за известно време?
Колко велико е това, което става между нашите души! Наистина, само когато човек се постави напълно под ваятелското чукче на Бога, той расте и от него се създава онова красиво творение, приготовлявано да краси селенията на Бога! След това, което преживях, продължавам да скърбя и ще скърбя дълго може би още, ако ли не и цял живот; нарочно Господ ме поставя в това състояние, за да израсна колкото Той желае! Не Ви пиша за същината на моя изпит, но неговото име е „жъртва свята и непорочна...” Не мислете и Вий за него повече, до време.
Вий казвате, че сте щастлива в часовете на нашето общение! А знаете ли, че сред скърбите си винаги си задавам въпроса: „Кому моята душа е потребна в този свят? Щом една само душа ме е презряла, може би наистина нищо ценно няма в мен!” И ето, след това презрение, посягвам да направя опити на духовен подвиг, дали наистина това е така. Жадни и страждущи души много са около нас, даже във всекиго трагедия ще видиш! Приближа се при Хелмира чрез нашите писма, вслушам се във воплите на тогова или оногова и видиш, че всекиму можеш да осмислиш и живота, и трудът по нанагорний път; от всякъде ти шепнат: „Остани, остани още миг при мен! Ний можем да вкусим от благата на духовният живот!” И след всичко това, виждам че при когото и да се приближа, Господ отваря ръката ми да давам, да давам и вечно това... Радостта ми е само като гледам тяхното щастие. Една Хелмира само ми отвръща по моята мярка... Господи, благослови я и пак благослови!
7 юлий 1927 г.
Прочее, от гдето и да е отправено това „презрение”, важно е, че носи благословение за известни души. Чудя се при това, защо именно върху Вас си вземате обвинението, че сте способна да презирате. Колко много приличате на мен в тия самообвинения! Не е имало случай в школата, когато Учителя да отправи някакъв упрек, та да не счета себе си виновна! Така дълги дни нося това обвинение в себе си, проверявам няма ли ги тия недостатъци в мен, страдам дълги дни, докато пак се усмихне слънцето и се проясни правдата в душата ми.
Много говорих на тази тема. Каква изненада бе за мен, когато в тетрадката Ви намерих записана „Лебедовата песен"! Наслада бе за мен това и ето представих си картина, как с приятелката си Хелмира седиме си умилно. Пред нозете ни сълзи се ронят, сълзи, които измиват преживявания на нашите сърца. Кой цени тия сълзи, но тя - немирничката моя дружка, събрала ги е, подухнала е върху тях и в бисери ги е превърнала. Красивата огърлица, която след туй наниза е нетленна и вечно ще краси шията на тази, която е мила на душата ми.
Хелмира, Хелмира! Много мисли протичат през мен, всекидневно когато единствено за Вас мисля и подобно на Вас, мислено водя разговор с Вашата душа. И понеже е невъзможно да се пише това, копнее душата ми да Ви говоря... Действително, ний влагаме в писмата си най-чистите пориви на нашите души, затова и четенето им бива като свещенодействие. Също и за мен те са толкова ценни, че избирам най-красивият час на денят, на най-красивото място, гдето прочитам и препрочитам словата на Хелмира.
Това, което сте започнали с новата тема е добре очъртано. Началото е бегъл поглед на миналото, както бегло се преминава през потайна пътечка, коя през дебри и потоци, пропасти и скали ни отвежда в скрита пещера, где неизчерпаеми съкровища на вдъхновение очакват да гребеме от тях до насита. Това Ви пожелавам, да стигнете тия съкровища и с тяхната чиста материя да изградите формата, в която „синът” ще се всели. Вярно е, че богомилството може да ви даде материал, но мисля че трябва от там да използвате някои красиви легенди, които считайте като есенция на оная знаменита епоха. След това, вече като преминете към днешното време, спрете се с всички сили да обрисувате Българският дядо, който работи сред тоя народ; вярвам, че Учителят Ви е напътил и тук, а след време прочетете Му написаното и Той пак ще допълни.
8 юлий;
Относно литературата, която четете по тоя въпрос, ще добавя, че ако не сте намерили достатъчно материал и осветление от поменатите съчинения, да потърсите и в съответните томове „Народни умотворения”. Последните трудно се намират, но въобще запитайте сведущи наши братя и сестри от где най-вече може да прочетете оригинални легенди и описания за живота на видни богомили. Учителката Ви по литература не би ли Ви посочила нещо?
Сега, да засегна изненадата, която преживях сряда вечер на школата! Темата ми „Защо Господ ме е пратил на земята”! Знаете ли, че аз сама бях доста недоволна при написването й? Тя бе подредена в умът ми, когато в самата сряда, когато трябваше да се дадат тия теми, си вървях по улиците, без сама да бях приготвила нещо друго подходяще; в същност, мислите изложени там ме занимаваха напоследък в течение на десетина дни, тъй че всичко бе резултат или на преживени от мен неща, или наблюдения върху известни лица, братя и сестри. Прочее недоволството ми бе, че не се спрях да изгладя някъде изразите, па и да помисля върху верността на изнесеното там. Разчитах, че ще се падне някому, който ще вложи изкуство в четенето и пак ще се схване нещо красиво. Уви! Брат Русев, който всякога ми е бил симпатичен стори тъкмо обратното: не спазваше нищо от онова, което изисква четенето, прескачаше цели редове и на край, Асавита бе изнесена така, както едно пеленаче мисли! Не се ли вслушахте и Вий върху корекцията, която Учителя стори: „Противоречия в човешката душа няма, те са вън от нея!” Да помниме това, Хелмира!
Знаете ли как Ви благодаря, че Вий на следната школа се явихте и четохте превъзходно; Вий единствена схванахте, че Асавита мисли малко по-добре; но важна беше и другата идея, която Учителя разви, пак може би в свръзка с мисли от тая тема, именно за стихът: „Светило на нозете ми е Словото Ти...” Бих желала да ми пишете Вашите чувства и мисли в свръзка с това. Защо именно просто цитирахте цялата тема. Много мило е от Ваша страна за такава една чест, на Духът, който може би в случая се е проявил чрез скромната душа на Асавита. Хелмира, бъди благословена, но всякога отдавайте почитанията си към истинно реалното! Междувременно, знайте, че Духът се радва повече когато сме благосклонни към по-малките от нас, към ония, които ни търсят. Това вършете!
Отзовавам се да Ви посоча стихът от предишното ми писмо. Действително, когато в последствие поисках и аз още еднаж да го прочета, оказа се, че погрешно е отбелязан. Знаете ли как го намерих? Потърсете го и Вий така: Ще разгърнете ония книги в Библията, които имат 49-та глава и непременно ще го улучите; тогава ще извикате „Ура!”, нали? И то така, както Хелмира върши това в приятна изненада.
При случай ще Ви опиша едно от реалните изявления на Асавита, тъй като Вий ми казвате, че такава я чувствувате. Това е събитие от преди 10-12 години и ето от тогава не се е повторило!
Чувствувах, че ще има какво да Ви пиша още до изпълването на страницата, но изглежда, като че ли всичко изчерпах. Действително, често съм подложена на изкушението нищо да не Ви пиша. Застават край мен всевъзможни неприятели и ме питат: „Това ли е най-разумното ти проявление! И ти вярваш на искреността на тази душа, вярваш на нейната чистота!"
Прочее, ако имам и още един вид борба за сега, тази е тя! И знаете ли, когато видя в последствие доказателства, че в това време Хелмира е работила в името на нашето приятелство, аз се радвам на доверието, което съм й отдала! Вярно е, Хелмира, сега Вам предстои да крепите нашето приятелство и да поддържате висотата на отношенията ни. Оставям Господ да Ви научи как да вършите това - аз казах, че никога нищо не ще поискам от Вас!
После, Вий искате да ми поднесете нещо! И това е много мило от Ваша страна. Знайте, че от детинството ми, дори до днес, само от Учителя и от още една душа, сторила и без това много за мен, съм получила по някой спомен. Моля Ви, не правете усилия да ме зарадвате и тук: Как ще узнаете кое именно би ме радвало? При това, трудно е да разбере човек какво е нужно да поднесем на ония, които обичаме. Както обичате, но едно - даже и когато сте богата бъдете скромна, при това не бързайте!
Поднасям Ви всичко чисто и възвишено, до което душата ми е могла да се възмогне. Благоволението на Господа Бога да е с душите и духовете ни!
Асавита.
П. П. Ако има какво и ако чувствувате нужда, пишете ми за 17-того по същия начин; можете да отложите и за 24-й. Ще потърся и в двата тия дни. Как сте с вдъхновението? Някакво допълнение на програмата ни?
Съща.
14 ЮЛИ 1927 г., четвъртък
14 юли 1927 г.
четвъртък
Заспивам. Не мога да мисля за нищо, за никого. Но, почвам да пиша, за да не заспя. Пиша цифри, бавно, красиво, от едно до сто - за да не заспя. После рисувам името ти, името на Гълъба, името на Аня, на Паша, на брат Боев - покрай тях пиша Рим. Не, няма да заспя. Бодърствувам.
Какви сънища! Грозни и мъчителни при несполука за „Еделвайс”. Колко дни прекарах в библиотеката, що материал прегледах. Не, не. Сухо и безводно.
15 ЮЛИ 1927 г.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
15 юли 1927 г.
Асавита,
Наистина съм щастлива. О, Вий знаете къде се корени моята радост и нека, ако е позволено, в четвъртъците поставим взаимна молба, тия „корени” никога да не пресъхват, за да тече през мене истинското, радостно вдъхновение.
Защо скърбите, Асавита! Този, когото обичате Вие, не ви ли обича, както мене Colombo? Тогава истинска е Вашата скърб. Как да Ви развеселя? Ето Ви две тетрадки стихове, четете ги. Това са моите сърдечни песни.
Бях при Colombo наскоро. Той четеше върху писалището си, аз седях на среща му и пишех стихове. Беше тъй хубаво! Гордата слугиня „окултистка” ни направи демонстрация - блъскаше вратите и най-после ни остави „сами”. Той се усмихна едвам доловимо и стана да направи кафе. После продължихме още работата си, докато тя благоволи да дойде и с ужас видя, че аз още стоя, че съм пила кафе в голяма чаша и че той ми помага да облека палтото си.
Намерих посочения стих от Исайа, гл. 49. Колко хубава е от край до край тая песен!
Учителят каза, че тази тъмнина в съзнанието ми, когато пиша „Еделвайс” се дължи на духовното състояние на нашия народ. И тая пречка са я имали всички, които са искали да направят нещо за него. Но аз ще упорствувам и вярвам, че макар и след години, ще успея!
Да, вместих цялата Ви тема в резюмето, защото е прелестна. Вие там говорите така хубаво: „Защо човек е слязъл на земята.” Но не е лесно да се направи хубаво резюме! Хубавите мисли са така разпръснати, че трябва грижливо да се подберат и подредят. Свещенодействувам когато ги чета. Колко хубави има измежду тях. Значи намирате, че вече имам хубава дикция. Радвам се.
Колко е хубава лекцията на Учителя: „Светило на нозете ми е Словото Ти”. Нозете - не са ли добродетелите на човека?
Значи „неприятелите” не дават да ми пишете. Дали не са те същите шепотници нечисти, които и мен някога към Вас и другите нашепват съмнение и подозрение. Но когато им се подам, страдам и - губя.
Изпращам Ви стиховете, които писах в атмосферата на римлянина! О, колко нежни целувки ми подари той, когато му ги преведох.
Привет от: Ваша Хелмира.
16 ЮЛИ 1927 г.
ПСАЛОМ
О, викам Те, зовя Те непрестанно
През целий ден и утром в ранина,
Че Ти си ми убежище желано -
То в Тебе е, в Твойта добрина.
Че със радост Ти изпълниш ми душата
И Твойте думи всичко са за мен!
И Тебе, Творче, давам си ръката,
Във Твоя храм води ме озарен.
Аз нямам дреха ангелски лъчиста
От трудни път нозете ми са в прах...
Но Твойта милост сладка и пречиста
Със поглед сал изкъпа ме от грях.
16 юли 1927 г.
Писах го при Colombo.
21 ЮЛИ 1927 г., четвъртък
21 юли 1927 г. четвъртък
Асавита, изоставям „Еделвайс”. Посрещам неволите с открити обятия. Може би, сега не може, но по-късно, ще се опитам пак. Но това е съвършено нов път на българската поезия. Разбира се, че аз със слабите си сили първа трасирам този път през скали и пущинаци.
Лесно се пише за целувки и алени устни - лесно се пее песен на един дъх, но моя „Еделвайс” има велика роля и затова съвършен и прекрасен и по тяло, и по дух трябва да бъде.
25-27 ЮЛИЙ 1927 г., София
ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:
София, 25 юлий 1927 г.
Хелмира, душе Божия и сестрице моя !
Само Божията Любов е Любов !
„Давайте и ще ви се даде!” Лука 6; 38.
Един от начините, по който мога да започна днешното си писмо е да Ви кажа: Хелмира, днес приказка разказвам... в минало старо време, за съседи двама... Днес са пак съседи и сходна е тяхната съдба...
Но, не започвам така, защото това е сюжет, върху който имам написано нещо, от времето, когато „Асавита” се записа. Казах си, горчивините за мен да си останат.
Затова, казвам Ви сега, че мило ми бе да Ви гледам как вчера наскърбена, тъжехте си по нещо. Казах си, не съм ли длъжна да отрия тия сълзи и в радост да ги превърна! Мълчах до сега, но с това не по-малко себе си измъчих, с неприятели да се разправям. А каква съм, не поисквам Вий с един замах и малко обяснения, всичко да разсейте. И Вий вслушахте се в предишно едно мое желание, та нищо не ми говорите за онова, което именно най-нужно Ви е да споделите с вярна приятелка? Сторете го, аз разтварям обятия и ще се молим с Вас даже и за онова, което мислехте, че не е за мен приятно!
Но, пътя за щастието не е в поведението Ви, усвоено напоследък. Вий считате известни души виновни в моето мълчание, може би, и ги подлагате на обноски, преценени от Вас като най-уместни. Как бих желала, да Ви въведа в област, гдето всичко се слага на основата на приятелството! И това, което Вий днес искате да постигнете по Вашему, неизказано по-приятно се постига в името на приятелството! Тия мои думи, може би ще
Ви дадат право да ме обвините, че защищавам неприятни Вам лица. Но, трябва вече да Ви призная това, което до сега премълчавах: Много от проявите на Асавита към Вас, се продиктуват от чувствата на тия души! Въпреки това, ако Вам това е неприятно, готова съм да Ви подам нежно ножче, за да прережите тия коренчета. Все едно, ако от това престанат вдъхновенията ми, ако отлетя там, от где съм дошла!
Цялото Ваше последно писмо ме подтиква да Ви пиша неизказано много върху всяка негова фраза! Поради технически неудобства, както казват, не се спирам на нищо по тия думи, безсъмнено изтръгнати от дълбините на Вашето сърце. Как загадъчна сте и Вий понякога! Бихте ли ми описали с обикновени думи що е това, което потайно, като скрит глас сте дочули и то е от такова естество, че заплашва дружбата Ви с мен и с всичко тъй ценно за Вас? И все пак Вий го поставяте като предмет на нашата програма? Интересно е, как се почувствувахте след срещата ни в последния четвъртък?
И така, с това писмо желая да Ви припомня между другото, че Вий преди изпита споменахте да ми съобщите нещо интересно и важно, навярно във връзка с Вашите мечти за бъдащето, за съвместният Ви с Ал... живот! Днес съм силна да изслушам всичко, което от тази област бихте ми съобщили. В името и по силата на приятелството, продиктувано от Божествената Любов, правя това! И не само аз, но уверявам Ви, че можем заедно с Вас да предприемем работа, която да превърне в съдействующи Вам лица ония, които мислите, че Ви пречат в живота днес!
Заслужава да Ви поговоря за „Еделвайс”, когото така или иначе, ще трябва да проявите в тоя свят. Когато нещо велико се ражда в света, между ония, които го раждат трябва да има дивна хармония и любов. Така беше, когато работехте „Асавита”, нека и сега се издигнем и създадем тая атмосфера, за да се улесни и този „син”, роден сред нашите високи идеали! Ако Вам е още нужен материал, мисля че в Народната библиотека бихте намерили всичко по въпроса. Дали нашата сестра Невена Ковачева би Ви улеснила, като Ви упъти в кои отдели на „Народни умотворения” се срещат събрани легендите; въобще, можете да използвате уютната обстановка на библиотеката и да видите има ли интересни за Вас материали.
С това писмо, мислех да Ви предложа нещо като ваканция до свършването на събора ни, който вярвам вече знаете, че е определен. Ще знаем при това, че ако имате нещо бързо да ми явите, всеки неделен ден ще проверявам в библиотеката за нещо оставено от Вас.
Явете се в петък вечер и получете Вашата тетрадка, която ще оставя в библиотеката над шкафа.
„Господи Боже мой, направи ме да видя Твоето лице!”
(Изговаряйте си често това, то е начало на нещо знаменито, което бих желала да продължи в бъдните ни писма.)
Привет: Асавита.
П. П. Ако Ви е удобно, нашите срещи в четвъртък да бъдат наново в десет часа. Мен това би ме улеснило, а и през време на събора ни би трябвало да се прибираме рано. Да почнем от 4 август.
Простете за всичко, идвам при Вас с всичко най-мило!
27.7.1927 г.
Асавита.
28 ЮЛИ 1927 г.
28 юли 1927 г. четвъртък
Огън, огън в душата ми! Улиците гъмжат от народ; аз съм чужда на тоя свят и той ми е чужд. Като че ли съм чужденка.
Сега минах там, Асавита, и в душата ми се запали нечута мъка. Не зная що е тя? Отгде произлиза.
Тук има много светлини, но в душата ми настава мрак. На „Изгрев” няма този блясък, но в душата ми лумват хиляди звезди и пеят.
Асавита, скръбна е душата ми - това е моето размишление тая вечер и аз едвам държа перото и записвам тия редове.
29 ЮЛИ 1927 г.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА:
София, 29 юли 1927 г.
Асавита,
Няма Любов като Божията Любов !
Приказката, която искате да разкажете, разбирам... Но „сходна е тяхната съдба”, не разбирам съвсем.
Много е загадъчно цялото Ви писмо, както целия ни живот в братството е толкова загадъчен, че трябва човеку много силна воля и будно съзнание, за да се държи с последни усилия към „Прибежището”. Всичко е много загадъчно, уверявам Ви. Толкова много, че почнах да Ви викам с глас да Ви видя лично, да Ви кажа и да Ви питам някои неща, които ме смущават и озадачават твърде много. И не само това изпитвам аз, и други го изпитват, и други се озадачават, и други... страдат.
Няма да споменавам името на Този, който ми дава утеха. Само Той е, който ме прави да забравя всички противоречия, нещастия и болки и да си отговоря колко годе на загадките. Горчивините не остават само за Вас, макар че аз, клетницата много страдания Ви причиних. Горчивини понякога изпитваме и ние, и то едвам поносими. Но различни са нашите страдания, да. Вашите са може би и за това, че водейки ни към светлината, ние се оказваме често пъти неспособни да се движим на равна стъпка с Вас, а нашите страдания, уви, от недомислия, различни страсти и коравосърдечия. Ако бих имала сълзи, бих плакала за това. Но те сега идват толкоз рядко, както дъжда в тия сухи дни, както и моето вдъхновение.
Тези ми сълзи не отривайте, те не са благородни сълзи. Аз се поставих недостойно пред Учителя и се унижих до дън земя. Проявих презрения си нрав пред лицето на Тогава...
Колко исках лично да Ви видя и да се изкажа! Но, може би тогава, когато устните ще говорят, душите ще се заключат... Молитво, върни се в пазухата ми, защото сега най-много ми трябваш! Вие ми казвате нещо чудно... Значи, за да бъдете Вие така нежна към мене, това се дължи на някои души! Разуме, ела ми на помощ, стани, просветни ми, защото нищо не разбирам. „И като отрежа с ножчето тия коренчета, ще престанат вдъхновенията Ви към мене и Вие ще си отлетите там, отгдето сте дошла!” Само последните Ви думи разбирам и ми става страшно, а другите думи не разбирам, защото ме ужасяват. Може би „ужасяват” е силна дума, но няма по-подходяща в бедният ми мозък. Не е ли страшно това?
Но аз го преживях това един миг (26 юли 1927 г.). Почувствувах, че земята е пуста, всичко замря, изгуби се, измени се, престана... Мрак като при Голгота... Но после викнах с всички сили към Прибежището, виках и ридах до смърт. Тогава нямаше никого... Учителят градеше чешмата, братята и сестрите изчезнаха в някакво мъртво мълчание, а Вие една... идея, или символ, или Дух, или Ангел, нямаше Ви. Нямаше го и този Colombo, замина си той до време...
Тогава разбрах, че пред лицето на вечния съм едно жалко същество, безсъмнено провинено в непростим грях и горко ридах за своето несъвършенство.
Кажете, не е ли страшно и това? Дохождат дни, когато кой що има да си прави, прави си, чешма ли било, или полезни беседи, или работа, или път, или всичко и всичко, а несъвършеното човешко същество не знае що да прави, да охка ли, да се моли ли, да проклина ли, или да възлюби.
Може би ние с Вас се някак чудно отдалечаваме, а може би ние се приближаваме. Много съжалявам, че Ви оскърбих премного! Език мой, нрав мой, кога ще се преобразите? По някой път у мен налитат някакви зли стихии. Събудя се с песен и молитва, а после?... „От вън борби, от вътре страхове” казва Апостол Павел. Но с тия високи цитати съвсем не искам да се обезвиня, но искам наказание! Дайте ми го! Нищо не съм поискал така смело и категорично от Вас, но заради Школата на Великото Бяло Братство, където по милост съм... моля за наказание! Избирайте Вие какво ще бъде то. Защото страшно е само с милости да живееш. Вие ту ме наричате приятелка, ту сте готова да отлетите за винаги. А знаете ли Вие, сестро моя, че тогава всичко ще се свърши. Защото всичко има само тогава смисъл и красота, дордето Пратениците не са си отишли от земята, не са я напуснали? Но Вие сте си свободна. Дошла сте по своя воля и пак така ще си отидете. А ние пак ще заспим и ще спим в забвение. Що чувам, нима това е възможно? Тогава! Тогава! Много загадки има, но аз се стремя да ги сведа в една малка точица и тая точица, това камъче ако мога да го направя на бисер.
Да, ето как се чувствувам от четвъртък, чувствувам се отхвърлена от Бога. Тогава дохождаме до ядката на новопоставената програма, тогава потайно идват ред обяснения, които заключват протегнатите към Вашите обятия ръце и устните пак замлъкват. Тогава ми остават само тия слова: О, Ти, запази светъл разума и сърцето ми, за да не Те забравя!
Като Ви изказвам следващите думи, ще се старая да говоря без екзалтация. Значи, все таки, Вие лесно си бихте отлетели? - Тогава давате ми възможност да си изрисувам една прекрасна картина... А радостна ли ще си отлетите с едного по-малко? Но аз ще викам тук на земята. А знаете ли, че аз мога силно да викам... като Давида... Можете ли да не чуете този детски глас? Така виках аз в моето детство... Тогава в тъмната ми и помръзнала стаичка ставаше някак светло и топло. Вкочанените ми пръсти се сгряваха и аз не чувствувах покрива на жилището, а сладко се упивах в утешителния глас... Той идваше тогава при мене, малката, Той ме навестяваше и както Жан Валжана повдигаше тежката кофа от ръцете на Козетка...
Значи има души тук на земята, които Ви вдъхновяват да милеете към мене? И те ако не бяха?
Моля Ви за извинение, ако тия дълги писма Ви отегчават. За мене всеки ред от писмата Ви са важни и скъпи. Даже и малко да ми пишете, мога да чета толкова много и между редовете.
Давате ми възможност да кажа нещо за А. Право да Ви кажа, Асавита, далечна и мила моя, моя радост, мое най-чисто и високо щастие, макар че Colombo ми е драг и мил, но ако сдружаването ми с него ме отдели от Вас и Учителя, то кажете ми тогава? Ако стане това чудо (защото само едно чудо може да стори това) та ние да станем тъй близки и неразделни с него, то кажете ми това не е ли грях? Тогава аз трябва да му стана другарка, а може би, трябва да стана и майка. Вие, майчице моя, тогава няма ли да се погнусите от мене?
Нищо да не ме отдели от Вас и Учителя! Макар и често Учителят да се поставя особено към мене, но аз имам най-сладък и мил Неговия образ, с който се утешавам и заспивам. Аз не зная как да си изразя обичта, но как ми се иска някой ден да отида при Него, нищо да не искам, нищо да не говоря, само да Го гледам и да Му се радвам. Представете си всяка моя радост на земята без Неговото благословение? А как ще бъде ако и Вие отлетите? Нищо не искам вече от Вас, обичам да мисля за Вас и нищо да не ми дадете, нищо да не ми кажете, само да зная, че Вие живеете между нас. Простете ми за горчивините! На прозореца ми цъфна вече красив розов карамфил. Как бих искала да Ви подаря цялата саксия! Кажете ми как? Този цъфнал цвят ще Ви каже много нещо. Аз още не смея да го помириша, запазвам сладкия му дъх за Вас. Той като че ли иска това и все наднича през прозореца. Той прилича на един малък ангел.
„Пастирът” и „Псаломът” Вие така хубаво сте ми ги преписали! Обвили сте с чиста хартия и тетрадката... О, покъртващо внимание на Ангелите, които правите да трепти в благородство човешкото сърце! Забележката Ви за редчето възприех. Замених „забвение” с „утеха сладка”. Вярно е, че в този ред има Манфредово пръстче.
Скоро ще се видя със сестра Невенка, ще работя колкото мога и все вярвам... Възприемам и идеята Ви за ваканция. Благодаря Ви, че ми давате възможност по някога да Ви пиша. Вече спя на „Изгрев”. Учителят ми позволи това. Като че ли съм в свещен град. Чисто и тихо. А нощем звездите, като златни очички надничат по небето и пълнят душата с неизказан възторг.
ГОСПОДИ БОЖЕ МОЙ, НАПРАВИ МЕ ДА ВИДЯ ТВОЕТО ЛИЦЕ !
Велик си, Отче мой! Благодаря Ти за страданията, които тези дни заслужено получих! Благодаря Ти, че имам глас, че имам разум да Те призовавам и произнасям Твоето име! Животът е ад без Тебе, Татко мой! До кога ще бъда така нелепа пред Лицето Ти? До кога долни и горчиви чувства ще изпитвам? Направи ме да възлюбя тия, които Учителя обича! Направи ме проводник на чистата безкористна Божия Любов! Върни силата ми в духът ми! Не крий лицето си, Господи! Учителю! Говори ми поне като вътрешен глас, щом като няма условия другояче! Направи, Господи да възлюбя тия, които вдъхновяват Асавита. Искрено да ги възлюбя, не лицемерно! Защото, Отче мой, тя съжалява, че ми е съобщила името си...
Господи, помогни ми да намеря благодат пред Учителя и аз, както другите. Учителю мой, простете ми, че бях такава пред Вас! Аз ще се крия още повече, за да не види никой грозното ми лице. Ще си пея тихичко. Никому няма да досаждам с присъствието си.
Приемете, моля, моята благодарност и поздрав.
Ваша X.
* * *
Тъма безкрайна като зла стихия
Навред е надвисила земята.
Потайно кътче търся да се скрия
И горко да изплача си тъгата.
Не ме познават родните ми братя,
Кат че съм мъртва, никой ме не вижда,
Кат че умирам в множество разпятия
И недалеч ми някой гроб съзижда...
Очи напразно взирам в мрачината
Да видя брат, или пък враг жестоки...
Мълчание царува в тишината,
Звезди надничат горе златооки...
Кръвта тече от зиналите рани,
Злокобна нощ в зеницата ми пада.
И Арахангел в път ме дълъг кани
Там где сърцето никога не страда...
Поне тогава, светла Асавита,
Пречистена от тъмни грях световен,
Ще бъда пак под твоята защита
И пак ще видя взора ти любовен.
Кажи ми как Colombo да забрава?
Кажи как този спомен да изчезне?
Или ще мога жертва да направа -
Та той със мен към тебе да възлезне!
петък, 5 август 1927 г.
Понякога отивам при него; той работи на своята маса, аз на своята срещу него. От време навреме се поглеждаме, разменяме някоя дума или тихо се приближим един другиму в обятията. Времето лети светкавично бързо, неусетно. Две сърца бият близко едно до друго и за хиляден път си повтарят все едно и също нещо.
Пак се запътих да нощувам сама на Витоша, ала на Бивака имаше една малка група от нашите. Заварих гореща вода за чай и приятна компания. До късно следях безбройните звезди, на които разказвах за своето безмерно щастие и безмерно страдание.
4 АВГУСТ 1927 г., четвъртък
4 август 1927 г. четвъртък
Асавита, един мой добър приятел се пресели във Вечността. Поетът-философ Михайловски отпътува за вечността. Той ме канеше сърдечно. Посрещаше ме с искрена радост, обичаше да ме поучава и насърчава. Мен рецитираше току-що написани строфи. Щяхме да преписваме заедно драмите му. Обичаше ме, радваше ми се, две неща не ми прости. Първото, отиване в школата на Учителя, второ, издаване „Сутринни лъчи”. Не иска да я прочете. Казва, навярно глупости сте писала, мила моя, както и моята първа стихосбирка, за която се срамувам.
11 АВГУСТ 1927 г., четвъртък
11 август 1927 г.
четвъртък
Асавита, моля се за всички братя и сестри, които имат желание да посетят събора тая година. Да станат чудеса и те да дойдат. Да се строшат железни вериги и те да дойдат. Да се отдръпнат придошли реки и те да дойдат. Да станат пътищата им леки и гладки, и те да дойдат. На недъгавите да им пораснат крила и те да дойдат. Всички братя и сестри да дойдат да се веселим и прославим Името Божие!
18 АВГУСТ 1927 г., четвъртък
18 август 1927 г. четвъртък
Колко много гости дошли! Ето ги Ямболци, Видинци, Пловдивци, Старозагорци, Новозагорци, Казанчлъчани, Сливенци, Айтозци, Русенци, Варненци, Бургазци, Софиянци: селяни, граждани, богати, сиромаси, учени, прости, мъже, жени, деца, юноши, цивилни и военни. На „Изгрев” греят 9 глобуса. Поставиха множество бели палатки. „Бяло селище” на певци и музиканти. Колко се зарадвах! В душата ми екна музика, небесна музика. Аз станах песен, усмивка и крила за работа.
Асавита, сега аз сърдечно благодаря за тия гости, за тия чудесни беседи от Учителя, които лее Небето чрез Него.
АВГУСТ - СЪБОРА - 1927 г.
Какво велико празненство на Изгрев! От цяла България - граждани и селяни дошли за велика среща при Учителя. За една вечер се издигнаха безброй палатки, в която вечер блещукат свещи и фенерчета. Издигнаха се и няколко електрически стълбове, от които лумна обилна светлина и освети белия град.
Колко се радвахме един на друг. Ах, ако наистина съм това, което ме виждат очите на моите близки!
А какви беседи от Учителя! Как искам цял свят да ги чуе! Но колцина са тия с отворените души към Словото Божие!? Не съм ли само аз единствената от цялото ни семейство, род, селище. А и тия малцина, които са тръгнали, не са ли заклеймени като излишни на обществото, които трябва да се премахват, където и да са, които и да са.
Но кой ги пита? Ние следваме своя определен път, що ни сочат великите души, изминали преди нас. Нима те бидоха приети от своите си! Какво пише Йоан в глава 1, до 13-ти стих.
