61.8. Слънцето отново изгря всред облаците

Точно когато сърцето ми беше обляно със сълзи, дойде Стоимен. Денят беше есенен, къс, облачен, тъмен, лампите вече горяха. Той похлопа на малко­то ми прозорче.

Аз съм била с него много пъти на екскурзия в планината и съм се възхи­щавала на неговото право тяло, открито, спокойно чело, на неговото усмихна­то лице, на неговото здраво мъжко тяло. Той пееше хубаво песните на Учителя и говореше така хубаво! Стори ми се, че някакъв пратеник от небето влиза в стаята ми и едвам не възкликнах от радост. Ето как небето е смогнало да чуе воплите ми, как един добър ангел идва да пресуши сълзите ми! Докато чаят върху печката се грееше, аз се въртях около него и не знаех как да прикрия безкрайната си радост: с какво, Боже мой, я бях заслужила от това заключено, тъмно небе?

Когато децата заспаха и той легна върху кушетката, аз се проврях тихо под одеалото му и дълго мълчаливо го милвах: „Боже, Господи, та това е мъ­жът, истински мъж, който нищо не иска, освен ласка, нищо не дава, освен лас­ка, не обещава нищо за утре, не обещава щастие, не застрашава измяна. Това е само едно единствено хубаво, топло СЕГА."

Сутринта рано той си отиде така, както беше дошъл. Но в душата ми оста­на светла диря, като дирята на блеснал метеор, чийто спомен никога не изчез­ва. После аз пак го виждах, радвах му се отдалече и с учудване се убеждавах - как хората могат да си подаряват радост и щастие, без да си причиняват мъка! От това моята душа стана по-широка, по-светла, аз започнах да разбирам по- добре Учителя.

Съвсем наскоро Неговият ласкав поглед вече беше успял да прочете про­мяната в мене. Той като че ли ми казваше:

За да свърша със Станчо, трябва да кажа, че той стана нещо като слу­жащ по агрономството из селата наоколо, често пътува от село на село и нико­га не се ожени. Аз още дълго носих в душата си горчивия спомен за него, ярко озарен от топлите чувства към Стоимен, когото вече и не забравих. Те прили­чаха на снопове слънчеви лъчи, които озаряват и придават някакво шеговито веселие на отдавна напуснати от живота развалини на древен дворец. Те са там, наистина, но не навяват нито мъка, нито скръб.

Но ето, че тук се яви Велко.

Висок, хубав, с топли, мечтателни очи, интелигентен, току-що се върнал от франция, кандидат за учител, готвещ се за държавния изпит. Аз лесно доло­вих фиксираните в мене тьмни очи. Какво можеше да иска той от мене? Нима не бях си взела нужната поука от това, което мъжете могат да ми дадат?