61.7. Човешката любов е краткотрайна

Колкото и да е хубава човешката любов, тя носи, поради самата си при­рода, разочарования и сълзи. По неизвестни за мене причини, Станчо започ­на да флиртува с млади момичета и да ме ядосва с това. Вярно е, аз бях вдови­ца с две деца, той - ергенин, макар и на възраст колкото мене. Какво искаше да ми каже? Че струва повече, отколкото аз бях? Че неговият мъжки чар може да държи около него и млади, хубави момичета?

Това ме много наскърби. Нощите ми се запълниха с кошмари. Светлото настроение на душата ми се загуби. Аз започнах да линея. Избягвах очите на Учителя, Който все така любовно, с поглед ме питаше: „Какво се е случило с тебе?" Но Той нямаше защо да чака отговора ми - Той вече знаеше какво се е случило с мене и никак не се чудеше. Той навярно знаеше, че това трябва да стане! Как иначе душата ще запази своята сочност?

Но „сочността" ми се превърна в пороища от сълзи, когато Станчо се настани в една палатка с една артистка, гдето прекараха заедно цели петнаде­сет дни. Това ставаше пред очите на всички - дори напук на всички. Как прека­рах аз тези петнадесет дни? А сама на себе си аз казвах: „Какво право имаш ти да го ревнуваш? Какво ти е обещал на тебе, една бедна вдовица? Какви права имаш ти над него? Нали и ти се бориш за свободата си - защо не искаш да му дадеш и на него свобода? Защо да не бъдат и те свободни да правят със себе си това, което на тях е приятно?"