12. На върха

Ти не ще можеш да разбереш душата на планината, не ще можеш да чуеш нейната съкровена дума, ако не погледнеш към света в минутата, когато тя получава първата си целувка от слънцето.

Ако не прилепиш ухото си към нейните камъни в минутата, когато те ще блеснат в розовите му лъчи.

Ако не притаиш дъх, както го притаява планинският вятър, за да можеш по-добре да чуеш разговора на свръхчовешките светове:

- Здравей, мой милий планински връх! - шепне засмяното слънце.

- Здравей, мой татко! - отвръща планинският връх. - Душата ми така трепти от радост, че пак се виждам с тебе! Колко ми беше студено тая нощ, докато те очаквах, и как е сладка твоята милувка! Колко много, много ти се радвам, мой милий татко слънце!

- Бог да те благослови, мой мили! - отвръща слънцето с усмивка. - Ето те и тебе на мястото си, гдето те оставих вчера, устремен към мене! Как хубаво знаеш ти, че всеки благороден стремеж се възнаграждава! Ето, вземи лъч- целувка, две, сто, хиляда.

- Обичам те, обичам те, обичам те! - повтаря в полуунес върхът.

- Обичам те! Обичам те! - отвръща с всеки свой лъч слънцето и огромно­то му сърце вдъхновено трепка.

Твоето ухо дочува техния разговор и ти неволно се чудиш как можеш всичко така добре да разбираш.

И бодрата ти мисъл те носи надалеч. Стотици и хиляди километри оттук е все Божия земя.

Загъната в мъгла, в противоречия, недоволна и страдаща Майка земя.

Хора, хиляди и милиони, мънички, като мравки, с голямо самочувствие за себе си, които търкат сънливите си очи и се сърдят на деня, че ги буди отно­во към нерадостната действителност.

Хиляди и милиони хора, които поемат ежедневния си Кръст с проклятие.

Хиляди хора, които обръщат гърба си към слънцето на живота и се сър­дят на грозотата на собствената си сянка.

Хиляди хора, наричащи неразбраните страници да живота си „безсмис­лица", а детинските упражнения, които животът им предлага - мъчения.

Хиляди твои познати, роднини, братя, които се движат в живота като ли­шени от разсъдък сомнамбули.

Усмивката на слънчевия лъч със сурова яснота ти припомня всичко това.

Тя ти припомня още, че и ти сам си бил между тях, един от самите тях.

И ти подсказва - защо така добре разбираш тихата радост на озарения от слънчевите лъчи планински връх.

Твоето лице просветва.

Ти простираш ръката си към долината на Живота и повтаряш в себе си разговора, който си дочул да се води между слънчевия лъч и планинския връх.

Ти го повтаряш с пълната увереност, че твоята тиха дума също така ще бъде някога и някъде чута:

- Любов - мир - радост за всичко, което живее на земята - за всичко, което живе на земята.

И нещо дълбоко в душата ти запява тихичко:

- Аум! Аум! Аум!

(За Молитвения връх на Седемте рилски езера вж. снимки № 1,2, 3,7,8 в „Изгревът" том XIV. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)