(Сп. «Просвета», г. IX, кн. 1-2, IХ-Х 1943 г., стр. 3-16)
Августейшият баща на Цар Борис III - Княз Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски, е роден във Виена на 14 февруари 1861 г., а майка му - Княгиня Мария Луиза Бурбонска, дъщеря на Роберт Бурбонски I, е родена в 1870 г. в Рим и се е поминала в София на 31 януари 1899 г.
Престолонаследникът Княз Борис Търновски се е родил на 30 януари 1894 г. в София. Безспорните умствени дарби и твърдата воля, обладавани от бащата на Княз Бориса, и благородното сърце и нежна душа, с които е блестяла Княгиня Мария Луиза, неговата високопросветена майка, съставят рядко и щастливо съчетание на възвишени умствени и душевни качества, които щедро са наследени от българския наследник на царския трон.
С прокламация към народа и войската Цар Фердинанд даде титлата на Престолонаследника: Княз Търновски и Херцог Саксонски. Назначи го за кавалер на първа и четвърта степен на военния орден «За храброст», за носител на огърлицата на ордена «Свети Александър» и го провъзгласи за шеф на няколко разнородни полка, като го зачисли и в списъците на Шести пехотен Търновски полк с чин поручик. При небивала по размери народна радост, на 2 февруари 1896 година се извърши миропомазването на Престолонаследника от Екзарх Йосиф I, Кръстник бе Руският император чрез своя нарочен представител граф Кутузов.
За образованието на младия Княз бяха положени усърдни грижи. През 1904 г. той издържа отлични изпити по всички предмети за четвърто отделение. Изпитните резултати надминаха очакванията на учителите, които го изпитваха. Те бяха същевременно и най-доброто доказателство за големите умствени дарби на десетгодишния княз.
По случай изпита на Престолонаследника биде съставен особен акт, подписан от изпитната комисия и от всички присъствуващи на изпита. А с дата 31 декември 1904 г. под № 497 бе издадено училищно свидетелство на Княз Бори-са за четвърто отделение. След това Престолонаследникът Княз Борис завърши класическото си гимназиално образование към края на 1911 година. Въз основа на параграф 13 от Правилника за зрелостен изпит, решено бе от дванадесетте преподаватели на Престолонаследника, начело с министъра на Народното просвещение, да му се издаде свидетелство за зрелост, като се освобождава от зрелостен устен и писмен изпит, поради отличния му успех. Зрелостното свидетелство на Княз Бориса има дата 20 януари 1912 година и изходящ № 1194 на Министерството на народното просвещение.
Княз Борис от малък се отличава с жива любознателност и вродена интелигентност, които наследява от своите родители. Наклонностите му към естествените науки и различните видове спорт се проявяват още от ранна възраст. В същото време у него се развива и силна обич към българската природа. Големи заслуги в насоката на възпитанието на Престолонаследника след смъртта на майка му е имала баба му Княгиня Клементина, която от баща си бе наследила политическа проницателност и висока интелигентност. Безспорно, влиянието на Княгиня Клементина върху възпитанието на Княз Бориса е било твърде голямо, заедно с онова на Цар Фердинанда, несполуките и лошата съдба на когото никак не намаляват неговите качества на висококултурен и интелигентен владетел. От възпитанието на баба си Княз Борис придоби духовна подготовка, а от баща си усвои мъжествени качества. И това двойно влияние създаде от Княз Бориса мъдър политик и храбър войник. Също тъй благотворно влияние върху формирането на характера на Престолонаследника е оказала и покойната царица Елеонора, която през царуването си от 1908 до 1917 година остави неизлечими следи на доброта не само у царския дом, но и сред народа.
Събитията, които настъпиха през 1908 година, създадоха важни последици за Балканските народи. В онова време се провъзгласи независимостта на Третото българско царство. На тържествата, които станаха във Велико Търново на 22 септември стар стил по случай провъзгласяването на независимостта, присъствува и Княз Борис, който дълбоко изживя в душата си всичко, което последва.
През 1910 година Княз Борис и Княз Кирил предприеха пътешествие из Мала Азия. Те посетиха Цариград и някои от гръцките острови. В Цариград Княз Борис разгледа всички стари и бележити паметници; посети и патриаршията, гдето бе му показана и килията, в която се е учил Цар Симеон като юноша.
Наред с общото образование, Княз Борис е бил обучаван и по военно дело. Нему са били възлагани и специални мисии: да представлява българския Държавен глава при различни случаи пред чуждите владетели. И Княз Борис достойно е изпълнявал тия мисии: при коронацията на английския крал в Лондон, а по-късно - в 1911 г., на тържествата при откриването паметника на Руския император Александър II в Киев. Там Княз Борис е присъствувал в театъра на едно представление-гала, дето е бил извършен атентатът и паднал убит министър Столипин. Всред настаналата паника в театъра, Княз Борис учудил всички със своето хладнокръвие.
На 30 януари 1912 г. Княз Борис навърши пълнолетието си и доби правото да се интересува от управлението на страната. Пълнолетието се отпразнува тържествено в София в присъствието на престолонаследниците на всички балкански държави и на специални делегации от Великите сили. В този ден Княз Борис бе произведен в чин капитан, назначен за ротен командир на Първа рота от Шести пехотен Търновски полк и награден с най-високия орден «Св. Кирил и Методий».
Наскоро след това България започна трескаво да се готви за война срещу Турция. В тия приготовление Княз Борис взема живо участие. През лятото на 1912 г. в една скрита казарма, той прекара своя стаж в командването на рота, като произвежда ротни бойни учения и участвува с ротата си в големи пехотни и артилерийски упражнения, а по-късно взе участие и в крепостните маневри в Шумен. Преди това той има случая да наблюдава руските маневри при Киев и германските маневри около Дрезден.
При започването на войната срещу Турция през 1912 г. Княз Борис бе назначен за свръзка при началник-щаба на действуващата войска. А на 9 октомври същата година Престолонаследникът настигна Седма пехотна Рилска дивизия по долината на Струма и заедно с войските влезе в Солун. През зимата пък, придружен от брата си, Княз Борис замина за Булаир, а по-късно посети заедно с баща си крепостта Одрин, превзета от войската ни с ненадминато геройство.
В началото на 1915 г. Престолонаследникът постъпи във Военната академия в София, която завърши с отличен успех, а през Световната война бе назначен като офицер за поръчки при главнокомандуващия генерал Никола Жеков. Войниците от Девета пехотна Плевенска дивизия първи видяха и аклами-раха на бойното поле храбрия Княз. Още в началото на войната той отлично изпълни няколко важни поръчки на главнокомандуващия, а на 14 октомври лично участвува в боя на Трета пехотна Балканска дивизия във Вранско, като излага живота си на явна опасност. Навсякъде, където се появяваше Княз Борис при войските, те го посрещаха с неизразима радост, възпламеняваха се и вършеха бойни чудеса. След превземането на Кавадарци, главнокомандуващият възложи на Престолонаследника да отнесе на началника на Втора пехотна Тракийска дивизия тайната заповед за атакуване на англо-французките войски, укрепили се по височините южно от село Костурно. Цяла нощ и цял ден царският син се лутал из неразчистените още от неприятеля местности и най-сетне пристигнал в Струмица и предал заповедта. Щом започнал артилерийският двубой, появили се четири противникови самолети и започнали да хвърлят бомби, а един от тях се завъртял над наблюдателния пункт, но Княз Борис, вместо да се подслони в скривалището, започнал да обстрелва самолета с карабината си. И неговите гърди бяха окичени с германския железен кръст и с австро-унгарския орден за военна заслуга. А когато германският кайзер Вил-хелм II посети крепостта Ниш, награди храбрия български Престолонаследник с огьрлието на Черния орел. По-късно, когато Княз Борис посети Германската главна квартира, бе заслужено награден от Кайзера с най-високото германско бойно отличие - с ордена «Пур-льо-мерит».
На 14 януари 1916 г. Цар Фердинанд произведе героя Престолонаследник за бойно отличие в чин майор. Това производство бе напълно заслужено, защото войниците от предните окопи неведнъж бяха виждали с какви похвални войнишки добродетели, с каква смелост той драговолно и търпеливо бе понасял всички несгоди и лишения и бе излагал често живота си на явна опасност. И главнокомандуващият съвсем основателно отправи следната атеста-ция-доклад до Цар Фердинанда:
«Престолонаследникът винаги се явяваше на най-опасния пункт, гдето проучваше положението и ми изпращаше обосновани на правилно схващане обстановката донесения, които за мене бяха най-ценните и върху тях предимно правех своите разпореждания, напълно спокоен и с най-твърда вяра в успеха на един бой или на цяла операция.»
От едно описание на военния кореспондент на Осма пехотна Тунджанска дивизия Иван Радославов се вижда, че в най-критическия момент за дивизията на Битолския фронт Княз Борис сам лично е повел една дружина в боя.
През март 1917 година на гарата в Браила Престолонаследникът се намирал в специалния влак на главнокомандуващия. В това време внезапно се появили руски самолети и започнали да хвърлят бомби върху гарата. Началникът на влака незабавно дал нареждане за изтегляне на влака вън от района на гарата, обаче Княз Борис се появил на прозореца от вагона и заповядал влакът да бъде върнат обратно, като казал: «Какво ще помислят войниците за нас, щом бягаме от самолетните бомби!»... И добавил: «Както войниците стоят твърдо на своите позиции, така и ние ще останем на мястото си!» И влакът бил върнат.
На 14 ноември същата година Престолонаследникът дълго стоял приютен зад една скала под картечен и гаубичен ураганен огън. На същото място и в същото време е паднал убит един подофицер, а бригадният командир Паши-нов е бил ранен. Там Князът по чудо се спасил от явна смърт.
От 21 септември до 1 ноември 1917 г. Престолонаследникът взел живо участие в операциите на Трета армия срещу Румъния. Неговата бойна дейност доказва, че той отлично изпълнява завета на Августейшия си баща, изразен в речта му при пълнолетието с думите: «Възлюблений сине... Ти ставаш пълнолетен син на българската Родина и неразривно свързан с българската войска, чиито високи достойнства трябва в тебе да намерят висшето си отражение.» Наистина, тия думи напълно се сбъднаха през войните.
На 3 октомври 1918 г. Цар Фердинанд произведе Престолонаследника в чин генерал-майор и, поради нещастно стеклите се събития, с манифест се отказа от престола в негова полза. Своето възцаряване младият Цар Борис III обяви на българския народ с една сърдечна и трогателна прокламация.
И тъй, по повеля на съдбата, преди двадесет и пет години, още в ранна възраст, но с богат опит, добит от братското общуване с българските бойци, сред лишения и несгоди, Престолонаследникът Княз Борис се нагърби да ръководи съдбините на малка България, жестоко наказана от несправедливите договори и изправена пред тежки изпитания и рухнали надежди.
Под дима на кървавите граждански размирици, макар още твърде млад, Цар Борис встъпи на престола с дълбоко съзнание, че той повече принадлежи на Родината си и на своя народ, отколкото на себе си.
Италианският публицист Алдо Карон в една статия, между другото, писа за Цар Бориса:
«Може би в историята на народите няма възшествие на престол, по-трагично от това на Бориса III. България не беше вече предишната. Тя цялата бе преобърната на нощен бивак от полузагаснали огньове. Зов на опустошение и бунт се носеше надлъж и нашир из страната. При такива обстоятелства Борис III си постави короната на Симеона и на Асеновците.»
На 4 октомври 1918 г. камбаните на църквата «Света Неделя» настойчиво зовяха гражданите на благодарствен молебен за младия Цар. Скоро църквата и площада се изпълниха с ликуващ народ. Когато младият Цар се появи по булевард Дондуков, многолюдието се развълнува като море. Със свалени шапки и с насълзени от радост очи гражданите на столицата гръмко акламира-ха Цар Борис III. В тази минута младият Цар олицетворяваше държавата. Той бе символ, около който всичко здраво се групираше, за да бъде спасена Родината.
Облечен в простия си войнишки шинел, останал му от бойното поле, Цар Борис влезе в църквата блед и застана развълнуван до царския трон.
На обяд Цар Борис подписа първия указ. Указът се отнася до демобилизацията на войските. След обяд Цар Борис отиде във Военния клуб, гдето бяха събрани офицерите от Софийския гарнизон. Те положиха пред него клетва за вярност. След това Цар Борис замина за лагера, гдето се заклеха пред него и всички войници от Софийския гарнизон.
На другия ден, когато опиянението у народа премина, Цар Борис, останал сам в пустия Дворец, преживява дълбока душевна борба. Царят се усамотява в най-затулената част в градината на Двореца - подобно на Исуса в Гетсиманската градина - и потопен в най-тежки мисли, прекарва дълго време в борба в себе си.
Но Цар Борис, благодарение на своя мъжествен дух, постепенно взе надмощие и възтържествува. Той трескаво се залови за работа. Враговете напредваха към границите на България, народът се бунтуваше, а войската бе разстроена, и Цар Борис нямаше на какво да се облегне и от нийде не можеше да очаква подкрепа; но за да успее, неговият остър ум и неговата вродена раз-съдпивост му посочиха истинския път, пътят към сърцето на народа.
Неразделил се още с досегашните съюзници, Цар Борис трябваше да приема и посреща военните представители на Съглашението, които идеха с високомерието си и дързостта на победители. Предстоеше и устройването на разстроената от тригодишната война държава. Предстоеше освен това да се изпълнят и поетите непоносими задължения по жестокия договор за примирието.
Но България най-болезнено бе сразена, когато бе принудена да пожертвува сто хиляди свои непобедими герои като заложници. А те бяха войниците от най-храбрите дивизии - Софийска и Преславска. Не стигаше скръбта по заложниците, но съглашенските войски трябваше да окупират и страната.
С умелост и такт, но със стиснати зъби, мъдрият Цар Борис понасяше всичко, само за да не се отегчи още повече тежката участ на нашите заложници.
Българският кораб се люлееше всред яростни вълни, готови всяка минута да го погълнат, но на кормилото бе застанал бодро младият и смел кормчия. Край подводни скали Цар Борис умело и предпазливо маневрираше и спаси българския кораб от явна гибел. Победителите всеки ден ставаха все по-дръзки и започнаха да не изпълняват задълженията си, като провъзгласяваха силата за право, но тъкмо това повлия на народа ни да съзнае повелителната необходимост от сплотяване около своя млад и любим Цар.
Едва на 17 ноември 1918 г. бе освободена една малка част от Първа пехотна Софийска дивизия. Царят се отправи за гара Сараньово и там лично посрещна героите.
Когато Софийци пристигнаха на гара Сараньово и с неизразима изненада видяха Августейшия посрещач, те се ободриха, бърже слязоха от влака и се построиха в четириъгълник. Техният бодър дух развълнува Царя и той едва удържа сълзите си.
Цар Борис застана сред войниците и заговори с такава топлота в гласа, с такава сърдечност, че думите му дълбоко засегнаха най-нежните струни на техните измъчени души.
Младият Цар каза:
«Достойни българи! От страна на България, от страна на всички български сърца дойдох аз да ви кажа «добре дошли» и да ви уверя, че днес няма честен българин, който да не иска да стисне юнашката ви десница и да приветствува от сърце тия, които с велико себеотрицание носиха тежкия кръст за свободата на своя брат и изпиха горчивата чаша, за да спасят България.
Юнаци! Вие докрай изпълнихте дълга си. С високо дигнати чела идете сега сред вашите близки; те ви чакат с трепетни сърца. Бог вижда, че вие честно служите на святото дело за родната свобода. За вас, за щастието на България, ура!»
Гръмко ура изпрати трогателните думи на Царя.
Довчера заложници, измъчвани и ругани, когато тия окъсани герои-свет-ци видяха своя върховен вожд, веднага се преобразиха и сърцата им радостно затуптяха, защото почувствуваха, че Родината не е загинала, че България е спасена, и че млад, изпълнен с вяра и надежда, стои пред тях любимият им Цар, както довчера стоеше пред очите им в окопите като Престолонаследник.
Един ден историкът ще прецени и отбележи, че България едва ли би могла да оцелее от сполетялата я страшна катастрофа, ако Провидението не бе я сдобило с този мъдър, благ и даровит Държавен глава. И наистина, възцаряването на Бориса III спаси България от явна гибел.
Цар Борис е надарен с редки качества. Той е добросърдечен, демократичен, еднакво внимателен към всекиго. Вродената скромност, наследена от майка му, и простотата в неговия живот са най-скъпите и блестящи брилянти на неговата корона. Неговото благородно сърце трепти от най-хубави чувства към всеки добър българин. У Цар Бориса няма гордост. Той еднакво почита и учения, и простия. В лицето на всеки българин той вижда частица от народа, за когото е положил тържествена клетва да му служи беззаветно. И затова, по случай рождения ден на Цар Бориса, нашият именит поет и философ Стоян Михайловски публикува през 1920 г. статия, озаглавена: «Народен Цар».
В нея между другото четем:
«Цар Борис мина през най-великата школа на живота - през школата на злочестините. Той обладава оная драгоценна наука, което се добива само в страданията - человекознанието, светознанието. Той знае, че всяка незаслужена именитост, всеки изкуствен блясък, всяко надменно първенство, всяка груба сила - са работи суетни и недълготрайни. Да, Цар Борис е роден между нас, расъл е между нас - изповядва религията на нашите деди, - той мисли по български, както мисли всеки български ум, чувствува по български, както чувствува всяко българско сърце! О, да, ний справедливо наричаме Цар Бориса «народен цар» - и вярваме, че той ще запази туй прозвание в историята. Днес той е символ на нашата морална мощ! Днес той олицетворява пред нашите очи тройното начало, което ще пресътвори българщината - и ще обнови нашата държавна мощ: политическия ред, нравствената дисциплина, социалния равновес.»
Стоян Михайловски е имал няколко срещи с младия Цар. При друг случай той се произнесе за цар Бориса така:
«Сегашният образец на Цар у нас може да се назове така: Народен Цар. Той е Цар, който царува само над сърцата на българите. Българският Цар носи корона, както носи корона един епископ в храма. Тая корона не е символ на властолюбие, а символ на человеколюбие.»
На 25 октомври 1920 г., когато се празнува юбилеят на народния поет Иван Вазов, Негово Величество Цар Борис се яви в дома на поета и като му връчи най-големия български орден «Свети Свети Кирил и Методий», произнесе хубава реч, в която между другото каза:
«Народни поете, като син на своя народ, споделящ чувствата, които вълнуват днес неговото сърце, аз ида с гордост да стисна ръката, която е написала една скъпа съкровищница в нашата книжнина. В памет на днешния тържествен ден особено съм честит, че мога да Ви връча ордена на Светите равноа-постоли Кирил и Методий.»
Наистина, културата на Цар Борис е достойна за един монарх от нашата епоха. Няма клон от човешките знания, на който той да е чужд. Още като младеж Цар Борис посещава Военната академия и Юридическия факултет. Той извърши пътешествия из цяла Европа. Цар Борис живо се интересува от литература, художество, скулптура и от социалните условия на народите. Страстен механик, той проявява голяма наклонност към инженерството, а свръх всичко Цар Борис е и отличен естественик. От титлите, които притежава, най-ценна за него е докторската Honoris causa по естествените науки, дадена му от съответния факултет на Софийския университет на 8 декември 1928 г. съвършено заслужено, след един обстоен доклад от най-компетентните учени в тази област. Цар Борис освен това е провъзгласен за почетен член на няколко научни дружества и академии в странство. Той е провъзгласен и за почетен доктор на Римския и Берлинския университет.
Цар Борис винаги се е радвал не само на любовта на своя народ, но и на симпатиите на чуждите владетели и държавници.
В своите военни мемоари Лудендорф се изказа за него така:
«Престолонаследникът Княз Борис, който е получил примерно възпитание от своя баща, е една войнишка и надхвърляща възрастта си зряла личност. Той има ясен поглед за военните необходимости. Военните власти в България, пък и аз самият съм преговарял на драго сърце с него. Българският народ не може да намери по-добър владетел.»
А в своята книга «Моят живот» знаменитият фелдмаршал фон Хинденбург се произнесе:
«Високонадареният Княз Борис със своя жив ум играеше поверената му роля много тактически и твърде скромно, един вид като частен секретар на своя баща през световната война.»
По-късно Бенито Мусолини се изказа за него така:
«Българският Цар съм срещал няколко пъти и имах възможност да го опозная. Аз много уважавам Цар Бориса, защото е извънредно интелигентен, а главно, той ме плени с това, че е голям познавач на живота. При всяка среща той ме завладяваше все повече с житейския си опит»...
В продължение на двадесет и пет години Цар Борис преживя такива съдбоносни дни, каквито никой монарх на света не познава. Но, заобиколен от безпределната народна обич, той с рядка смелост и себеотрицание, с търпение и самообладание, а главно със забележителна мъдрост и прозорливост, съумя да отстрани всички опасности, да превъзмогне всички трудности и да създаде от разстроена и унизена България една образцова държава на ред, мир и всестранен напредък. Цар Борис успя най-после да си спечели ценни приятелства сред чуждите владетели и държавници, за да осъществи тъй силно жадуваното обединение на българския народ.
През своето царуване Цар Борис служи на своя-любим народ с една пословична скромност, с похвално родолюбие и с безпримерна преданост. Най-доброто доказателство за това са буйните народни манифестации навред из България, гдето Цар Борис се е появявал. Българският народ винаги е вярвал в своя Цар и не остана излъган. Народът обича своя Цар, защото знае, че и Царят искрено го обича - че страда с неговите страдания и се радва с неговите радости. Върху тази взаимна обич се гради светлото бъдеще на българската държава.
И наистина, Цар Борис никога не е преставал да изпълнява усърдно свещения завет на майка си, изразен в последния час на живота й:
«Борисе, когато един ден бъдеш повикан да царуваш, постарай се да бъдеш най-добрият цар между царете!»
Както вече видяхме, Цар Борис е войник още от дете. Той е израсъл сред войската и барутния дим на войната. Преживял всички радости и горчивини през войните, той зае престола си като истински войник, който отива да заеме най-опасния си пост.
Достъпен за всички, Цар Борис се среща и разговаря със селяни и граждани и внимателно обмисля всеки въпрос, свързан с интересите на държавата. Всред хората на науката и изкуствата Цар Борис се чувствува в своята среда. Той винаги е блестял с благост и мъдрост. В един разговор с виден чужд журналист Царят се изразил така:
«Когато по някои въпроси искам да взема правилно решение, отивам при моите приятели селяните, които познавам от бойното поле, за да узная тяхното мнение. И те често са мислили точно като мене: че е ударил часът да се обърне нова страница на историята.»
Нашият Цар, в дни на народни неволи и бедствия, пръв е давал пример и на министрите, и на всички други какво трябва да се прави. При стихийни наводнения, при опустошителни градушки, при катастрофални земетресения, или каквито и да било други народни бедствия, Цар Борис пръв се е притичвал при пострадалия народ, за да го утешава, да го успокоява и да го подпомага. Цар Борис пръв намали на времето цивилната си листа и пръв даде с това пример за намаление на големите заплати. Нашият Цар в частния си живот е съвсем скромен. Той не живее в разкош и пиршества, както чуждите владетели, а живее както живеят мнозина заможни българи. Царят винаги е учтив и внимателен в обноските си, а това е израз на неговата велика душа.
Царят, както всички хора, когато види близки, познати и дори непознати да страдат, страда и той. Той посещава болните държавници, а също и болните си познати. При умиращия Андрей Ляпчев Цар Борис е прекарал близо два часа при леглото му и с голяма тъга е гледал как си отива големият държавник. Също така цар Борис посети два пъти в село Банкя умиращия патриарх на българската войска, генерала от пехотата Данаил Николаев.
На болни приятели и познати, на нуждаещи се писатели, артисти, художници, запасни офицери и други Царят се е притичвал на помощ и ги е подпомагал морално и материално. Често Царят е подпомагал някои нуждаещи се по такъв начин, че дори и те самите не са знаели, че получената помощ е дошла тъкмо от него.
Цар Борис има благородно и нежно изражение на лицето си. В сините очи на Царя сякаш е съчетан чиличеният блясък на българския войнишки нож с една пленителна гълъбова кротост. Чиличеният блясък Царят е наследил от баща си, а гълъбовата кротост - от майка си.
Народната радост обаче достигна своя връх, когато Цар Борис се ожени за италианската Княгиня Джованна, една от най-възпитаните и очарователни княгини в Европа. По някакви тайнствени сърдечни пътища италианският и българският народ предугаждаха, че между Цар Бориса и грациозната италианска принцеса цъфти нежна обич. И сърцата на двата народа не останаха измамени. Този щастлив брак свърза младата българска династия с една от най-старите и благородни европейски династии, основана преди девет столетия. Но най-много народът хареса царската невеста, защото тя се оказа точно такава, каквато допада на българите: скромна и нежна. Тя е така прелестна царица, за каквато се разказва в народните приказки.
Царица Йоанна ощастливи България с,една красива Княгиня - Мария Луиза, и с един хубав син - Престолонаследника Симеон, Княз Търновски.
С пленителна простота, без всякаква охрана Българският държавен глава е кръстосвал цялата страна. Няма кът в България, където да не е стъпвал неговият крак.
Цар Борис владее отлично почти всички европейски езици; владее дори и албански език.
Един голям френски журналист се произнесе за Цар Бориса така:
«Той маневрира с изключителна ловкост в политическата игра на своето царство. Негласен ръководител, спазващ Конституцията без преувеличение, загрижен за доброто на всички, с една изпитана физическа смелост, с един личен чар, който може да се справи с много упорства, той изпълнява отлично функциите си, както в чужбина, така и в София. Неговите пътешествия и срещи на Запад и в която и да било страна на Европа съставят цяла глава от европейската политика, както и от политиката на това малко царство.»
Известно е, че след като Цар Борис се възкачи на престола, страданията на българския народ не само не престанаха, но продължиха повече от две десетилетия - че едва от есента на 1940 година, след освобождението на Добруджа, започна нашият национален възход, и то благодарение на царската мъдра и предвидлива политика и на ценното съдействие на нашите славни съюзници от миналата световна война.
Освобождението на Добруджа бе предвестник за настъпването на радостните и щастливи дни за българския народ. Това освобождение още повече насърчи нашия Цар, и той с всичките си сили и с цялата си душа заработи за освобождението на Тракия и на Македония. Македония винаги е била най-скъпа и най-близка до неговото сърце. В продължение на три години, през миналата световна война, Цар Борис като Престолонаследник и като войник, е пребродил многократно Македония. Няма кът в тази свидна българска земя, гдето да не е стъпвал неговият крак.
През своето двадесет и петгодишно царуване Цар Борис не само че винаги е мислил за поробените български земи, но непрекъснато, с голямо търпение и с похвален такт е водил една далновидна политика за освобождението на тия земи и за обединението на целия български народ. Тази велика задача Цар Борис успя да постигне с най-малки жертви, тъй като жертвите ние вече бяхме ги дали в по-голям размер, отколкото бе потребно през миналите войни. За да достигне този бляскав резултат, Цар Борис почти всяка година отиваше в европейските столици, гдето се срещаше с чуждите владетели и държавни мъже, пред които защищаваше българската справедлива кауза. Както в Париж и Лондон, така в Рим и Берлин нашият Цар си бе спечелил големи симпатии и винаги се радваше на особено внимание. Но най-резултатни за българската национална кауза бяха сърдечните срещи на Царя с великите водачи на Германия и на Италия: Хитлер и Мусолини, през есента на 1940 г. и по-късно.
Най-сетне царските усилия и трудове се увенчаха с успех. Най-сетне дълго бленуваният ден дойде и Царят със своята държавническа мъдрост изведе българския кораб на спасителния бряг. Без особени жертви, българският народ, под царското умело ръководство, се видя освободен и обединен, и дадените свидни жертви в миналите войни не отидоха напразно. С тяхната скъпа кръв, макар и късно, Цар Борис съумя да използува настаналите събития и да освободи Добруджа, Тракия и Македония от чуждото иго. По такъв начин той заслужи напълно титлата Цар на всички българи.
Ако Цар Борис не притежаваше здрава и вярна интуиция, ако бе се поддал на някои внушения, България в последната световна война щеше да бъде сигурно по-зле разорена, отколкото Гърция и Югославия. Тогава Царят не би могъл да напише в манифеста си от 21 септември 1940 г.:
«Ние дълго чакахме тоя час. Чакахме го с воля, напрегната към бъдещето, и с непоколебима вяра в тържеството на правдата. Нашите мирни усилия и нашето бдително търпение са възнаградени. Добруджа е пак наша.»
Днес българският народ трябва да се чувствува особено честит, задето държавата ни вече е заздравена, а Добруджа, Тракия, Македония и Моравско са освободени и присъединени към нашето отечество, благодарение на признатите от цял свят големи заслуги на нашия любим Цар Борис III.
Един ден историята ще запише, че в продължение на двадесет и пет години Цар Борис с предпазливост, търпение и вродена мъдрост, след като преживя страшни бури и премеждия, успя да избави българския кораб от явна опасност, да го изведе на спасителния бряг и да спечели заслужено титлата: «Цар-Обединител».
