32. КОГА ЩЕ ДОЙДЕ МИР В БЪЛГАРИЯ? (бр. 13, 14.ІV.1924 г.)
(В. „Ратник на свободата”, бр. 13, 14.ІV.1924 г., София, стр. 1)
България днес преживява дни, подобни на ония през 1918 година.
Разгърнете вестниците: „Независимост”, „Мир”, „Пряпорец”, „Народ” от месец август и септември 1918 г. - в тях ще намерите: „войниците са доволни; по фронта спокойно; войната може да продължи; духът е бодър”.
Такива изявления правиха тогавашните министри - депутати, които ходиха уж на „фронта”.. Техният фронт бе щабът на дивизията, гдето им се даваха хубави обеди и вечери за сметка на войника в окопа и водиха да се срещат с благонадеждните войници, а неблагонадеждните събличаха голи и боси и криеха зад хълмове и храсталаци. Най-малката истина казана биваше тогава заглушавана с военно-полевите съдилища. В резултат всички си правеха илюзия тогава, че на фронта войниците бяха нахранени и облечени. Когато цялата преса и министри пееха тази песен, аз тогава се явих при тогавашния началник на Софийския гарнизон и му казах: „Не е вярно туй, което се пише. Момчетата са гладни, озлобени, голи. Не ще стоят повече на фронта. Вземете мерки да се задоволят войниците.” Побелелият генерал ме потупа бащински по гърба и ми каза: „Всичко е хубаво, вървете и си легнете в болницата! Не се измъчвайте с тези патерици.”
Не се минаха и 25 дни, и възмутените войници, въпреки всичките твърдения, напуснаха фронта и дойдоха до Горна Баня.
На пътя за Горна Баня, на 20 крачки от автомобила, наляво от пътя падна убит ротмистър Ценов. Завалящ от коня, придружен само от един гвардеец, той извика; „Лулчев, убиха ме! Дай си автомобила, да видя поне нашите!”
- Ще Ви върна автомобила му - извиках - и продължих пътя си с Мико Петков, Слави Бояджиев и др. при възбунтувалите се войници. След малко върнах автомобила, на който го и откараха в София.
Вечерта посетих генерала. Той бе силно развълнуван. - Тридесет години учих една армия, и да убие единствения ми син!... Благодаря Ви, Лулчев, за туй, което сторихте. Право казвахте, но защо не Ви слушахме...
- Нищо, нищо, г-н Генерал. Късно е.
Силно бе развълнуван генералът - баща, той загуби единственото си чедо...
Моите твърдения се изпълниха. Днес същата песен се пее от министрите, депутати и вестниците: „Демократически сговор”, „Свободна реч”, „Пряпорец”, „Мир” и др.
„България след 9 юний има ред и спокойствие. Законност и ред. Мир цари в България.”*
Не е вярно, че мир и спокойствие има в родната земя.
И не ще има мир в България, догдето съществува Закон за защита на държавата.
Няма мир, догдето в занданите гният най-буйните някогашни бойни войници, а зад граница са хиляди братя българи, скитат немили-недраги далеч от своитеблизки.
Не ще има мир, догдето се разтуря цяла една партия като комунистическата, получила повече от 200 000 гласа на изборите.
Няма ред, щом се разтуря Партията на труда, която с нищо лошо не се е проявила, защото едва вчера е създадена.
Няма ред, щом се посяга на Професионалния работнически синдикален съюз и готви удар да се нанесе и на най-голямата българска организация - Б. З. Съюз. [Българския земеделски съюз]
За какво спокойствие се говори, щом 2/3 от българския народ се обявяват за нелегални?
За какъв ред се говори, щом буйните македонци се затварят, журналисти - интернират и затварят, а в парламента заявяват: „Не знаем как ще осъмнем”?
На комисията за събиране помощи за избитите от септемврийските събития не се позволява да работи свободно, да върши чиста своята християнска обязаност.
Господа министри, депутати, господа журналисти от „Демократически сговор”, „Пряпорец”, „Мир”, „Свободна реч”, не повтаряйте дните през 1918 г.
След тези факти, може ли да твърдите, че има мир и спокойствие? Защо искате да вървите по стари пътища?! Мир, ред, спокойствие, законност няма и няма да има, дордето не отворите широко занданите и границите, за да се завърнат нашите братя при своите близки, защото почти всички се доволно скитаха 5 години в Добруджа, Македония, Сърбия.
Оставете на мира Комунистическата партия, Партията на труда, Общо-работническия синдикален съюз, македонската емиграция и другите партии. А доволно са всички други закони и махнете Закона за защита на държавата - България е съществувала толкова време без него, - недейте кара хората да мислят, че не ней, а Вам е нужен той. Дайте свобода на събранията и печата. Сносен живот - на работници, чиновници, селяни, пенсионери. Разрешете жилищната криза, ограничете спекулата.
Забравете всичко и не отмъщавайте, ако сте силни. Ако не сте - за да станете силни.
Като сторите това, мирът ще дойде сам по себе си, редът ще се чувства, свободата ще се живее и не ще се пише само. Иначе можете да пишете колкото щете за ред, законност и мир, но понеже ветрища сеете, бури ще жънете. Късно ще бъде, като се повтарят дните през 1918 г. Сега няма ни германци, ни инвалиди да слагат живота си отново на нови опасности за родината, а платените чиновници гледат винаги кожата си преди всичко.
Мир само чрез братска обич и любов ще дойде. Иначе сами ще си сторим това, що даже сърби и турци не вършиха над нас.
Опомняне трябва. Стига кърви, стига убийства, стига насилия. Родната земя е напоена от кървите на дедите ни и бащите ни достатъчно, за да няма нужда от още.
Тия ми думи може да се видят неугодни и горчиви някому - но те са истинни и ний смятаме, че свята длъжност ни е да ги напомним днес, за да не бъде късно вече утре.
Андро Лулчев*
МОТО
„Не е беден оня, който има малко, но оня, който желае да има повече.”
* На 9 юни 1923 г. е фашисткият преврат, свален е Александър Стамболийски и е убит (бел. на съставителя на „Изгревът” Вергилий Кръстев).
