69. Сутрин рано на беседа при Учителя

Тъй като нямаше автобуси до селото, ходех си до София пеша през планината. Копнежът ми да се срещам с Учителя бе голям и не чувствах умора от пътя. Цяла окаляна пристигах някоя тъмна, зимна вечер в къщи след осемчасовия път, но душата ми ликуваше. Знаех, че рано сутринта в 4.30 ч ще тръгнем с майка ми през гората към Изгрева и ще слушаме Словото на Учителя. Приближавайки салона, нежни звуци на пеене и хармониум се носеха из пространството и топлият уют в салона ни обгръщаше, щом пристъпехме прага му. В напрегнато очакване седяхме и пеехме до влизането на Учителя. Точно в пет часа Той влизаше, с вдигната ръка за поздрав и бързо се отправяше към катедрата, а ние прави Го следяхме с жадни очи. След молитвата изпявахме някоя песен, през което време Той ни гледаше мило и съсредоточено. С мек, дълбок глас започваше да ни говори и ни разгръща страниците на непознатия живот, за който жадуваше душата ни. Излизахме от беседа окрилени и вдъхновени. Как хубаво се дишаше край Учителя! Как всичко бе ясно и разрешено в Негово присъствие! Красивият Му образ, тъй жив и вдъхновен, бе непрестанен обект на съзерцанието ни и душата ми непрекъснато коленичеше пред него. Това бе небето и земята, ожидания рай постигнат тук, след безкрайни търсения и копнежи.

Мъдростта, съчетана с небесната любов се сипеше като благодатен дъжд върху жадната земя. Неговата мъдрост така неусетно влизаше в душите ни и ги хранеше и напояваше. Ние отивахме като малки деца при майка си. Как ни хранеше Той! Как ни обичаше! С усмивка посрещаше трудностите ни, които изливахме често пъти със сълзи на очи пред Него. Той ни слушаше, ах, как ни слушаше Той! С цялата си душа ни слушаше, а когато заплачехме, с усмивка ни казваше, че "това е дъждът, който ще напои доброто семе да покълне в нас".