Тази сутрина рано излязохме, но не на молитвения връх, а към върха Дамга. В полутъмнината още, зазоряваше се бавно. Езерата като че ли си шепнеха нещо с планините около тях, а в леките мъгли се криеха сякаш много русалки и самодиви, които нашето минаване смущаваше.
Ние вървяхме бързо и повече мълчаливо. И ако проговорехме, тихо правехме това, без да щем. Когато стигнахме при Сърцето - шестото езеро, то беше полупокрито с лед и от откритата му част се вдигаше лека пара и се качваше към върховете.
Изток светлееше. В долините се вдигаха мъгли и ги запълваха и закриваха. Зазоряваше се вече, когато се покачихме над седмото езеро. Слънцето ни огря малко преди да стигнем Дамга. Пред нас бяха голите и страхотни долини на Урдините езера.
Нямахме беседа както други път, но Учителят ни обяснява структурата на планините и ни говори върху някои работи, които ми направиха много силно впечатление. Там - на върха, те бяха естествени, както са естествени думите на една песен, когато ги пееш, но когато вземеш да ги казваш без мелодия, почват да ти се струват като неясни или необикновени. И мене така ми се струват сега, като ги преписвам по бележките си в планината. Там - на върха, те бяха думи на самата природа, която ни говореше чрез устата на Учителя. Колко е хубаво да чува човек думите и разбира смисъла на думите на това голямо същество, което ни носи по повърхността си с такава бързина. Там усетих Земята като живо същество, което търпеливо носи нас - малките животинки, по своята козина... А Слънцето ми се видя като голяма майка, която с усмивка протяга своите ръце през далечината, да крепи това свое дете, което се носи вихрено около нея... Те ли се смалиха или аз пораснах, та ми стана всичко така ясно? Или може би погледнахме за минута през очите на Учителя?
- Има едно сърце в природата, от което чиста вода извира и всякой, който пие от него, живот придобива. Има един ум в света, от който светлина излиза и всякой, който с радост я приема, разум придобива!
Има една душа във Вселената, която всичко добро съдържа. Който към нея ръка протегне, блага на нов живот придобива.
Има един Велик Дух във Вечността, който сила раздава. Който му служи, разумен става и сила придобива.»
После, когато слънцето бе изгряло хубаво и ний бяхме слушали Учителя с унес, да ни говори за бъдещето на човечеството, което предстоеше да видим и за което трябва да работим, Той приключи с думите:
- Без морал, но с Любов. Без морал, но със светлина; без морал, но със свобода!
Моралът е изиграл своята роля. Сега започва новият живот на Любовта, на Светлината, на Свободата.
Ходя и скитам като свободна птица из планината. И често ми се струва, че нямам тяло, че аз самият вечно съм бил нещо като въздух, като светлина, като вода, която вечно е текла. И мисля: нормално ли е това? Спирам се и сядам на някой камък и питам: нормално ли е това? И пак се питам: а какво наричаме нормално?
Което е нормално за овцата, нормално ли е за вълка? Нормалното за вола, нормално ли е за човека? А какво е нормално? - Онова, на което сме свикнали, което повечето приемат... А то нормално ли е? Изведнъж като че ли някаква лавина се събаря в душата ми. А нормално ли е да има болници и да лекуват хора? Нормално ли е да се оставят хора в невежество, боси, гладни, когато навсякъде има наглед изобилие от дрехи и храна? Да се разболяват и после да ги лекуват? И нормално ли е да се трепери над най-малката болест на един човек, а да се избиват с милиони хора по бойни полета? Нормално ли е да се взима залъкът от устата на хората, за да се правят броненосци за милиарди, които разнасят смъртта и изведнъж могат да потънат?
Каква е тая нормалност?
И изведнъж се сепвам - спомням си думите на Учителя, казани веднъж, че старото негодува в човека и критикува, че новото гради само. И помня колко бях изненадан, когато ми каза, че Земята - и цялата Слънчева система -минава понякога през едни козмични гробища, полета и пространства, в които някога са се били богове и висши духове и човечеството попада под влияние на техните идеи и ги реализира по своему. Но че иде време, и сега е вече, когато Земята навлиза постепенно в друга среда, по-светла, и ще промени живота си постепенно.
Той винаги търси причините на сегашното в далечното минало и в огромната вселена - за него там са причините, а тук - само резултатите, с които ние се сблъскваме. И като малки, неразумни деца, искаме да ги отстраним.
Като започна така да мисля, струва ми се, че съм някой старец на хиляди години... А все пак весело ми е и се чувствувам лек. Тогава си протягам ръката и като я гледам дълго време, мисля си: аз ли съм това? И наистина, това тяло, което ходи постоянно с нас, нима това сме ний? Аз го зная теоретично отдавна, но сега на практика започва да се буди съзнанието ми и да се отделям от «автомобила» - както Учителят нарича тялото човешко...
Колко са тихи тук вечерите, макар че водата на езерото шуми постоянно и понякога ветрища пляскат по платната на палатката. Вятърът си играе-дръпва ги изведнъж, като че ли иска да плаши някого, а после го погали леко и си заминава - до нов порив.
Звездите тук са бляскави и трепкат ясно. Въздухът е чист и като че всяка клетка от тялото го пие. О, колко съм благодарен, че ме повика Учителят! Няколко дена само, а пък ми се струва, че много, много години минаха. Тъй много нови впечатления, явления, думи и картини минаха през моето съзнание.
Колко много има да учи човек! Какво нищожно знание имат всички ония, които там, долу, се гордеят с него и искат поклони и признания, титли и заплащане. Те, които живеят с малките трохици от масата на истинските учени и мъдреци. И сториха ми се, като че са деца... А и аз си спомних на колко съм години и си рекох: Генко, опичай си ума, защото и ти по-голям горделивец стана. Не мисли, че светлината на слънцето е твоя, макар че се ползваш от нея. И внимавай, защото царя почитат, но кучето му може да получи някоя тояга, ако не знае кога и как да лае...
