Любомир Лулчев III.
Творчество:
Приказки и разкази
IV.
Три приказки за стари и млади
(Любомир Лулчев. Три приказки за стари и млади.
Севлиево: Книгоиздателство «Братство», 1942. - 36 с.)
«Между всичките явления в света има известно съотношение,
известна връзка, която не е произволна, но разумна и съзнателна.»
Учителят
На тебе, дете мое, което обичаше да слушаш приказки, защото и самият ти живот бе една приказка.
Някога нямах време да ти ги приказвам, а сега ти си твърде далеч, за да ги чуеш... Но все пак, вярвам, думите ми да те намерят и тихо на ухото ще ти пошепнат и това, което не е писано още...
ПРИКАЗКА ЗА БРАДИЧКАТА
«Човек е роден за доброто, а не за злото;
човек е роден за любовта, а не за омразата.
Злото, омразата, безверието са дошли отпосле,
като примеси на живота.»
Учителят
След една силна буря морето изхвърлило на брега, край едно малко село, всред купчина дъски на потънал кораб, един човек. Той бил само кожа и кости. Изглежда, че дълго време са го носили вълните по всичките посоки, преди да намери спасение на този бряг. От каква народност бил - не разбрали, защото дълго време бил в несвяст, а и когато дошел на себе си - никой не разбирал езика му. И по-после жителите на малкото село не могли да научат езика му, но той научил техния доста бързо. Отначало, като не знаели името му, те го наричали «момъка с брадичката», защото, макар и млад, лицето му било обрасло с красива златиста брада, която правела то да изглежда като да било винаги огреяно от слънце. Тя давала на лицето му красив изглед, особено по-късно, когато той малко позаякнал и усмивката разтваряла устата му широко и давала да се виждат чудесните му зъби. Самият той беше тих и мълчалив, по-често замислен. Отначало всички мислеха, че това се дължи на незнанието на езика, но по-късно разбраха, че той повече обичаше да гледа и мисли, отколкото да говори. По-късно те свикнаха с него и започнаха да го наричат късо Брадичката само, вместо «момъка с брадичката». Когато след някое време той си направи спретната бяла къщичка над самият бряг, гдето бе го изхвърлило морето, всички почнаха да го смятат като свой, още повече, че и той научи доста добре езика им и говореше с леснота тия малко думи, които му бяха потребни в ежедневния живот. Колкото по-често го виждаха и говореха за него, толкова повече името «момъка с брадичката» им се виждаше дълго за изговор и много естествено то стана само Брадичката. Отначало той не знаеше неговото значение и го приемаше като собствено име, но и когато го научи какво значи, той не се отрече от него, само поддържаше и не режеше брадата си, за да има оправдание новото му име. Същинското си предишно име той не каза на никого и никой и не поиска да го научи. Всичките опити да проникнат в неговото минало срещаха само приветливата му усмивка, но нито една дума. Отначало те мислеха, че мълчи, защото не ги разбира какво го питат, а после се увериха, че не отговаря именно защото добре разбира какво го питат. Сметнаха го за чудак - и с това се задоволиха.
Брадичката - така ще го наричаме и ние, - живееше тихо, помагаше всекиму с каквото може, а никога нищо не искаше. Особено ценна беше неговата помощ във време на бури. Тогава той винаги кладял голям огън, гледал да бъде все по брега на морето, като че все чакал нещо.
По-късно той тръгна по риболов с лодката на един умрял от пиянство рибар.
Отначало той беше доста неопитен в рибарството, но не и в мореходството. В управлението на лодката той беше ненадминат от никого. А скоро и ловът му стана тъй изобилен, че почна да чуди и стари рибари. И това, което караше всички да се чудят още повече, бе, че той никога не продаваше нищо от него. Своето изобилие той свободно споделяше с всички, които нямаха или имаха недостатъчно.
Понякога от близкия град прескачаха търговци и му предлагаха кесии с пари, било за уловеното, било за това, което щеше да улови в бъдеще. Той само клатеше мълчаливо глава, като не се съгласяваше нито на едното, нито на другото. Отначало мислеха, че това е само някакъв каприз, но после се увериха, че това си е негово разбиране, от което с нищо не можеха да го отклонят.
Веднъж само, когато при една буря спаси един богат търговец и последният му даде цяла кесия жълтици - за учудване на цялото село, той ги взе. И тогава си рекоха: «А, Брадичката не е взимал, защото малко му даваха.»
И мнозина почнаха да му се подиграват и го закачат за това. Но той нищо им не отговори. Но не се мина нито час, и цялото село остана още по-зачудено, когато разбра какво направил с тези пари. По големия път, който минавал край селото, той срещнал човек, окован с вериги и каран от стражари. Спрял ги и ги запитал защо го карат. Те му казали, че това е човек, който е имал много, но още по-много пропилял и задлъжнял. Когато му казали колко е длъжен и той разбрал, че в неговата кесия има повече, той им я подал и казал да разковат веригите и го пуснат. Като се уверила стражата, че парите са много повече, отколкото това, за което го карали, те разковали веригите и като поискали парите в повече да останат лично за тях - пуснали го. Освободеният искал да целува ръцете на Брадичката. А той се само ръкувал с него и му казал:
- Иди си и не задлъжнявай повече!
При една много силна буря морето разбило остатък от някакъв кораб в крайбрежните скали. Цяла нощ Брадичката клал огъня край брега, като се взирал непрекъснато в тъмнината. И призори, когато се поразвиделило, той се хвърлил смело във вълните и изнесъл на ръце русокоса девойка, едничката, която морето бе пожалило. И самата тя дълго била между живота и смъртта. И когато най-после отворила хубавите си очи и се леко усмихнала, всички се зарадвали, като да им била собствено дете. Нейната извънредно дълга коса й давала изглед на русалка. От първия й поглед и усмивка още я обикнали всички и много и различни дрехи й предложили, вместо нейните измокрени и разкъсани от вълните. Тя говорела на език незнаен, който само Брадичката разбираше. Но нейният поглед бил тъй изразителен, че всички разбирали и без думи нейната благодарност за участието, което всички вземат в съдбата й.
Скоро край къщата на Брадичката изникнала нова хубава къщица, в която се приютила девойката. Тя почти никъде не ходела, освен по близките поляни или по брега на морето и с часове седяла и гледала там, като да чакала някого. И когато оттам се задавал Брадичката, цял пропит с миризма на сол и рибата, която носеше - тя се радвала като дете. Но друг път, когато нямала никого да чака, тя пак тъй седяла на брега и с часове напрегнато се вглеждала в далечината...
Заживели тези две същества, тъй странни наглед, заедно, но и самият им живот не бил като на другите. Много рядко ги виждаха заедно, но мнозина говорили вече за тяхната любов. Но и тя им се струвала странна като самите тях. Те повече се задоволявали да си мълчат и гледат простора, а понякога и взират в очите, като да търсили там да видят това, което не могли да съзрат в далечината. И понякога, унесена в себе си, девойката го питала тихо:
- Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме ти?
А той я гледал с поглед немигващ и й отговарял тихо:
- Господ всички ни обича.
- Господ! - възкликваше тя. - А ти?
Той се само усмихвал и нищо й не отговарял. И се грижил за всичко тъй, че тя да не чувства нужда нито от майка, нито от баща. Нейната къщичка, току до неговата, приличала на малко гнездо, заобиколено с гиздава градинка. Всичко, което можел да стори най-хубаво за нея, той го правел. И винаги, когато той й услужвал нещо, тя, игрива като дете, го тупала по главата и го питала:
- Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме ти?
- Бог всички ни обича - отговарял той.
Облаци минавали през лицето й и тя винаги се учудвала:
- Бог! Не Бог, а ти, ти?
Той само се усмихвал и нищо не отговарял.
Минало време и момичето почнало да тъгува. Напразно Брадичката я водел тук и там - по морето, по островите, в гората. Дори веднъж я отвел в големия град. Там момичето било весело, като пеперуда, но Брадичката се върнал тъй сломен и тъжен, че тя не посмяла да поиска втори път да идат там. Не обича сякаш той хората на града, с техния празен живот или вечни грижи за онова, което никога не беше тяхно, защото всички го оставяха тук, на земята, когато умираха... А сега го своеха и се бореха до смърт, за да го владеят няколко години... И когато той споменал това на момичето, тя се само засмяла, а после казала:
- О, колко е хубаво да има човек... да има красиви къщи и дрехи, като там, в града...
Веднъж, когато Брадичката се върнал от морето, напразно викал и търсил момичето навсякъде. Нея я нямало и никой не беше я видял накъде е отишла.
Затъгува Брадичката мълчаливо, затъгува тъй, че околните помислиха, че няма да оживее. Отслабна и заприлича на сянка. Нямаше друга мисъл сякаш, освен за нея. По морето излизаше вече рядко. И то винаги, когато то беше много бурно. Мнозина подозираха дори, че той отива нарочно в такова време, за да се не върне вече... Но винаги къщичката на момичето беше подредена, като току-що да бе била самата тя там. Дори хлябът и блюдото с ястие я чакаше на масата й, всеки ден подновявано...
Минавали дни, месеци, години... Хлътнали очите на Брадичката. Станал той още по-мълчапив и странен. С никого не говорел, на никого никога не се оплаквал за нищо. Понякога само нощем чували странна песен, тъжна като оплакване на мъртвец - и тиха, тъй тиха, че само малцина бяха я чули, когато, забъркани в тъмната нощ, се приближавали без да щат към малките къщички на брега. Спрямо всичките Брадичката бил все еднакво услужлив, както и по-рано, макар да бил много по-мълчалив сега. Само бурното море карало да светват очите му, може би защото вълните му напомняха откъде дойде тя, или пък защото, може би, се надяваше да намери края на мъките си в тях...
Веднъж, в една голяма буря, по-страшна от всички, които помнели рибарите от години, когато вълните се блъскали в брега така, че той се тресял и стенел като жив, а морето гърмяло като в някаква битка, Брадичката се върнал полужив с един човек, когото изтръгнал от устата на самата смърт. С последни сили го извлякъл той на брега и там, на няколко крачки само от вълните, които ги пръскаха и обливаха с пяната си, Брадичката паднал в несвяст от изтощение. Добри хора рибари, които от дълго време с ужас гледали на тая страшна борба между човека и морето, без да смеят да се намесят, ги поели сега на ръце и с много усилия съживили и двамата.
Спасеният бил млад човек с красиво лице, властен говор и светли очи. Той разглеждал всички с голямо внимание. Малко говорел, но думите му винаги звучели като заповед. На много въпроси той не отговарял, като да не бе ги и чул. Мнозина го питаха за нещо или за миналото му. Само Брадичката не го запита за нищо. И когато се оправиха и Брадичката тръгна да си отива, спасеният стана и тръгна с него.
- Неговата къща е малка и бедна - му казаха някои, които искаха да го задържат при себе си.
- Но сърцето му е голямо и богато - каза спасеният и като хвана Брадичката под ръка, тръгна с него. Брадичката нито дори се сетил да му благодари за тия хубави думи. И когато те седнали край огнището на малката къщичка, мълчали с часове. Най-после спасеният му казал:
- Братко, ти спаси живота ми. Думите не стигат да ти кажа моята благодарност. Но виждам, ти много тъгуваш. Тъгата ти не мога да премахна, но друго, каквото мога, на драго сърце ще го сторя за тебе.
- Нищо ми не трябва - казал Брадичката, - а каквото ми трябва, имам... което нямам... може би ми и не трябва.
- Но аз те обикнах като брат - казал странникът, - и бих искал всичко да сторя за тебе.
- Бог всички ни обича - казал Брадичката и млъкнал отново.
Минали три дни. Мълчаливо се хранили, мълчаливо се разхождали, като че ли само душите им си говорили, а те нямали нужда от думи. Когато Странникът надникнал в красивото гнездо на момичето и видял сложения хляб и блюдо на масата, които чакали отсъствующата, той всичко разбрал и без да ще, сълзи се показали на очите му. Брадичката мълчал. Но и той нищо му не казал.
На раздяла само силно си стиснали ръцете. Брадичката дори не го и питал за името му. Но странникът казал:
- След моите родители ти си човекът, който е направил най-много за мен. Аз това никога няма да забравя! Спомняй си и ти за мен!
- Бог всичките обича - отговорил като по навик Брадичката и очите му го погледнали бистри, но дълбоки, дълбоки, като да било самото море в тях.
Заминал си странникът, а Брадичката си заживял отново своя самотен живот. Но един ден, когато вече мислил, че няма да може да издържи, тъй много тъгата го прихлупвала, той, едва влачейки се, отнесъл топлото ястие в малката нейна стаичка, както винаги - преди самият той да е хапнал от него, и се спрял на вратата - тя седяла на същото си столче! Все същата, като че ли вчера само била излязла оттук... И дори, щом го видяла, станала и също тъй, както някога, го потупала свободно по главата и запитала същото:
- Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме ти?
А той, с глас, който се бил почти схванал от неочакваност, промълвил:
- Бог обича всички ни!
- Глупчо - засмяла се тя, като го целунала. - Той всички ни обича, но ти, ти?
Брадичката нищо не отговорил, защото чувствувал такава радост, че нямал нито дума за казване. Но тя станала още по-голяма, когато момичето казало:
- Ние ще ядем вече заедно - и понесла своята паничка обратно към огнището на неговата стая...
Минали се няколко дни и голям кораб спрял до брега на морето. И какво нямало само в него! Всички чудесии на света, диаманти и злато, платове и пурпури си били дали среща в този голям кораб. И когато казали на всички, че целият този кораб, заедно с всички богатства в него, е дар за Брадичката от царя, когото той спасил от морето, всички се сетили и разбрали защо тъй властен изглеждал спасеният и защо често не отговарял даже на това, което го питали...
Много майстори надошли, пратени от същия цар, и вдигнали красив палат на самия бряг на морето. Но до него си стоят и малките стари къщички. И там често влизат и сядат с часове Брадичката и момичето, които сега са най-богатите и щастливи хора. И пак с часове те не си говорят. И когато понякога царят ги спохожда, тя и тогава не се стеснява да тупа Брадичката по главата и да го пита:
- Брадичке, Брадичке, обичаш ли ме?
Той я гледа дълго и внимателно и отговаря, както винаги:
- Бог всички ни обича.
А царят се усмихваше и радваше заедно с тях, повтарящ като ехо:
- Бог всички ни обича!
20.V.1940
