Днешният ден е обратният на вчерашния. Колкото оня беше тих, ясен, днескашният изглежда начумерен и сърдит. Учителят говори тази сутрина за смъртта и живота - и за щастието. Как всичко Той разглежда от някаква особена височина и далечина! А всички веднага разбираме, че е така, както той казва.
- Приемете, че така, както светът е създаден, е най-правилният начин за създаване - приемете това като аксиома. Дойдете ли до въпроса: Що е светът, що е животът, ще знаете, че това са аксиоми, които не се доказват. Че живее човек, това е аксиома. Никой друг не може да докаже това, освен самият човек. Който е ял крушата, може да каже дали е сладка, а който я гледа, той само предполага, допуска, умозаключава.
Някой учен човек доказва, че човек живее и на този, и на онзи свят. Друг учен доказва, че човек умира. Първият е опитал нещата, вторият, който доказва, че човек умира, няма опитност, не разбира живота в неговата целокупност.
От това, че умрелият не се движи, не говори, той съди, че е умрял. Всъщност това, което умира, не е истинският човек. Това е временното, преходното в човека - неговата дреха, която може да се облича и съблича.
А аз си мисля, не е ли цялата наша прехвалена култура тъкмо само това, което се облича и съблича, а не за самия човек, за онова, същественото, което вечно живее и което мнозина предусещат в душата си?
- Не бързайте да доказвате, че човек умира, но запитайте се: що е смъртта? Не поставят ли и житното зърно в земята, а то там се стопява и умира, за да даде начало на клас? Защо ви смущава, когато заровят някого в земята? Ето, аз виждам как мъртвите си подават главите в израслите на гърба им цветя. Там, през пътя на дърветата, тревите, цветята, той ще влезе в ангелския свят. Нали растенията са деца на ангелския свят. Нали растенията са деца на ангелите? Не знаете ли това? Той няма да стане като тях, но ще мине през техния път. И водата не става на тръба, но минава през тръби...
Когато Той ни говори, всичко е ясно и възможно. Сякаш го виждам. А после полека, като че ли се пуска мъгла в съзнанието ми и аз се чудя: как беше всичко тъй ясно и разбрано? Къде отиде тоя хубав свят, в който тъй лесно се разрешават най-мъчните въпроси?
- На малко земя не отглеждайте много желания, защото няма да могат да растат. Зад всяка силна мисъл има и силно желание и зад всяко желание има силна мисъл. Човек със силни желания, без мисъл, става разсеян. Силните естествени желания развиват ума.
- Бог е величина, за която нищо не може да се говори, нито може да се доказва.
Човек се намира в различни положения в живота, вследствие на което се раждат и различни възгледи за нещата. Така се раждат и противоречията. Но гдето има противоречия, там има и растеж. В хамбара житното зърно няма никакви противоречия, но и никакъв растеж. В новото има противоречия и страдания, но и условия за растене.
Противоречията са нещо недействително, фиктивно. Те не представляват никаква реалност. Причината за противоречията на живота се крие в самия човек.
Аз записвам отделни изречения само - а той ни говори много.
Гледам как облаците бягаха по върховете, гонени от два различни вятъра. Единият ги качваше нагоре, другият ги смъкваше по друга посока. Те едновременно духаха и ако не бяхме на тоя връх, да ги виждаме и двата, бихме могли да твърдим двама два противоположни факта, взаимно отричащи се, без да се досетим, че те могат да съществуват едновременно, защото единият вятър духаше на една височина от изток на запад, а другият, по-високо - по обратната посока. И, без да ща, аз видях колко прави бяха думите Му, че в нас се раждат противоречията, когато обхващаме частично нещата и фактите, а в голямата природа, в това велико училище, няма никакво противоречие, а всичко си върви на своето място и време.
- Като мисли правилно, човек може да използва своята висша енергия, своите морални чувства за преработване на низшите енергии и чувства в себе си. Като сте дошли на земята, можете всичко да постигнете, но се изискват за това работа и условия. Злото не е нищо друго, освен отклонение на човека от първичния план на живота. Цената и смисълът на живота се заключава в доброто, което показва правия път на човека. Доброто създава истинската култура на живота. Но ако доброто не се приложи в живота, Новата култура няма да дойде.
Говори после Учителят и за плътта. Този въпрос ме е много интересувал, но никога не съм смеел да питам. Той и него разглежда особено и оригинално. Повод послужи стихът от Евангелието, че плът и кръв няма да наследят царството Божие. Той каза между другото: «При сегашните условия на живот, плътта е необходима на човека. Без плът на земята той не може да расте и се развива. Плътта и Духът на човека са в постоянна борба, но докато тази борба съществува, човек има условия за развивание. Духът е разумното начало в човека. Като се бори с плътта, духът докарва енергията й в движение и по този начин я възпитава. Движението, което духът предава на плътта, е хармонично. То ще направи плътта разумна. Разумната плът, доброто, е дрехата, с която Духът се облича, за да влезе в царството Божие.
Ако хората не живеят добре и страдат, причината за това са техните криви разбирания. Те не разбират законите на разумната природа и не ги изпълняват, а вследствие на това страданията неизбежно ги следват.
В стария живот, човек търси своето право, в новия - той прощава и помага. Силата на ученика не седи в това да стане учен, а да учи. Всички хора могат да учат, но всички учени не могат да станат. Силата е в знанието, а не в незнанието.
Щастието на човека зависи от правилното разбиране на Божиите закони. То е постижимо само при разумния живот. Щастието е реалност, към която хората се стремят. И трябва да се стремят. Те трябва да вкусят от неговите плодове, инак мъчнотиите и страданията им ще станат безпредметни... И ако в човека царува Любовта, Мъдростта и Истината, щастието ще остане завинаги при него.»
Ето пътя към това многотърсено щастие, за което всички говорят. И близко е, и далеч. Като си с него - досами тебе е, като се махне, всичко сякаш си отива в другия свят, откъдето само Той може да го привиква. И неволно си спомням една картина, отдавна виждана от мен. Голям селски двор, пълен с много домашни птици. Когато минеше някой през двора, те се разбягваха на всички страни. А когато излезеше едно от момичетата, те всички се втурваха подире й и я следваха където и да отиваше, като се надпреварваха коя птица да бъде по-близко до нея. Тя ги хващаше, милваше и пак пущаше. Те никак не се бояха от нея. А когато я запитах защо са така кротки с нея, тя ме погледна с големите си очи малко учудено и ми отговори накъсо: «Ами свикнали са, аз ги храня!»
