Седнали бяхме над Сърцето - шестото езеро. От това място се вижда то цялото, а на изток погледът нямаше прегради, освен далечния хоризонт. Витоша се виждаше като малко хълмче с шапка от бели облаци, а към хоризонта на изток се вдигаха други, които криеха отчасти и временно изгледите. Въздухът беше тих, светло небето. Като че ли не бяхме на земята. Учителят гледаше съсредоточен. Мълчахме и ние, околните. Неволно аз се загледах в Неговото лице. Той има много красив, Божествен профил. Челото е мощно, обкръжено с бели коси, отметнати назад. Носът има правилна красива линия - леко огънат. Брадата довършва картината на библейски пророк. Така загледан, вече аз не мислех нищо, а като че ли самата фигура ми говореше нещо, думите на което не разбрах, но мощта на което чувствувах. И тогава ми се стори, че тая красива глава расте постепенно, става все по-голяма и по-голяма, изпълни и небето, и земята... Всичко друго изчезна. И стана светло, хубаво, хармонично, точно като у майчин скут. Сърцето ми сякаш стана река, която потече някъде и шумът на много води, който се носеше около нас, се сля с цялата картина, като необходима нейна рамка.
Гласът на Учителя ме накара да трепна и дойда на себе си.
- Земята е място и арена на много истории и вие сте герои на много драми на тая сцена, но сте ги забравили. Те са записани и тук, по планините, и на небето, и във вас самите. Някои от вас помнят отчасти, другите сте забравили.
Като деца се впериха погледите в него, пълни с очакване. Той ни погледна усмихнат и после продължи:
- Във всички народи от много години е имало царе, които са пропадали в царуването си. Учители, които са сбърквали задачите си; адепти, които са погрешавали пътя си. Графове, владици, всички големци и водачи, които са изживявали своите катастрофи. И когато Бог е искал да ги прати при другите, големите си народи, тези народи винаги са протестирали: - «Ние имаме работа - казвали те. - Прати ги тях - пропадналите - другаде...» Само българският народ казва: «Аз нямам работа, прати ги при мен - светци, графове, - само, плащай за тях.» И сега всички тези пропаднали адепти са се родили между българския народ. Те ще поправят погрешките си и народът ще се повдигне.109
Не мога да запиша точно думите му, но записвам смисъла. Неговият език е образно лек. Картините - ясни изведнъж и като че ли извират, израстват и към никого не се отнасят... фигури, издялани от гранит, които стърчат във вечността, грамадни при това. И може би тъкмо затова повечето мислят, че не се отнасят до тях... а за другите... и си заминават равнодушни.
Стоим ний - малка група, шепа хора, на една височина. Гледам и мисля: «Това е ценност на един народ. Както върховете са най-ценни на една планина. И човечеството си има своя връх. И аз съм на една крачка от него.» А глас, смущаващ глас отвътре ме пита: «Така ли е? Не се ли заблуждаваш?» Аз като мал ко д ете се взирам в хубавата фигура на Учителя и слушам сякаш думите
Му: «Ако осветлява всичко - слънцето е; ако сенките на далечината го поглъщат - свещ е. Но и слънцето ни говори. А светлината ни говори за него - разкрива ни нещата. И ако разкрива - светлина е. А всичката светлина иде от едно място... »
И аз пак гледам и сещам как сърцето ми трепти топло от изблик на намерилия хляб гладен...
Слънцето се вдигаше бавно, а аз мислех. Най-умният човек - това е върхът. Той крие в себе си възможностите на човечеството. А наглед и той може да е досущ като другите - само наглед, за окото на невежия... Величието на народа... това сме ние, неговите синове, нашата готовност да внесем новия живот, да сторим нещо за изпълнението на големия разумен план, който е бъдещето на всеки един народ. Делата на отделните индивиди образуват историята на народа, а и народът е условие и среда за тоя индивид... Пропаднали адепти!110 - тъкмо ще имаме възможност да изправим погрешките на миналото и да внесем новото в нашия и живота на околните.
- Ако имате правилни отношения със себе си и с природата, с Бога, вие ще намерите пътя към щастието - ни каза Учителят веднъж.
Да, мисля си, три точки, три линии могат да затварят едно пространство, една вселена... И толкова по-добре... Ако ние познаваме себе си, страданията биха били по-малко. А ако познавахме Бога, нищо друго не би ни било потребно, защото всичко щяхме да имаме.
Колко леко се диша и мисли тук, в планината, при кристалните езера, при нозете на Учителя, който гледа през очите на Любовта и вечността, който приближава небето досами земята, или, по-право - въздига нашите съзнания до подножието на небето!...
Колко безкраен и смислен е светът, в който Той живее и понякога ни вдига завесите, за да надникнем в неговите простори. И тогава многото блясък ни спира да видим, или безкрайната хубост ни прави да мислим, че това е приказка - видение, а не реалност...
На връщане той ни каза, че вече ще идват и други и ще се приготви лагерът за идващите на летуване ученици. И тогава негови някои думи ми разкриха дълбокия смисъл на нашата екскурзия.
Тук щяха да имат други условия, откъснати от ежедневието, при най-леки материални несгоди, щяха да стоят лице с лице срещу природата и ще се опознаят по-добре с Онова от нея, което в градовете по-мъчно могат да видят. Ще почувствуват тоя върховен ръководител, на който името устните често шепнат, но умът не може да тури в него освен смътно, неопределено понятие за нещо далечно и безкрайно чуждо... и дори страшно. А ето, и Мойсей някога изведе евреите дълги години в пустинята и ги приготовляваше за новата им култура. Старите поколения измряха в пустинята, а младите трябваше да възприемат новото, на което Мойсей ги учеше. И сега в по-малък мащаб се прави същото, мисля. Приготвяне за един нов живот.
Нека се надяваме, че сегашното ново ще се разбере по-хубаво, по-дълбоко от новия човек - тоя, който е решил да изпълни закона Божий.
И тъй, значи скоро ще имаме гости - трябва да се приготви лагерът. Ще ги посрещаме и работа вече ще има достатъчно. Това оживява всички ни.
