V. ОТИВАНЕ ДО БОТАНИЧЕСКАТА ГРАДИНА
(стр. 254-260)
СЪНЯТ ПРОДЪЛЖАВА
Точно на определеното време Генко натисна звънеца. Посрещна го усмихнатата Данка и веднага го въведе в салона. В следната минута там влезе генералът. Той беше облечен салонно, с хубава кърпица, затъкната в горния джоб, която той вадеше от време навреме, при което лъхът от силен и приятен парфюм се разнасяше наоколо.
- Анфен* - започна той на френски, после се сети, усмихна се и започна да говори, че времето е сравнително хубаво. Генко, като мислеше за друго «време», каза натъртено:
- Не зная с какво го сравнявате и намирате хубаво, но когато се убиват хора по улиците - това време даже и сравнително не може да бъде хубаво.
Усмивката избяга от устата на генерала като подплашена гостенка. Той извади парфюмираната кърпичка, избърса без всякаква нужда носа си и лицето му стана сериозно.
- О, разбира се, това са изстъпления, това е жалко. Българин да убива българин!
- Да - каза Генко, - и на това трябва да се тури някакъв край.
- Да - съгласи се генералът. - Така не може. Това е убийствено и за хората, и за реномето на България. Какво ще кажат чужденците за нас? Заприличахме на африканци.
Помълчаха малко. Генералът извади златен масивен часовник, украсен с вензели, и се загледа в него, като че ли имаше да чете нещо по циферблата, а не само да види часа. При това пръстите, накичени с пръстени, по които блестяха разноцветни камъни, образуваха такава приятна гледка, че Генко, без да се усети, се загледа в тях.
- След пет минути, анфен**, ние можем да тръгнем - каза той и захлопа капака на часовника си. Генко го погледа учудено. Но генералът, вместо отговор, прибегна пак към парфюмираната кърпичка - и нови вълни от парфюм се разнесоха.
«Странен човек - помисли си Генко. А все пак лицето му лъха от доброта.»
Генко се сети за госпожата и попита за нея. Генералът изведнъж се оживи и започна да се смее някак по детски свободно и искрено...
- Госпожата - ха-ха-ха - госпожата! Ами тя, разбира се, е отишла на изгрев слънце още да го посреща, да се ползува от енергиите му, от чистия въздух, от хубавия пейзаж... - И, без да довърши мисълта си, той скочи и каза: - Ну, пайдьом!***
На Генко не оставаше нищо друго, освен да стане. Генералът тръгна пред него и веднага си запя нещо под нос, а после натисна звънеца в другата стая и същевременно извика провлачено и гласно:
- Да-не-е-е-е!
Слугинята влезе веднага почти. Нейните умни и внимателни очи следяха живо и двамата и преди още да й каже нещо, тя веднага започна да им подава дрехите. Генералът си тананикаше свободно, а Генко мълчеше и внимаваше да не направи нещо, което не би харесало на генерала. Чувствуваше към тоя чо-в е _ ед н а в ътрешна привързаност. Под тая външност нему му се струваше, че вижда едно дете, което е останало нечуто и неразбрано, чакащо да намери някого като себе си, за да си поиграят на свобода. И стори му се дори, че генералът също го гледаше - наблюдаваше го под око - много изкусно. Изглеждаше, че той можеше да си дава какъвто вид искаше, без да престава да е еднакво буден и внимателен. След малко те вървяха заедно по улицата. Мнозина от срещаните поздравяваха учтиво генерала. Последният отвръщаше елегантно, забавяше малко думата си, а после пак полагаше шапката си и продължаваше разговора. Тук, на улицата, той изглеждаше още по-строен и младо-лик, въпреки побелелите си коси. Той крачеше бодро, изправен, елегантен. На Генко се стори, че самият той е по-стар от него и се поизправи неволно.
- Да-а... - започна генералът, вече като бяха на улиците. - Времената станаха мътни. Неизвестни. Царят Отец не търпеше такива работи, но сега положението е друго... Да-а... Той респектираше хората.
- Вие сигурно го познавате отблизо - запита Генко повече от учтивост, отколкото от любопитство.
- М-м-м... да - каза генералът. - Собствено, от тридесет години... Аз бях флигел-адютант напоследък.
Генко го изгледа - тридесет години! Та това беше цял живот!
- Казват, че бил енергичен и суров човек - каза Генко, с желание вече да научи нещо положително.
И тук именно се натъкна на странностите, които имаше генералът и които постепенно му се разкриваха... Щом се сети сякаш че го разпитваха, генералът веднага млъкна - вместо отговор вдигна безмълвно рамене, като че искаше да каже, че нищо не знае по въпроса, после извади кърпичката, три доста носа си и най-после, като видя, че Генковият поглед все още очакваше нещо и го следеше внимателно, каза:
- Видите, това историята ще докаже! Но... впрочем и сегашният цар е умен и търпелив. Много учтив, слуша всички и обича доброто държание и въз-питаност. Той обича младите хора и изслушва всички, но трябва да се знае как да се каже. Срещите с него стават с аудиенция, като предварително се изисква, обикновено. Но монархът може да се среща, когато пожелае, и неофициално. И той е човек, има право, разбира се... Ну, да... - завърши съвсем неочаквано речта си генералът.
Генко, който беше се приготвил да чуе най-после нещо по тоя въпрос, който така много го интересуваше, пак остана само с очакванието си. Генералът започна с най-голямо любопитство да разглежда върховете на тополите, насадени от двете страни на булеварда, като че ли никога не бе говорил нещо. И когато стигнаха до вратата на зоологическата градина, генералът се спря. Генко следеше с внимание всеки негов жест, още чакаше да му каже нещичко по тоя въпрос именно, който най-много го интересуваше. Вместо това генералът размаха кърпичката си няколко момента и се загледа в надписа, окачен на вратата: «Зоологическа на Н. В. градина е затворена за публиката».
«Слава Богу - помисли си Генко, - какво ще търсим сега между животните. Малко са двукраките, та ще ходим да гледаме тия в зоологическата градина... »
Но генералът натисна копчето на звънеца и вратата почти веднага се отвори от един стражар, който веднага козирува и отстъпи крачка назад. Също стори и генералът, като посочи с жест на Генко да мине пред него. Генко се подчини неволно. И това изглежда, че подействува тъй силно на стражаря, че той направи още крачка настрана, застана мирно като истукан и изкозирува още веднъж, вече в чест на Генко. Несвикнал на такова държане, Генко се посмути, но все пак поздрави учтиво и тръгна в нерешителност. Генералът, който го последва тутакси, каза кратко, като посочи с бастун към канцеларията:
- Насам.
Генко пристъпяше и недоумяваше. На вратата ги чакаше един висок, едър, внушителен старец, който извънредно много приличаше на цар Фердинанд. Генералът и той се здрависаха сърдечно като тръснаха няколко пъти ръцете и говореха нещо на немски. Генералът отстъпи крачка назад и представи церемониално Генко. Генко се поклони. Старецът и нему тръсна ръката не по-малко сърдечно и като го запита нещо по немски и не получи отговор, запита го на развален български:
- Како правите? Добре сте?
- Добре, благодаря - каза Генко - а Вие?
- O, аз благодаря на Бога, за мой възраст добре - аз вече стар, стар.
- Все пак не изглеждате много стар - каза Генко, като без да ще викаше, може би мислеше, че така по-добре ще го разбере. - Не сте стар - доста добре сте на лице, като ябълка сте червен.
- О, о - засмя се - чрефен, но фътре черфей! Черфиво вече.
Генко също се засмя, заклати глава и каза:
- Не вярвам - и гледаше големите уши на тоя човек. Те бяха най-големите, които той бе виждал.
Сигурно, за да им позволят да разгледат градината.68 Пък и защо ли му е това на генерала? Странен човек! А и генералът и старецът си говореха, смееха, закашляха - и пак си бъбреха живо, като стари приятели, които отдавна не са се виждали. Поканиха ги и те влязоха. Генералът си сложи шапката и съблече палтото. Но Генко, който се надяваше, че скоро ще тръгват наново, държеше шапката в ръка. Старецът говореше нещо на генерала и гледаше Генко. Генералът също. Генко намери за удобно да се намеси в разговора.
- Отдавна ли сте управител на градината? - запита го той.
- О я, о я - и заклати енергично глава той, като разбра какво го питат. -От идване още на цар Фердинанд. Ние заедно с него сме били. От само начало на градина - основател.69
- Културтрегер - каза генералът.
- Я, я - заклати глава директорът - трисе пет годин. Трисе пет годин - и той отново се закашли. После той каза нещо и отново започнаха да се разговарят с генерала. Генко използваше времето си да гледа. Много картини из живота на животните красяха хола на къщата. Имаше и препарирани птици в ъгъла, които бяха накацали в естествени пози по едно разклонено, с късо об-рязани клони, дърво. Мирише на химикали някакви, които правеха въздуха тежък. Самият хол беше малко тъмен и управителят освети преднята му част с една голяма група лампи. Смесената светлина - дневната и лампената, и двете недостатъчно силни, даваха една дразняща окото картина и деформираха всичко с неочакваните полусенки, които получаваха почти всички предмети. Телефонът издрънка. Старецът пъргаво се заклати към него и с видим респект заслуша още при първите думи.
- Я, я, я - говореше той като някой автомат, бързо и с най-голяма почит. А после той затвори телефона и като се обърна към генерала, каза:
- Хер Генерал, господа, след пет минут Негово Величество цар Борис ще бъде тук!
VI. ПЪРВА СРЕЩА С ЦАР БОРИС III, КОЯТО СЕ ОКАЗВА, ЧЕ Е ВТОРА
(стр. 260-277)
Генералът беше станал прав. Изненадан от това известие, и Генко изправен, го гледаше с недоумение. Но нямаше време за приказки. Генералът последва директора към една стая, вратата на която се отвориха. Генко стори същото. Там генералът отстъпи настрана и покани с полупоклон и жест да мине Генко напред. Генко, който още държеше шапката си в ръка, влезе в стаята. Управителят се присегна и като му каза нещо на немски, взе шапката му и я изнесе вън. На Генко отново му се струваше, че е сън. Ето, той гледа тая голяма стая с хубави фотьойли и семейни портрети по стените. Генералът, който стои до прозореца и гледа навън на двора. Оглежда и себе си, като да гледа някой друг човек - и пак се връща към вратата, отгдето влязоха. Сън е сякаш.
На двора се чува шум от влизащ автомобил, след туй - бързи енергични крачки по двора. Генералът застава мирно и се обръща към вратата. В хола се чува весело говорене на немски. Вратите ги отваря генералът, обръща се към Генко и каза тържествено, макар и тихо:
- Негово Величество Царят.
В стаята влезе висок засмян човек с «Добър ден» на устата. Той се ръкува сърдечно с генерала.
- Много ми е драго, генерале, че Ви виждам все така бодър.
После се обърна и към Генко. Последният нито се сети да се поклони.
- Ваше Величество - каза генералът, - позволете ми да Ви представя г-н Иванов.
- Драго ми е, г-н Иванов - подаде ръка царят. - Аз научих за Вашето желание да ме видите и мисля, че ще има да ми кажете нещо полезно за нас и страната. Поисках също да разменим с Вас някои общи впечатления. Седнете - посочи му той един фотьойл.
Генко, без да мисли много, седна. Генералът стоеше прав и чакаше царят да съблече връхната си дреха, която пое и изнесе управителят. После царят, вместо да седне на поднесения му от генерала фотьойл, си взе един обикновен плетен стол и като го приближи до Генко, седна възможно най-близо. Коленете им почти се допираха. След това той посочи на генерала с пръст да седне. Последният благодари с дълбок поклон и седна изпънато, като да беше някаква статуя - и така остана почти през всичкото време. Генко гледаше царя така близко до себе си - и като че ли го не виждаше. Като че сънуваше, така неочаквано стана всичко, та нямаше време да се опомня. Царят извади от горния джоб на дрехата кърпа, много парфюмирана, метна я встрани и си обърса носа. Генко изведнъж разбра откъде генералът бе взел този навик. Царят кръстоса ръце, погледна Генко право в очите и каза:
- Любопитен съм да чуя какво бихте искали да ми кажете.
Генко неволно се загледа в лицето на царя, в неговите внимателни очи и като че ли искаше нещо да си спомни. И цялата фигура на царя изразяваше едно такова съзнателно внимание, че Генко се подвоуми какво да каже. Но в него изведнъж като че ли стана някаква промяна. Той се сети за светлото, обкръжено с бял ореол лице на Учителя, изправи се и с една свобода, на която той сам се чудеше, започна да говори. Гласът му звучеше енергично, но не неприятно. Царят се заслуша още от началото.
- Само добрият, разумният и силният може да успява в живота си. Няма да Ви говоря като на цар, защото и не сте цар за мене. Цар в света е само един
Бог, а другите са Негови представители и като такива, добре трябва да внимават дали Неговата или своята воля вършат.70
Царят се зачуди, но не каза нищо, а само кимна леко с глава в знак на съгласие.
- Една държава може да успява само дотолкова, доколкото справедливостта към всички е нейна основа и силата, която им служи за помощ, а не за насилие. Ако се пренебрегне разумността и справедливостта, ще се изгуби равновесието. Всяко изгубено равновесие ражда движение - движението -реакция.
Царят набърчи вежди. Тоя говор го интересуваше, изглежда, но още не можеше да схване какво собствено искаше да му каже.
Генко спря за малко, загледа се някъде над главата на царя, като да виждаше нещо, някаква картина, и започна пак, малко по-бавно.
- Когато пътищата на един човек са справедливи, Бог го примирява с враговете му - и външни, и вътрешни. Или, инак казано, вярно схващане на външните условия и справедлива преценка на собствените сили, винаги дава вярно заключение, правилно приложение, разумна дейност. Страната изживява един преходен период. Вълната на селото е отбита с една реакция и жестокост, която далеко надминава справедливата реакция - това е по-скоро злоба и отмъщение.71 Една част от народа гони и унищожава друга част. Това е болезнено явление. Не може в здрав човек единият крак да рита другия. Това положение е ненормално. Селската интелигенция направи погрешка, но градската отвърна с ожесточение и престъпление. Убийствата и безследните из-чезвания са вече система, ежедневни събития.
- Уви, да - каза царят, като си хвана носа, извади кърпата, както правеше това генералът, и повтори: - Да, за съжаление. Това е възмутително.
Генко продължи.
- Вчера е убит един подофицер.
- Кой? - запита царят.
- Не му зная името, но да Ви кажа защо. Той беше председател на комисията, която беше вчера потърсила защита, законна защита на работничес-твото в тая държава от министрите - и вечерта го намериха убит зад тази градина.
- Ах - каза царят изненадан.
- Да, тук, до канала. И той беше български подофицер, награден с четири кръста за храброст. Той беше пазил отечеството си от външни врагове, но същото това отечество не можа да му опази живота тук, всред столицата.
- И кой го е убил? - запита царят с видимо участие.
- Кой? - повтори като ехо Генко - Този, който убива вече толкова време в тази страна, без да бъде хванат - невежеството, братоненавистничеството, заслепението - тия, които му се поддават.
- Жалко - каза царят, - значи знаете положително това.
- Да - каза Генко. - И това не е първият случай. Отмъщава се. Два лагера, настръхнали, се трепят в една тъмнина, в която не могат да се познаят, че са братя, и си нанасят удари. Ужасното е, че към слабия, потиснат, невежия, за когото личното отмъщение е може би едничкото възможно реагирание срещу всички онеправдания, потисничества и безправие, на които е подложен, се отнасят по същия начин тия, които претендират [да] са по-умни, имат на страната си държавната власт, основата на която трябва да бъде право и справедливост. Къде е разликата между престъпника и съдията, ако и двамата еднакво безогледно отмъщават? Нима ако едно куче озлобено хапе, човек също трябва да го захапе?
- Но това са хора - каза царят - доста близки, даже понякога довчерашни другари, и въздействието и реагирането и в двата лагера е същото, защото са българи.
- Българи! Та заради България не би го направили, както децата престават да се бият заради майка си... Но тук виждаме: слабият се защитава, а силният унищожава.
- Подобни отношения, макар и ненормални, са естествени след голямото сблъскване, което стана - каза царят. - Обществените слоеве, независимо от своя състав, имат движение и присъща тям инерция. Противопоставянието едни на други се явява като неминуемо следствие, съпроводено с нежелателни ексцеси и токове. В днешната епоха, която изживяват народите след голямата кървава война, мярката на отношенията [се] е загубила и в ежедневието на живота се достига до грубости, които, разбира се, са нежелателни.
- Грубости! Това беше самоизтребление, разбирате ли - викна Генко, -това беше самоубийство! И то още продължава. И то е страшно, защото не е необходимо. Когато два народа, прадедите на които са воювали от стотици и хиляди години, се бият с ожесточение по бойните полета, това е допустимо и обяснимо. Но когато събралата се отрова от години по много причини се насочи срещу членовете на един и същи народ, това не е вече освен самоубийство. Това е още по-опасно, защото то става в името на един патриотизъм, който, ако би бил истински, би трябвало да бди преди всичко върху живота и добруването на целокупния български народ, а не да иска унищожението на всички, които по една или друга причина не мислят като тия, които заграбиха властта в една тъмна нощ, минаващи през труповете на едно законно правителство.72
- Едно правителство трябва да бъде почитано, независимо от пътя, по който е дошло, щом то има законната санкция - каза тихо царят.73
- Законната санкция ли? - дръпна се малко назад Генко и го изгледа. -Да се избият стотици граждани и селяни в една тъмна нощ от «неотговорни фактори», да се затварят хиляди други, да се потъпче цял народ, да му се свържат устата и ръцете - това ли е «законна санкция»? Кое е тогава същественото в управлението, ако «законността» не се покрива със справедливостта?
Една стена се крепи добре, когато се гради с отвес. Тогава тежината й я крепи. Но ако стената не се строи отвесна, същата тая сила на тежест е, която я събаря. Произволите, които спъват развитието на нашата страна, не може да донесат нищо хубаво. Едно течение се забавя, но никога не може да се спре; още повече - народите в своето развитие. Няма бент, който да не е бил прелян от прииждащите води. И всеки, който е турял вериги, заедно с това е подготвял и тържествения момент на едно бъдеще, в което, в името на свободата, те ще бъдат разковани.
България сега изживява най-добрите си условия. Между нас се намира най-мъдрият человек, който хора от целия свят тачат като мъдрец - и тъкмо в нас стават работи, които най-малко си имат мястото.
България не може да бъде силна със своите пушки и топове. Такива имат и нашите съседи - и много повече. България е силна с оная духовна мощ, която я крепи през цяло хилядолетие - тая духовна мощ, която даде началото на Богомилството и разнесе импулса, устрема й по цяла Европа.
- Но то беше и една опасност.
- Виждате опасността там, където я няма... Ние всички имаме превратни понятия за много работи. Сега България изживява своя златен век74, има най-добрите условия за великолепно развитие, а тя прави от тях най-лошото - прахосва ги - и има нищожни постижения. Едно растение, посадено веднъж, то само расте. Животът на един народ е определен. В природата произволи и противоречия няма. Те са в нас самите. България беше освободена по милостта на небето, не да се вършат престъпления в нея, а за новото, което иде в света.75 И доколкото тя се яви носителка на Новото, дотолкова ще има смисъл и нейното съществуване.
- Какво собствено разбирате под новото? - запита царят.
Тогава Генко се спря и загледа в него без да ще - във фините черти на лицето му, в ушите, които стърчаха малко настрани, в челото му, което беше високо и малко наведено назад. И с какво внимание, съзнателно внимание само царя слушаше, подпрял брадата си върху ръката!
«О, и аз трябва да се науча, непременно трябва да се науча така да слушам» - мислеше си Генко и се сети изведнъж, че нещо го питаха и че той изгуби нишката на разговора. Но в следния момент той беше си спомнил и като ехо повтори.
- Новото! Новото е това, което внася живот в човека, в обществото, в държавата. То е необходимо както въздуха, който дишаме, както светлината, която е съществена основа на всичко. То носи живот на всичко. То носи живот, светлина, свобода. При новото няма недоволни, няма и излишно. Новото е целесъобразно. Изхожда от общото добро - доброто за всички.
- Това е много общо казано - каза царят. - Ето, ний имаме в обществения живот две системи, по-право - три, които се борят за съществувание -демократическата, авторитарната и болшевишката. Коя според вас носи новото?
- Всичките имат по малко ново в себе си и затова съществуват. Но добра система е тая, която при максимум свобода, дава необходимите за всички блага. Материалните блага на един затворник нямат стойност, щом няма свобода да се разполага с тях по свое разбиране.
- Ами ако това разбиране е в разрез с интересите на цялото?
- Това е възможно само като анормалност, изключение.
Ръката ми или кракът ми щом започнат да действуват самостоятелно или за своя собствена сметка - това е болестно състояние. Синът не може да бъде против бащата, ако е истински син и бащата - истински баща.
- Е, да - каза царят и въздъхна неволно.
Може би с тоя пример Генко засегна една област в неговия собствен живот, гдето имаше много страдания, скрити от хорските очи и потаени дълбоко в гърдите на едного, който нямаше кому да се оплаква...
- Не е въпросът - додаде Генко - за това, което мисли един или други, а т о в а , к о е т о е Божествено и на което трябва да се даде ход. Редът и законите не са лоши, но принципите не са добри. Животът седи в новото, което всеки ден иде, новото, което природата дава - прясната вода, а не застоялата. Трябва да се създадат нови форми в живота, а не само в книга. Със закони не се създават нещата, а се оформява само съществуващото - а тъкмо това се забравя. Нека се тури за основа на живота доброто на целия народ, а не доброто на партиите, както е сега. Способните хора да се турят на работа! По-добре е работа с малки противоречия, като се впрегне една експанзивност, отколкото да има само автомати и негодници, които се боят и от сянката си. А към тоя работен народ, който храни всички ни и твори благата, трябва да се установят по-други отношения. За нашето работничество трябва да се установи английската политика като образец. Ако вървите по стъпките на баща си, ще направите и неговите погрешки. А те са достатъчни - трябва да се изправят, а не умножават.
Царят беше станал още по-внимателен. Като че ли Генко беше навлязъл в едно поле, в което той се смяташе специалист и дебнеше всяка негова дума.
- Страданието, което се предизвиква от несправедливостта, е тежък товар, който много мъчно се изкупува. Това, което баща Ви направи, Вие го изплащате.76
Царят само поклати глава, като че ли искаше да каже: «И още как!?»
- Но без страдания не може този живот и сегашната държава - каза царят, като гледаше Генко право в очите.
- Може би да е така - отвърна Генко, - но има една съществена разлика. Когато в една държава страдат грешните, за народа е добре, а когато страдат праведните - за самите праведни е добре, но за народа не е добре. Някога евреите разпънаха Христа и от две хиляди години страдат за това. Новото трябва и ще смени старото. Всичкият въпрос е ражданието навреме. Защото и най-твърдото желязо, като се нагорещи, става меко, но защо да чакаме да стига дотам?
- Искате да кажете, че събитията може да извикат една съществена преспя и върху управлението? - запита царят.
- А мислите ли Вие - натърти Генко, - че ако един парен котел без предпазителни клапи и затворен се нагрява постоянно, че няма да експлодира? Помнете винаги, че преживяваме бурно време, а в бурните времена има светкавици и тия светкавици винаги падат по най-високите върхове.77
- Какво собствено разбирате? - запита царят внимателно. - Имате ли нещо конкретно предвид?
Генко го изгледа дълго и сякаш нещо нахлу в душата му, съединена с безброй страдалци, като че ли някакво видение се мерна пред унесения му поглед и той пребледня малко. Устните му затрепераха и той каза с глас, който сякаш не бе негов - странен, но проникващ и смущаващ вътрешния свят на човека:
- Говоря Ви не аз, а тия хиляди, които от месеци оплакват своите тежки дни, своите близки, своята съдба на окаяници в своето собствено отечество.
Говоря Ви и аз, в името на тия хиляди нещастници, които сега имат главите си върху раменете, но които подир месец-два ще бъдат трупове. В името на техните жени, които ще зачернят главите си, на техните хиляди сираци, които ще пищят за своите заминали братя и сестри - и за корицата хляб. Говоря Ви за това море от сълзи и страдания, което е наближило, което всички искрени очи виждат, на брега на което вече сме. Защо да се влезе в него? Не стигна ли толкова братска кръв, нещастия и страдания? Не е ли време да спрете всичко това? Помнете, страданията на другите ще станат и Ваши страдания!...
- Те са, те са! - възкликна царят изведнъж - Само стените на двореца знаят това, което там е ставало - само те...
- И те не ще Ви спасят за в бъдеще. През тях ще минат виковете на нещастниците и клетвите на злочестите, клетвите на тия, които са склопили очи още при изгрева на своя живот.
- Но какво мога аз сам да сторя? Нима аз съм слънце, да огрея навсякъде? Да удовлетворя всички несправедливости - да отвърна всяка вдигната ръка на брат срещу брата?
- А нима доброто не може да бъде по-силно от злото? Та ако злото би било по-силно, светът би бил унищожен вече. Но ако то съществува, то е защото фактически доброто, макар и по-тихо и по-малко наглед, е по-силно от злото. С това добро, вътрешно съединени, вие ще устоите.
- Как? - запита царят. - Нима аз не правя усилия? Нима мене ми е приятно всичко това? Моят баща вдигаше и слагаше кабинети, докато се развали целият механизъм... А сега нима и аз трябва да правя същото? Няма ли да стигнем до едно голямо противоречие и разрез с всички основни закони?
- А сега въз основа на какви закони стават всички тия престъпления? Но аз не говоря за външната страна на нещата, а за вътрешната. Ако Вие сте рибар, рибари ще се съберат около Вас; ако учен - учени; ако сте музикант -музиканти. Това е закон в природата-той действува сам по себе си, по вътрешен път. И ако пожелаете дълбоко и категорично вътре в душата си да принесете нещо съществено и добро за народа, по силата на същия този закон ще се съберат около Вас всички добри хора, които несъмнено има - и ще Ви помагат да го реализирате.
- Где са тия добри хора, где са? - заклати глава царят.
- Слушайте - каза енергично Генко, - ако един мост наглед е гнил, а издържа, когато минават по него камиони, явно е, че не всичко е гнило, а има нещо здраво, което именно издържа. И с нашия народ е така. И в него именно е здравото, което издържа на всичко, а не това гнило, което се мисли за инте-легенция, а е псевдоинтелигенция, защото мисли за себе си и приспособява всички свои знания, ум и способности преди всичко за свои лични придобивки. И всички партии досега са уреждали много добре своите работи, но са разваляли държавните. Но всичко в момента зависи от Вас лично.
- Какво мога да сторя аз един? И аз съм човек само, независимо от тоя тежък пост, който имам.
- Така е - съгласи се Генко, - но има нещо съществено, което носите в себе си и което решава въпроса. Представете си, че имате един разтвор, който може да кристализира в едноклонна или триклонна системи - нали има такива вещества?
Царят само кимна с глава.
- Добре, кристализиранието на това вещество ще зависи от това какъв кристал ще пуснете в разтвора. Макар да е само един, целият разтвор ще кристализира или в едната, или в другата система, според тоя единствен кристал, не ли? Вие носите във Вас си царска кръв и една опитност от десетки години в тоя занаят, когато всички други политически мъже са само преходни.
- Донякъде това е така - каза бавно царят, като продължаваше да мисли съсредоточено върху нещо, което му беше направило впечатление. - Така е, но аз не съм единственият фактор, има и други, които са не по-малко съществени - външни и вътрешни условия на вашия кристален разтвор - чистота, температура - спокойствие на кристализационния период. А има и други още.
- 0, разбира се - каза Генко, - но главният и съществен фактор, това е волята и планът на оная Първична Причина, която е създала самия ни живот и е вложила заедно с това цел и средства за постижението й. Злото трябва да се впрегне на работа. То не може да се унищожи, но да се тури на своето място.
- Но как, как? Кой е разрешил тоя въпрос, кой може да каже тоя сигурен път и метод? - запита царят, като го гледаше внимателно с очи, в които ясно личеше дълбока скръб.
Генко забави отговора си. Той се гласеше да отговори с една хубава фраза, когато изведнъж само една дума дойде и измести всичко. И той, без да сети, извика, подскачайки почти, като дете, което е намерило неочаквано скъпоценност някаква:
- Учителят! Той може. Той ще Ви посочи правия път и методи.
Царят поклати глава мълчаливо, после я наведе и лромълви тихо:
- Аз не мога да го разбирам.78
Настана дълбоко мълчание. Генералът присъствуваше на целия тоя разговор почти като безмълвна статуя. Веднъж-дваж, погледнат от царя при някоя фраза, той вдигна рамене само като че искаше да каже: «Мене не смесвайте в тази работа!»
- Чудно - каза Генко след известно мълчание, - него тъй много и разнообразни хора го слушат и разбират - поне донякъде, а Вие казвате така.
- Мен ми се струва, че той е много абстрактен в своите твърдения.
- Напротив - каза Генко, - мен тъкмо това ми е направило впечатление, че той тъй ясно изнася реалното.
- Реалното - каза царят, - та що е реалното? Може ли той да определи
това?
- Реалното? - каза Генко - Та то е единственото. И за да се определи една реалност, зад нея трябва да има друга реалност, чрез която да става това определение. А това, което се определя, не е реално - то е проявеното. А онова, което не може да се определи, то е реалното, то е мярката, която не може да се измери. Аксиомата, която не се доказва. Което се не знае, то е реалното, а знанието е непреривният процес, проява на реалното.
- Оригинално - усмихна се царят. - Вие философия ли сте свършили?
- Не - поклати глава Генко, - аз следвам и живея една философия само, която животът, който е в мене, непосредствено ми поднася и която аз искам да живея.
- Но това, което казахте, е доста оригинално. Ваше ли е това твърдение?
- Мое?! Че кое е наше в тоя свят? - запита Генко искрено. - И не е ли най-странното, че всички безумия, престъпления, грабения и насилия стават за едни ценности, без които ние сме дошли на земята и които само временно притежаваме? Смешно е, ако един поиска да продаде парахода, на който се вози, а Земята ние продаваме - нашия голям параход... Но това нека оставим настрана. Това са неща, които всеки трябва да си мисли.
- Да, те са мисли, които опомнят всеки човек. Но до какво конкретно можем да дойдем?
- Конкретно? Конкретното е това, което и Вие знаете, защото то е пред Вашите очи, както и пред моите. Справедливост и свобода!? Не ги ли дадете на народа, ще дойде бурята, светкавиците на която ще започнат от най-високите върхове. Тая буря ще помете много хора, ще донесе много зло-честини и ще отвори една жива рана между братя, която мъчно ще може да се затвори... Искате ли нещо по-конкретно? Това вече ще Ви го кажа не аз, а близките дни.79 В тях Вие по-добре ще си спомните думите ми и разберете смисъла им.
- Много съм благодарен за искрените слова, които чух от Вас - каза царят. - Несъмнено положението на нашето отечество е трудно и ненормално. Но то е излизало и от по-мъчни положения, нека се надяваме - ще излезе и от това. Усилията на всички добри хора, които, както казвате и Вие самите, ги има достатъчно, нека се насочат към тая насока. Временните недоразумения са присъщи на братя. Но те не са дълготрайни. Към работничеството в страната и частно към някои от тях аз съм бил винаги благосклонен и не съм пропускал момент да бъда в тяхна услуга, когато ми е било възможно. Лошото е, че напоследък ме поставят често пред свършени непоправими факти, както е въпросът за този храбър подофицер, за когото ми казахте и за когото истински съжалявам, защото нашият народ не е толкова голям, за да има излишни хора, от които може да се лиши без загуба. Аз вярвам, че може би Вие имате приятели, които може би са засегнати от събитията, но които разумно ще реагират и няма да докарват работите до дерайлиране, от които никой не може да има полза. На никого работите не вървят идеално, но несъмнено една възможна справедливост и допустима свобода ще бъде дадена. Народът, който е разумен и работен, лесно ще намери своя истински път и ще заработи за своето стопанско заздравяване, което е просперитет и на самата държава.
- Това би било много добре, само ако го оставеха - каза Генко. - Правителството или тия, които дохаждат в непосредствен контакт с народа, трябва да гледат на всички еднакво, независимо дали те мислят като тях самите или малко по-другояче.
- То е желанието ни - каза царят - и ще стане.
- То е справедливото и ще трябва да стане. Инак това държание ще стане нетърпимо и ще провокира.
После изведнъж Генко се сети нещо и добави:
- Има сведения, че се готви вече подобна провокация само от страна на управляющите, с която се цели предизвикване и унищожаване на по-събуде-ното между работничеството.80
- Нима е възможно това? Навярно това са интриги и слухове - каза царят.
- Мисля, че не са, но времето ще покаже най-добре. Едно мога да кажа отсега, а то е: Всяко тяло, лишено от глава, прави безумни движения. И ако едно работничество се лиши от разумното в своите среди, нека тогава не се чудят, ако то стане проводник на нежелателни идеи или на зложелателни чужденци. Нашият народ даде достатъчно жертви. По бойните полета най-умното, храброто и сръчното легна там, за да има нужда да избиваме това малко, което е останало още тук.
- Много права мисъл - каза царят. - Много право. И аз мисля, че на това ще се тури край и опомняне - и от двете страни.
- Аз не съм делегат на никоя страна - каза Генко. - Аз съм един от тоя народ, който вижда и който неочаквано даже за себе си може да Ви го каже тъй, както го разбира и вижда. Времето ще покаже дали правителството във Ваше лице е схванало достатъчно вярно обстоятелството, преценило право условията и направило вярно заключението, за да има една дейност за доброто на целокупния народ, а не увличано от отделни групи, лични и класови интереси, да предизвиква сътресения от съдбоносно значение, да отваря пропасти, които после може би хиляди трупа ще увеличават. И стотици години ще са нужни после, за да се изпълнят и изравнят.
- Дано не бъде това - каза царят искрено.
- Дано - каза Генко. - Когато някога се срещнем за втори път, ако имаме такава среща - ще си кажем това.
- Не за втори, а за трети път - каза царят, като се усмихна.
- Как? - учуди се Генко.
- Че ние вече сме се срещали и говорили с Вас - каза царят, като го гледаше усмихнат.
В ума на Генко се пронесе за момент цяла буря. фразата, която му спомена царят, тъй много приличаше на това, което му каза Учителят и което той именно смяташе, че е неистина.
- Как? - повтори той развълнуван, като полустана от фотьойла си. - Аз, мисля, Ви виждам за първи път.
Този път царят се засмя искрено.
- Не само сме се срещали, ами и се запознахме и говорихме.
- Но кога е било това? - запита Генко, все още изненадан.
- Чудно! Нима толкова не може да си спомните? То не беше много отдавна. Вие бяхте героят на събитието тогава. Затова Ви слушах и с такова внимание сега. Аз знам, че човек, който може така да рискува живота си за другите, е човек на истината. И смятам, че думите Ви са истински и ценни. Не си ли спомняте колата на шопа?
- О! - каза Генко - Вие? О, да-а... Но защо тогава ми се сторихте по-висок и по-слаб?
- От дрехите, бях облечен шофьорски.
- А, вярно, вярно, Вие сте!... Сега вече много хубаво си спомням - че после платихте на глупавия шоп за кошума пари.
- Да - засмя се царят, предоволен. - Глупав шоп, но си иска парите за кошумите - и като се обърна към генерала, разправи му с няколко думи храброто държане на Генко.
- Но Вие имахте и отлична компания тогава - и царят и Генко започнаха непринуден разговор, в който временно забравиха своето обществено положение. Те, като хора, споделяха свои впечатления и преценки. Любезен, духовит, царят предразполагаше да бъде слушан крайно внимателно. Той също така се смееше сърдечно на всяка духовита забележка, казана от Генко.
Когато часовникът на салона почна да бие, царят го погледна учуден.
- Три часа! - свирна той с уста - Как скоро минаха! - учуди се той, като стана. - А аз имах назначена и аудиенция още преди един час. Много ми е приятно и много Ви благодаря за добрите думи - каза той на Генко. - Ще се помъча да се импрегнирам с тях, за да ги не забравя. Благодаря Ви за желанието да бъдете полезен на държавата и мен. Довиждане. - Генерале, довиждане. - И той излезе бързо.
