Почти всички екскурзии до Мусала са били съпроводени със сериозни уроци, които е добре да се знаят. Ще изнеса няколко случки, свързани с отиването на Мусала. На 4 май 1956 г. /петък/ след беседата в Младежкия клас аз и сестра ми Величка тръгнахме за Мусала. Раниците ги бяхме заредили от вечерта. Пристигнахме в Боровец и вместо по редовния път, минахме покрай горското училище и отидохме при Саръгьол. Пожелахме да преспим в хижата, но пазачите грубо ни отказаха, понеже била почивна станция на Пенчо Кубадински и ни насочиха да минем покрай Чадър тепе, връх Дено и да отидем на хижа „Мусала". Късно следобед ние тръгнахме нагоре. Аз носех моята раница и тази на сестра ми, за да може да върви по-лесно. Тя беше доста слаба и мъчно понасяше дългия път. За подкрепа и дадох да изпие всичката вода от термоса. По пътя за Дено видяхме на една пряспа с пепелянка, останала върху нея. Към края на деня, ние стъпихме на пътеката, която води от Ситняково за Мусала, и от горния и край видяхме хижата. Оставаше ни да минем през 7-8 продълговати преспи, които пресичаха пътеката, широки около 5-6 метра и дълги над 100 метра.
Накрая те завършваха с камъни от морената. Понеже пътеката върви надолу, свалих раницата на сестра ми и и я дадох да си я носи. Строго я предупредих да внимава, като върви по преспите. Аз минавах напред и правех стъпки по пряспата, а тя минаваше след мен. Минахме първата и втората пряспа.
На третата пряспа към средата, сестра ми се подхлъзна и полетя надолу. Можах само да извикам:
„Учителю, помогни и!" Както се хлъзгаше стремително надолу, по средата на пряспата презрамката на раницата се закачи на един клек и тя увисна във въздуха, като лист на дърво. Благодарих на Учителя, свалих си раницата, отидох до нея и я изтеглих от пряспата, като взех раницата и.
Излязохме на пътеката и продължихме внимателно да преминаваме по другите пет преспи. Влязохме в хижата по тъмно и там преспахме. Сутринта станахме рано и тръгнахме за Мусала, на която святкаше, гърмеше и валеше дъжд. В момента по Рила минаваше силен смърч, който изкорени много дървета на Витоша и Рила и направи много пакости.
Отивайки към върха, дъждът се измести на изток, зави наляво и когато стигнахме върха, валеше при хижата, от която бяхме излезли. Посрещнахме слънцето, което се показа между облаците, закусихме и тръгнахме от Мусала за хижа „Грънчар". Там, зад Близнаците, святкаше, гърмеше и валеше силен дъжд. С нашето придвижване към „Грънчар", бурята и дъждът се преместиха на изток. По земята около Песъклива Вада имаше едър град. В хижата имаше няколко души с пукнати глави от едрия град. Обядвахме и тръгнахме обратно от хижа „Грънчар" за Мусала. Слънцето силно печеше. На пътя, по който вървяхме, видях една голяма пепелянка, върху която сестра ми (тя вървеше пред мен) щеше да стъпи. Мигновено направих връзка и и казах: „Прескочи я!" Тя я прескочи и понеже слънцето блестеше от зенита право в очите и, змията не я забеляза и не я ухапа. Това беше предсказание за мъчнотиите, които душата на сестра ми имаше да мине в бъдещия си живот.
