(Любомир Лулчев. Нови хора. София: Ст. Атанасов, 1937.)
I. КАРНАВАЛЪТ НА СМЪРТТА В КАЗИНОТО**
(стр. 288-291)
Подир две недели в Казиното ще се дава маскиран бал. Художници ще украсяват вътрешността. Ще има отделни сепарета...
- Значи там? - попита Асен бързо.
Попов само кимна с глава.
- Но как? Кой ще ме допусне там? Как бихме се снабдили с билети, навярно те ще са с покани. Освен ако Вий ми дадете Вашата... Под маската никой не би ме познал. И аз бих могъл във всеки момент да се приближа... Да, това е много хубаво! Така е по-добре. Под маската ще мине всичко. Аз ще хвърля бомбата в краката му...
- Там ще окичват със зеленина и драперии - продължи спокойно Попов, като да не бе чул нищо от това, което говори Асен. - За тая зеленина ще трябват работници. Те ще я трупат на една, на друга, на трета страна... На опитния работник зеленината, флагчетата, вензелите, разкошните кресла ще кажат много - стига да внимава. И, ако той не е сам, толкова по-добре. Две очи гледат добре, четири - още по-добре, а осем - по-сигурно. Три-четири души всякога могат да работят заедно - и да направят други около тях излишни. И тогава под зеленината, под «карнавалните конфети», фитилите на които да бъдат изведени през стената в градината... Около казиното ще има невлезли маски, някои от тях ще гледат на прозорците. Един от любопитните може да бъдеш ти или някой друг. Под чуждото картонено лице никой не би никого познал. А някой, когато трябва, ще ти даде знака отвътре. Ти ще запалиш огъня и карнавалът ще • стане...
-Това ще бъде истински карнавал... Ний можем да останем най-последни дори и от работниците, които ще измиват пода и тогава...
- И тогава аз мисля, че ще имате достатъчно съобразителност да не пропуснете нищо - каза Попов.
Асен се наведе и замисли за някое време. Попов драскаше нещо машинално на масата и го гледаше внимателно.
- Това наистина е много по-добре - каза Асен като тръсна глава. - И казвам го не защото ще спася живота си, а защото действително това е много по-ефикасно във всяко отношение. Всред веселието, всред безгрижието на един лудуващ салон - страшният трясък на отмъщението! Това наистина ще е огнена феерия, истински карнавал! Виждам наистина, че Комитетът е имал право, Вий сте проницателен человек и Вашата мисъл схваща и решава много по-бързо, отколкото моята.
- То е само защото познавам повече факти. Ако ги познавахте и Вий, и Вий щяхте да предвидите.
- Надали. Толкова време вече съм мислил върху това - и не само аз - и нищо не можахме измисли повече. Тоя план сякаш бе ни отнел възможността да мислим какво и да е друго. Бомбата и автомобилът... И колко мъки само ни струваха тия особени бомби, докато ги направим, ръцете си изпогорих - посочи му той пръстите си. - А сега... Да... Колкото повече мисля, толкова по-добре разбирам преимуществото на Вашия план.
-Той е и Ваш толкова, колкото и мой. Вий ще намислите подробностите, ще го обсъдите, ще разпределите ролите всекиму - и когато го изпълните, мен ще остане тъй малък дял от заслугата, че по-добре ще е ако я окончателно забравите.
- Ако това е Вашето желание... - каза Асен, като го погледна внимателно.
- Не, но аз мисля, дори всяко най-дребно начинание трябва да има само един шеф, комуто да дължи осъществяването си. Улицата, случайност, погледът на неподозиращия нищо човек, случайно казаната дума - всичко това може да послужи за първопричина да се роди една идея, но може ли да претендират те за някаква заслуга?
Изпълнителят е всичко. А там, където от него се иска и риск, и безумие, и величие на душата, отиващи до себеотрицание в името на една идея, там думите, случайната мисъл на един страничен човек, не могат да имат никакво отношение, никаква заслуга!
Ето защо, нека всичко изхожда от истинския шеф, тоя, който без никакво замисляне бе готов да сложи живота си. Аз лично мога само да адмирирам Вас и подобните Ви. В тоя търговски живот, гдето всичко се цени, купува и продава, вий сте едничките, които давате всичко най-скъпо, без да искате нещо в замяна! Вий имате себеотрицанието на древните апостоли и мъченици. И колкото и неправа да ви смятат идеята, за която се жертвувате - тя ще се наложи! Аз зная твърде добре, че досегашният ми живот, разбиранията ми, закоравялата ми душа и както Вий го нарекохте - еснафщината ми, не ми позволяват да ви последвам, но с всичкото си сърце ви желая истински успех! И дано вашата победа внесе преснота в живота и малко повечко истина.
Попов говореше станал. Неговите очи пламтяха. Турил едната ръка по навик отзад, той с другата правеше широки плавни жестове. Пред гледащия го вторачено Асен израстваше прочутият адвокат, който по навик защищаваше всяка кауза, която за момента му трябваше. Но Асен разбираше думите, тъй както те звучаха в собствената му душа, хвъркаше с неговите красиви фрази и се чувствуваше опиянен от висотата на своята жертва, която Попов му сочеше. И когато в стаята прозвучаха последните му думи, той скочи от стола си и като хвърли несъзнателно шапката си на пода, сграби с две ръце протегнатата му ръка и я тръсна с все сила.
- Благодаря, благодаря, господин Попов! Колко малко Ви познават всички! Какъв порив, каква светла душа имате Вий! Още малко усилие, и Вие ще бъдете може би един от първите в нашите редове.
- Защо? За да заема мястото на много по-достойни като Вас или подобните Ви? Не, ний сме вече стари. Нашето поколение преживя зенита си. То отива към своя залез и никога не ще заеме мястото, което по право Ви принадлежи. Енергия и благоразумие! Твърдост да свършите докрай предприетото и той му стисна втори път ръката.
Асен се наведе бързо, взе си шапката от пода, благодари още веднъж и излезе. Попов гледа дълго време затворилата се след него врата...
Той намери Маня сама, полулежаща почти на същото място, гдето беше я оставил. Та не помръдна, когато той влезе. Нейното лице изглеждаше прозрачно в тая мечтателна, сякаш студена лунна светлина в зимни нощи. Той се разхождаше около нея с нервни стъпки.
- Маня - каза той - всичко иде към своята развръзка! Аз вече намерих ръце, достатъчно силни. Ще разтърся всичко издъно. И когато земята потрепери под краката им, там в двореца, ще се сетят, че има един, който знае да държи в шепата си цялата държава и да повелява на стихиите! Гладът ще похлопа на вратите им, а смъртта ще пее над техните смаяни глави. И тогава, всред тоя хаос, ще си спомнят за мен! И ако не си спомнят, аз сам ще им припомня това. Тук има още сили, Маня, още... Чуваш ли ти? Защо мълчиш?
- Ох, аз съм тъй уморена, тъй уморена... - каза тя бавно и тихо с полузатворени очи.
Той я изгледа продължително.
______________________________
* На екземпляра, от който се препечатват откъсите от тази книга, има автограф: «На Невенка - изпълнената ѝ мечта - с пожелание и другите да се реализират. 25.II.1937 г. Изгрева. Авторът.» Невенка е Невена Неделчева. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)
** Заглавията на представените тук откъси от романа на Любомир Лулчев са поставени от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев. (бел. М.И.)
