53. ПИСМО ОТ МИНЧО СОТИРОВ

ДО УЧИТЕЛЯ

22 февруари 1917 г.

Позицията,

22. II. 1917

Учителю,

Продължавам с моите добри войници да бъда страж на вратата, на същият мост, на същата кота 1248. До края на месеца предстои ми едно малко изместване - удължаване вдясно, а смаляване отляво, на вратата. 1248 си е пак моя, под попечителството на Господа Бога на Силите, защото само Той може да я запази здрава и сигурна.

По схващанията и уловките, противника се е готвил към края на март да предприеме едно настъпление - офанзива срещу ни. Дали Небето ще позволи и дали ще има успех? Не ми се вярва. Дали ще пасува? - Тоже Бог знае. Ще стане каквото е решено.

Но нали сега работиме и се реализирва Сан-Стефанска България.

Вярвам че нито ще напредне противника, нито ще в нещо успее, а по-скоро би се прибрал малко по на юг, гдето с по-тесен фронт, по-упорно, по-добре би се пазил.

Какво ли ще е обаче бъдещето тук? Духът у войника е бодър. Готов да прояви още търпение, защото съзнават, че се защищава една Светлина, Правда, Истина, Свобода. Но общото желание е към завършване сегашното положение. Вижда се, че продължението не е вече Божествено. Потребни са големи усилия, воля, характер, добродетели, за да назидават по-слабите, крепят и водят в пътищата Божии. Не ще ме остави Господ. На Теб само Господи разчитам, очаквам възлагам всичко що е потребно в тия трудни минути на изпитания, страдания, неволи. На всяка крачка Лукавия дебне. Бдение, бодрост, моление са ежеминутно потребни. Когато има Отец за живот, на делото всичко е добро и по-леко, но вярвам Учителю, че Господ не ще допусне да се направи отстъпка от това що сега владееме в Името Божие от Македонската многострадална с кърви облята страна.

Целувам десницата Ви Учителю.

Ваш верен, предан, послушен ученик

М. Сотиров