Днес ний се намираме всред един водовъртеж на обществения живот. Цели нации изпитват силата на идейните и духовни течения, които тласкат техните членове един върху други. Класи, съсловия, морал, добродетели, политически обичаи, дипломатически похвати - всичко това, като в някоя кошмарна нощ, се ниже пред очите на нашия съвременник в най-разнообразни и извратени форми. В живота навлизат нови елементи. Някога, преди години, в Средните векове, воюваха градове с градове. Грамадни империи се разделиха на области, като да бяха чужди една на друга; на градове и селения, които, като говореха един и същи език, понякога воюваха по цели години помежду си и се взаимно обираха и избиваха. Това трая почти столетия. Но тоя исторически меланж не бе безсмислен във вековната културна история на человечеството. Държавите се преустроиха. И от номинални господарства, обединявани в името на един случаен владетел; от пепелта, като някой феникс изникнаха националните държави, които съществуват вече достатъчно, за да минат в други, по-висши форми, в които съзнанието на отделния индивид-гражданин ще трябва отново да се разшири и възприеме в себе си нещо повечко, да направи крачка напред към сближение на една личност с друга и по тоя начин се заживее оня колективен, съзнателен живот, който ще направи от човечеството една разумна грамадна душа, единна по своите разбирания, безпределна по своята сила, защото ще бъде вече в подножието на своя зенит и със смелостта на Христа ще изпрати своя зов към слънцата на всемира: «Аз и Вселената едно сме!»
Но това е една далечина, нещо повече - една утопия, която изглежда досущ неизпълнима при днешните условия на живот, когато невидимо море люшка народи и ги хвърля един върху други или кара частите на тия народи да се сблъскват тъй силно, та да забравят, че са родни братя...
Мен би ми се искало да надникна назад във вековете, да проследа невидимите лъчи на духовната виделина, които са зараждали живота, да разгледам как тя е минавала от век на век, за да стигнем и до днешните дни, когато мракът и светлината, тъй контрастни един на друг, се сливат в оня разгром на обществени вълни, който потопява личности, общества, нации. Но същевременно да констатираме как заедно с разрухата, както винаги, иде и градежът. Както някога, така и сега индивидуалното и колективно съзнание растат в тия борби, разширяват се и се качат стъпка по стъпка към онзи връх, на който някога се качиха и качват свръхчовеците, които със своя живот отбелязват пътя и етапите на крачещото след тях человечество.
Някога человек за человека бе вълк, после той стана изобщо така - человек; грамадното сътресение на Френската революция го приближи крачка напред - той стана «гражданин», а Руската - въпреки всичките кърви, му приложи едно по-близко име: «другарю». Ще бъдем ли ний някога живи да чуем и да сме свидетели на още по-сладката дума - «братко» - да се носи от уста на уста, нещо повече - не само да се изговаря, но и чувствува от всяко сърце?
Нека вярваме! Ако ний днес, събрани в разни общества и подобно на нас в целия свят още стотици хиляди могат да се наричат така - нека вярваме, че това чувство на братство няма да остане празен звук, че то ще обхване по-широк кръг от хора, ще прескочи всички условни граници между людете и ще разшири техните затвори, които те сега наричат гордо «отечество», за да добият онова голямо отечество, което се пада на всеки истински человек - да бъде достоен жител на цялата земя...
Днес ний сме свидетели и на едно влечение и стремление, противоположно на онова, което тика хората на взаимно изтребление - на желание за сближение между народите. Но трябва да се съгласим, че ако погледнем отвисоко на въпроса, от философска гледна точка, те се сближават със своите съюзи толкова, колкото и със своите войни - и с последните даже повече, понеже, за съжаление, те се движат в духовна тъмнина и в грубите си сблъсквания могат по-добре да се опознаят, отколкото във всички думи, конференаси и пожелания. След всяка война те поумняват; след всяко сблъскване новите реални факти и съотношения, макар и насила, са влезли в тяхното съзнание; и там е залогът - че, за известно време макар, ще имат правилни разрешения, понеже действителността е най-добрият учител. И днес всички държави на Европа, които фактически ръководят засега света, макар и сами да попаднаха в икономическа зависимост от Америка - се намират в оня процес на разлагане, който в по-силна или по-слаба форма разяда и самото наше общество. Стремлението да се образува и славянски блок в интернационални тайни сдружения, след като там си намериха мястото латински и германския, показват само последните усилия на националните схващания и чувства, които, подложени на постоянно разяждане, атакувани повсеместно от действителността и интернационалния капитал, търсят последно прибежище и в редовете на чисто идейните организации.
И днес, когато сме свидетели на странни, почти невъзможни за преди десетина години събития, това ни се вижда почти естествено, поне малцина протестират срещу него, а то иде да покаже колко дълбоко се е вмъкнало разложението на националното чувство - дотам дори, да почнат свои да се гледат като чужденци! Италианецът фашист убива италианеца нефашист, като да е другоземец; Русинът комунист убива русина некомунист, като да е турчин... испанецът, естонецът, югославянинът, гъркът, българинът - има ли нужда да нареждам фактите на ежедневния живот, да потвърдя това?
А при това самите държави започват да се чувстват във все по-тясна зависимост една от друга, дотолкова тясна, че те започнаха да се сещат почти органически свързани - никоя държава не може да се похвали, че разрешава дори своите вътрешни въпроси, без да се справи със своите съседи. И това не се отнася само за победените, които по силата на договорите, в 20-ия век на хуманността и политическата независимост, уж като основно приет принцип, трябваше да се съгласят на това срамно вмешателство във всичките им работи и по тоя начин очертаят най-ясно мъгливите тези на комунизма за международното влияние на капитализма, които по-рано народите смятаха за фантазии, и които ненаситната лакомия превърна в най-голяма реалност, но в такова незавидно положение са и самите победителки, защото и едните, и другите се ръководеха от вълци, които знаеха само да правят сметки на печалбите си, разбира се, но в никой случай и на тия, които умираха, за да могат да ги получат те.
Пред тия факти ний трябва да се съгласим, че държавите в действителност отдавна са престанали да бъдат разделени, че техните свързани телеграфи, телефони, пощи, железници, търговия, капитали, които се преливат от страна в страна; произведения, които разнасят и разменят реално народните енергии; техника и най-нови изобретения, които подпомагат всички и най-после, човешкият ум, който винаги прескача националните граници и принадлежи еднакво днес на цялото човечество - всички те са достатъчно яки и реални връзки. А нашето братство и подобните нему общества сочат само, че тая общност отдавна съществува и в духовните области. И ако днес имаме вълнения и сътресения политически, обществени или философски, то е, според нашето мнение, защото вече обществото по съдържание е изменено: умът, сърцето, волята и духът на човечеството са други и старите форми, във всичките им видове и разнообразия, не могат да ги сдържат. Ново вино е турено в стари мехове; то ври, кипи веки ден по-силно и всичките шевове на тия мехове пращят. Не е важно как ще наречем това ново - фашизъм или комунизъм, национализъм или интернационализъм, нито дори малко ще се помогне, ако с много учени термини може някой да докаже, че това ново е нещо старо - не! - важното е фактът, който не може да бъде оспорван от никого: в съзнанието на част от народите влязоха нови факти, нови стремежи, нови желания - и в резултат -нови движения в икономическия, политическия, обществения и духовен живот на всички страни. Ламтежът за нещо ново и борба за запазване старото, съ-ществующето, стремежът за излизането от едни «законни» рамки и усилията да се задържат здрави тия рамки като най-доброто възможно постигнато в тоя живот - ето характеристиката на тоя момент, в който обществените вълни се надигат, плискат и разбиват във вълноломи и язове и багрят с кръвта на нова-тори тая земя, която и без туй е засята само с кости и поливана с кръв през векове и векове...
През трудния път на человечеството към върховете на своята еволюция то е минавало винаги досега през гробища и мъчения. И нека си не правим илюзии - всичките постижения на цивилизацията, за голямо съжаление, са отбелязани с гробовете на мъчениците новатори, на които следващите поколения са вдигали обикновено паметници - на тях, избитите от техните бащи!... Така някога постъпиха с древноеврейските пророци, така постъпиха с гордостта на човешкия ум през Средните векове, така постъпват и днес с ония новатори, които, жадни да допринесат нещо на терзаните и измъчваните, но невежи в своите похвати, благодарение на това, че духовната светлина не се е коснала до техните очи - искат по пътя на насилието да донесат щастието на человечеството. Но съдейки днес тях, ний всинца съдим себе си - ний, които имаме светлината, носим страшна отговорност пред человеците, ако не я пръснем, ако не разсеем тъмнотата, за да могат срещналите се по улиците, по борсите, по корабите, по бойните полета, по барикадите да се познаят, че са братя!... Не напразно някога един велик Учител на человечеството каза: «На когото е много е дадено, много и ще се иска.»
Ако ний се върнем през хилядолетия назад в историята на человечество-то, винаги ще намерим, че новите раси, новите народи се формират заедно с една нова религия, с един нов духовен център, който, във вид на Учител, пророк, Божи приятел или светец някакъв, образува оная спойка, която избира и отлъчва околните хора от другите, сплотява ги в едно общество. И това малко общество расте постоянно, постоянно се разширява, добива свои обществени форми, религиозни обреди, държавно устройство; води войни, носи това ново по целия свят. И докогато се държи в него, то има успех, има разцвет на всички сили - умствени и физически; преуспява във всички направления, надвива всички препятствия.
Спомнете си историята на древните евреи, които влязоха в Египет няколко десятки души - излизат след време няколкостотин хиляди - цял еврейски народ, предвождан от Мойсея. Спомнете си за персите, водени от Зороас-тр; за гърците - от Орфея. Почти всички техни начални дни са дни на изпити, на терзания, за да станат после на възвеличавание, на ликувение, на разцвет - и свършат със сгромолясвание!
И всякога, когато една култура, една религия, едно общество се събаря поради пресъхвание на стария духовен извор, всякога там някъде - вътре, в най-дълбокия кът на душите, се е запалил вече един нов светлик, един нов живот, едно ново желание, което е разширило невидимо старата форма, както невидимият още млад, непокарал лист заставя изсъхналия наесен да падне и с това да му приготви място. И от материалите на разрушеното новото гради. То създава форми съответно свойто съдържание и живите творци намират изказа му в нови религии, нови обществени и правни форми и норми. И тъкмо когато тия форми са направени най-здраво, най-добре окичени и украсени, нещо повече - вкаменени в най-красиви форми - тъкмо тогава, което е истинското, което е животът, безсмъртното във всичките форми, и което именно им дава смисъла - духът - изчезва, излиза, напуща тия форми и търси или създава нови. Той избира нов център, нова личност, ново общество, нова среда, която страданията са достатъчно пречистили от суетното, дали достатъчно понятие за вечното и развили безкористен стремеж към него - и като един никога неп-ресекващ извор - подбиращ пътища, въпреки всички препятствия, - той се излива в нови форми.
И всякога, когато се опитват да го хванат, той изчезва между пръстите на протегнатите ръце от страниците на изписаните книги, от красивите и величествени храмове...
Странно е да се срещат пророци, които нищо не проричат; надути законодатели, които докарват беззакония само, миротворци дипломати, които носят войните на хората; свещеници, в които няма никаква светлина - и все пак сега светът е пълен с тях! И ако днес ний, европейците, преживяваме тия страшни кризи, то причините им са малко по-дълбоко - те не се дължат на нашите сегашни дни, както и днешните български дни са само частица от големия цикъл дни, който е и иде на целия свят! Болестта е обхванала славянството, но тя няма да се спре при изкуствените гранични линии - тя ще прескочи всички прагове и препятствия и ще помете всички построения. И колкото формите са по-яки, по-закаменели, по-монументални - толкова землетресението по-силно ще се почувствува и разрухата ще бъде по-голяма. Плодът е само следствие от ред условия, които са извикали на бял свят дървото и са му дали възможност да расте.
Желал бих да имаме малко повечко време, за да направим една екскурзия през всички векове и народи - но това е невъзможно. Но смятам, че и това, което ще кажа за формите на нашия християнски духовен живот, тая борба между формата и духа, която само повърхностно ще очертая през вековете, докато стигна до нашите дни, ще бъде достатъчно да поясним значението на далечните факти, на тия предпоставки, които решават днешното положение на нещата, които са именно почвата, в която всяко днешно дърво - събитие или нация - е забило свойте корени и черпи сок-живот, за да завърже плодовете си - тъй често кървави и страшни!
Преди двадесет столетия, в една бедна страна, разядана от религиозен фанатизъм, над която тегнеше сянката на римския орел, се роди един скромен труженик всред работническо семейство, на когото съдбата бе предопределила незавидната роля: да донесе Божествената Любов на хората - и те, в името на тая Любов, да го убият - и се избиват векове цели помежду си след това - за да си докажат кой по-правилно го е разбрал! Наистина, историята на човешкия живот ни дава такива невероятни абсурди, каквито човешкият съвременен ум се отказва да приеме - но търпи, разбира се, други, които след векове ще бъдат навярно все тъй невероятно неприемливи за здравия разум...
Христа Исуса* осъдиха, че искал да разруши старото предание, закона, т.е. - тъкмо това, което фактически не съществуваше и следователно нямаше какво да разрушава! Мойсей им донесе от планината Божествения закон: «Не убий!», а те бяха убивали толкова много, без да престанат да мислят, че изпълват закона - разбира се, че всеки, който им напомняше за миналото или събуждаше гласа на съвестта, те бяха готови да го накарат да замълчи. Божественото бе заменено с обредите, моралът - с политиката - загубили ключовете към небето, те яко се държаха в последните късове земя, без никаква сигурна надежда да я изтръгнат от яките нокти на римския орел...
И на това малко късче земя, почти пътека, на която се кръстосваха източните балади на Индия и вълшебните приказки на Арабия с тайнствените легенди на царствения Египет - се роди онова малко отроче, на което небето отбеляза появяването със звезда, а културното човечество започна да брои дните на своя нов етап на развитие. Няколко години само негов живот и проповед издълбаха страшно дълбоки следи в съзнанието на человечеството, промениха много мнения, катуриха много старини и възкресиха достатъчно мъртъвци за нов живот. И нещо странно - вместо да отслабнат тия следи, да се затрият тия възпоменания, да изчезнат надеждите - като че ли напротив - колкото человечеството уж расте в своите разбирания, толкова то като че ли се смалява и на хоризонта на вековете фигурата на Христос става все по-огромна и по-огромна. Неговите съвременници предпочетоха един разбойник пред Него. В един ден те бяха готови да Го видят цар Израилев - на следния само разбрали, че Той няма да върви по краткия път на насилието, който доближава до всички земни идеали - и с това отнема всяка радост от тях и ражда по следите си кръв и смърт - викаха със същата охота «Разпни го!», както бяха викали и за много други престъпници. Световният цар бе дошъл облечен в дрипи и само верните Му сърца Го познаха. И в техните души се пална оня факел на вечен огън, който превърна простите рибари в неизчерпаем източник на надежди и радост за всички хора, през всички времена! Но световната трагедия започна тъкмо от момента на разпятието. Противниците му бяха Го разпънали веднъж - последователите Му щяха да Го разпъват хиляди пъти, щяха да убиват и избиват, в Негово име да насилят, да правят зверства - и всичко това оправдаят с благите думи и живот на Тоя, Който беше заповядал да обичаме дори враговете си!
Когато евреите Го нападнаха, те бяха в правото си - те се самозащища-ваха. Целият техен живот, всичките негови религиозни и обществени форми бяха изгубили своя първоначален смисъл и бяха останали ритуали без съществено съдържание; добродетели номинални, обряди, които не се отличаваха от търговските сделки; философите и учените им - садукеи материалисти и фарисеи религиозници - бяха изпълнили с препирни живота на хората по най-висшите и отвлечени въпроси, но не даваха никакво конкретно разрешение на ежедневните мъчнотии, които потискаха сиромашта- голямото мнозинство от еврейския народ тогава. Едно малцинство от привилегировани бе хванало всички власти и длъжности около храма - фактическите министерства тогава - и бе готова да убива всеки, който каже нещо срещу тяхната власт или проповядва други разбирания, от туй, което те сами имаха и смятаха, че ако не е най-доброто възможно, то е поне най-изгодното тям. И те без всякакво замисляне посегнаха върху чистосърдечния човек на всичките векове - една смелост, която никога не е липсвала на злосторниците, облечени в държавна власт през всичките времена. Гробовете на Саванарола и Хуса са само хилядна част на проявление на тия тъмни по своето развитие души, които някога, още в еврейския синедрион, търсеха извинение в думите, че е по-добре да загине един человек, отколкото цял народ. А ето, загиналият человек стана слава на человечеството, а еврейският народ мина през толкова страдания, както никой друг, и още учи оня голям урок, който ще направи сърцето му достатъчно меко и будно, за да познае царя на Любовта, когато дойде и под скъсаните дрехи на някой брат человек!
Християнството в своя първоначален вид не беше една религиозна ерес, както го изкарваха съвременниците евреи**. То беше нещо повече - една нова метода за живот, която обхваща всичките области на човешкото проявление. Първоначалните апостолски комуни, които добиха бързо разпространение, бяха оная обществена форма, в която Християнството тепърва се очертаваше; форма, в която всички даваха що имаха и получаваха каквото им трябваше, в които нямаше «твое» и «чуждо», в което общество имаше само братя и сестри. Думите на Христа заменяха там Всички закони; Любовта, искрено възприета в сърцата, изравняваше всички социални различия, а вярата крепеше верующите и даваше импулс за такива чудни дела и въодушевление, че те и досега, като четем за тях, ни се струват като приказки. Тъкмо в тая чиста форма Християнството трябваше да се сблъска със загиващата Римска култура. Преситен от богатства, владеющ света, Рим отдавна бе изместил небесните си божества със земни - императорите, на които приживе отдаваше божески почести - външни, разбира се, защото надали можеше кой да е човек да вижда в тия дегенерирани хора, които заемаха с интриги и кървави пътища престолите, нещо повече от едни нехранимайковци.
Авгурите, изгубили онзи дар на вътрешно прозрение, което беше им дало мощ и обществено положение в първите времена, заемаха вече постовете си, както впрочем и всички останали, с подкупи и се стараяха, разбира се, по всички начини да ги използуват. Многобройните народи, завоювани и влезли в състава на Римската империя по неволя, споени само от тяжестта на меча, без друга връзка, се разпълзяваха вече по всички посоки. Римската държава, разядана от нравствения упадък на пълни с пороци живи «божества», трещеше из основи, тъкмо когато от изток, с кораби, с кервани, невидимо и неусетно, бяха се вмъкнали странни хора, които носеха онзи нов живот, който щеше, поне привидно, да довърши стария и му изпее погребална песен. С нехайството на привичен пияница, Рим бе изпил една чаша, в която имаше отрова -новият живот - новото светоразбиране, което щеше да се помъчи да измести стария. Новодошлите бяха неразбираеми - странни хора, те твърдяха още по-странни работи! Те признаваха някакво по-друго величие от това на императорите; говореха за някакво по-друго царство, което неминуемо ще дойде; вярваха в други идеали, които не живи, а умрелите и възкръсналите носеха и щяха да реализират!... И разлагащото се тогава общество се нахвърли върху тия хора, които то нарече с най-лошите имена - върху същите тия хора, които съвременната християнска църква смята като своя основа и тачи като светци! Сами тънещи в оргии, те обвиниха тия идеалисти в най-грозен разврат; отцеубийците отричаха морал в тях, а палачите на цели народи ги обвиняваха в кръвожадност! И ето, пред очите ни се разтваря картината на гоненията, на зверщината, на изгарянията... Инеели чудно, че и днес, след 20 столетия, след толкова изминати дни и път на култура божем, человечеството посреща свой-те новатори по същия начин! И днес най-много викат за разрушения морал тия, които отдавна са се простили с него; за реда и държавата - тия, които фактически не признават други ред, освен свойта Воля, и друга държава - вън от тая, която техните широки или ограничени разбирания или интерес им диктуват...
В тая величествена борба, която трая две столетия, когато от едната страна се употребиха всички жестокости, а от другата се отговаряше с кротко търпение и непоколебима надежда във Вечното - насилниците бяха победени!... Но и самото християнство се зарази с ония нечистотии, които пълнеха средата, в която то трябваше да съществува... И неговата победа след не много се превръща в негово поражение. То, уморено от продължителното усилие, направи една малка крачка, почти залитна настрана - и това завинаги го отдели от неговия източник; то допусна съществующата държавна форма, примири се с нея - нещо повече - възприе я и я узакони - и с това очерта цялото си бъдеще!
Държавата в това време, като форма, беше дело на езически схващания. В основата й лежаха правни норми, които нямат нищо общо с Християнството. Тя беше резултат от живота на една друга култура, на други народи, с други идеали. Основите, на които се крепеше тя, и Християнството бяха тъкмо противоположните: насилието и Любовта. Но хората, които бяха приели Християнството по-късно, когато гоненията престанаха, бяха вече с по-други схващания, отколкото тия на първите християни. Те смятаха, че може да се направи известен компромис, който да опази тяхното обществено положение и същевременно, че ще е голямо нещо, ако приспособят Християнството към съвременните разбирания, понеже то вече им се струваше доста крайно и трудно изпълнимо. Не стигаше, гдето някога Христос беше разпънат от държавници -Той трябваше да даде санкция на самата държава - нещо повече - в Негово име да осъждат всички, които се Вдигаха с подпалени сърца от Неговите собствени думи срещу същата държава\ Църквата, след тая фатална крачка на официално признаване, бързо се вкамени. Истинското духовно, което не можеше да търпи никакви оковаващи форми, необходими за мъртъвците, се отдели и без да ще, подпадна под ударите на свойте събратя, които до вчера, сами гонени, днес показваха, че добре са усвоили урока и могат отлично да го прилагат даже по гърбовете на довчерашните си другари!... Тоя период на люшкане на Християнството бе една необходимост - духовната струя, донесена от Учителя Исуса търсеше вече своя нов изход. Тя не можеше да се побере в тесните рамки на всички ония условности и обряди, които характеризират всяка религия, за която старото е всичко. Человечеството бе се спрело учудено пред Голгота и кадеше тамян, вместо да последва решително по стъпките на Тоя, Който неведнъж бе казал: «Аз съм пътят, истината и животът!»
И тогава, когато официалната църква не може да зарегистрира през векове нещо друго, освен препирни за обряди, за отделни думи и жестове и облекла - фактически вън от нея тайно се струи онзи духовен поток от сили и знания, който минава от страна в страна, разнася светлина и разцвет и изчезва често внезапно, за да се появи на друго място, в следната епоха, все тъй плодоносен, все тъй могъщ, даващ стимул на всички религиозни, философски, обществени и политически течения. Един малък и бърз преглед ще ни помогне, ако не напълно да докажа това, поне да подкрепя тия твърдения с факти, с които историята е богата, но за изброяването на които краткото време ме ограничава доста.
Апостол Павел, Апостол Тиански, Симеон, Бен Йокай, Евангелистът Йоан и засилените оттях платонически и гностически школи, Валентиниус - ето имената на хората, които през две столетия се борят вътре в Християнското общество с навика да се образуват форми, на подобие на старите, от които усилието на един велик дух ги бе временно избавило. Валентиниус е един от Илюминатите (посветените), както и Апостол Павел. Виден деец, християнин, напуснал църквата поради нейните празни обряди, създадени на подобие на язическите от новопокръстените невежи ръководители, той бива дълго молен да се върне в нея; връща се - само за да я напусне малко по-късно за втори път, и то завинаги!
След него Василидис прави опити, с превода и тълкуванията на 4-тях Евангелия (както в наше време прави това и Толстой), да извади църквата от нейните заблуждения. Но и тогава невежеството е имало за съюзник гладните за власт и почести хора, за които всеки морал е бил ненужен разкош - и всяко средство, постигащо целта - оправдано! Евсебиус от Цезария, през третото столетие, пише една «Свещенна история», която има твърде малко общо със самата истина, но достатъчно силен и при това - приятел на Константина, той заповядва да унищожат всички книги, които рисували фактите както са си били в действителност, а не както той ги измудрил - за слава Божия, разбира се!
Амониус Сакс се опитва да даде тайното Христово учение в самата цър-кова, но не успява, не може да бъде разбран, напуща църковата и се оттегля във филаделфия, където образува Неоплатоническата школа - «Любителите на истината», влиянието на която школа не е прекъснато и до ден днешен, философът Ориген е ученик на Сакса, забележителен писател и Отец на църкова-та - но въпреки това всичките му опити да отдели църковата от езическите обряди и направи достояние на членовете и достъпни Християнството по дух, а не само по предание от невежи, останали напразно. В туй време на изток работи ученикът Май; в Александрия - Ариус. Но църковата, затвърдила положението като държавен институт, вече разполагаше все по-силно и пълновластно с нейната груба сила - и започна все по-често да я използува срещу тия нейни довчерашни другари, които, надарени с по-голям ум и по-дълбоки разбирания, не можаха да се съгласят мълчаливо с търговците и ограничените водители, които смятаха своето невежество за граница на човешкото разбирание и своето ограничение приписваха и на Бог, като всички останали хора щедро кичеха с името «еретици».
От IV до VIII столетие истинските духовни хора, силно преследвани, се виждат принудени да бягат по горите и там да образуват тайни братства и мо-настири. Някои от тях побягнаха по пустините на Египет и Арабия, където бяха посрещнати доста добре от местното население, което вече жадуваше за духовна светлина. А в туй време Християнската църкова, лишена от своя творчески дух, не можеше да даде живот на народите, които я приеха, въпреки легендата за появилия се на небето кръст, който бе уж обещал: «Сим победи-ши!» Напротив, те търпяха разгром след разгром от тъй наречените варвари, които всъщност, макар и езичници, имаха много по-здрава обществена спойка помежду си, отколкото можеше да даде една религия, образувана от несигурно възприетото ново и от остатъците от обредите на старите изместени богове...
Духовната истина, пренесена в Арабия, дава своите семена с местен колорит, разбира се, чрез Исляма - Мохамеданството, като донесе разцвет в целокупния живот на народите и оня политически възейм, който докара арабите победители чак в Испания. Школите в Александрия, Багдат, Башка, Бакхо-ра, Кайро и Кордова пръскат светлина по всички тогавашни страни като преподават: философия, математика, медицина, ботаника, химия, поезия и за отделни избраници - алхимия и астрология.
Когато на юг върви тая победоносна вълна, която разнася науката, предшествана от победите на меча в продължение на пет столетия и сполучва да съсредоточи вниманието на всички тогавашни културни хора от VIII до XIII столетие - почти едновременно с това, на север, в България, се заражда едно ново учение, което расте и се засиля, въпреки всички гонения, минава от страна в страна и стига Франция в XIV столетие. Разгонено от 7-ия Кръстоносен поход, вдигнат срещу него, то пръска свойте идеи, заедно с прогонените по всички посоки привърженици, за да даде по-късно началото на хуманитарното движение в Европа и последния му ехтеж виждаме да заглъхва в смелите страници на предшествениците на самата Френска революция - волнодумците вол-терианци или тъй наречените «енциклопедисти».
Тъкмо когато църковата довършваше свойте борби с маврите в Испания и разсипваше техните остатъци от някога величавите им школи, които пръскаха светлина и в Африка, и в Европа, тъкмо тогава Богомилското учение бе минало под името на «Патарени» и «Катари» през Далмация и Италия, бе стигнало в Южна Франция и здраво заседнало там. То, само по себе си, не бе само една религиозна ерео, както често се мисли - напротив, то носеше всичките елементи на една висока философия, на един смел дух, на здрави и напредничави обществени идеи, които правеха от него даже едно революционно гледище, но в никой случай и едно абсурдно религиозно учение, каквото бяха се запретнали нашите доморасли историци да го обрисуват.
Неговата история в България е повторение на Исусовата - окапалите в разврат осъждаха велегласно тия, които със светия си живот мълком ги изобличаваха. Всред духовния мрак, който бе сковал в 13-о столетие Европа, когато най-културният и учен човек бе тоя, който знаеше четиритях аритметически правила - смелите Богомили трябваше да минат през много мъки и терзания, носейки велики разбирания върху същината на нещата и с такава смелост си туряха пръста направо върху всичките рани, че тогавашното страхливо човечество ги смяташе като някакви избраници и светии. Мощен ореол се носеше над техните аскетични глави и вдълбочени в съзерцание умове, които гледаха на целия свят като на временни условия, предговор само към великата поема на безсмъртието и истинския вечен живот. Повтарям, трябва да има човек времето и търпението да разгледа и проучи Богомилското учение в неговата пълнота и да има достатъчно духовно прозрение, да разбере неговата духовна стойност, за да може справедливо да потърси и му намери онова знатно място, което по право му се пада в културната история на Европа, за да може да се схване и правилно прецени онова голямо влияние, което то е имало навремето си, па и столетия след това, върху всичките религиозни, политически и философски движения. Хус и Лютер са само ехото на богомилите. Органическата връзка между тях е не трудно да се проследи, а е доказана и исторически. Но нашата цел не е богомилството. Спряхме вниманието си за малко върху него, защото може би никое друго духовно течение в България не е тъй много клеветено, както това учение, което по своята висота, морал и сила е гордостта на човечеството през онзи век, па и до днес***.
Но ний никога не сме били доволни от нашето - и сега няма да можем да направим изключение...
Тъкмо когато преследванието на невежеството са най-силни срещу истински духовното - в 13-о-14-о столетия, официалната църкова и на Изток, и на Запад, и в Рим, и в Константинопол, достига до една забележителна развала и поквара в нравите на своите водачи. Римските папи, станали 3-4, си оспорваха взаимно първенството, при което кинжалът и отровата играеха далеч не последна роль, а на Изток отслабващата Византийска империя е погълнала така изцяло в себе си църковата, че патриархът е станал по-скоро политическо лице, отколкото духовно.
В 15-о столетие изнамиранието на книгопечатанието дава ново средство на человечеството и тласък на развитие в духовните и други течения. Под прикритата форма на философия и наука, духовните разбирания намират все по-широк простор, завладяват нови среди, избират нови методи, за да донесат знание и светлина на человечеството, тънещо в невежество, и с това да облекчат живота му и го подигнат стъпка по-близо до подножието на Любовта, която от всички ще направи най-после братя!
В 15-о столетие (1425 г.) един посветен - Християн Розенкройц - име, което само по себе си е цял символ - образува тайно духовно общество, което се стреми чрез обществена дейност от избрани и изпитани хора да внесе подем в околните, а същевременно да обедини техните духовни огнища, да сгру-пира усилията им и с това улесни бъдещата им задача. В 1559 година Орденът на «Кръста и Розата» (Розенкройц) се създава в Германия, като образува в продължение на няколко години след това ложи във Франция и Англия и другите страни на Европа. Между другото, тоя орден разпространява с особено присърце тогавашните «официални» науки - медицината, магията и алхимията. Цяло столетие тоя орден просъществува в дълбока тайна. Неговите членове церяха болни, правеха добрини, работеха неуморно в полето на просветата, но точно изпълняваха Христовото правило: каквото правеше дясната ръка, лявата не знаеше\ А от друга страна големите преследвания, на които бяха подложени всички духовни братства, които мислеха и проповядваха, че не само в буквалното разбирание на Библията се крие цялата наука на света, през миналото време, ги караха да бъдат особено предпазливи в своите дела и изявления. Едва след 200 години на съществуване, 1614 година, те се решават да публикуват за първи път нещо относително своето братство и с това се помъчиха да отворят очите на хората, да запалят сърцата им с една жажда за истината и търсение верния път за човечеството. Но светлината им веднага смути тия именно, които се чувствуваха много добре тъкмо в тъмнината - римокатолическата църкова, която по това време безсрамно откупуваше греховете на хората с пари, и след като бе пропиляла земното си имане, раздаваше с индулгенции небесното на невежото стадо, което се луташе без знаме и компас в средеве-ковния мрак! Тая черкова употреби всичките усилия да открие техните ложи и узнае членовете им, разбира се, с благородната цел в публично «ауто да фе» да ги превърне в «правоверни»... Но те бяха добре скрити. И при това нямаше човешко начинание през онова време, което да не съдържаше в основата си усилието на това духовно братство.
Исканието реформи на църковата във Франция, Германия и Швейцария бе тяхно дело. Университетът в Париж беше тяхно гнездо. Но Франциск 1 -вий и Хенрих 2-рий, по политически причини, дадоха поддръжка на официалната цър-кова срещу напредничавите духовни течения, изклаха с хиляди розенкройце-ри и хугеноти във Вертоломеевата нощ, изпратиха и изгониха стотици хиляди от най-събудените в чуждите страни и с това закъсниха развитието на Франция на цяло столетие. В Англия реформационното движение, подето сполучливо и използващо разумно фамилните разпри на английските крале, успя напълно. След това ложите на Розенкройцерите бяха почти навсякъде закрити, като останаха само двете най-стари ложи във Франция и Германия, които съществуват и досега. Трябва обаче да поменем, че от името на Розенкройцерите действуват доста тайни ордени днес във всички страни на света, но те нямат нищо общо, освен името, със стария орден. Те се състоят обикновено от лица, които изучават и се мъчат да се домогнат до мистериите на старите Розен-кройцерски братства, но нямат нито техните сили, нито техните знания. Такива самозвани ложи има една в Англия и пет в Америка, с клонове в други страни, но същинските стари и без връзки с другите държави са, както вече поменахме, тия във Франция и Германия****.
Арабските духовни течения се опитват в Испания в 1520 г. да образуват един таен център на знание и сила, чрез ордена на Илюминатите (озарените), които, като видяхме, си водят своето начало от Апостол Павел. Но тоя орден, от самото започване още попада под силните удари на испанската инквизиция и биде пръснат. Някои от неговите членове отнасят духовната светлина във Франция и в 1623-1635 до 1722 г. създават братствата, които съществуват до самата френска революция. Последното братство се създава с изключителната задача, за да се реагира срещу тайния Иезуитски орден, основан от Инголщад - работа, с която по-късно се натоварват Масоните и я свършват успешно. Същият орден се разпространява и в Германия, но вътрешни ежби, липса на високо съзнание в членовете му, намали дотолкова неговата активност, че в 1895 година замира почти*****.
Освен поменатите духовни братства - ордени, които носят истината и светлината безкористно на цялото човечество, има и други братства, по-малко безкористни, както и някои, които се занимават направо с рушене. За тях няма и да говорим, но би трябвало да поменем за отделни лица, които не успяват понякога да образуват особени течения, но все пак със свойта духовна сила и мощ правят дълбоки пътища в човешката история и образуват етапи в развитието на отделни общества и народи, които са вървели сред непрогледен мрак на невежеството и при крайно ограничените хоризонти дори на тогавашната наука и учени хора. Като такава забележителна личност би трябвало да поменем Парацелзиус, защото именно в тия цялостни личности въздействието на духа, духовната истина е минавало най-ярко, отпечатвало се е най-силно и се е проявявало най-характерно, както в областта на морала и философията, така и във всичките останали полета на човешката мисъл и дейност. Смело той се противопоставя на царуващото тогава учено невежество на официалната наука. Сам доктор по философия и алхимик, започва лекуването на болестите с нови похвати и начини, като същевременно работи и върху реализиране задачите на Алхимията. Неговите теории и опити, оставени в няколкото тома (и преведени едва преди 10 години на френски, и то само два от тия томове-това за сведение), се изучават тепърва - т.е. трябваше 300 години да минат, за да започнат съвременните учени да откриват факти, подобни на тия, които е знаел Парацелзиус, за да разберат символичния му език и се уверят, че се намират не пред бръщолевенията на един фантазьор, но че стоят пред знанията на един великан на човешката мисъл, който си е отминал не само неразбран от съвременниците си, но е бил и напразно преследван и след толкова години и осмиван от хора, които не бяха достойни ремъците на обущата му да развържат... Днес алхимията не е вече басня, а една реалност, която съвременната наука отначало, даже против волята си, трябваше да признае, а напоследък и грижливо да проучва, за да получи широки кръгозори по всичките посоки на битието******.
________________________________
* Преди Христа и след Него е имало водители - основатели на тайни школи, някои от които са се превърнали отчасти в религии, отчасти съществуват и до днес като ордени, школи, общества. Така например 500 г. пр. Р. Хр. Рим е имал учителя Нума, Гърция - Питагор, евреите - Ездра, Египет - Хермес, Персия - Зороастр (последния), Индия - Гаутама (четвъртия Буда); Китай - Лао Тзе и Кот Тзе, Япония - Сон Му и пр., и пр. (бел. а.)
** Гледай «Деяния Апостолски», глава 28, стих 22; глава 24, стихове 5 и 14 (Евангелие, изд. 1923 г., Ев. Из.). (бел. а.)
*** Богомилството при това е изнасяло като догма не дуализъм, както твърдят тия, които повърхностно са го проучвали, а монотеизма, защото не са признавали Сатанаила като равен на Бога - а като победен. Също трябва да се отбележи, че обществена форма на славянската задруга не е патриархално семейство, което не може да избира водача си - а всички са с равни права. Благодарение на богомилството даже жени са ставали кметове - и това в X-XIII век! Нещо, което и сега е мечта в България! (бел. а.).
**** Като видни розенкройцери в миналото може да посочим имена, които са паметни в историята на човечеството. Ще изброим няколко: Доктор Парацелзиус, Бьоме, Ван Хелмонт, Бекон [Бейкън], философа Лок, Сен Жермен, Данте, Ян Амос Коменски, Лесинг, Гьоте, Якоби, Спиноза, Декарт; на розенкройцери се дължи основаването на Английската Кралска Академия на Науките (първа в Европа) [в] 1662 г. философът математик Лейбниц [Лайбниц] е бил секретар на Розенкройцерски орден; естественика Бойл, философа Роберт Мозей и пр. (бел. а.)
***** Към него са принадлежали Либкнехт, Ласал и Троцки и др. (бел. а.).
****** Разбираме трансмутацията на химическите елементи, катализата, явлението «кракинг» (атакувание на атома) - явления, с които съвременната химия малко по малко се мири и приема по неволя, но които допреди няколко години ги смяташе за утопии и фантазии на глупци алхимици... Изобщо, съвременната химия, както и другите поделения на естествознанието, се намират пред един решителен завой - предстои да се признае фактът за непрекъснатото въздействие, да се потърсят изразите на тия непрекъснати процеси (в математика и логиката преди всичко), а след туй - и влиянието на електрическия и магнетически земен потенциал върху химическите явления, а те, от своя страна - като основа на физикобиологичните, патологичните и пр. В такъв случай проличават непосредствените връзки между природата и живота на човека, неговото състояние, болести и пр. Изобщо, между алхимиците на миналото е имало тъй дълбоки умове, тъй широко обхващащи единството в природата и действующите в нея закони, че безпристрастният критик би нарекъл нашите днешни възгледи детински по своята едностранчивост и тесногърдие. (бел. а.)
