37. БЕШЕ СЪДБОНОСНО И НЕПОПРАВИМО

От доста дълго време се говореше, че във връзка с новите строежи на квартал Изгрева, се налага да се преместят останките на Учителя Петър Дънов, погребан с разрешение на Министерския съвет и с такова от др. Георги Димитров на 31.XII.1944 г. Бяха минали от тази дата повече от 30 години. През тези 30 години станаха много големи промени - политически, обществени, културни и пр. Тези промени засегнаха и нашето братско общество, обществото на Бялото Братство в България, което беше известно за гражданството под името "дъновисти", а за религиозните среди беше известно като "Верска общност Бяло Братство в България".

Територията на това братско общество обхващаше едно голямо пространство от Дървенишкото шосе до гората, и на юг до ж.п. линия при Дианабад. Тук Братството разполагаше с общи и частни имоти на голямо пространство земя, възлизащи на десетки декари, където имаше построени и много частни къщички на бедни, скромни, честни и добри граждани, верующи хора, събрани около своя Учител, където живееха за Бога и с труд, учение и личен пример, в задружност, взаимна обич и доверие имаха благородния стремеж да приложат на дело Великото учение на своя Учител. Тук имаше два големи салона за беседи, а за хранене, летен външен стол, обширна слънчева поляна за специални окултни упражнения и гимнастика, градини с плодове, лозя, ягоди и зеленчук и братски пчелни кошери. Поради изменилите се нови обстоятелства в тези 30 години станаха големи промени. Измени се обликът на някогашния квартал Изгрев. Застроиха се нови сгради, дойдоха нови хора, чужди на идеите на Братството. Пръснаха се братята и сестрите в разни посоки. Кварталът промени физиономията си, измени се и духът, който бе оставен на това място от Великия Учител.

Кварталът постепенно се оформи като легационен, а в крайните му места се установиха комплекси за художници, скулптори, борци против фашизма, заслужили дейци на партията и народа, журналисти и пр. Остана само мястото, където е погребан Учителят, което напомняше на Неговите последователи за някогашния Изгрев и за спомените, свързани с Учителя и Неговото Слово.

С голяма болка и скръб в душата си, те се разделиха с двата салона, със слънчевата поляна за гимнастика, с градините, със собствените си домове и пр. И те бяха по душа и по вътрешни и външни изявления истинските и верни братя-комунисти, с тази само разлика, че вярваха непоколебимо на своя Велик Учител и на новия живот Бог, изявен на земята, който беше Бог на Любовта, на човечността, на Мъдростта и Истината, Правдата и Доброто.

Но ето, през месец февруари 1975 година, решително и сериозно беше поставен въпросът за преместването на останките на Учителя от гробното място на Учителя. Това нареждане засегна дълбоко душите на тези добри, мили и кротки хора, и за пръв път те направиха постъпки пред отговорните личности, като ги молиха да не правят това, защото това действие няма да засегне само техните свещени чувства и вяра, но ще има съдбоносно и непоправимо последствие и за тези, които ще го извършат, а така също и за съдбата и бъдещето на нашия народ.

Не беше лесно, при съществуващото настроение и при господствуващото разбиране на днешното общество, да се убедят лицата, от които зависеше това, за да приемат доводите и молбите, изложени от Братството. И все пак, за добра чест и похвала на някои от ръководещите ни лица, това зло не беше извършено. Добрите и далновидните, просветените бяха в случая на своя пост и те не допуснаха тази исторически неоправдана грешка. Духът на светлината, истината, човечността, духът на българската историческа правда възтържествува. Съдбоносното и непоправимо историческо зло върху българския народ не беше извършено.