26. МОЕТО ПИАНО

Преди преселването ми от Варна в София, между многото неща продадохме и пианото. В столицата от време на време свирех на пианата на мои приятел: ки и лелеех надеждата, че един ден ще имам пак мое собствено.

Минаха години. Бях млада и работех с ентусиазъм. Издадох ръководство за детски учителки, брат ми и сестра ми завършиха училище, взеха хляба в ръцете си и аз можех да скътам пари за едно пиано. Това бе по времето, когато изселваха евреите. Те масово продаваха своите вещи на безценица.

- Изплакано пиано не ти трябва да взимаш - ми каза Учителят.

Случи се така, че в една търговска къща лесно намерих хубаво пиано и първата ми мисъл беше да попитам Учителя да го взема ли и къде да го поставя. Последният въпрос беше много важен, защото по това време самата аз живеех в една малка къщичка при една сестра на Изгрева, а работех в центъра на града в една опитна детска градина, където често идваха гости и изнасяхме показни лекции. Родителите ми пък живееха на другия край на града, а аз бях в преговори за наемането на една къща за цялото семейство близо до детската градина, където работех.

Ето защо се обърнах към Учителя. Той недвусмислено ми отговори:

- Рекох, занеси го при майка си.

- Но, Учителю, скоро ще наема една къща близо до училището. Не е ли най- добре сега да го оставя временно там? - и започнах подробно да Му обяснявам квартирното си положение.

- Рекох, занеси го в дома на майка си - повтори Той тихо.

- Но, Учителю, искам да работя повече с музика при децата, не е ли по- добре да го поставя в училището? - продължавах да настоявам.

- При майка си го занеси - потрети Той спокойно.

- При майка ми? Но аз почти не стоя вкъщи и кой ще свири там на него? - упорствах и обяснявах аз в своето невежество.

- Рекох, занеси го при майка си - за четвърти път ми каза Той, все тъй благо.

- Много е далеко, Учителю, а аз искам да вложа повече музика в работата си с децата - настоявах на своето, без да си давам сметка, че напразно Го питам, щом имам вече установено мнение по въпроса.

- Е, може и в училището - снизходително каза Учителят, без да повиши тон.

И, спокойна, че съм питала Учителя и един вид с Негово съгласие, пренесох пианото в училището.

Това беше през есента на 1942 година.

През годината водих идеално занятия с децата. Говорих и не само с думи, но с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови сини обувки.

Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града.

Сутринта на 10 януари 1944 г. се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднъж се възхитих от хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, огледах спокойно стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама и трябваше да бързам вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Молих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им.

На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбардировки над града. Някой точно зад мен каза:

- И училището, онова, близо до църквата «Свети Седмочисленици», е в развалини.

Развълнувана, обърнах се към говорящия:

- Кое училище, гимназията ли?

- Не, не гимназията, а детската градина.

Почувствах, че побледнявам, и с последна надежда отново запитах:

- Коя част на сградата е разрушена?

- Откъм петела - слънчевия часовник - като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. - И четирима мъже от противовъздушната отбрана намерили там смъртта си.

Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили в училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят.

В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия товарен вагон, и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, чу се детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към табла и взе хляб и чаша мляко.

- Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката.

Вляво от мен много възрастна слаба жена с трепереща ръка поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано. «Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиана» мина ми през ума. «Не условията правят човека, а човекът - условията!»

Със спокоен глас смело попитах брат си защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е посмял да ми каже, че само капака на пианото видял изхвърлен на двора.

Настанихме се в с. Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата.

Към края на януари се завърнах в София, за още багаж, и за да видя Учителя, Който, както научих, се е евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата.

Влакът спря на централната гара в пет часа след обяд. Беше почти тъмно, когато стигнах до училището. Действително, видях капака на пианото захвърлен на двора, а цялата половина на сградата разрушена. На едно от стъпалата на стълбата, водеща към моята стая, видях разтворена книга. Вятърът отваряше и затваряше листата й. Взехя. Беше «Учителят за възпитанието»[1]. Почудих се как само тази книга бе останала незасегната от разрушението наоколо и я поставих в чантата си. Всички големи сгради около детската градина бяха в развалини. Гледката бе наистина покъртителна. Отидох горе, на Изгрева. Там нямаше никакви развалини, но бе тъмно, тихо, безлюдно.

Обиколих и влязох, където видях светлинка-у брат Иван. Преспах у тях, а на сутринта, с неговата шейна с провизии, потеглихме за Мърчаево при Учителя.

През града беше тъжно, тъмно, страшно, но като минахме Княжево, кончето пое нагоре по шосето и снежинки започнаха да танцуват с чудна красота. Сърцето ми туптеше, че щях да видя Учителя.

Към обяд ето ни пред къщата на брат Темелко. Слезох от шейната и направо по стълбата - при Учителя. Един от първите Му въпроси беше:

- Какво стана с пианото?

- Е, на парчета е, Учителю. Всичко е под тухлите.

Обясних как всичко е разрушено от детонацията на бомбата, паднала в двора, точно до стената на моята стая.

- Рекох, съберете му частите - пак кротко каза Учителят.

Погледнах Го недоверчиво. Какво ли си мисли? Той няма представа какво е в града. За какви части ми говори!

- О, Учителю, ако Ви бях послушала навреме! Сега пианото нямаше да бъде разрушено.

Учителят нищо не възрази и вместо да потвърди моето непослушание, спокойно повтори:

- Рекох, прибери му частите.

След една седмица се върнах обратно в село, но през февруари отново дойдох в София. И всеки път, когато отивах в Мърчаево да видя Учителя, Той ме питаше дали съм събраля частите на пианото. Обикалях училището, но пиано нямаше, само развалини. Когато дойдох за трети път в София през март, стоях повече дни и срещах по-често Учителя, и дори преспах веднъж в Мърчаево.

- Рекох, прибери частите на пианото - ми каза Той неколкократно, все така спокойно.

Досрамя ме и реших да опитам и прибера каквото успея да намеря.

Отидох до училището и, за мое учудване, намерих извадени от развалините клавиатурата и педалите на пианото. След два дни отидох отново и намерих и задната му част с лирата и няколко дъски. Дело на отбраната. Наех кола, натоварихме всички намерени части и ги откарах у дома, както Учителят ми бе казал преди две години.

Преди да се завърна в село, казах на Учителя за стореното. Той се зарадва, но не каза нищо.

Когато се завърнахме от евакуация и нормалният живот на града се възстанови, един майстор сглоби и поправи пианото. То и сега е при мен и на него свиря песните на Учителя.

Колко малко съм Го познавала!

---------------------
[1] Боян Боев. Учителят за възпитанието. С., 1943 г., изд. «Литопечат», ул. «Гурко» 22. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)