Силен, зрав, енергичен. Смел и решителен. Предприемчив, но не находчив. Бърз, но не точен. Любознателен, без да може да ползва знанието. Спънат интелект. Титаничен волев заряд. Смазваща воля. Добър, много добър, но неразумно. Доброта и нежност в първична тоналност. Психика, която не може да се радва нито на доброто, нито на нежността. Това го правеше неустойчив и фатално непоследователен. Неговото съзнание бе среща между доброто и силата. Силата бе по-голяма и измъчваше доброто му сърце. Сърце в броня. На доброто не стигаше сила и затова бе анемично. Сила, която не можа да подаде ръка на доброто.
В слънчевите дни на Школата, Игнат е един от малцината, който прекрачи прага на дързостта и безразсъдно огорчи УЧИТЕЛЯ. Безогледно поведение! В живота на Игнат има няколко момента, когато УЧИТЕЛЯТ го е изтръгвал от лапите на смъртта. Този млад човек трудно асимилираше вниманието на УЧИТЕЛЯ. Още по-трудно възприемаше на моменти Словото Му. По-лесно му беше да се храни с неустойчиви философски концепции, да приема вгорчената подкваса на утопични възгледи. Така той не разбираше, че хляба му е горчив, и че тази горчивина ще прерастне в отрова за душата му. Странна хаотичност - детински мироглед. Стъпил на скала, а не знаеше как да вгради основите на своя дом на тази твърд. Не познаваше спойката. Така обикновеното сложи печат на неустойчивост и отношението му към УЧИТЕЛЯ рухна.
Този неделен ден, през който Игнат прояви дързостта си, бе привлякал голямото мнозинство от приятели на Словото. УЧИТЕЛЯТ в беседата си заяви, че може да съдейства на онази душа, която обича музиката и е музикална. За кратко време от шест месеца, той, цигуларят, може да стане знаменитост!
Изглежда, че тези възможности допаднаха на Игнат, който упорито се занимаваше с цигулката си, но без резултат. Свиреше неритмично и нечисто. Слухът му изневеряваше и пръстите не спазваха интервалите с необходимата точност. Свиренето му бе за присмех. Игнат не разбираше недостатъците на музикалната си природа. Той не приемаше бележките за нечистото свирене, понеже не го чуваше. Той не съзираше, че между желанието му да бъде знаменит цигулар и възможностите му има огромна пропаст.
Ето, че слабата му култура и възпитание не удържаха бурния порив и най-неочаквано, през време на беседата, пред препълнен салон, грубо и дръзко се провикна:
- Стига си дрънкал! Но покажи, че можеш от мен да направиш цигулар?!
Репликата прозвуча като гръм от ясно небе!
УЧИТЕЛЯТ изчака да премине настъпилото смущение в салона и продължи беседата си.
За мнозина това бе срамна постъпка. Но Игнат не спря до тук!
Той причака УЧИТЕЛЯ след беседата, когато слизаше от Горницата и с увличащо нахалство продължаваше да сипе укори и подигравки.
Сериозен и много замислен, УЧИТЕЛЯТ изчака ерупцията на изригналия вулкан от устата на Игнат и бащински проговори:
- Да, Игнате, с тебе не е възможно да направя този опит. Твоят път и твоята съдба не са отредени за цигулковото изкуство. За мен твоят път през този живот е истина. Истината е неизменяема. Аз ценя истината в тебе! Но, внимавай, да не изгориш последната кибритена клечка! Тя ще ти потрябва да запалиш огъня на твоето сърце! Не изгаряй безрасъдно последната кибритена клечка!...
Игнат се вслуша и сведе очи. После се оттегли...
От този инцидент изминаха години. Игнат плуваше по водите на прилива и отлива. Идваше на беседи. Слушаше с внимание от ъгъла на салона, което му беше любимо място. Свиреше на паневритмията. Към него изградихме отношения по примера на УЧИТЕЛЯ. В спор не влизахме и не го дразнехме.
Игнат живееше на Изгрева и това не му пречеше от време на време, в тесния кръг на свои приятели, да се бунтува против някои порядки...
Войната прокуди изгревяни. Продуки и УЧИТЕЛЯ, Който се евакуира в село Мърчаево, край София.
На 17 април 1944 година гостувах в същото село. Преди обед сирените дадоха вой. Изтребителите оградиха София с бели кръгове. Бомбардировките изсипаха смъртоносния си товар над града. Разрушения, пожари, нещастия!
Към 11 часа УЧИТЕЛЯТ ме повика и запита:
- Можеш ли да слезеш до Изгрева и да провериш какво е станало там?
- Разбира се, че мога - отговарям - целувам ръката Му, сядам на велосипеда и бързо завъртам педалите към града.
Отбоя ме завари, след като преминах Княжево. София димеше от пожари. Трудно се придвижвах по улиците. Изгрева бе обезлюден. Салонът - бял и светъл. Нямаше счупени стъкла. Картината на полянката и градината - пролетна. Ябълките, крушите, черешите - в китна премяна. Цветове и аромат. Странно съчетание на тържеството на растителния свят с бедствието на човешкия! Вън от града, на Изгрева, в гората - големи ями, издълбани от още по-големи бомби. Неизбухнали. Големите им цилиндрични тела не скриваха възможностите на взрива и детонацията! Чудно! Няколко метра отделят две големи събития - китната пролет на Изгрева и смълчаният ужас на разрушението!
По-надолу срещнах единственият обитател на Изгрева - Игнат. Като безгрижно дете ме поведе към своя дом. Възхищаваше се на хубавия ден и от „хубавата" бомбардировка, която не е засегнала квартала, а само... гората. Отказах гостоприемството му. Обясних за какво съм дошъл. Развеселен наново от неудачите на бомбардировката, посочи цъфналите вишни и се провикна:
- Погледни, виж красота! А хората се бият пред очите на тази дивна пролет! Каква глупост на века! Каква безпътица изживява човечеството!
Радостен, той ме прегърна със здравите си ръце.
- Слушай - продължи Игнат - нали отиваш при УЧИТЕЛЯ? И аз ще дойда. Искам да се видя с Него!
Велосипедите ни понесоха към София и оттам, към Мърчаево.
УЧИТЕЛЯТ ни чакаше пред вратата на дома на брат Темелко. Мислено, почнах да подреждам доклада си. За моя изненада, УЧИТЕЛЯТ слезе по каменните стъпала, подаде ръка на Игнат, който бурно я сграбчи с ръцете си, целуна я и тръгна след него. Влязоха в стаичката.
Срещата на Игнат с УЧИТЕЛЯ трая два часа.
Ние чакахме отвън. Разбрах, че моята информация стана излишна. Допуснах, че Игнат е разправил всичко. Но, все пак, чаках.
Вратата на стаята хлопна. Оттам излязоха двамата - УЧИТЕЛЯТ и Игнат... Учителят поглади неговото рамо, подаде му ръка и с бащинска усмивка му пожелаваше - добър път.
