63.4. Как едно гостоприемство можа

да ме спаси от смърт

Беше 1929 г., есента. Бях пазач на спирката Конаре, до Дъбово, сливен­ската линия. Аз съм съвсем сам на спирката и никога не заключвах вратата. Беше бурна нощ, валеше дъжд и духаше силен вятър. Както си пържех яйца да вечерям и бях подквасил един гювеч кисело мляко, влиза в стаята ми млад момък, 20-25-годишен, целият мокър от дъжда. Попитах го какво прави тук в такова време, няма влак, откъде иде и по-скоро да се съблече, да му изсушим дрехите, и го поканих да седнем веднага да вечеряме. Той не пожела да се съблече, но аз пак го поканих да се храним и сложих масата. Той излезе много гладен. Изядохме заедно всичко и отгоре извадих и сирене да ядем. Поканих го да си легне и когато угасих лампата и той си лягаше, като хвърлих поглед към него, като си сваляше палтото, видях на ръцете му два парабела, завързани с каишки и гърдите му - окичени с патрони.

Аз си заспах спокойно. На другата сутрин в 5 часа имаше влак, дадох му билет безплатно до Ветрен и го помолих да занесе до дома празни дисаги. Той ги взе и ги предал на един нашенец. След това отишел на гара Дъбово и там го залавя полицията. После, като го разпитвали в полицията, казал:

- Бях отишел на спирка Конаре с намерение да убия пазача и да обера касата, но понеже човекът ме посрещна добре, се отказах от това намерение.

Този човек бил от бандата на тогавашния разбойник Митьо Ганев.

Съобщава: Руси Караиванов, с. Ветрен, Казанлъшко

Записал: Д-р Филип Стоицев София, 5.XII.1955 г.

(Вж. „Изгревът" том I, с. 338-339, том III, с. 128-129. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)