Алтернативен линк |
4. На екскурзии с вътрешния глас
И след това ще почне да ни разказва за чудните си екскурзии, които тя е правила до Мусалла, Бел Мекен, Карлъка, Езерата и още къде ли не. На Черни връх е ходила много пъти. И не е ли странно, на нейните години жените се считат баби и не мърдат никъде и все край огнището седят на топло? А тя сякаш понякога е по-млада от нас, младите, със своята вяра в живота, със своята непоколебима надежда в Доброто и Божественото. В нея няма нито разочарование, нито отчаяние. Тя знае, че всичко, което Бог ни изпраща, е за добро, безразлично дали то ни причинява радости или скърби.
Веднъж тя ни разказа как най-напред отишла на Витоша, след като срещнала Учителя.
«Казва ми се - започна тя - да отида на Витоша. А аз бях пак болна нещо. Как ще отида, когато никак не можех да вървя! Отвътре пак ми казва:
- Софийо, ще се приготвиш да отидеш на Витоша.
Станах и взех да си приготвям нещата. И то, да знаете, казва ми така:
- Ще си вземеш канче, захар - и всичко едно по едно ми ги нарежда.
Сутринта в тъмно станах. Дойде да ме повика една сестра, която знаеше пътя. Децата ме питат:
- Къде, мамо?
Не исках да им кажа, но най-после им казах.
- Не може - казват ми те, - къде ще ходиш? От вратата навън не си излизала, на Витоша ще ходиш! Стой, ще се разболееш!
Но отвътре ми казва да тръгвам. И тръгнах. И аз до ден днешен се чудя как вървях. Отгде вземах сила да вървя! А то - пот, пот, цяла вир вода станах. Като река течеше от мен. Учителят вървеше напред с една група, а ние със сестрата - отподире. Те сядаха да почиват и ние тъкмо да ги стигнем, те пак ставаха и ние едва запрели, тръгвахме отново. Тогава казах на Учителя мислено:
- Защо не почакаш малко и ние да си починем?
- Не може - казва ми пак вътрешен глас, - не бива да се застояваш, ще ти застине кръвта и няма да ти е добре...
Най-после стигнахме. Братята запалиха огън, сестрите сложиха чайниците. Аз си сложих сухи дрехи и ми дадоха да изпия няколко чаши гореща вода, които ми се видяха като балсам на измореното ми тяло.
Като си отпочинах, изкачих се по-нагоре и напълних една чаша със сняг, имаше сняг тогава, и я завих добре. И когато после се завърнах живо и здраво вкъщи, децата не искаха да ми повярват, че съм се изкачила чак догоре. Тогава им показах канчето с останалия в него сняг. Гледаха и пак не можеха да повярват, толкова чудно им се виждаше. Но отпосле, когато почнах да ходя често, разбраха, че наистина съм ходила и тогава. И тъй, лека-полека болестта си отиде незабелязано, че дойде ден днешен и други болни хора да лекувам. Всичко е от Бога, чеда.»