2. Туморът, който Спасителят излекува

Може би мнозина са слушали за сестра София Попова[1], но за нас, по- младите, е една истинска радост да прекараме един час край нея, запитвайки я за туй, което тежи всекиму на сърцето. А тя всички може да утеши, всички може да насърчи, на всекиго да даде това, което му е най-необходимо в момента. И не е за чудене, гдето човек с дни после носи спомени в сърцето си за нея и да желае пак да я види, защото тя притежава това, което малцина го имат.

Една красива гледка е да се види сестра Попова заобиколена от млади момичета, които като млади птички чуруликат край нея, а тя самата - по-весела, по-млада, по-жизнена от всички тях. И кое я прави такава? Може би и там е тайната на това привличане към нея, което всеки, който я е видял, изпитва към нея. И когато някой от младите й заговори за своята скръб, за своята болка, тя разгръща своя 84-годишен живот и оттам винаги ще извади някой пример, някои спомен, който ще приведе умело и ще посочи как да се излезе от това състояние.

А нейният живот е изпълнен с много и много страдания, много опитности, много случки, които тя с охота ни разказва, за да ни покаже колко нашите болки са малки и не струва човек да жали и тъгува за тях.

И неусетно за самите нас, сълзите се заменят с усмивка, в гърдите олеква - сякаш някоя невидима ръка е отнела товара, който ни е тегнел.

Но най-често ние обичаме, насядали около нея, да ни разказва кога и как е видяла за първи път Учителя и как и кога е получила тоя дар - да има връзка с Невидимия свят, за да може да казва и предсказва това, което ние обикновено не можем.

И тогава тя започна, а ние слушаме това, което ни говори:

«Чеда, чеда - обръща се тя често към нас, - какво сте видели вие? Аз 34 години съм била болна от тумор. Какви болки е било, какви страдания!

Като момиче бях весела, жизнерадостна - всички ме обичаха. Това беше още преди Освобождението на България. Ожених се. И оттогава почнаха страданията ми едно след друго. Мъжът ми, Бог светлина да му дава, отначало учител, после съдия следовател, беше сериозен и строг човек. Но аз още след раждането на първото си дете заболях от тумор в корема. И какви болки е било, никому Господ да не дава. Децата се раждаха едно след друго, а аз - все болна. Мъжът ми ме води при най-специалисти лекари тук и в чужбина - никой не можеше да ми помогне без операция, а аз за операция не се решавах. И тъй и ден и нощ страдах. Извън вратата не можех да изляза. Вятърът да ме не лъхне, дъжд да ме не навали. Все вкъщи. Едничката ми радост в живота бяха децата ми, които ме много обичаха, които ме обичат и до днес. Но докато ги изгледам, колко мъка е било. Дете да се окъпе, пелени да се операт - след всяка по-тежка работа лежах, превиваща се от болки с дни.

Помня, беше ми се родило третото дете. През нощта, на третия ден от раждането му, сънувах, че дойде при леглото ми един стар, белобрад човек и седна до краката ми. Аз не го познавах, но толкова мъка бе се набрало в душата ми, толкова страдания в сърцето ми, че почнах да плача, да му се оплаквам и нареждам всичко, както си беше. Той ме гледаше благо и ми казваше от време на време: «Всичко, всичко ще мине». Аз продължавах да му разказвам за тежката си болест, за големите си страдания, от които не виждах никакъв изход.

Той ме изслуша търпеливо, най-после стана, каза ми пак: «Всичко ще ти мине, не се бой!» - и тръгна да си излиза. Тогава бяха ме заболели и очите и аз почти нищо не виждах с едното око. Скочих веднага от леглото и видях през прозореца стария човек да възвива край къщата. Тогава извиках и чукнах на прозореца:

- Дядо, бе, дядо!

- Какво има? - обърна се той.

- Ами аз най-главното не ти казах - очите ме болят, ще ослепея. Как ще си гледам децата? Страх ме е да не ослепея - повтарях му аз, - а децата, как ще си гледам децата?

- Няма нищо - кимна ми той с глава, - ще ти мине всичко - и той си тръгна нагоре по улицата.

Събудих се облекчена и успокоена, а възглавницата бе цяла обляна със сълзи.»

- Е, ами оздравяха ли ти очите? - бързаме да попитаме ние, слушащите я.

- Оздравяха ми. Ето, сега само когато чета, си служа с очила. А тогава едва виждах. Но след съня ми очите ми взеха лека-полека да се оправят и оздравяват. Но иначе все си бях болна. Минаха се много години. Преместиха мъжа ми в София, тук. Мене все ми беше лошо, все не можех да ходя никъде, но затова пък вкъщи ми идваха много приятелки на гости.[/left]

Един ден една от гостенките ми каза:

- Како Софийке, аз да те заведа тебе, гдето ходя на едно място. Ти си тъкмо за там.

Аз се съгласих и един ден тя ме заведе у една сестра, където се събираха за молитва, а след някое време ми предложи да ме заведе и при Учителя.

И какво да ви кажа, чеда, като влязох в стаята, и тъй, останах като гръмната. Пред мен стоеше същия старец, когото аз видях в съня си преди толкова години. Той ме погледна и се усмихна, а аз в същия миг почувствувах една голяма сила, която ми взе ръката и почна да пише във въздуха кой е Този, когото виждам пред себе си. Засрамих се съвсем. Хванах си ръката и я стиснах, но тя пак с голяма сила се изтегляше и почваше да пише Кой е Този, при когото ме бяха завели. И аз вече знаех кой е Той, без да ми казва някой отвън. [Спасителят бе!]

Оттогава почнах да ходя на беседи и тая сила, която аз много ясно усещах, почна да ме лекува, за чудо и за самата мен. Коремът ми, който от тумора бе страшно голям, бавно и незабелязано се смаляваше и болките почнаха да престават, докато се изгубиха съвсем. Имах син лекар, той гледаше и не можеше да повярва странното ми излекуване. Констатираше подобрението и виждаше, че постепенно се излекувах, но неговият ум не можеше да се помири с мисълта, че това е станало без нищо външно, без лекарства и операция, а само от една вътрешна голяма сила, която ме ръководеше къде и как да се разтривам и лекувам.

----------------------------------
[1] За София Попова вж. «Изгревът», том V, стр. 471-474; том IX, стр. 372-373. Нейна снимка вж. в «Изгревът», том XXII, снимка № 27. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)