Облак прах далеч зад него сочи път, по който е минал наскоро той. Едри камили, богато украсени, люшкат своите гърбове, на които седят светилата на Арабия - най-учените люде и самият Хедив, мъдрец, знаен във всички краища на света. Край него синът му язди и го пита, за много неща го пита жадната душа на юношата: за живота, за Бога, ветрищата, за водата, която носи живот на хората и на тревите.
Дълго говори той, а старият Хедив язди мълчаливо. Облак пепел и пясък са надвиснали над сами тях.
- Виждаш ли ти оазиса с трите палми?- попита го неочаквано бащата.
- Оазиса с трите палми? Та в тоз прах на десет крачки се не вижда -каза учудено синът.
Бащата го гледа дълго мълчалив. А после прави знак и керванът спира. Мълчат дълго и чакат. Полека прахът и пясъкът се утаяват и в далечината се мяркат палмите и дълго очакваният оазис. Синът го сочи с бърз жест на бащата.
А той му показва настойчиво земята.
- Не разбрах, татко - казва след време смирено момъкът.
- Прахът пречи.
И в човешкото има такъв прах. Това са желанията, суетните мисли, личните схващания и разбирания. Докато имаш такъв прах в своята глава, ти няма да можеш да видиш изворите на живота. Но нещо по-лошо има - някои мислят, че тая пепел, която върви с нас, изпълня целия свят.
А той е само на десетина крачки вляво, дясно и над нас... Но докога се не спреш, да се прибере пепелта, ти истината мъчно ще съзреш и още по-мъчно -разбереш.
А сега да вървим!
В зноен ден през пустиня голям керван върви. Облак прах зад него сочи миналия път.
До Хедива момък язди - мълчалив момък, замислен дълбоко...
