7. Войникът се завръща

Обикновено след вечеря е най-удобно да се разказват разни случки из живота на хората и да се припомнят миналите нерадостни или радостни дни.

Бяхме се навечеряли и, от дума на дума, разговорът мина върху предчувствията. Сестра Попова, чийто живот е богат с много душевни опитности, си припомни за една много интересна случка в живота си през време на войната, и със своя сладкодумен глас започна да ни я разказва.

«Това беше - започна тя, - когато ставаха най-усилените сражения във войната. Всички стояха с притиснати сърца и със страх очакваха да чуят някоя нерадостна вест от тия, които бяха на бойното поле. Събуждам се една сутрин и много ясно чувам вътре в мене гласа на големия ми син Тодор да ми казва:

- Мамо, идвам си.

Тогава аз ставам и започвам да местя леглото му, да го нареждам1 и се приготовлявам за идването му. Мъжът ми ме пита:

- Какво си се разшетала такава?

- Тодор си иде - казвам му.

- Как, писмо или телеграма има?

- Не, тъй ми дума отвътре.

- Ти си полудяла, ма, какво може да ти дума отвътре, пък и не виждаш ли какви боеве стават, сега прост войник не пускат от фронта, че един доктор ще пуснат!

- Не зная кого ще пуснат, но Тодор си иде.

В това време влиза вторият ми син, гимназиален учител беше, и като разбира каква е работата, почва да се смее - мисли, внушавам си. Но аз продължавам да си се приготовлявам за госта. Мина се обяд, аз постоянно чувам все неговият глас:

- Мамо, идвам си.

Мина след обяд, свечери се, аз съм застанала до прозореца и все го чакам. Навечеряхме се, другите си легнаха, аз стоя до прозореца и го очаквах. По едно време мъжът ми се събуди и като ме видя, че стоя, се развика:

-Ти си полудяла, ма, разбери, не може да си дойде, на бойното поле сега е огън, как ще го пуснат?

- Не - казвам му аз, - Тодор си иде - и продължавам да стоя.

Той се чуди, чуди, обърна се на другата страна и пак заспа. Мина дванадесет часът - още го няма. Но аз отвътре все чувам гласа му да ми казва, че си идва. Най-после, към един и половина часа през нощта, чувам един файтон да завива по «Граф Игнатиев» и спира пред нашата врата. Аз изтичвам да му отворя.

- Кой е? - за всеки случай питам аз похлопалия.

- Аз съм, мамо, а ти що стоиш досега?

-Тебе чаках, сине!

Като чуха хлопането, станаха баща му, другият ми син - и всички се чудят и маят. Баща му само клати глава и не вярва на очите си.

- Какво има, бе, тате? - пита го дошлият му син.

- А бе, майка ти ни подлуди днес: «Тодор си иде», та «Тодор си иде»! Къде може да й хвана вяра, като зная какъв огън е сега там, а то на - дойде си.

- Аз през всичкото време си мислих за нея - каза син ми Тодор, - телепатически е разбрала за идването ми.

Баща му още дълго време си клати главата и се чуди на странното събитие - тъй невероятно му се виждаше всичко това. Но по телепатия ли, или по какво, не зная, но това е, че аз през целия ден чувах да ми казва: «Мамо, ида си.»

Сестра П. замлъкна и се замисли. Всяка мисъл, спомен за най-любимия й син, който вече не е между живите, й носи и радост, и скръб. Наистина, колко странни неща се случват в човешкия живот!