14. Жената и децата на пияницата

Разказва сестра Желка:

«Когато потърсих Учителя, изживях най-мъчителните часове в живота си. Повече не можех, сили не бяха ми останали, желанието да живея се бе изчерпало. И аз бях решила на всяка цена да оставя дом, семейство, и да отида калугерка. Какво ще става с децата, не мислех - душата ми се бе преситила на тоя живот, пълен с несгоди, мизерия и горчивини. Не беше ден, не беше два, а редица мъчителни години, които бяха достигнали своя връх - и не можеше повече. Аз знаех пътя за един близък монастир и бях решила да оставя всичко и да избягам там.

Чашата на страданията, която се бе пълнила от началото на женитбата ми досега, сякаш се бе препълнила и изтровеното ми, дълбоко ранено сърце не можеше повече да изтрайва. -Не можех повече, сили нямах... Децата - окъсани и гладни, а мъжът - пияница, невнасящ нито стотинка вкъщи. И толкова години - живот всред страх, ужас и мизерия! Колкото и да бяха ми мили децата, аз нямах повече сили да живея.

Винаги, когато се връщаше мъжът ми пиян, а това биваше почти постоянно, той се вбесяваше просто. Като дойде, като викне, като кресне! Децата, изпозаспали, ще скочат изплашени.

- Ставайте! - кряска той... и почват най-грозни думи да се изсипват от устата му, която мирише на бъчва. - Ставайте!

Децата, голи и боси, и аз станем, и така ни държи в студената стая с часове. А посмея ли да кажа една дума, да го помоля за децата, той скача и почва да ме бие. О, и какъв бой! С дни ме е боляло тялото - съсипваше ме от бой. Аз плачех и се молех, плачех и се молех на Бога. И той понякога сънуваше сънища, в които го предупреждаваха да остави тоя си живот, защото ще му се случи нещо лошо, което ще му остане за през целият живот, но той нехаеше от нищо и ставаше още по-зъл. Парите, които вземаше, нито един лев не внасяше вкъщи, а всичко - за пиене и чужди жени... И какви сцени ми е правил с тях пред самите ми очи... О! То беше ад, същински ад...

Случваше се, и то много често, да си идва цял овалян в кал и още от вратата викне:

- Ставай!

А часът е може би три или четири през нощта. И ние, децата и аз, треперим, ставаме и мълчим. Той крещи и вика, ние мълчим.

- Що мълчиш? - кресне той и почне да ме бие. - Що мълчиш?

А ако продумам - още по-зле, пак - бой... О, страшно жалък човешки живот, който бе по-лош и от тоя на животното, което поне нощем оставят спокойно.

И тъй, пребита от бой, по цяла нощ съм плакала и молила за помощ и милост Небето. Наем трябва да се плати, децата трябва да се нахранят и облекат, и аз от тъмни зори до късна нощ работя, разсипана от работа, едва слагах морни кости да си почина. И той, като се върне през нощта, ще се развика... О, идвало ми е до полуда. Мислех си, не мога изтрая, ще полудея при тоя мъж, преобърнат от виното на звяр... А като биваше трезвен, не беше такъв - добър бе, но кога ли биваше трезвен?

Думите му бяха страшно тежки и груби. Душата ми бе огорчена и наскърбена дълбоко. И не виждах никакъв изход от това положение. 0, толкова години, толкова дълга низа от страшни тормози, бой, оскъдица и мизерия! Наситила се бях, наситила се бях на живота и на всичко. Не исках вече нищо. Всичко ми бе безразлично - нямах повече сили да живея...

Но най-големите страдания все пак още не бяха дошли. Дойдоха, когато умря майка ми. Тя ми бе единствената опора в живота и когато тя умря, аз се почувствувах съвсем сама и изоставена в света. Аз я обичах много, безпределно много. Може би в живота си съм обичала най-нежно и най-предано нея. Тя бе кротка, тиха, добра, винаги готова да се жертвува за нас, винаги да бъде на последно място. От нея лъхаше благост, мир и спокойствие. Дали тя беше близо до мене или далече, аз чувствувах как от нея ми идва сила, вяра, мир и подкрепа. Докато бе жива, все още имах едно същество, което да милее за мене и да ме обича. А с нейната смърт, сякаш изгубих най-ценното, най-същественото в живота. Чувствувах се безкрайно сама, чужда и далечна на всички... И нощем, пребита от бой, аз плачех и виках: «Майчице, майчице, защо ме остави съвсем самичка в тоя свят? Помогни ми, майчице, помогни ми, майчице...» И колко много исках да я видя, да ми проговори едничка дума, да ме утеши...

А теглото ми от ден на ден ставаше все по-тежко и по-тежко. Денем - работа до сетни сили, нощем - страх, треперене, бой, ужас...