13. Нароченият жених

Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее. T. 6.

София, Библ. Житен клас, 1996, с. 543.

Райна Каназирева

Друг спомен. По едно време между Братството в нашия град се пусна слух, че Учителят на млади години бил се годявал за дъщеря на дядо Петър Тихчев. В това време 1918-1919 г. дядо Петър посещаваше братствата в провинцията със своите прекрасни и любвеобилни проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у мене. Казах му за пуснатия слух и го замолих да ми каже истина ли е било това нещо.

"Ще ти разкажа точно отде е произлязъл този слух, и почна да разправя: "Бях евангелски пастир в Свищов. При нас на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в прогимназията. Ние имахме две момичета, дъщери, също ученички. Петър беше силен ученик, умен, честен, но много скромен, смирен. От училище право в къщи се прибираше, по часове четеше и много свиреше на цигулка. Понякога общуваше и с дъщерите, като разговорите му бяха изключително около науката, музиката и други подобни. Живя тъй три учебни години при нас.

През зимата на последната година, един ден моята баба ми рече: "Петре, Петърчо завършва гимназия, наближава време да си излезе от нас, аз мисля, че Бог ни изпратил този ангел вкъщи и ние не бива да го изпущаме. Затова ти иди при него и му кажи да го сгодим с нашата дъщеря".

"Що думаш бабо", й рекох аз. "Момчето с нищо не е дало повод за такова нещо. Как ще му кажа, мене ме е срам. Не, не мога да му кажа, макар че и аз от сърце бих желал да стане такова нещо."

От тоя момент бабата не ми даваше мира. Щом останем сами, почва: "Дърто, ти не си добър баща, не мислиш за децата си. Ето, ще изтървем това прекрасно момче, де ще намериш като него?" И това се повтаряше всеки ден, всяка нощ. Аз изгубих търпение, станах нервен. Един ден й викнах: "Разбери, не мога, срам ме е. Но не мога повече да търпя твоите упреци, затова обещавам ти, от днес нататък ще търся момент да се реша и да му го кажа." И почнах често да го посещавам в стаята му. Опитвах се да заведа разговор на желаната тема, а той дали се не сещаше или нарочно го правеше, все отклоняваше разговора на други теми, а в това време бабата обикаляше изоколо и ту дума ще подхвърли, ту с мимика ще ме насърчи, а аз пак отложа. Създаде се между нас една тежка, нервна атмосфера...

Точно тия дни дъщерята, готвена за годеница, внезапно се разболя тежко и за три-четири дена почина. Петър не узна нашите разправии. След погребението й с болка на сърцето викнах: "Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на земята да се жени?"