НАЧАЛО

Контакти | Дарение
Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

20. ЕКСКУРЗИЯ ДО 7-ТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1942 г.

БОРИС НИКОЛОВ ТОМ 3
Алтернативен линк

<p class='bbc_center'><span style='color: #000000'>20. ЕКСКУРЗИЯ ДО 7-ТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1942 г.</span></p> <br /> Беше юни 1942 г. Учителят пожела да се качим на 7-те езера. Като отидохме там използвахме влака от София до гр. Дупница, а от там взехме рейс до Сапарева баня. От там до горе пешком през хижа Скакавица и до 2-рото езеро. Учителят трудно ходеше и често даваше почивки, но излязохме сравнително добре. Виждаше се, че Учителят с усилие се движи. Като дойдохме на езерата, бяхме 7 човека. Кои бяха тези 7 човека? Боян Боев, Савка Керемидчиева, Борис Николов, Мария Тодорова, Илия Узунов, Стоянка Илиева, Пенка Кънева. Учителят посочи кои да дойдат на тази екскурзия. Не искаше голяма група. Ние се разположихме на поляната между клековете. Направихме огнище, опънахме за Учителя една малка палатка, която носехме, а за нас опънахме едно платно, само да ни пази завет. Отпред гори един хубав огън. А братската кухня, която беше покрита с плочи, бе удобна, но понеже в нея бе лежал добитък не искахме да я чистим от лайната им, затова ние направихме заслон на чисто място по-настрани. Първият ден бе хубав. На втория ден се заоблачи, паднаха мъгли и след туй дойде една буря. И с бурята дъжд и дъждът премина в градушка и зърната се сипеха отначало като лешник, а после станаха големи като орехи. Голям град и така засипа градът, че за малко време натрупа 15 см лед. Ние бяхме се скрили под платната и уплашено се бяхме сгушили, а Учителя беше в палатката си. Огънят бе затрупан от големия лед. Градушката все се усилва. Аз тогава надникнах какво прави Учителят в палатката. Той си беше седнал. Аз бях направил легло от клекове и сено. Гледам го, че седи, а градушката все повече се усилва и тропа по платното. Неговата палатка бе от бризент - яка палатка. А градушката пада отгоре с такава сила, че аз се уплаших да не би градушката да разкъса нашето платно над главите ни, което беше от американ и можеше да ни изпотрепе. Толкова едри късове лед падаха, че се стреснахме. Все се усилва града и все растат ледените парчета. Аз, когато надникнах да видя в палатката на Учителя, градушката беше в най-голямата си сила. А тя още се усилва. Учителят ме погледна, после махна с ръцете си настрана и духна. Градушката спря като отсечена с нож. Спря изведнъж. Спомнях си, как селяните разказват, че градушката пада върху полето и бие всичко наред и бие до бразда. Ето тук сега видях, как градушката бие до бразда. Учителят я отсече с нож и тя спря. Спря изведнъж. Но ние не можехме вече да останем под платното и излезнахме навън, а там лед 15 см покрил всичко. Стана студено. Щем не щем се върнахме в братската кухня, която бе иззидана с камъни, покрита с плочи и, в която имаше голямо огнище. Щем не щем изчистихме боклука, където са лежали животните, изнесохме тора от добитъка и с клекови клони направихме нещо като общ нар около огнището, а на Учителя направихме подобно на щъркелово гнездо от клони. Опънахме платнището, което имахме към отвора на кухнята и стана като затворена стая. Накладохме огъня и турнахме чайника. Стана топло като в къща. Разбира се след туй носим дърва. Клекове имаше, с брадвичката сечем и поддържаме огъня. Имахме храна и бяхме обзаведени прилично. Учителят се усмихна: „Не ви се чистеше, но ви накараха." Оглеждаме се. Ние сме в кухнята на топло и се усмихваме.<br /> <br /> На другия ден времето бе кристално ясно. Всяка сутрин отивахме на Молитвения връх с Учителя. По някой път тази беседа се състоеше само от няколко изречения. Сега ще ви кажа една такава беседа, която се състоеше от две изречения и която Учителят държа на Молитвения връх една сутрин.<br /> <br /> „Когато доброто те покани да направиш нещо за него, кажи - да.<br /> <br /> Когато злото те покани да направиш нещо за него, кажи - не".<br /> <br /> Това беше беседата. Върнахме се от Молитвения връх и Учителят погледна небето. Погледна хубавото време и каза: „То като че ли е добре да поостанем още някой ден." А сестрите се обаждат: „Учителю, свърши се хлябът!" А ние сме към десетина човека. Аз казах: „Учителю, отивам за продукти в София и ще се върна още утре сутринта". Отговори ми:" Хубаво!" Метнах празната раница на гърбът си и се готвя да тръгвам. Прощавам се и ето аз съм си направил вече плана, че ще мина през Говедарци и Самоков и оттам с рейса до София. А после ще се върна с влак през Дупница и Сапарева баня. Тръгвам вече, а една от сестрите се разкапризничила. Нещо не беше доволна. Обръща се към Учителя: „Учителю, и аз ще отида с брат Борис." Аз отсичам: „Не!" Сещам се от беседата и трябва да изрека думата „Не!". Учителят ме погледна, усмихна се, кимна с глава и аз заминах. Не я взех сестрата. После капризът мина и тя забрави. Слизам през Говедарци до Самоков пеша. От Самоков има рейсове редовни. В София бях вече вечерта. Там напълних раницата с всички продукти. Имахме си продукти, макар че тогаз бе война и всичко бе оскъдно. Сложих хляб, кашкавал, сирене, напълних раницата, а тя голяма. На другият ден сядам във влака и пристигам в Дупница. От там с кола до Сапарева баня. От там нагоре пеша. Раницата е тежка и препълнена, но тогава аз бях як. Бързо вървях, защото знаех, че горе имат нужда от храна. Стигнах до хижа Скакавица. Аз съм се изморил, не съм се хранил, изпотен съм вир вода и виждам един селянин с два. коня отива на горе. „Абе, момче, я дай раницата да я турим на коня!" Рекох: „Аа, вземи я." Та той ми изнесе раницата до петото езеро. От там поех с раницата на гръб и пристигнах в 3 часа след обед на езерата. Ама голям зор видях, защото бе голям Пътя и тежка раницата. Всички се зарадваха. Прекарахме още 4-5 дни. Продуктите стигнаха до толкова и слезнахме през Сапарева баня. Туй беше прощалното излизане с Учителя на 7-те езера.<br /> <br /> Бяха научили на Изгрева, че Учителят се е качил на езерата с една група приятели. Тогава две сестри - Маргарита Мечева и Николина Балтова дойдоха сами. В момента когато дойдоха горе те веднага направиха скандала. Как може Учителят да отиде на екскурзия без тях? Та скандала те си го носеха от града. Балтова донесе един прът и на него се вееше едно бяло знаме, което трябваше да означава, че знамето и Балтова носят мир. Но те донесоха пръта със знамето и вместо мир направиха веднага разправия. Но после попаднаха в добра обстановка и атмосферата се успокои.<br /> <br /> Това беше последната екскурзия на Учителя на 7-те езера през юни 1942 г., а последният лагер беше през 1939 г. когато Учителят каза: „Тези, които са дошли 1939 г. на езерата са дошли с последния влак." Да, ние бяхме дошли с последния влак.<br /> <br /> От лагера на второто езеро често през годините с Учителя правехме екскурзии към петото езеро, към връх Дамга и накрая преминавахме по целия склон и отивахме до Зеления рид. От дясно се откроявяха Урдините езера. Когато за първи път се качихме на Зеления рид, който седи срещу Рупите и Мальовица видяхме камъни набити като човешки бой, които отдалеч приличаха на човешки силуети застанали пред мълчаливата аудитория на природата. Учителят ги нарече „Салоните". А върха между скалите Учителят нарече „Връх на размишлението". Обикновено при тези екскурзии попадахме на печурки. Учителят ядеше само тях. Отначало ги печахме до зачервяване. Но после Учителят ни научи как да ги ядеме. Сложим сол върху тях и ги поставяхме на жаравата и не чакахме много да се пекат. Същото правехме, когато ги пържехме в тиганите с масло. Така бяха по-вкусни.<br /> <br /> Казах, че Учителят не искаше много хора и много шум при тези последни екскурзии. Учителят беше много отслабнал, нямаше апетит и много малко се хранеше. За храната Му се грижеше сестра Мария Тодорова. С нас бяха и други сестри, но с готварското изкуство на Мария никой не можеше да се сравнява. Дните бяха слънчеви и тихи. Изкачвахме се на Молитвения връх. Там една сутрин Учителят държа следната беседа и каза: „Когато те покани Доброто да свършиш една работа за Него, кажи „да". Когато те покани Злото да свършиш една работа за Него, кажи „не".<br /> <br /> Една година с Учителя дойдохме на Зеления рид с около двадесет човека. Беше слънчево време. Виждаха се чудни места и човешки фигури на скалите.<br /> <br /> Учителят ги огледа и каза: „Виждате ли какви Салони? Ето виждате ли какъв салон ни е приготвила природата тук?" И ни посочва с ръка полянката, върху която сме отседнали. Ние се оглеждаме и отговаряме: „Виждаме, Учителю!" „Това всичко наоколо ви го подарявам!" И оттогава, при хубаво време идвахме на Салоните по двеста души и играехме Паневритмия при полянката на Салоните. А езерото, което се вижда от „Върха на Размишлението" Учителят нарече „Езеро на Съзерцанието". Това са имена дадени от Учителя. Когато тръгвахме на дълги екскурзии минавахме през всички езера. Стигахме до последното „Окото", което Учителят нарече „Главата" и оттам отивахме до Дамга, правехме кратка почивка, след това стигахме до Салоните, правехме втора почивка и от там се връщахме надолу през „Езерото на Чистотата" и накрая стигахме на лагера късно след обед. &#39; <br />


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ