- Съсипах се от грижи, Учителю - каза суха жена, хваната под ръка с едно едро момиче, което изглеждаше, че вижда Учителя за първи път и се взираше в него с големите си черни очи. - Учителка бях, уволниха ме. Хайде, както и да е, пенсията едва стига за нещо... Мъжът ми е и той пенсионер, но все кашля, болнав... Другите деца, това е най-голямото, са все ученици... Дрешки, книжки... все не стига. Това иска, онова иска... разстроих си нервите. Ходих при лекари, при професори, по клиники, всичките ми казват - нерви. Е, нерви, разбира се, човек съм, нерви... Едното дете легне, едва оздравяло, другото... Пък имам и една сестра - стара мома, и тя решила да се жени на стари години...
Момичето, забележимо смутено, буташе майка си, навярно да млъкне.
- Оставете я - каза Учителят кротко, - нека си каже.
Момичето се зачерви, а жената забърза още повече.
- Ами, тя не знае. Не Ви е виждала и не знае, че на Вас човек всичко може да си каже, като на баща. - И тя продължи поменика си, като най-после го завърши с въздишка. - Утре не зная какво ще стане! Това най-много ме мъчи.
- Човек не трябва да мисли за утрешния ден - каза тихо Учителят, - защото само днешният ден е наш. Утрешният ден принадлежи на същества високо напреднали. Утрешният ден е зает вече, защото празни пространства в природата не съществуват. Утрешният ден, който за нас е бъдеще, е зает от същества, които живеят в този ден както в настояще. Нашият днешен ден, нашето настояще е бъдеще за същества, които идват след нас. Щом е така, ние няма защо да мислим за утрешния ден. За утрешния ден мислят същества, които работят в утрешния ден. Ние, които работим в днешния ден, каквото спечелим, остава за ония, които идат след нас. Те ще се ползуват от нашите придобивки, а ние - от придобивките на онези, които живеят в утрешния ден. Следователно онези, които са над нас, работят за нас. Това значи да възложи човек товара си на Бога, да уповава на Него.
- А, сега ми стана ясно - каза жената и започна нова история...
