НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

1922 г. - ДЕКЕМВРИ 1923 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година ТОМ 26
Алтернативен линк

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година



1922 г.

Нова година. Сестрата я няма; може би по роднини; сама съм. Тихо, светло, топло, чисто. Сядам да чета и пиша. Купих си седяща лампа на вехто. Ето я от лявата ми страна, а свитъци хартия под ръката ми:

Година Нова веч настъпва
И носи тя незнайни бъднини.
Очаквам я и плахо тръпна,
И тихичко молитва шъпна
Със сълзи на очи.
Ела,красавице ти свята,
Ела, пречиста още младост.
Изтрий с милувките скръбта ми
И кротко освежи духа ми
С малко, малко радост.

Сякаш въздухът пее. Сякаш някой невидимо ме придружава с арфа в ръка. (Никога не съм ... арфа, отгде този израз? Или е плагиат).

На другия ден отивам в „Опълченска”. Пълно с гости. Оставят ме на обяд. Там е сестра Янакиева. Тя се казва - Анастасия - отдавна е вдовица. Няма деца. Обядваме от неописуемото изобилие. Учителят е с нас. После пеем разни песни, после Той се обръща към мене с думите:

- Какво ти донесе Новата година?

Изваждам снощната поезия и чета:

Година Нова веч настъпва
И носи тя незнайни бъднини и пр.

Сълзи в гърлото ми, трепет по цялото ми тяло. Но аз не се подавам нито на едното, нито на другото, чета, чета. Мълчание - свята тишина. Радостен трепет. Лицето на Учителя! Сякаш сияе това лице, сякаш Той е бил с мене срещу Новата година. „Не си била самичка”, казва Учителя.

Тук е Сийка с майка си, тук е тази, която направо с Бога приказва и вижда аурата ми тъмна. Погледът й не е хубав. Не трябваше да я гледам... Тук е и генерал Стоянова. Тя е трогната, стисна ми ръката, всякога вярвала, че аз... да забравя онази случка; станало недоразумение...

ЯНУАРИ, ФЕВРУАРИ 1922 г.

Когато има лош вятър, печката ми връща и дебело поръсва със сажди бялата кувертюра на леглото ми. Има дни и в най студеното време, когато стоя без огън. Тогава се увивам в леглото и през деня, и се събуждам, когато палят вечерната светлина. И глад - отново глад. Значи, глад и студ. Една учителка ми даде малко царевично брашно, та си правя тънка кашица от него, вода и сол - по нас му казваме скроб. Това е всичкото. Но ще отида до Дафинка; ако не тя, майка й ми дава работа. Харесват ме: чевръста и акуратна. Дафинка ме оставя и да се окъпя в тяхната баня. Плаща труда ми и ми дава за вечеря храна за два деня.

ФЕВРУАРИ 1922 г.

Учителят отвори обща Школа и друга за младите. Нашата се казва Специален клас и се посещава само от неженени братя и неомъжени сестри. Пълно е с интелигенция, само моя милост нямам образование и гледам към тях със скрита ревност. Нашият клас се ръководи в училището на Хенриета Маркова [виж “Изгревът”, т. IX, с. 178-179; т. XIII, сн. 39-40]. Тя ни го отстъпи веднъж в седмицата с топливото, чиновете и черната дъска.

Общата Школа е в Турнферайн, на която присъствуваме и ний. На Толев се иска и той да влезне в класа на младите - протестира, но Учителят е категоричен. Толев открито ръмжи и се противопоставя на Учителя. Глупак! Учителят знае какво прави, него ли ще пита.

В класа разработваме теми. Не е лесно - не за всяка уста лъжица, но като вземеш молива и почнеш да пишеш все ти блесне нещо. Ето, че и ти си написал, и често пъти нещо свежо и оригинално. „Сведующите” често пишат дълги отегчителни теми, които носят отпечатъка на преписващия. Не са редки темите с оригинален дух и съдържание.

Запролетява се. Ушивам си нов костюм от евтин плат - розово-бежов. Много е ефектен, но трябва често да се глади...

Неочаквано събрание при Елена на младите. Паша говори. Който иска да продължи образованието си. Има измежду вас, които с усърдие учат езици, защо да не вземат и някой клас. Ето, ония, които са минали вече напред, ще помагат с безплатни лекции. Пълно с кандидати. Няма где да седнеш, все способни; о, ще учат и дим ще се вдига.

- И аз, вдигам плахо ръка и се чувствувам такова нищожество.

Но Паша е учителка в Русе - изгонват я от Софийската гимназия. Брат Боев и брат Радославов - единия естественик, другия историк съвсем са премахнати. Еретици, новатори, да ги няма от тука.

Там, на петия етаж си остана хубавата идея за образованието. Но тя пък заседна у мене, дълбоко и непоклатимо, въпреки всичко. Паша ми подарява 5 тетрадки, плоча, сюнгер и калем - също като на първолак. Почвам - от края, от средата, и най-после - от началото.

Скроб, студ, сажди и приготовления за поправителен изпит по химия и аритметика. Но трябва и приемен изпит после за по-нататък.

Страшно ми става - обтягам се назад, но пак вървя напред. Цели 12 години не съм учила. Мозъкът ми сякаш втвърдена смола - уча, заспивам, уча, заспивам - така всеки ден. Аня ме готви по френски и български език.

Елена Андреева, гдето почна да ходи с оня офицер със зелените очи - по аритметика.

Запролетява. В 10-та прогимназия на изпити. Как тъй стана, че издържах поправителните! Още същия ден ме обикалят други учители -изпитване за приемен изпит. Юний - готово.

При Учителя съм. Измивам дъските на кака Гина. Тя е доволна, предоволна.

- Нали ти казвам, вика, иди при Янакиева, а ти не щеш, видя ли сега.

Обирам водата от пода. Учителят влиза при мен и казва:

- Ще издадеш стихотворна сбирка.

Устата ми остава отворена от смайване. После пак идва и казва:

- Тя ще се казва „Сутринни лъчи”.

На изгрев Учителят смеешком се приближава към мене и казва: „Ти сега завърши низшата академия.” Смее се. Значи има низша и висша. О, висша! Пак страх и трепет, ужас. Смола е мозъкът ми...

Пак беседи в Турнферайн и пак излизане на ранина със с. Анастасия. Колко е хубаво! Тя наистина е добра сестра. Завари си прането опрано и огладено, стаята почистена, обувките лъснати - гледа и се смее. Веднъж ми остави цяла пита хляб.

Идва Петър Камбуров от Казанлък. Имат печатница. Казах му поръчението на Учителя.

- Още сега с мене, вика той. Хайде, хайде, тръгвай. Ще отпечатим с наши средства, после ще плащаш.

Казвам на Учителя.

- Да, казва, иди. Ела утре преди да тръгнеш.

Ръкописите ми в торбичката при дрехите. Довечера ще отпътувам. Отивам при Него. Там е Савка. Нещо интересно си приказват. Вижда ме Той, ала там разговорът е по-важен. Времето минава, слънцето клони. После те излизат към бараката. Разговорът все продължава. Моя милост е до входа. Вижда ме Той добре. Гледа към мене и все слуша що говори тя с голямо внимание. Фръцвам се към бравата да си отида. Но, чудо на чудесата. Мигновено Той застава пред мен. Горчивината ми се сменява със слисване. Хвръкна ли, що! Подава ми ръка и се смее - да поздравя казанлъчани. Отивам да занеса и новината. Баучеровото място е вече откупено; то си е вече наше.

В Казанлък получих удостоверението си за завършена прогимназия и права да продължавам по-нататък.

Камбурови свалят звезди за мене - любимка на всички. Дворове три, къщи две - от някой си турски бей. Бухлати чемшири, кола да скриеш вътре. Голям дрян и под сянката му трапезна маса и бистра, и дълбока вада тече през двора. Няма вече глад, какво! Две биволици; мляко в изобилие, масло, плодове, бял пшеничен хляб. Господи, сякаш съм в Ханаанската земя. А каква гювеч-зарзават прави сестра Стоянка и баници, пиперки пържени със сирене и яйца, мекици; скоро се лъсват бузите ми и сякаш пъргавината ми се връща.

Тук е и Кузман, и Дързев. Какви прекрасни младежи. Дързев е композитор, Кузман - студент философ. Събираме се и пеем ли, пеем. Дързев е хармонизирал 51-ви и 91-ви псалом.

На трапезата идват и руския д-р Тригубенко с жена си. Те живеят в третата къща на Камбуров, разбира се, безплатно. Брат Никола Камбуров е примерен брат. За тях сестра Стоянка готви „холодний ципльонок”, а за нас - вегетарианско ядене.

Д-р Тригубенко едвам спасил главата си. Без диплома е тук. Но как личи големия учен? Осанка, израз и обноски. Със себе си е взел само микроскопа и златния си часовник. Всичко друго е там - в поруганата родина. Сега работи в печатницата срещу 20 лв. възнаграждение. Неговите фини ръце сгъват колите на напредващата „Сутринни лъчи”.

Книгата ми ще бъде и красива - печати се на „холцфрай” [(нем.) - без дървесина, хартия от чиста целулоза]. Петър ми носи час по час коректурите и ме учи как да ги правя. Заедно с тях, викат разни видове халва: с орехи, без орехи, с лешници, тахан халва. Да ги благослови Господ за това. Бузите ми се зачервиха даже. Петра считам за добър приятел. Той се нагърби с цялата работа по отпечатването. Избра светло синя корица, ръководи цялата работа с най-голямо усърдие.

Моят „кабинет” е в стария кьошк - гостната, където правят неделните събрания, обредена с широки миндери и възглавници. Там пиша и обработвам „Лъчите”. От време на време Петровите сестри Величка и Таня идват при мене да ми донесат нещо за „раздумка”, я чинийка с дренчено сладко, я чаша мляко с ориз. Идва и Райчо, брат им, и той като Таня вече заболял... Какви хубави сини очи има и той! Цял бащичко. Но Петър най-много седи при мене - понякога слага ръка на рамото ми и ме учи как по-добре да правя коректурите. Първо, отбелязваш грешката, после със съответния знак на бялото поле правиш исканата поправка. По тях словослагателят ще се оправя по-нататък.

Приятно ми е Петровото присъствие. Особено пък, винаги ми оставя нещо за похапване. Такъв живот доста ми харесва. Да седиш на готово, друг да се грижи за потребите ти; да си пишеш поезия в красива стая, да ти печатат книгите; отгоре на това да ти носят разни лакомства, и братска ръчица нежно обхванала рамото ти.

Често се борим със сестра Стоянка - иска да опере и дрехите ми отгоре. Не ги давам, бягам и се крия в юклюцето [юкпюк (тур.) - малка стая, килер]. Напразно ме търси. Няма ме никъде. Най-после ме открива, измъква ме оттам и такъв юнашки смях пада - до сълзи.

Една нощ нещо необикновено се случи. Събуждам се, сякаш някой наляга гърдите ми, души ме. Голяма сянка закрила отворения прозорец. Спя, както се спи - на дясната страна. Мрачно, противно присъствие, сякаш вони и те смразява едновременно. Сещам се какво да кажа: „Исусе Христе!” За миг тежестта от гърдите ми се махва, прозорецът пак светна от лунния блясък. Заспивам пак. Нищо вече не ме споходи. На закуска разправям пред всички тягостната случка. Тогава брат Камбуров обясни, че на цял Казанлък било известно какво, при „Освобождението" точно в тази стая е убит бея - собственика на къщата. И наистина, завежда ме всред стаята и ми показа тъмните следи от кръв върху дъсчения под. Твърди брат Камбуров - стар спиритист, казва, че това ще да е било духът на неотмъстилия турчин. До моето идване тази стая е служила за дърводелница на момчетата. Поради моето идване, тя е измазана, измита и наредена за спалня. Но турчинът брани своето последно свърталище. С Името на Христа обаче го пропъждам.

Отделям от Петровите подаръци и ги нося на г-жа Тригубенко. Някога - красавица, сега огромна маса от мека отпусната плът. Техният Серьожа е в Париж и те ще отидат при него, гдето е цвета на руската аристокрация. Подарява ми бяла забрадка. Милата болна жена, целува ме по бузата и с насълзени очи ми вика: „Милая, милая". А д-р Тригубенко сгъва отпечатаните коли за 20 лв. дневно.

Сестра Стоянка отнася по цяла тава баница оттатък оградата към една стара болна вдовица. Пере дрехите й. Носи й хляб. А Петър тъй зле я хука, да не слушаш!

Дързев ни образува малък хор. Величка сопран, аз алт, Петър бас и Кузман тенор. Колко хубаво пеем на къщната судурма [(тур.) покрита дълга тераса]! Очите му, подобно горски теменуги. Как хубаво дирижира! А Кузман е несравним философ. Той е философ и по душа, но малко е превит и доста слаб. И той има сини, обични очи като Райко.

Колкото Петър е нежен и внимателен към мене, толкова е... към майка си. Не мога да ги примиря тези две неща. Кога надмина културата на своето семейство, че тъй грозно и люто обижда клетата си майка. Даже посяга да я бие. Райко е съвсем, съвсем друг.

На екскурзия в Мъглиж. Викат ни на гощавка с „платена”. Изяждаме гозбата, баницата, киселото мляко, трапезата се вдига. - Но где е платената, мисля си? Казаха уж, а то нищо и половина. На връщане внимателно питам Величка:

- Защо не донесоха платената?

- Но ние вече я изядохме, смее се тя. Тук на баницата казват платена. Колко се смяхме!

Тя ми разказва за своето учителство. Как по отговорите на учениците тя отгатвала техните скрити наклонности. В час по история пита учениците:

- Кой кого си харесва от нашите исторически лица: дали Аспаруха, Крума, Симеона или братята Кирил и Методий?

Едно буйно момче вдига ръка:

- Харесвам Крума.

- Защо?

- Защото отряза главата на Никифора.

Друго дете с тънка шийка и тъничко гласче се обажда:

- Обичам Солунските братя.

- Защо? - пита учителката.

- Защото ни дадоха азбуката...

Едно момиченце много обичало да клевети другарчетата си. Час по час - чука на учителската стая; час по час - клевети и доноси. Величка решила да го излекува от този недъг. Казала на колегите си, като влезне въпросната ученичка да си мълчат. Ето чука се на вратата - Марийчето иде. Величка я поканва да седне на стола. Дава й вестник да чете:

- Виж какво пише тук.

Държи Марийчето вестника с двете си ръчичики и бавно отчита:

-П-О-Л-И-Т-И-К-А - политика.

- Кажи сега, Марийке, това „политика” яде ли се, пие ли се?

- То се пие, учителке, отговаря самоуверено малката кпюкарка.

Гръм от задружния смях на учителите. Марийка се разплаква, писва

и скача от стола. И дим да я няма. Тя никога веч не повторила своите важни съобщения.

ЮЛИЙ [1922 г.]

Почвам да се затъжавам. Той все при мене, все коректури носи, а то Райчо го върши това много по-хубаво от мене... Хе, не ми е весело... Направо ми казва, че иска да ме прави казанлъкчанка. Не сега, но след събора. Кузман се подсмива към нас. Тъй хубаво се подсмива, но нищо не казва. Дързев все си тананика и бележи нещо върху петолиние.

10 АВГУСТ 1922 г.

Книгата е на привършване. Халвите и локумите валят. Мъката ми расте. Никаква сладчина не може да я пропъди. Той ме намери чак в третия двор, до рекичката и пак повтаря: - След събора, чу ли - казанлъчанка. И той е учител, възнамерява да продължи образованието си, а пък аз - при родителите му.

Турчинът вече не ме гази, но от това не ми става по-леко. И все съм болна тук. Уж отлична храна, въпреки халвите и локумите здрава се не виждам. Глава, гърди, гръб - все боли и боли. От ореховите дървета ли е, от чемширите ли е, не зная. А Райко и Таня кашлят и двамата. Величка прилича на излиняло цвете, расло на сянка.

Пак в третия двор. Сгушена върху поваленото дърво. Петър сияющ ми поднася първата книжка. Милата ми книжка - прилича на младо момиче с великденска премяна. Прошнурована е с бяла панделка - за Учителя.

Ето го първото ми детенце - рожба на душата ми. С моето име -името на едно страдалче.

Петър [Петър Камбуров - виж “Изгревът”, т. VI, с. 181-222; т. XXII, сн. 39-42] ме целува. Отдалечава се. Тича на работата си. Гледам след него: Никога! Никога, крещи душата ми.

АВГУСТ 1922 г., Търново

С мене си взимам едно газево сандъче, пълно с книги. Другата част ще ми изпратят до София. Тези тук ги разграбват и в три деня не ми остана нищо. Още тук връчвам дължимата сума на брат Никола Камбуров. Сметката е уредена, освен прекрасното гостоприемство, за което не мога да им се отплатя никога. Петър е по стъпките ми. Прошнурованата с бяла коприна книжка поднасям на Учителя - тук вън при беседката. Харесва печата, хартията, прелистя. А там, Петър седи и право у мене гледа - ще ме изпие с очи.

Мушна глава в чувалите там в склада и не плача малко, но се късам - като че ли ме колят. Този Петър - казанлъчанка? Не, не, хиляди пъти не. Той бие майка си. Чували със сол, ориз, брашно. Там е главата ми. Кой ти гледа, че лицето ми се налепи, изпоцапа, размазано от сълзи, сламки, пипер. Пискам, пискам и прегръщам пълните чували.

Изведнъж до мене застава Учителя.

- Ела горе, казва. Пък аз стоя и не мърдам.

- Не, не, той ще ме вземе след събора.

- Ела, повтаря Той, използувай сега!

Следвам Го в Гюорницата. Сяда той на стола, пък аз се сривам на чергата до нозете му. Като че ли някой реже душата ми, жива я реже на парчета.

Учителят нищо не говори; гледа безумното ми отчаяние. Изведнъж ми олеква. Изправям се на колене и Той ме прегърна както майка -разплаканото си дете. Но особена прегръдка, първом ме сложи на дясната гръд, после на лявата, после пак на дясната и пак на лявата - сякаш не се докосва до мен. Духва в зиналата ми ридающа уста.

Успокоявам се. Небето ми се проясни. Някой преряза въжето около шията ми. Засмивам се с глас - луда от щастие. Карфичката от горния край на блузата ми се изронила. Без думи, Той ми донася друга - с бяла главичка. Ето я бялата топлийка - сякаш брилянт за мене.

Целувам милата ръка и с душа свободна и пеюща излизам да мета, да режа лук и да раздавам „Сутринни лъчи”.

Петър ме гледа още като буреносен облак, чудо щял да направи. Но сякаш броня ме обвива, хич се не смущавам вече. Измамила съм го. Какво разбра, не зная, но до вечерта се върна в Казанлък.

Учителят даде: „Фир-фюр-фен”. Тя се пее с движения. Може с едната, а може и с двете ръце. Много е хубава. Тази песен сякаш слиза от Хималаите - тъй бяла и чиста е тя. Носи отпечатъка на вечното.

На тръгване Учителят ми казва:

- Учете, където и да съм, пишете ми, винаги ще ви помагам и духовно, и материално. Само пазете чистотата.

Влакът ме връща в София. На „Ивайло” 25 получих остатъка от „Сутринни лъчи”. При тях и торбичка с орехи... Ех, Петре!

22 СЕПТЕМВРИ [1922 г.]

Месец от събора. Още звучи в сърцето ми чудната: „Фир-фюр-фен”. Тя е магическа песен. Щом чуя кресливия заканителен глас на свахата -веднага тихо, едвам чуто я запявам и правя съответните движения, както каза Учителя. Тя прилича на магическа ограда и викането и блъскането по вратата ми на вечно сърдитата баба - млъкват.

Още съм с впечатление за „България” в умален вид, която срещнах на събора в Търново. Още са пред очите ми жадните за светлина души, дошли по стъпките на Учителя. Все си мисля за това, което ми каза Учителя на раздяла от Търново:

-Учете, казва, (въпреки забраната на Стамболийски против частните ученици), времената ще се изменят.

Но аз пропущам златно време, чини ми се, че Стамболийски вечно ще управлява и никоя сила не може да му надвие. Там, в Търново -светлина, простор, същински рай, а тук в мрачната ми стаичка ме обземат тъжни мисли. Тъжна съм, какво да правя? А и сестрата се разболява. В стаята е студено, защото рядко прониква вътре беглив слънчев лъч. Вън е по-приветливо и ето ние двете решаваме да оставим на Витошките драки нашите неволи. Бавно вървим по Драгалевския път - там на Витоша -великото динамо на сила и енергия.

Хоризонтът се отделя. Изток избледнява - звездите неусетно чезнат. Слънцето пробива небето с огнена стрела и бавно, бавно се изтъркулва нагоре. Свежа струя минава през нас; постепенно стъпките ни стават бодри и ритмични, увисналите рамене се изправят. Приятна топлина и живост започва да тича по жилите, сякаш пее с изгряващото слънце. Витоша е огромен магнит, що изтегля всички болести от нас; ние даже запяваме.

Откъм града автомобилна сирена ни предупреждава да се отместим от пътя. Ето я, черна топка се търкулва по шосето. Сестрата се пошегува:

- Ако тия човеци са от Бога родени, нека ни повозят до селото.

- И мене ми се вози, смеешком се съгласявам с нея.

В същия миг колата спира до нас. Също като в приказките: рекли, не изрекли. В автомобила двоица чужденци. Говорят нещо и ни сочат колата. Гледаме ги втрещени. Шофьорът обяснява, че ни канят при тях. Отваря вратичката и ние, тя, старата и аз, младата се наместваме върху предното седалище с гръб към тях. От раницата ми изскочил дълъг праз и тропкат в нея казанлъшките орехи. Потегляме. Смущението и изненадата ни - нямат край. Здраво стискаме с ръцете си страничното облегало..., зер първи път се возим на автомобил. Обръщам главата си назад да видя тези, които възприеха желанието ни. Загръщам сестрата с кадифената й мънистена пелерина и с един крайчец на окото поглеждам двоицата. Две слънчеви лъчи усмихнато ме стрелкат. Неудобно ми става и за надникналия праз, и за моята вехта бризентена пелерина. Витоша се приближава мощна и свежа. Внезапно спираме всред Драгалевци. Благодаря по немски (руси бяха и двоицата). Чух учтив ответ. Отдалечаваме се към водениците. Заставаме до една скала и с „Фир-фюр-фен”-а благодарим на Бога за Милостта му. Слънцето гали бузите ни. Нещо тържествено запя в душите ни. Поемаме отново по стръмния път. Но кой стои там на пътя и ни гледа. Единият е отминал напред, а другият с пролетните очи отдалеч ни кима с ръка и изтичва по стъпките на своя другар. Изведнъж нозете ми се пресичат. Пътищата ни се разделят - те поемат към „Алеко”, а ние запъпляме по „Вади душа”. Тази пътека е така стръмна и зла, че напълно заслужава името си, което й сложихме. Сякаш небето потъмня за мене, слънцето ли изгасна по ведрото небе, що ли? С отсъствуваща душа придружавам тази сестра и не зная защо вървя с нея. Още веднъж ни кимат приветствено с ръка и изчезват зад дърветата. Носят малки раници, гологлави, руси. Лягаме на тревата за почивка, но вече не ми се става. Къде ще ида, защо?...

Полека-лека настигаме още от нашите. А някои вече напалили огън, сърбат горещ чай. Грея се на есенното слънце, а душата, сякаш молепсана от внезапна зла болест, тихо стене. Ето ги нагоре, като цветни точки - показват се, скриват се.

После поемаме отново надоле, а моите очи все нагоре, все по шубраките дирят. Нещо завинаги изчезна; яви се и изчезна. Защо?! Тъга, тъга.

Сестра Янакиева се похвали на Учителя как към Витоша казала: „Ако тия човеци са от Бога родени, нека ни повозят” и как колата спряла и двама чужденци ни поканили вътре. Учителят отговори: „Да, те са изпратени от Бялото Братство.”

Михайловски [Стоян Михайловски - виж “Изгревът”, т. XVII, с. 655, сн. 22.1] ме изпъди заради Учителя. Той не иска в къщата си човек, който ходи да слуша „глупости". Да съм избирала, или там, или при него - ментора - Михайловски. Да се отделя от Учителя! Та сляпа ли съм да не видя какво нещо е Учителя? Може ли и сравнение да става между тях. Нищо от това, че единият е прославен, тачен, платен даже, а другия гонен, хулен, подиграван.

Охо, г-н Стоян Михайловски, но извинете ме! Учителят импулсира към музика, поезия, живопис и възвишен стремеж да стана истински човек. Учителят вярва в скритото съкровище на човека. Той цени и най-малките дарби и им спомага да възраснат. Той те озарява отвътре като едно слънце. Горестта, каквато и да е тя, изчезва пред Него, както сланата пред слънчевите лъчи. Учителят не подкупва никого нито с думи, нито с погледи. Напротив, той често е сериозен, даже строг. Веднъж, в повишено настроение, Го запитах нещо, Той внезапно ми отправи следните думи: „Ама да не лъжеш!” Потънах в земята от срам сякаш тъмна сила се смота от мен, смъкна се надоле и се продъни в земята. Друг път, когато слушах неделната беседа в двора на чичо Петко Гумнеров, той отправи към мене гневен поглед и строго рече: „Ще те смъкна от там!” Какво значат всички тия предупреждения и закани? Той знае. Но това не намалява почитта ми към Него и безграничното ми доверие. От Него всичко приемам, защото е праведен и свят.

20 ДЕКЕМВРИЙ [1922 г.]

Ужасна зима! Хлябът ми замръзва - става на камък; трохичка не може да се отрони. Но ухитрям се; загъвам го в кърпа, после в шалче и го слагам под завивката до мене. На сутринта вече е омекнал, може да се яде.

Не уча. Царството на Стамболийски няма да се свърши. Учителят каза, че времената ще се изменят... Не Го слушам, въпреки че Му вярвам.

А Петър такива страшни писма ми пише, че вече не ги чета - направо в печката.

Не виждам никъде човекът със сините очи. Но защо ми са тия мисли. Учителят нали каза: „Чиста и свята бъди, и ще ти помагам.”

Нова година 1923 г.

Самичка съм. Печката ми гори. Като по чудо тази вечер коминът тегли. Крушката, макар и слаба, облива чистата ми и спретната стая с мека светлина. Всичко блести от чистота по двете легла - и покривки, и възглавници. Любимите ми „Беседи” подредени на масата, заслана с бяло чаршафче.

В душата ми незнайна радост. В гърлото ми сълзи, в гърдите ми вдъхновение. Вън сняг вали. Стеле се върху калната земя, иска всичко да обвие в красота. Ръката ми бавно се движи по бялата хартия. Сълзи на радост - празнично, тихо, светло. Вечерята ми е разкошна: варени топли картофи, малко сирене и планински чай. Наливам чая в бяла чашка и от целичък самун режа филийка. Господи, какво благополучие тази вечер. Трапезата е раздигната. Печката буботи. Вън снежна буря, но в сърцето ми пролетен празник. Чета написаното:

Година Нова веч настъпва
И носи тя незнайни бъднини.
Аз чакам я и плахо тръпна,
И тихичко молитва шъпна
С сълзи на очи.

Работя още. Стрелките се събират върху 12 часа. След малко вече спя дълбок сън под тъничките ми завивки.

Сутринта неканена съм при Учителя. Пълно с гости. Хористите дошли - нима те са канени? Почват песни една след друга. Поднасят ни могила от прясно опражени мекици, добре поръсени с дребна захар. Те са още топли - току-що ги е опражила с. Янакиева по поръка на Учителя. Значи квас е подмесвала от снощи, затова не си е спала дома... когато пишех поезия, тя е подмесвала голямото меко тесто, за да ни гости навреме. Всеки може да яде от тях, колкото душа му иска. Кака Гина пък е сварила две големи тенджери със сладък ошаф. Пред всекиго на дългата послана маса чиния, лъжица и бяла кърпа.

Внезапно Учителят се обърна към мене и пита:

- Имаш ли нещо ново написано?

- Имам. Изваждам от джоба си тетрадката, чета, чета...

Ела, красавице, ти свята,
Ела, пречиста още младост,
Изтрий с милувките скръбта ми
И кротко освежи духа ми
С малко, малко радост.
Година Нова веч настъпва... и пр.

- Значи не си била самичка, казва Учителя с чудна усмивка и ме гали с лъчезарен поглед.

Тодор Стоименов разказва чуден сън, че по Бяло море плуват два гръцки парахода, натоварени с жито. Изведнъж те потънали. Всички мълчим. Какво ли значи?

- Така ще потънат гръцките работи, казва Учителят.

МАРТ 1923 г.

Почваме собствен салон на „Оборище” 24. Със сестрата рано припкаме за слънчеви изгреви. Где е ул. „Ивайло”, где е изгрев слънце в боровата гора! Но припкат нозете ни здрави и сърцата ни пламенни. Тя има силно чувство за хумор. Тъй се смеем понякога, че сълзи текат от очите ни.

Учителят ми даде да прочета „Скитникът Евреин” от Евгени Сю, след туй „Граф Монте Кристо”. От първата грамадна книга разбрах, че както има ден и нощ, така има зло и добро, и че двете сили водят непрекъсната борба за надмощие. Злото е голяма интелигентна сила с голяма твърдост и постоянство и то наглед винаги побеждава. Но всъщност винаги остава победено, собствено то се самоизяжда, самоунищожава.

Доброто може да е бито, мъчено, мамено, ограбвано и наглед умъртвено. Но то е непобедимо, защото е чисто и защото е любящо. От тази книга разбирам още, че злото се прикрива така умело, та често пъти е неоткриваемо; то взима изкусно маската на святост, а всъщност демонично руши по своя път. Евгени Сю тук поставя на разглеждане опит и социални проблеми: Може ли да се създаде работнически рай при съревнованието на другите капиталисти? Един просветен в новите идеи фабрикант -Хари, прави от фабриката си такова райско гнездо за своите работници. Другите фабрики се опразват, защото всички работници отиват при Хари, чието предприятие расте и условията на работниците непрекъснато се подобряват. При това положение останалите фабрики ги чака разруха, а по никой начин не щат да приемат идеологията на фабриканта Хари. Що да се прави? Те пресичат гордиевия възел, като опожаряват фабриката на Хари, заедно с всички материални блага на работниците. Хари полудява - затова става лесна плячка на йезуитите, които се нахвърлят като врани на леш върху безволния Хари и глътват останалото от неговото огромно богатство. Евгени Сю ни пренася във времето на инквизицията, които наистина са князе по цялото земно кълбо.

В „Граф Монте Кристо” се разправя за нечутите страдания, сполетели невинен човек. Пострадалият е честен и благороден. Всред ада намира спасението си. Съумява да избегне страшния доживотен затвор, заедно с тайнствените планове, поверени му от полуумен затворник старец. Тия документи в които Дантес изпърво не вярва, подире наистина го отвеждат до небивало скрито съкровище - баснословно по обем и съдържание. Станал техен собственик героят намира и друго щастие - верността и обичта на една прекрасна жена, която го обича.

Мене ми се чини, че тази жена символизира висшата душа, съкровище на тогава, който успее да издържи на изпитанията с цената на лично благородство и честност. Намереното богатство спада също към онова процъфтяване и умъдряване на душата - възкресението на Христа. Но пак ще я прочета и ще видя що още би ми разкрила тя.

8 МАЙ 1923 г.

Ръкописно изпращам лекции от специалния клас в провинцията. Така се свързвам с много братя и сестри, с които си пиша. Всички ме имат за своя и ме канят на гости. Шия тук и там и така заработвам по малко за хляба си.

Направихме чешмичка на Ел Шадай - тъй Учителят нарече този наш нов и постоянен бивак. Наредени на верига един на друг си подаваме уломъци камъни - едни копаят, други нареждат камъните, трети поставят и циментират желязно дуло от което веднага бликва могъща струя чиста планинска вода. Такова оживление! Той е с нас и ръководи цялата работа, затова ние сме така окрилени и никаква работа не ни тежи. Той ни е пътеводната звезда. Той ни е духовното слънце. При Него всички сме бодри, радостни и щастливи. Сън беше тази ужасна зима. Дано никога не се повтори. Сега е топло. Храстите в боровата гора нацъфтяли и издават сладка, упоителна миризма. Люляците цъфтят, липите благоухаят, птичките пеят, пеят.

Всяка сутрин припкам нагоре за първия лъч на слънцето. Някога Той каза: „Който иска да види Бога, да става рано през май и да посреща слънцето далеч от града; от някоя височина, гора, планина.” Сега чак разбирам значението на тия думи: „ще видят Бога.” Нима тая свежест и красота на природата, пението на птичките, брилянтната роса потревицата, чистият въздух, ведрото небе, синият лазур, приятната топлина по жилите не е Бог? Ето ме, запъхтяна пристигам на край гората. Ето го розовия предвестник. След него - слънцето блясва и всичко добива празничен вид. Сладък е сухият хлебец тогава. Всяка трошица е захар и мед, песен, радост.

5 ЮНИЙ [1923 г]

Никъде не виждам, обаче, онзи човек.

Салонът ни напредва. Учениците на специалния клас взимаме живо участие в градежа. Едни изкопават основи, други носят тухли, трети бъркат цимент с пясък, а старите сестри готвят вкусно ястие за всички. Само песен, смях и радостна гълчава се чува и майстори специалисти обикалят и проверяват всичката работа.

Огромният салон се постила с червени и бели циментови плочи. Това е по специалността на брат Бертоли - италианец.

Полека-лека изоставяме Турн-ферайн. И тук пренасяме школата си. Това събитие се отпразнува с общ обяд. Всеки донася тенджера с гозба и бял хляб. Завчас се издига камара от плодове. Никога не ще забравим това обилно и много приятно угощение. Всичките гозби хубави и прехубави, а тази на Лучия Бертоли, сякаш най-хубава. Студенцията си хапнаха много добре и мойта милост край тях. Наистина мнозина ме вземат за студентка, но само аз си зная какъв дълъг път ме чака до там.

Пропуснах да уча тази година. Стамболийски си отиде. Кой ми е крив, че не послушах Учителя.

20 ЮНИЙ [1923 г.]

Витоша [виж “Изгревът”, т. IX, с. 378-381]. Учителят ни снабди с особени чайници, подобно лозови пръскачки, носят се на гръб върху азбестова плоча. До високото казанче е пещичката с разкалена жар. Когато водата заври, чува се свирчица от горния край на казанчето, надута от парата на кипящата вода. Чайникът е снабден с кранче - щом чуем свирката настигаме носачите (защото чайниците са три) и си наливаме гореща вода. Пием на глътки и по този начин простуди по нашите излети са съвършено изключени.

Сотирка от Варна ми стана съквартирантка. Ще си търси работа -болничава е, ще успее ли?

Учителят ни дава задача. В 12 часа през нощта по на 5 м. разстояние учениците на специалния клас да се изкачат на Витошкия бивак. Никакво говорене! Тръгваме от квартирата на двамата студенти - Г. Радев и Георги Марков - математици. Един по един се изнизваме по Драгалевския път. Бяла тиха нощ. Няма звезди, а бяло и светло. Силуети пред и зад тебе. Нощта изприда своята къделя. Тук-там наднича по някоя звезда и се скрива под тънка мрежа. Отстрани клокочат и пеят буйните планински поточета. Изпъпляме нагоре по стръмнината; почиваме на „Зеленка” и пак поемаме нагоре. Никакъв разговор, задача е това. На връщане някои се сдругаряват, но това разваля „стила” на задачата. Смятайки, че задачата е завършена, щом веднъж си се изкачил. Това не ми харесва. Не се присъединявам към никого. Капнала от умора лягам на земята. Сотирка мълчаливо ме приближава и слага бонбон в устата ми. Все тъй мълчалива и сама слизам в София.

Тази задача се поде и от общата школа. Цели седмици - върволица към Витоша от среднощ до зори. Някои имаха ясни нощи, а някои вървяха в пълен мрак. Ще ми се да направя още една, но съвсем сама и то не в тиха, спокойна нощ, а в буря и гьрмотевици.

Свахата е осведомена, че по 12 часа съм излязла от квартирата на студентите, че те ме последвали и съм се върнала чак на сутринта. Тя много иска да ме хване в „клопка”, че после да каже: Не съм ли имала право?

2 ЮЛИЙ [1923 г.]

Изложба на Борис Георгиев [виж “Изгревът”, т. XIII, с. 621-640, сн. 84-95]. Неговите портрети и пейзажи граничат с бляна. Той е най-възвишен художник от тия що познавам. Изпълни ме с очарование и възторг. И самият той е такъв възвишен. Можеш спокойно да го гледаш без капка смут в душата си.

Излизам и на разходка по „Царя”. Но такава буря ме подметна, едва ли не ме събори. Небето схлупено и глутница облаци се боричкат ниско над земята. Тичам да се скрия от дъжда, а все мисля и мисля за картините, които ме доближават до небесните жители на Сведенборга; чрез тях, струва ми се, че по-добре разбирам Метрлинка.

Буря и дъжд. Какво по-добро условие за моята задача! Тази нощ. Решено е. Моят живот не ли такова бурно небе, моята съдба не е ли пронизана от светкавици.

Никому нито дума. Сотирка ми пее с ангелския си глас, заедно с китарата. Когато я слушаш, изпитваш истинска наслада. Сякаш ангел пее. Незабелязано изнасям обувките и Анината мушама, която ми зае наскоро. Часовете се нижат бавно, бавно, а вън бурята вилнее. Тя заспива. Чувам равномерното й дишане. Спи, сестро, спи...

Точно в 12 ч. излизам и отварям портите. Изневиделица черна котка прекоси пътя ми... Небето пропаст - чернило и гърмове, и светкавици. Вървя. Завивам по булеварда към „Ивайло”. Отгде изтича нисичко куче и без лай се спусна и ме захапа за петата. Дебелата кожа на обувката ми ме запази от яките му зъби. Не смея да му подвикна - мълча. Усещам, че кожата ми настръхва, но за връщане нито мисля. По улиците - никой. Градът спи. Когато поемам нагоре вече по Драгалевското шосе, няколко псета се сборичкватдо нозете ми, излезли от двора на Луна Парк. Нима ще трябва да се върна!? Мрачна, непрогледна нощ и дъжд, дъжд. Само кучета по пътищата, зли кучета. Пак сама и окуражена от собствените си мисли вървя напред. Наближавам тухларницата отдясно. Бяло куче като бясно се хвърля към мене. Колко пъти призовах Бога - зная ли. Дъждът плющи отгоре ми - нито дума, нито глас. Изведнъж то се спира и заднишком лае, връща се отгдето е дошло и лая му се обърна само в глухо ръмжение...

Отминавам и тухларницата, и кучето - зад мене. Само стъпките ми по мокрия път-туп-туп, туп-туп. Небе и земя се сливат, притиснали гръд до гръд, а между тях - момиче - млада ученичка на Учителя.

Никакъв лъч, никакъв небесен процеп в тази крометна тъмница. Но чудно - от време на време сякаш някакво сияние плисва пред нозете ми и пак изчезва. Отгде е то? Да не би да е от моята съсредоточена мисъл? Сякаш някой скрит зад облаците, от време на време спуска своя невидим фенер върху пътя ми, за да не губя посока.

Дочувам зад себе си човешки стъпки. Той вика да чакам. Продължавам пътя си. Настига ме, почва да ме разпитва - коя съм, где отивам и защо съм самичка. Мълчание, гробно мълчание вместо ответ. Колко пъти мислено извиках: Господи, Господи! Ако има да ми помогне някой сега, това е само Той. Човекът иска да ме приближи, но и той като кучето стои на две крачки и не ме приближава. Отдясно, отляво; мине и отпред на две крачки, но все така - далече. Така вървим няколко минути. Той се ежи, подмята, псува, гърми, трещи, подмилква се: - Няма ли си, глуха ли си, жива ли си, продумай, ечи неговия глас всред бурната нощ. Но ето го с лъвски скок застава срещу мене лице с лице, но от страх ли, ужас ли, или от някаква внезапна вътрешна сила, така страшно го изгледах, сякаш молния в очите ми, че той изохква, като че ударен от нещо и в миг се изгубва в тъмнината.

Туп-туп, туп-туп. Нозете ми по калния път. Сиянието отново лумва пред нозете ми и ме води.

Селото. Чешмата шурти, пее и всред нощта. Отляво е кръчмата, гдето на отиване и на връщане към Витоша - зиме и лете - водени от Учителя, пием чай. Отдясно върбите, доле бучи планинския поток. Водениците, една над друга като броеници тракат, тракат. Горе трябва да е монастиря - от ляво ще да е пътя към „Вади душа”. Все вървя и потока все шуми. Значи сбъркала съм пътя; вместо нагоре, аз вървя срещу течението на речицата. Трябва навреме да съм горе за изгревния час. Какво да правя. Покатервам се нагоре. Лазя. Държа се за коренища, клони, разлистени вече кпоне.

Дъждът спира. Усещам дъхът на земята. Лъха ме милувката на здравец. Земята сякаш сама ме води, държи ме на прегръдките си и пъпли заедно с мене. Не ме пуща, пази ме на топло. Пак здравец, навред здравец. Светулка, ето и светулка, Господи. Милата, милата, дойде и тя да ми светне. Пълзя, здраво стискам клонете и се провирам през мокрите шубраки с измокрени глава и нозе, защото все пак мушамата ме запазва. После, за малко поседвам, целувам я. Свята майко моя! Нощта завива дългия си тъмен пояс - сякаш просветва.

Уморена сядам до една скала срещу изгрев слънце и чакам да съмне. Навреме пристигам. Изведнъж ме обзема странно чувство, че не съм сама на това място, че някой е до мен. Не, в самата мен, но нещо отделно и чуждо на моето съзнание. Този „някой” има лице и това лице е червено, като че ли одрано. То е гневно и подигравателно. Сини, пронизващи очи, зли, святкащи като огнени езици. Говори, не, съска в душата ми като ехидна змия.

- Защо си тука? Ха, ха, ха - това ли е вашата школа; това ли ви учи Учителя. Добре си се настанила. Школа! Ха, ха, ха.

Челюстите ми стиснати, мраз пълзи и стига чак вътре в сърцето, лице с лице в мен, сякаш част от самата мен. Мое второ естество е този човек - нечовек.

Внезапно мислено проговарям: „Слънцето ще огрее и ти ще видиш”. Скачам и пак вървя. Онова нещо се отмахна от мен. Просветна ми. Природата се разполови на две. Едната се смота на дрипа и падна в нозете ми, а другата се разтърси и полетя нагоре.

Сива черта на Хемус; разширява се тя и обикаля хоризонта. Облаците се разблъскват и бягат като подгонени, къртят черни отломъци от крилатите водни гиганти и ги изтикват далеч от настъпилото утро.

Ето ме, пристигам. Изток прилича сега на светла огнена врата, която се отваря, но само за миг. Блясва в пълна красота и сила дневното светило и пак изчезва зад тъмните завеси на пролетния ден.

Молитва, ридание и благодарност. Тържеството на светлината. Да бъде ден! Сълзите ми текат като огнени знаци върху милата майка земя, която ме посрещна със светулки. Те измиват ужаса от преминалата нощ и на тяхно място зазвучава безсмъртна песен. Едно мъничко бяло цвете до нозете ми. Откъсвам си го и го слагам на гърдите си. Светулка и бяло цветице.

Тичам надоле. „Зеленка”, „Вади диша”, водениците, селото - всичко е зад мене. Припкат бързите ми нозе, сякаш имат крила. Млад строен млекар с двуколка, сякаш мене чака.

- Към града ли? Качете се - отместя се да седна.

Зад нас пълни гюмове мляко. Два харни коня летят. Нищо не ме пита, нищо не говорим. Като да знае - мълчи и той. Поглеждам го с крайчеца на окото. Красота, не селска красота - фини черти, топли кафяви очи, изящен нос и уста. Като че ли познат, а селяк с бели беневреци, бяла риза и синьо дорамче с гайтани. За пръв път го виждам, а види ми се тъй познат и близък.

Душата ми е още горе - благоуханната майка земя, която ме посрещна с мъничко светло фенерче, хвъркато фенерче и ми подари бяло цвете.

До английската легация го моля да спре. Благодаря сърдечно на този изящен селянин с благородното лице. Мълчаливо кима с глава и отприпква с двуколката си.

Оставям в къщи мократа мушама и калните обувки. Постъкмявам се и отивам при Него да му кажа как пък аз изпълних задачата си. Но чудно, лицето Му е тъй изморено и бледо. Очите Му сякаш горят от вътрешна сила. Не прилича ли на човек, който не е мигнал цяла нощ и може би бдял...

Разказвам - почвам от черната котка, кучето което ме ухапа, другите кучета от „Луна парк", бялото зло, което ме връхлетя от тухларницата, човекът що ме проследи и злите очи на вътрешния изкусител.

-А какво отговорихте на последния, едничко запита Той.

В отговор, когато си тръгнах, Той рече:

- Вие добре изпълнихте задачата си.

И още, което едвам дочух:

- Бог да те благослови!

Обменям по будките в. „Анхира” на Моис Коен. И това е всичкия ми приход. Как високомерно ми подава спечелените пари и безгрижно чисти зъбите си с кпечица подир вкусния благоуханен обяд!

В специалния клас той попита Учителя, защо всяка вечер, когато се връща от работа едно и също лице го пресреща на един ъгъл и го фиксира. Учителят нищо не каза, мисля че рече: - Това е кармата.

А добрият брат Коен почти на всички ни от класа подари по един чифт туристически обувки. А той ще иде в Адиар, горката Дуда не му подсказа нищо за „най-напредналите” човеци на земята. Той е богат, много богат и какво е за него едно пътешествие във вагон „Ли” до Индия. Какво коства всичко това? Пари. И той ги има.

АВГУСТ [ОТ ЮЛИ 1923 г.]

Братски събор в София. Беседите в новия салон на „Оборище”, а закуски, обеди и вечеря на „Изгрев”. Той сега е наш. Първи младежки събор - ентусиазъм - проекти.

Някои заминават по братски комуни - едни в Бургаско, други в Русе, а ние с Елиезер и Генчо художника на керемидената фабрика на Михаил Сандев в Нова Загора. Завежда ни надутия и много важен селски чехлар Павлю. „Ще работим за Бога и дадем пример на другите как се живее братски.”

Ето ни при Учителя с готово решение. Той помълча и сетне каза: „Не се обвързвайте с никакви обещания.” Обзима ни и тримата нерадостно чувство, но тръгваме с Павля към „комунта”.

Пристигаме. Никой не ни посреща. Влъхвата Михаил Сандев дойде после, като да ни „прегледа” само. Той е собственик на „фабрикта” - висок, личен,... гъста апостолска брада, красноречив и сладкодумен. Яви се и някакъв Йовчу и белокоса Мадона от Айтоския специален клас-бъдещата майка на „комунта”. Генчо и Елиезер се спускат да огледат имението, пък аз скрита зад купите сено си записвам: „Лъжата, лицемерието и алчността се събрали тука и образували „комуна”.

На вечеря. Павлю сготвил някаква водна яхнийка и ни гощава. „Майката” е облечена в дълга бяла рокля и когато говори мъничките й очички постоянно мигат. „Бащата” е дългобрадия сладкодумен влъхва, а ръководител на комунта - Павлю.

Още през нощта вдигаме партушината си от нашите спални и право в сеното, да се спасим от гад. Генчо художника и Елиезер - студент по естествена история; те са на купата отгоре с червения юрган, моя милост доле на високото ми легло от сенце. Постилам си грижливо и гледам ясните звезди. Те са още очаровани от слънчевия изгрев, що посрещат от високата купа.

Веднага ги пращат на фабриката заедно с другите работници. Изрязват калта от изкалъпените марсилски керемиди, които слизат от елеватора. После ги предават да се пекат, после пак поемат нови от елеватора, пак изрязват и пак - предават.

20 ЮЛИЙ [1923 г.]

Аз - в кухнята. Замесвам голямо тесто да втасва. После изтъркулвам 9 хляба - и се замятам с дълга дъска към фурната. Тежи, не е по силите ми, но - младост. Предната част на дъската се блъсва във фурнаджийския джамлък. Изтичва добрия човек и поема дъската. Хляб, като хляб - добре омесен, добре опечен. Грабвам кошница и в градината за зеленчуци. Готвя „яхнийка”. Сипвам в 15 блюда. След половин час ни „яхнийка” има, ни нищо. Всички и „майката” ме хвалят.

Често Йофчу идва при мене за щяло не щяло. Ту пепел да изнесе, ту въглища да внесе, ту късче захар да сложи в устата ми. Учи ме как да готвя, как да беля картофи - Йофчу! Но докато ме нарежда рядката гозбица вече ври на огъня и неговите готварски наставления - излишни. Не му давам лице и това си е. Почва да се муси. Отмъстителен. Не на шега критикува моите домакински способности и то пред всички на трапезата. Гозбата не е хубава, хлябът нищо не струва, има нещичко. Никой не ме защищава. Влъхвата се смее, но той често отсъствува по работа, няма го на обяд. Засрамена, огорчена, не зная къде да се дяна.

Купища непрани дрехи. „Майката” изчезва. „Мигрена.” Насапунисвам дрехите в голямо корито: ризи, гащи, пояси, че и бирбучуклия шаячни потури на братския воденичар Генчо. А има и трети Генчо - най-малкият - светло, добро момче.

Трева по двора, зелена, буйна. Обилна вода - пери, бели на тревата и не бой се. Но трябва ми и големия котел, а казват Йовчу го изнесъл горе в Иленкината стая. Отварям вратата и искам котела. Тя пере в легенче нежните си майчински дрешки. Той й донел чак горе топличка водица. И той е там. Седнал срещу нея; гледа как ръчичките й се справят с тънката ризичка.

Измежду непраните ризи, една Боже упази! Чия ли е? Че този човек трябва да е рана до рана... Не може с пръст да я похванеш, камо ли да я опереш. Ритвам я настрана и се заемам с другите. О, мои златни, чевръсти ръце!

О, мои дарове небесни! По дългото въже слънцето и вятърът правят ризите още по-блестящи. Тия ризи аз ги уших, на всички по новичка риза. Нали работят безплатно, поне - ризичка. Изправям на плета и непрегъваемите потури на големия Генча.

Ами тази, гнусната риза - тя лежи доле на тревата, сякаш метилява овца. Ритвам я още веднъж и почвам да прибирам пераческите си оръдия. Но глас, по-мощен от всеки човешки глас настоява: „Опери я, и нея опери.”

- Не, почти изкрещявам и ритам пак... Замъквам коритото, големия котел, а гласът шепне, моли, моли. Изведнъж грабват ризата, вдигам я над главата си и викам: „Господи, моята душа не стои ли пред тебе така ранена и жална.”

Силното движение в легена, спират рукналите сълзи. И слънце, трева и вода; вода и трева, и сапун, и две пъргави ръце, благословени ръце. След малко и тази риза с черните копчета, наред с другите блести, сякаш готова за нов живот.

След вечеря раздавам ризите.

- Чия е тази, питам и соча към тази с черните копчета.

- Моя, обажда се свенлив глас.

И Колю, коларчето Колю протяга ръка към нея. В един ъгъл го викам да го питам що му е. Не знае, кели някакви. Давам му парче сапун и го натирвам веднага да се окъпе. Очите му блестят, блестят. От този ден Кольо оздравя.

АВГУСТ [1923 г.]

Как изкарахме 40 дни в „кумунта”. Броим дните за връщане. Павлю и влъхвата общо и поединично наистина се мъчат да изтръгнат от нас обещание за още 3 години.

Предупреждението на Учителя!! Никой не дава обещание. Капани в Името на Христа! Лисица - стар богоугодник. А как ни хранеха тия хайдутяги! В хамбара, гдето се храним лист на дневната дажба. На закуска чай с две бучки захари три маслинки, чай с една бучка захар - 5 маслинки. А маслинките, Господи, кози барабони. Солени, твърди, сякаш някой чувал още от потопа се закачил на някоя драка, изсъхнал от хиляди години и събрал в себе си солта на Мъртвото море.

Здраво се държим - никакво обещание. „Майката” и Йовчу много добре се спогаждат. Навярно тя приема бучки захар в своите устица от ръката му, че той й помага здравата, когато тя е дежурна. Той даже й дарява и сестра си Данка, клеветницата Данка, която явно държи страната само на Еленка заради брата си.

Някакъв голтак Йордан се записва при нас. Постилам му легло, донасям му една от моите чисти бели възглавнички. Подарявам му нова Библия, както и мен дариха, когато влезнах в братството. Даже и Павлю се полъга и му подари едно тясно шаячно палтенце, което после скъпо и прескъпо приспадна от определената за него заплата.

Горкото момче, току що свършило гимназия, не знае какво да прави. Голтак. И сирак отгоре. Залавя се за мене като удавник за дъска. Иска да се ожени за мене „още днес”. Закачил се като кощрява на овча опашка. Една вечер разбра, че си отиваме вече. Извика ме край изпрегнатите коли. Месечината зяпнала към нас, иска да гледа що ще стане. А Йордан паднал до нозете ми и не ридае малко, но много. Стана ми неприятно. Идваше ми да стана и да побегна. Но стана ми жал за него, трябваше някак да му помогна.

- Не си отивай, не си отивай, рони сълзи бедният младеж; ти си за мене и майка, и сестра, и всичко. Стани моя, докрай с мен бъди, без теб ще умра.

Чудя се що да правя. Ама здравата се чудя. После го прегръщам, милвам косите му, но непрекъснато се моля мислено както, когато отивах на Витоша... Тогава без да му мисля, казах твърдо и решително:

- Аз ще уча братко, ще уча, ще следвам училище и няма да се обвързвам с никого.

Това сякаш го сепна, укроти; отиде си, легна си.

На сутринта сам товари багажа ни на каруцата, дойде на гарата да ни изпрати. Тъжен и блед като смъртник, маха с бялата си кърпичка...

А през нощта що се уплаших. Нещо топло ме лъхна по лицето върху възглавницата. Голяма тъмна фигура закрива нощния пейзаж. Бризана, биволицата Бризана, отвързала се и дошла да си похапне сенце.

Във влака ни слагат и дини за 40-дневното ни аргатуване. Не малко работа свършихме на този набеден брат.

Когато след обяд изморена от шетня искам да си почина, идва влъхвата и нежно със загрижен глас ми казва: - За да не ти е мъчно самичка, ела във фабриката. Поставя ме до елеватора да поемам мокрите керемиди. Докато веднъж една ме цапна по главата и в сини кръгове изгубих свяст. Там щях да завърша земния си живот, там при гроба на клетия ми баща.

Ходих при „него”. Заведе ме хазаина му, стария Никола Аптъпармака. Посочи ми изравнената тревясала могилка с разбит кръст. Долу, дълбоко долу изтлява от 25 години скъпия ми родител, милия ми и обичен баща. Знаят ли новозагорки коя е тази, която ридае над този запуснат гроб. Кое е това момиче с бяла рокля, която им раздава зрели плодове да споменат баща й...

Които го познават, казват: - Цяла бащичко си - само, че той със сини очи. Алтъпармака вика, че съм „одрала” баща си не по очите и косата, а по нрава. Татко свирил на кавал и играл с децата. Татко веселял цялата махала с песните си и хубавия си глас. Татко това, татко онова. Заведе ме в стаичката, в която е живял и издъхнал внезапно - със син кръст около пъпа. Един овчар твърдял, че има отравяне и, че могъл да го спаси, докато ония които го вардели и бързали да го погребат го натирили със заплашвания за бой. Това било по спорове за нивите между Кортен и Н. Загора. Тогава той бил надзирател по шосетата, където работели италиански работници. От тях татко ще да е учил говоримия им език, че тогава още го смятали за „учен човек”. Ползвал се и от руски език -библиотеката му показва, че обичал поезия и даже философия. Може би се опитвал и в стихотворство.

Да, още топло тялото с роса пот по челото, погребали го без ковчег с една само чергица по-скоро, по-скоро. И когато майка ми пристига той е вече погребан и хората се връщали от гробищата. Защо са посегнали на живота му? Предлагано му е подкуп за да „мръдне” пътя другаде, а не по нивите им. Но всички знаят, че той е неподкупен.

В неговата малка стаичка - тука е издъхнал, на същото това дървено легълце. Кой може да ми каже самата истина?

Мама пере предсмъртната му риза и това, което се мъчел да повърне прави дупки на ръжда по бялото платно...

Искам да посадя дърво на гроба му, високо плодно дърво, вечно дърво - искам... Но това ще сторя може би в друго поле - високо - плодно - вечно дърво.

Самоук, горък сирак, девето дете на сирота майка и хитри братя - те още тогава го изиграват с „мюлка”. [(тур.) недвижим имот]

От него имам на руски Пушкин цял целеничък, „Изгубеният рай” от Милтон, нещо от Дикенс, Смайлс - и колко още, все в кожена подвързия, все с неговото скъпо име.

Обичал децата си. „Миличките ми дечица, миличките ми” - целува портрета им, същия ден когато се готви да си отиде вече при тях, същия, последния ден. Кой може да ми каже истината и защо...

От гарата - право в „Опълченска”. Учителят ни гледа и се смее.

- Къде е заплатата ви? - пита, а ние изтъркулваме няколко дини и една торбичка загория. Генчо и Елиезер имат по една нова риза, мен -синьо небесна престилка и нови сандали за нозете. Когато поисках да ги платя той многозначително каза: „Работникът е достоен за... сандалите си.”

Влъхвата ни лъжеше най-безсрамно. Отказва се да яде при нас, защото нещо му се „гадело”, болен. Но как го хванах без да искам как ядеше своевременно пържени яйца със сирене и тлъсто квасено млечице. От тяхната „биулица” ние нищо не разбрахме. Пост и молитва, и сладки речи за Царството Божие на земята, когато всички хора така взаимно си помагат, както ние тук в „кумунта”.

„Майката” и Йофчу се задомяват наскоро. Наистина тя му е майка по възраст, но Едип не гледа годините на Йокаста. Отгоре на това Иленка го дарява с две близначета, които скоро умират. След това и той, от невярна болест в костите и ставите, предава Богу дух. Малкият Генчо пък го уби Цанков... И Колю Коларчето си взе булка и му се роди здраво, красиво момченце.

Рила, Олтаря, АВГУСТ 1923 г.

Едвам кретах с неудобните си обуща. Нозете ме боляха, душата ми ликуваше от гледка на гледка. Ония вървяха напред, увлечени в разговори от своите спътници. По едно време разбрах, че съм съвършено излишна. Та защо ли тръгнах!? Но, Учителят ми рече, Той знае защо.

Свечери се. Стигаме до „Олтарът”. Господи, същински Олтар на Бога. В подножието му извира бистро езеро - сълза Божия. Настаняваме се. Наклаждаме огън. Горе блесват мириади звезди. Ах, блян е това! Става студено! Приютяваме се за сън! Братята Панайотови загъват грижливо сестрите Ковачеви. Облечен добре и снабден с кожухче заспива и Т. Стоименов. Аз съм ни жива, ни умряла от студ и не мисля да заспивам. Приближавам се до огъня и се грея. Всички спят. Небето е златно. То се оглежда в трептящите води на тъмното езеро. Едно небе горе, едно - в езерото. Студено.

Защо съм дошла? Кои са тия, тук заспали мои братя?! Които ми дават само да им нося излишния товар и не ме чакат за обща закуска и почивка? Кои са те, които изтръгнаха от гърдите ми нечувано ридание, учудване пред жестокосърдечието им. Не съм ли на страшен кръстопът! Какво изминах и що ми предстои? Не зная що да предприема. Ръцете ми са празни, умът ми е кух, душата - огорчена. Сълзите ми, обилни и горещи се ронеха върху помръзналите ми ръце. Те спяха. Върху мене се хвърли само един черен колан от големия Панайотов, който завивайки дамите, захвърли върху мен останалата вещ в ръцете му. Ето го колана - само той е при мен. Сърцето ми искаше от скърб да се откъсне от гърдите ми и да избяга далеч. Как ми се кара Т. Стоименов, че едвам съм се „влачела”, разваляла съм настроението. Колко чужди и безучастни са всичките към мене. Течете сълзи! Тук на това чисто и свято място аз ще ви оставя и може би някой ангел ще ви види и ще ви прибере. Да, Той каза да дойда. Той видя колко измъчена се върнах от Новозагорската „комуна” и ме прати тук да си отдъхна. Да си отдъхна!!

Главните догарят. Орион клони към запад. Но що виждам. Спя ли? Сънувам ли? Що е това? От Олтаря се отделя мека светлина. Тя се движи върху езерото. Не, това е човек - дивно видение, което се движи, движи към мен. Как ме гледа! Каква усмивка! Дрехите му - трептуща светлина. Косите - златен лъчист облак. Гърдите му в някаква чудесна броня. Нозете му върху водите. Ах, как ме гледа! Ах, каква усмивка! Леко наклони главата си за поздрав. Погледът му-Живот, Сила, Обич, Радост. Стоя занемяла и гледам - тая усмивка, този поглед на Самаго Бога.

Видението изчезва. Стоя права и още гледам нататък. Остана ми радостта - небивалата, великата радост, която ме накара да извикам. Събуждат се. Стават. Соча към мястото: - Колко е хубав, колко е хубав, ридая аз. Лице слънце, лице милувка, поглед, усмивка - живот. Той ми кимна - продължавам аз, усмихна ми се, поздрави ме. Т. Стоименов е един от първите ученици на Учителя - досети се каква е работата, направихме благодарствена молитва за чудното посещение.

После всички ми доказваха грижи и внимание. Коланът дълго още стоя там, гдето го бях захвърлила. Тяхната обич! Не приличаше ли тя на парчета строшено стъкло, дордето аз пазя до...

ОКТОМВРИ 1923 г. [Екскурзията до Мусала от 27-31 август 1923 г.]

„Опълченска”. Повечето са се завърнали от комуните. Най-добре прекарали Свирчовските комунари в Русе, а онези към Айтос, Бургас Бог да ги жали. Изпокапали от труд, глад и несгоди; едва ли не измрели от треска. Всеки разправя опитностите. Къде със смях, къде с горчива усмивка.

Художницата Цветана Симеонова [Цветана Щилянова - виж “Изгревът”, т. XIII, с. 641-752, сн. 63-83] идва и пита кой иска да вземе билета й за автомобила, че тя не ще може да отиде сега на Мусалла. В кухнята нареждам измитите съдини. Викат ме. Учителят казва:

- Вземи го ти, повтаря, вземи го ти.

Свивам се, защото току 50-60 лв. имам, като дам 50 лв. за отиване и връщане, и другите 10 за хляб и домати. Приемам поканата.

В раницата си слагам и чушки, и една краставица. Потегляме 7-8 души. Водач ни е брат Стоименов - първият ученик на Учителя. Ето я сестра Писинова, Пеню Ганев, братята Жечо и Иван Панайотови, моя милост и двете сестри Ковачеви - Невенка и Марийка. Майка им стои до автомобила и моли двамата братя да се грижат за нейните „пиленца”.

Обувките ми, от общия подарък на Моис Коен са страшно разкривени, едвам вървя. Ония се стегнали за път не на шега. Всичко в изправност - отгоре и по едно одеяло. Моето палтенце е вързано за раничката ми. Моите обувки - същинска фаланга за клетите ми нозе. Охкам, куцам, но вървя. Спътниците ми се карат защо съм се „повлякла” с тях, щом не съм „кадър”. Очите на Стоименов пущат молнии, Жечо и Иван покрай „пиленцата”, Пеню с един крак на Хемус, с други на Пирин - здравеняк, стегнал се юнак над юнаците, върви най-напред. Само сестра Писинова се позастоява, изчаква да ги настигна. Отчупва ми по малко сиренце върху моите хлебец и доматки.

Ще видя Мусала, Божичко, ще го видя. Ще видя Маришките езера. Заслужава си човек да се помъчи малко за такова нещо. Не мога да се нарадвам на тази чудна планина. Нозете болят ли, болят, но не мога и да не се радвам, макар и през сълзи. Учителят миналата година, докато аз в Казанлък печатах „Сутринни лъчи” помежду камари от халви и локум, Той ги довел тука и направили песента; „Един си ти, мой Мусалла!”

Замръкваме край Маришките езера - до Олтаря. Тъмна дълбока водна бездна. Ето отгде изтичаш, ти моя хубава река Марица. От тук тръгваш бистра като сълза, но докато минеш България и се влееш в Бялото Море, ти ставаш „кървава”.

Събираме дърва за вечерния огън. Пием по чашка чай. Подсолват си ония със сирене, кашкавал и масло, ядат; „пиленцата” взели баница, а моя милост край Писинова - с моите чушки и краставици. И тук ме нахокват и за бавното ходене, негли и за незавидния изглед на моята мъничка раница.

Отгоре на това се „допиля” и Пампоров, онзи, който владее есперанто като „Отче наш”, вечният апостол, гладен като хрътка. Понесъл си само алуминиево котленце с варено жито - без никаква подслада. Кани да си хапнем - всекиму отгриба по малко, щат не щат и ония му дават кой сиренце, кой масълце, кой хлебец.

Смрачи се. Припадна тъмна звездна нощ; казвам тъмна, защото като надвиснат от тук Олтаря, от дясно Мусалла, сякаш непроницаеми завеси към останалия мир. Огънят пращи. Стоименов легна гърбом към него, Писинова също, братята грижливо увиват „пиленцата” с техните палта и одеяла. Пеню Ганев и Пампоров се сместват на топло. Един от двамата братя подхвърли към мене едно черно коланче, види се да го пазя, що ли. Сядам върху натрупаните дърва и протягам ръце към огъня, над полегналате дружина.

Дълбока нощ. Звездно небе, студ. Всички спят. Нозете ме болят ужасно. Събувам ги - мехури и кръв. Макар и далечко от огъня, обръщам гърба си към него и гледам към тъмните води на Рилското езеро.

- Защо съм дошла? Какво съм за тия тука и какво общо имам с тях. Ах, как ме гълчаха всички и казаха: „Защо си се довлекла щом като..А те не знаят, че Той ме прати. Заради Неговата дума похарчих последните си средства, с тия ужасни обуща. Той каза.

Едвам се събира на гърдите ми тънкото ми палтенце. Господи, защо дойдох. И сълзите капят, капят, горещи като огън и парят ръцете ми; сякаш искри подобни на тия, които пращят сега на огнището, но където паднат-изгарят. Сега душата ми гори от тях.

Олтаря. Над него надвесени бели скали, същински завеси на олтар. Гледам водната бездна и сълзите се ронят, ронят.

Но що вижда замрежения ми от сълзи поглед? Кой излиза из под тия завеси и ходи по езерото? Какво е това слънце, що се движи в полукръг и идва към мене. Не е слънце, а човек с Божествена красота. Човек ли? Може ли човек да бъде така прекрасен. Може ли? Веднъж само видях подобно лице; това беше Той, Учителят, когато му четох ония страници. Но ако онова лице беше неземно красиво и много прекрасно и добро, това тук е лъчезарно и блестящо, и в погледа му към мен такава обич и нежност, такава сила и любов, които проникват дълбоко в сърцето ми и запалват в него вечния огън. И кой има такава усмивка, освен боговете. Косите вълнисто трептущо слънчево сияние, дори до нозете, които едвам допират езерната повърхност. Дрехата му не се подава на описание - светлина в милионни багри. Усмивка, поглед с обич до сърцето чак. Трепет, що до този миг не узнах.

Изправям се мигновено на нозе и простряла ръце към отдалечаващото се видение викам към спящите:

- Станете, че Бог се яви. Станете.

И сълзите ми текат, текат.

- Лицето ти свети, казва събудената дружина - но где, какво видя?

Стоименов става много сериозен: обща благодарствена молитва.

Зазорява се. Угасваме главните и тръгваме към върха. Предваряме слънцето. Горе сме. Целувам земята - най-високата точка на Балканския полуостров - Мусалла! О, Богове на светлината, о, Господи на Любовта, кой дойде и докосна сърцето ми с безсмъртен пламък. Как така при мен -нищожната, самотна душица... И сълзи щастливи по бузите ми.

- Радвай се, казва сестра Писинова; нов път ти се отваря, ново бъдеще, велико.

Цялата атмосфера е вече променена. Брат Стоименов ме изчаква по пътищата, Пеню се нарамва с раницата ми, братята ми дават по един бонбон; пиленцата ми се усмихват, а моята душа, сега царица на света, лети сега над Рила и Балкана - лети над милата родна земя.

Царица! Постилам си пелеринката в галерията на салона и там нощувам-дни, цяла седмица. Не ми се ходи у дома-тук сама, съвсем сама с милото видение. Седнала на пода, държа тетрадка върху коленете си и пиша, ако словото е достатъчно да изкаже това, което вижда душата.

Но ето ме при Него. По една случайност там е брат Стоименов, Учителят пита как сме прекарали на Мусалла. Стоименов посочва към мене и някак си гузно казва:

- Сестрата има думата.

Тогава изваждам тетрадката от блузата си и почвам да чета. Но защо Учителят през всичкото време на четенето държи и двете си шъпи върху лицето си, така че само очите му се виждаха? Защо!?? Чета, давя се в собствените си блажени сълзи и - свършвам. Тогава Стоименов с тих и клепачи, сведени в примирение, попита Учителя:

- Учителю, кого видя сестрата при Олтаря?

А Той свали шъпите от лицето си и каза:

- Тя видя един от Белите Братя.

Но на Стоименов отправи такъв поглед, който много говореше. Сякаш казваше: „Зная бе, зная, корави човече, зная всичко що стана там.”

О, радост, която нямаш граници!

НОЕМВРИ 1923 г.

Със сестра Назар кърпим чували в една работилница. Плащат на парче; машината ми е здрава, ще изкарам добра надница. Дробовете ми се напълниха с конопен дреб.

Учителят изостави своите „важни” гости, приближава се до мен, стисва ръката ми и ме пита за работата ми. Прави сметка: по пет лева на чувал; ако закърпиш само 6 чувала, ето ти 30 лв.; има и за храна, има и за спестяване. Чудно, остави си той хубавите гости, за да се занимава с мен, изпратената кърпачка на скъсани чували.

Но чакай - надзирателят ни, инвалид от войната, тропа край мене с дървения край, чопли чувалите и все при мене се застоява. Другите работнички хич го не интересуват. Сбърчила съм вежди, стиснала зъби, като в оная страшната нощ към Витоша. А работничките не се шегуват в подмятанията си. Горките, още по жалки от мене, а има и стари жени, но работят за корица хляб.

Интересът му към мене не го доведе до щастливо разрешение. Намуси се. Дървеният крак почна застрашително да тропка около мене.

Една сутрин вместо хубавата ми крачна машина - охлузена таратайка, нито масур можеш да навиеш, нито тигел да изкараш. Никой вече не ме надзирава, но на тръгване я взема десетина лева, я не взема. Ето го вече надзирателят към друга работничка. Тя е на моята машина. А той, като мине край мен, тъй гордо вири главата си като че ли е някой генерал.

Няколко дена се мъчих с разнебитената машина и останах само с процентите от „Анхира”.

Ноември е хубав - като лято. Още една задача от Учителя - лесна наглед. Да се освободим от паричния си имот, да си представим, че сме в чужда държава или при съвсем непознати хора и за една седмица да изкараме прехраната си. Да, не да постим, не да заемаме пари, но редовно да се храним през това време по три пъти на ден от това, което ще изработим.

Речено сторено. Да, по-скоро речено, но докато го сторим... Охо, ще се опитам, бива ме и да оплета, и да ушия, и да опера. Ставам една сутрин. От днес почвам. Тия 30 лв., които имах - слепият старец си ги прибра и ме благослови даже. Свивам в пакет престилката (новозагорската), напръстника, сантиметъра и часовника. Защо ли пък и часовника - кака ми го даде временно за сутрешното ставане. Правя си кратка, но сърдечна молитва: Отварям си Евангелието, пада ми се „Деянията на апостолите”-Павел. „Всякак ви показах как трудеще се трябва да се грижите. Ето с тия мои ръце и пр.” Много се зарадвах и на тази „случайност”.

- Павле, Павле, братко мой! Ето, че съм в жива връзка с един от първите апостоли. В този миг чувствувам, че той е човек точно като мен; той е мой брат.

Тръгвам напосоки. Господи, накъде? Зяпам по затворените още врати, прозорци. Може би още спят. Но аз трябва да почна рано, иначе ще остана без закуска. Сърцето ми трепери, трепери. Изкачвам стъпала по долни и горни етажи. Стоя пред железни и стъклени врати. Звъня, всякъде звъня и сладко и нежно питам - искат ли да им ушия или услужа с друго нещо. Показват се разни жени - млади, стари, свежи, сънливи, кокетки и отпуснати.

Една стара госпожа тупа шарена черга на двора. Искам аз да я тупам, тя дърпа тупалката и крещи... Отивам другаде - и всички тия женоря казват все едно и също: „Няма, няма” или „Елате друг път”, или гневно ти посочват вратата: „Вън мръсна комунистка!”

Слизам по дървени и каменни стъпала и сърцето ми трепти, трепти. Гледам Витоша, по нея ярките целувки на есента - пламенее. Онзи „опит”, макар и с много кучета, сега ми изглежда нищожен. У мен заговори гордостта, самолюбието: ами ако ме види някой познат, какво ще кажа?? Може би ще ме изгледа със съжаление: горката, докъде го е докарала.

- Братко Павле, братко Павле!

На едно място любезно ме посреща спретната млада домакиня. Зарадва се.

- Но елате, казва, след някой ден, ще ви приготвя.

- Не, казвам аз, сега трябва, днес. Не работя за пари, моля ви се.

Тя ме гледа благо с красивите си очи, в които имаше искрено съжаление.

Ето 9 часа - изпуснах закуската. Свива се сърцето ми. Никъде, никъде! Тия високи къщи са затворени за мене. Денят се търкаля, не чака мен. Става ми тъжно, скръбно. Идва ми на плач. Обувките ми тропкат по паважа, сякаш се оплакват: Къде ни водиш? Хора - всеки припнал по своята работа; никой не знае за моето съществуване.

Неизпълнената задача е пред мен. Шепна:

- Теб нявга приеха сиромасите, унижените и оскърбените, прати ме тях, при твоите.

Градът се свършва - някъде за към Александровската болница. Спомням си, когато газех калта за при Саша Гладиева. Малки къщурки -всред големи разградени дворища. Една млада и една стара жена перат на припек. Влизам при тях, поздравявам. Младата отгриба пяната от ръцете си и ми подава столче. Старата с гъста бяла коса, сякаш се забрадила с кърпа:

- Шчо сакаш, чупе?

Казах си урока.

- Веле, ний сме сиромаси, сами си перем.

- Мога и да шия, продължавам аз тихо и самоуверено.

Очите им светват.

- Имаме за шиене, но ке сакаш пари, а ние...

- Не, не сакам, отвръщам по македонски, защото сърцето ми заподскача от радост.

Младата обяснява, че са бежанци от Солун, че общината още лани им отпуснала плат на децата за палтенца, но така си и седи, защото нямат пари за шивач.

Не зная как бих се чувствувала да влезна в царски дворец, но сега като престъпих прага на тази отворена къща за мен, стори ми се истинско щастие.

От масата се раздигат натурените вещи, топче кафяв вълнен плат е разгънат и децата са доведени. Едното момиче е в IV отделение, другото във второ. Донасят ножици, а сантиметър си имам. Вдигнах ножицата и сантиметъра и ги целунах, сякаш икони... Запеях. И все тъй кроя, тропосвам, меря, шия и все пея. С тънко сапунче очертавам това що ми трябва. Че там, нали се учих при страшната майсторка яки и ревери на палта да слагам, и джобове да изработвам. Няма да преувелича ако кажа, че някой невидим майстор ми помагаше. А децата не се радват малко, а скачат около мене и: тето така, тето вака.

Домъкнали чак от Солун малка шевна машина. Хубав тигел, върви зад тропоската, а ютията отваря ръбовете, натиска шевовете и помага на майсторлъка. Старата ухилена до уши ме пита тайнствено:

- Ти, веле, си от Рискянско дружество; ти, веле, не яйш месо, нали?

- Не ям месо.

- Шчо сакаш да те гостим.

- Шчо сакате вие, казвам безгрижно и душата ми пее, пее. Мислено казвам: „Учителю, днес прехраната ми е осигурена и ще вечерям и утре, ипо-утре...”

На обяд, що да видя! Подкиселена рибена чорба, после пържени скумрии и по една голяма зряла круша. Ех, чудесно! Машината върви, шевовете се съединяват, изглаждат; реверите се подшиват с канаваца; обличат се в плат и ютията ги прави тъй красиви, тъй красиви. Ето и яката, ето и облечени дупки за копчетата, ето и рязани джобове. Ех, Райно, скъпо платих за твоите „шивашки” тайни, но не напразно. Ето реверите сами си лягат върху палтото; връхчетата сами се извиват, не стоят като паници и лягат.

За няколко дена и палтенцата готови, и блузи ушити, и още що. Всичко с най-голяма радост направено и с благодарност.

- Како ти е името, ке те бъркаме и другаж, питат жените и аз казвам само малкото си, без улица, без номер. Защо? Не зная.

Като в приказките, аз шия, те предат. Те се радват на песните ми, хубавите ми песни: - Господ пак дошел на земята, казва старата с такова доверие и обич, че ще хвръкна от радост. Били заможни, но гърците ги погнали и сега по „тугя кукя” мъжете им едвам за хляб изкарват.

Надойдоха още жени. Прочула съм се, идват и те да ме викат на работа. Разговарят се и чувам да говорят, че някого го хванала „Павлювата клетва”. Тези дни той ми е патрон и затова питам що значи това.

- Някога, почна старата, кога живял Павел в Солун плел рогозки. Живял на край града, носел винаги дълга брада и дълга коса. Уличните деца дюдюкали след него и го замеряли с камъни. Много търпял великият апостол, но веднъж тъй бил огорчен, че извикал: „Добро да не видите, солунски деца!”

Шия и си мисля какво общо има моята задача одеянията на апостол Павла в Солун и с тия две солунски бежанци. Не доведе ли ме той при две свои стари познати и приятелки, на които чрез мен иска да им се отплати. Защото аз вярвам вече в прераждането, макар и да не го разбирам твърде много.

И майстор би ме похвалил за тия прекрасни палтенца, също и за двечките блузи за жените. Но на сбогуване, като че ще се скараме. Младата мушва в ръката ми една монета; връщам я, защото Учителят не е казал такова нещо; Той каза: „Ще спечелите прехраната си” и аз го разбирам само в буквален смисъл.

- Вземи, вземи, вика и старата; тия пари ние сами сме си ги спечелили от предене... И сълзи в очите на младата.

Връщам се у дома почти тичешком със скъпата монета в ръката си: Господи, благодаря Ти!

После попадам в друго македонско семейство. Не, те не искат дарове, в никой случай; ако приема 50 лв. надница, добре, ако не, те не приемат. Приемам... А работа, колкото искаш; купени платове мъжки и женски - така няколко дена. Когато привършвам работата си, старите внезапно изчезват и аз напразно ги чакам. На другия ден отивам да ги подсетя, нали казаха 50 лв. надница. Вратите заключени и една бърза ръка дръпна пердето...

Разбрах и много печална и унизена се завръщам у дома. На това и на всичко преди това, Учителят нищо не казва. Но все таки, завърших задачата си и за онази монета си купих 6 серия от беседите на Учителя.

Учителят обявява съревнование между дядо Благо, Мара Белчева и мене за най-хубаво стихотворение със заглавие „Високият идеал”. За най-хубавото ще даде награда.

След някой ден го чета пред сътрапезниците. Учителят ме вика горе; подава ми нещо мъничко, увито в тънка хартийка. Златен пентаграм - мой, от Него! Нанизвам го на дебел конец и го връзвам на шията си. Свещен талисман!

ДЕКЕМВРИ 1923 г.

Сякаш идвам до някакъв краен предел и не мога повече. Не ща вече „проценти” от „Анхира”, нека другиго облагодетелствува този горд еврейски богаташ. Сърцето ми тръпне от мъка и унижение, когато го чакам в студеното антре да завърши разкошния си обяд и тогава да ми отброи печалбата.

На петия, на шестия ден вече лягам и не ставам. Сестрата я няма; печката и без това не гори и снегът е навалял до самия праг. Усещам само жажда. С всеки изминат ден и час, изгарям от люта жажда. До мен е каната с вода, до мен и хляба. Макар и коравичък. Но, не! И без това съм нищо, нека да стана още по-нищо. Ето тука на тишина, няма да се грижа за насъщния, няма да търпя унижения за трошица хляб, а ще мисля за Маришкия Олтар. За онзи, който ми се яви и усмихна.

Пулсът ми се усилва и при най-малкото движение. Сънят бяга от очите ми. Жажда, огромна жажда. Седмия ден, все така, жажда и растяща слабост. Отсреща ми картина с образа на Христа с трънов венец и част от разпятието. Колко пъти с чиста кърпа съм бърсала от прах тази картина, но сякаш не бях я виждала. Ето, че сега я виждам цялата - по форма, смисъл и съдържание. И Той ми става сроден като Павла - близък, познат. Капки червена кръв се струи под острите бодли. Очите Му тъй жално гледат, Той още е жив. Нозете Му няма вече да стъпят по земята. Престанал е да приема храна и вода. Само оцет. А за да поиска да пие, значи е имал жажда - страшна жажда, моята жажда.

Унасям се в картината и неволно броя дните. Да, сега е седмия ден - още три дена и ще отпостя. Но внезапно се питам защо искам да живея, нужна ли съм някому? Ето Савка и Паша изкараха, но що грижи по тях, що радост, когато отпиха първата глътчица вода. Те бяха в топла стая, а при мен е ледница и пръстите ми вковани от студ.

Като жесток филм се редят безрадостните дни на моя живот. Ето, ето, ето - затварям очи да не гледам. Остава ми само Учителя и онова слънчево видение от Рила. С тях ще си замина. За тях ще мисля до сетния дъх.

На осмия ден, леглото ми се чини змийско гнездо. Всичко боли - и кости, и жалки мускули. Защо живея, защо жадувам за „глътка водица”, значи животът ми все таки ми е мил. О, не, нищо не искам. Нищо, нищо.

С мъка се обръщам на леглото, с мъка изтеглям завивките върху вкочаненото си тяло. Ето идва нищото. Оттатък стените кипи живот; отсам - искрица над пепелта. Дълга нощ, страшна, жестока нощ. Поне да съмне. Тъй ще си изтлея. Да мога да отида до вратата само и да отключа вратата, иначе трябва да ги счупят...

Утрото бавно провира пръските си в студената стая. Светлив лъч се провира през прозорците и сякаш търси някого в постелята. Сълзите ручат на потоци. Бягат към ушите и там образуват студени езерца.

Искам Чистота! Искам ангелска чистота. И все този лик на разпятия с тръновия венец. И все този поглед, който ме гледа с обич.

Изведнъж, близо до мене, чувам името си. Сякаш живителен пламък ме докосва. Сядам на леглото си и се оглеждам. Само веднъж каза. Чух моето име, и тъй близко и нежно. Но кой ли вика? Отмахвам завивката и стъпвам на пода. С прострени ръце от слабост достигам вратата и гледам през прозореца. Отварям. Сняг до самата врата и никакви стъпки. И никакви стъпки...

В стаята ми слънцето цяло се провря и ме докосна с топли лъчи. Радост! Отгде дойде тя? Кой ме посети? Кой ме извика? Но това беше човешки глас, но отгде дойде той, че не остави стъпки по снега. Радост -това се казва радост, но толкова велика и силна, че цяла съм потопена в блаженство. Протягам ръце из въздуха и търся да прегърна този, който ме вика, да се смъкна до нозете му и пак да обещая...

Запявам с тъничко гласче: „Благославяй душе моя, Господа!”

Устните ми изтънели, езикът съвсем бял, очите дълбоко в орбитите и челото лъщи, лъщи. Тези тънки детски ръце, мои ли са?

Някаква неземна сила ме изпълня. Взимам кибрита и запалвам огъня. За чудо, днес коминът тегли. Как покачвам този голям чайник отгоре. Значи искрата у мен тлее, но не гасне.

Стаята се затопля. Почвам да се мия, като след някоя тежка болест. Това тяло е още топло. Сърцето ми тупти с нов жизнерадостен ритъм.

Някой ме повика. Но кой е той? Не зная неговото име, ни где седи, ни нищо. Радвам се, че Той ме повика. Не е ли този гласът на Христа: „Талита, куми!” - Момиче, тебе думам, стани!

Не чакам утрешния ден. Обличам се и поемам пътя към „Опълченска”. Где е „Ивайло” 25, где е „Опълченска” - пеша. Нозете ми отново докосват любимата земя. Няма слабост, само като че нозете се люлеят и се колебаят да достигнат земята. Отварям портите. Дали ме е чакал? Повика ме горе, помилва ме по бузата. Гледа ме с такива благословени очи! Кака Гина пъргаво пали печката и ми слага голяма бяла възглавница да седна. Учителят бърже влиза и излиза; зает с нещо много важно. След малко ми носи пълен чайник с вряла вода. Поднася ми чаша - първата чаша. В нея усетих слабия, но благоуханен дъх на вино... Изпих още две, три такива, но без онази свята капчица. Все той ходи, тича, поднася... Подир някое време ми даде да сърбам тънка спаначена супа. След някой час, картофена супа, а привечер върху чиния и самите картофи от супата. Бързо тича, шета, като млад момък. Кичурът бели коси увиснал под челото му, съсредоточен, ясен, светъл; грижливо захранва умирающото пиле, за да продължи живота му.

- Учителю, защо така ми шетате, срамувам се, да не съм свършила кой знае що.

- Работата на Духа не се вижда, казва Той и лицето Му грее в чудна усмивка.

Вечерта съм на специалния клас. Идват при мене сестри и братя и ми казват: Честито! Учителят прави чертежи на дъската, прави уравнения на числа, но всичко това има отношение към самия човек.

От състезателите моята статия „Елате ни вижте” е одобрена и отпечатана в „Анхира”. Брат Бертоли я превежда на италиански и я изпраща в италианско окултно списание.

Онзи офицер със зелените очи сега е запасен [Любомир Лулчев]. Сдругари се с брат Бертоли и Белчева. Една сестра [Elena Andreewa] постоянно плаче подире му.

Гладуването отново почва. Отивам при чичо Генчо. Ставам му писарка за 400 лв. месечно. Записвам се най-после във вечерната гимназия на свещеник Михайлов и почвам да уча. Да става каквото ще. Тези пари и още, за да станат 1000 давам за такса и аз пак гладувам. Доганова ме вика понякога да й шия и така, полека-лека бутам колата.

Учителят тъй се зарадва. Като че всеки косъм от главата Му се засмя:

- Да, каза Той, запиши се и учи, запиши се и учи, и пак - запиши се и учи.

Методи Константинов беше при Него, нещо поправяха разклатените плочи на двора в „Опълченска”.

Кака Гина, за да ме гости, винаги ми намира работа. Я дървата да наредя, въглища да й донеса, или - полата изравня.

Чичо Генчо ме подиграва за ученето, чука с пръст по главата ми: „Глупаво момиче, глупаво, защо се мъчиш, защо ти е учение? Ех, защо не бях по-млад.”

Правим и зимни екскурзии. Никой не знае, че аз все се вслушвам в автомобилните сирени и очаквам отново да видя онзи човек. Веднъж, само веднъж ми се мярна той, на 5 крачки от мен, как с малка раница се вмъкна в един закрит автомобил и изчезна. Изгледах черния лимузин докато стана малка точка. Отиде противоположно на Витоша.

Колко мъчно уча! Мозъкът ми като дебел пергамент, като че само с остър нож се отбелязва по нещо. IV клас - първо стъпало за „средната академия”. Всичко ми е лесно, освен алгебра и химия. О, защо има нужда от тях да се учат? С мен учат разни младежи - жени и мъже. Има доста способни. Способен е и Жечо - един от братята, който се грижеше за „пиленцата”. Способен е по алгебра и геометрия, а по български език не е много предразположен.

Преподават много набърже. Дали си го разбрал или не, предават друго. Защото смятат два класа - за една година. По алгебра ни е г-н Стоилов, учител от дневна гимназия. Това, което ме учеше Вазов да зная, тука го срещам - ямб, хорей, амфибрахий и пр. По немски (защото немски ще уча) ни предава г-жа Барутчийска. От Базала имам добра основа - този курс го минавам леко.

От две години Паша е в Русе. Там я преместиха поради Учителя. Най-ми е мъчно, разбира се химия и алгебра.

(х+у)2 = ? Що е това „х” и „у”? Яде ли се, пие ли се? Пък отгоре равни на нещо. Свят ми се мае. Нищо не разбирам. Жечо се мъчи да ми обясни, но нищо не излиза. А това направи г-н Стоилов; извика ме веднъж на дъската и така нагледно ми обясни, че ми светна изведнъж. И това уравнение, и още други, решавам лесно, но химията!

А онзи, що ми подхвърли черния колан на Рила, пазителят на „пиленцата” иска да ми обясни, но не умее и ми досажда. Понякога ми дава резен хляб с масло и ми става много добре.

Да, винаги съм гладна. Георги Марков, който ми зае 1000 лв., за да предплатя в гимназията тъй бърза да му ги върна, че както ми ги дава чичо Генчо, така му ги давам и за мен не остава нищо. Чичо Генчо ме праща с 2 лв. да купя хляб, за да изтривам с мекото отпечатаните листове на пишущата машина. Кората остава на прозореца; казва да я хвърля на кучетата. Но тя влиза в джоба ми и когато той излиза някъде, корицата се обръща в устата ми на сладък жизнен сок. А може и веднъж да се яде в денонощието - може.

Чудно, сред зима, а гръмотевица и снежна буря.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ