6. КОГАТО УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ, ВИЖДА ЛИ НИ?

Когато Учителят говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано.

Към 9 часа и 30 минути брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор.

Точно в 10 часа, с Библия в ръка, Учителят влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с дигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и Той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа.

Учителят говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че ли шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха Неговите живи слова - словесното мляко, с което хранеше гладните ни души.

Обикновено слушах беседите, седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината - стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх Словото на Учителя.

За момент мисълта ми се отклони и си помислих: като говори, същевременно вижда ли ни? Дали ме вижда, че съм изправена до стълба? Може би, сваляйки тези Божествени Слова на Земята, Той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда.

Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли.

В 12 часа беседата завърши както винаги с «Отче наш» и песни. Отново Учителят премина между нас и се качи горе, в стаята Си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да Му целунат ръка и да Му благодарят за Словото.

Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха по масите за общия обяд. Дежурните сестри и братя приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителят слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът почваше. Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касичка - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото «Божията Любов носи изобилния и пълен живот» и започваха песни и разговори с Учителя... Тези, които сядаха на страничните маси, обикновено ставаха, приближаваха се и заставаха прави около масата на Учителя. А Той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха Му въпроси - отговаряше, след това и Той питаше, и пак - песни.

Този ден и аз застанах права между другите присъствуващи, точно срещу Учителя, по време на пеенето. Гледайки всички, Учителят погледна и мен и съвсем тихо ми прошепна:

- Ти стоеше до стълба.

В момента не мислех за това, но Той отговори на въпроса, който си бях задала, докато Го слушах в салона.

Никой не чу и не разбра, защото тези думи Той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето.

Песента продължи:

«Велик си Ти, Господи,

- велики са Твоите дела,

велико е името Ти над всичко...»

В мен звучаха думите: «Ти стоеше до стълба» - отговорът на моята мисъл.