(В. „Ратник на свободата”, бр. 23, 21.VІІ.1924 г., София, стр. 2)
Един след други гаснат онези наши братя, които нявга презряха богатства, охолен живот и грабнаха пушка и от връх на връх росяха с кърви и кости родна земя.
Един след други си заминават опълченците от Шипка-Шейново, отхвърковатите чети на
Филип Тотю, П. Хитов, Бенковски.
Гонени нявга от турци, предавани от български чорбаджии, те живяха с мисълта, че един ден българският народ ще им създаде сносен живот и ще настъпи истинска свобода, за каквато те се бореха и с турци, и с български чорбаджии. От тези първи ратници на свободата днес са останали малцина.
Държавата в лицето на своите управници им отплаща с черна неблагодарност.
Нявга един министър ги нарече държавни просяци. И оттогава неведнъж им се нанася обида. Неведнъж техният сух хляб е бил намокрен от горчиви сълзи, които често капят от
гаснеющите им очи.
Героите, титаните плачат от мъка неведнъж, като гледат и слушат туй, що става с тези около
тях.
Един отличен българин е Димитър Пенев - Митко Шопчето.
Този добър брат, който е известен между своите другари под името Митко Шопчето, е на 61 -
годишна възраст.
Неговите теглила, неговите дела и подвизи са известни на мнозина.
Едва още юноша, той се запознава с Ботева, Левски, а преди тях - с Л. Каравелов, Тотю и П. Хитов - войводи.
Буйна и неспокойна натура, той постъпва в чета след чета и се бие не само за нашата свобода, но и за босняшката, сръбската, па дори и в Африка.
Неведнъж е бил затворен из занданите и неведнъж животът му е бил на конец.
Той е същото това Митко Шопчето, което сполучи да изведе от Цариградските зандани по канала другарите си и от явна смърт да ги избави.
След като даде и кърви, и младост, и неведнъж турските куршуми му дупчеха кожата, този буен българин, след като видя свободна България, се установил в София да живее на ул. Раковски, 46.
Тук той взема една нива от 5100 метра и с голям труд почва да работи върху нея.
„Омръзна ми да ходя, та рекох да направя градина, да създам нещо” - казва често симпатичният старец.
Тук той посява 70 кюстендилски сливи, 20 круши, 40 ябълки, 8 мушмули, 10 зарзали, 15 дюли,
50 облагородени дръвчета, 300 вишни и 1500 храсти –израстъци.
Освободени по чл. 58 от Закона за лозарството, той е работил неимоверно върху своята градина.
Трябва човек само да надникне и види какъв труд и колко пот е изтекло от набърченото чело на Димитър Пенев.
Обикнал своята градина като собствено чедо, той работи неуморно от ранно утро до късна здрач в нея.
Но каква изненада, един ден благодарното Отечество, в знак на благодарност, му изпраща 5 ÷ 6 души от пожарната команда, да му разрушат оградата.
Каква черна неблагодарност! Искат да му разтурят оградата и му вземат 2700 м от градината за улици и площад.
„Искат да ми убият целия труд, собственото ми чедо” - вика побелелият старец, - „По-хубаво да я вземат за парк, градина цяла, но не да я разрушат. Аз още 1912 г, 13.ІV с вх. № 24 750 съм ги молил да не я развалят, а да я вземат цяла за цялата София, но не да убиват моя труд.”
Побелелият старец, който с такъв труд създаде една хубава градина, дойдоха хора, които в знак на благодарност му отплащат по такъв начин.
Ний мислим, че е много жестоко да се постъпва тъй с нашите заслужили синове. Няма нужда да се разваля такава градина, която е коствала толкова труд и мъки.
Трябва министър Стоенчев да не допуща да се вършат такива неправди с нашите заслужили братя и да не допуска да се наскърбяват в последните години на своя живот нашите герои от Шипка и Шейново.
На Димитър Пенев - Шопчето трябва да се уважи молбата му и ако сме българи и тачим неговите дела и подвизи, да него наскърбяваме по този начин, инак примерът и черната неблагодарност ни карат да вярваме, че Отечеството ще постъпва по този начини с други велики свои заслужили синове.
Тежко и горко на народ, който не почита култа на героите и култа на правдата, такъв народ ще загине.
