(В. „Ратник на свободата”, бр. 5, 1 февруари 1930 г., София, стр. 2)


Когато сеят жито, требят го най-напред - чистят го и отвяват - да няма боклук, чужди примеси - никой не иска къклица, плевели и бурени.

Когато потрябва да се развъждат телета, търси се породист бик. През няколко села даже разкарват крави, за да станело добиче „от порода”; също тъй търсят за овците - овен, за конете... Та даже за кучета и котки - всички, които разбират, днес искат да бъдат „породисти”...

Само човек се развъжда наглед как да е. Днес, като събират момък и мома, най-малко мислят за „добичето”, което ще се роди (добиче не значи животното иде от „добива” - придобива, затуй употребяваме тая дума). Всички други съображения са налице - но за това даже и не се мисли - и даже ако се мисли, то е само как да се премахне детето още като е малко... защо?
Едни не щат деца, защото щели да си развалят „фасона” или „линията на тялото” - това са цивилизовани престъпници, кокони, за които и най-строгото наказание ще е малко - такива или да се не женят, или да се скопяват и да се поместват в домовете за удоволствия - за да ги знае целия свят какъв им е идеалът.
Други са болни - и не трябва да раждат - такива е по-добре и да се не женят.
Трети са здрави и обичат деца, ама няма как да ги изхранват. На такива хора обществото, държавата трябва да помага, докато станат възрастни и сами могат да работят, казвам - да се отглеждат със средства от държавата деца на здрави майки, които обичат децата и сами лично се грижат за тях.

Децата са богатството на държавата, Те са нейното бъдеще, семето, което утре ще даде своя плод за целия народ. И колкото те са по-добре гледани, по-правилно научени на това, което ще им трябва утре в живота, толкова по-добре ще върви всичко в тая държава: държавниците й ще бъдат умни; търговците - честни; съдиите - безкористни; адвокатите - правдиви; духовенството - духовно; професорите - разумни; работниците - работни; майките - любящи; богатите - милостиви.
И тогава няма да имаме ужасните картини на убийства, отцеубийства, самоубийства.
Днес сиромашта храни своите деца с хляб, напоен с омраза и с озлобение, полят с горчиви сълзи на безпомощие, сред духовен мрак на взаимна ненавист и завист...
Утре това семе ще покара... и всеки каквото е сеял, ще пожене. Примерът на руските князе и
„барини” е пред очите ни - но изглежда, че мнозина гледат и не виждат...
Да не мислят, че съдбата ще направи изключение за нас?
Иде времето, когато тя ще запита: „Каине, що стори с брата си?” И тогава всеки, който има излишно, ще разбере, че е взел необходимото някому - но ще бъде късно...
Опомняне с време трябва!

София, 25.І.1930 г.


Л. Л. [Любомир Лулчев]


Стр. 139/1036