9. ЕДИН ОБЯД

Това се случи през моите седем гладни години.

На Изгрева още нямаше стол.

Седях в синята си дървена къщичка по обяд. Бях гладна. Нямаше какво да ям и си мислех: Ако действително Учителят вижда през пространството, може ли да види, че съм гладна, че нямам нищо за ядене?... И още какви ли не мисли се рееха в главата ми. Накрая дойдох до заключение, че е глупаво да вярвам, че Учителят ще види и чуе мен през пространството. Сигурно Той се занимава с големи и важни въпроси. Не е много важно, че някаква си Милка е гладна и няма какво да яде...

На вратата се почука:

- Хайде, тръгвай у дома на обяд! - чух басовия глас на брат Еп., който отвори вратата и повтори поканата си.

- А, няма нужда - стеснително и недоумяваща отвърнах аз.

«Ами ако Учителят все пак ме е чул?» - сепнато помислих и скочих от мястото си.

Пътят на брат Еп. Беше покрай моята къщичка. Бях приятелка с дъщеря му, но това, да дойде да ме покани така специално на обяд, нивга не беше се случвало...

- Хайде, тръгвай, че хаджийката е наготвила вкусно ядене - настояваше и ме изчакваше да тръгна с него.

Все още объркана, отидох у брат Епитропов и сладко се нахраних.

Кой ли го беше изпратил да ме покани на обяд?