59.2. Бараката на Надежда Конова

Сестра Конова почистваше с някакви кърпи отворите на комина си. Ня­кога хубавата, прясно кафяво оцветена дървена къщичка изглеждаше подно­вена, макар и разрязана като че с някакъв нож през средата на покрива. Цяла­та къщичка приличаше на театрален декор, поставен върху подиума на сцена­та. Пред къщичката й, на височината на подиума, се чупеха недоизкараните основи на новата постройка, разперила алчни обятия да прегърне и изяде мал­ката дървена къщичка на сестра Конова. Точно на източната страна беше из­зидана основата на просторна тераса от дялани камъни. Дебелите тухлени сте­ни, иззидани на височина малко повече от един метър, бяха нагизнали във влагата на есенния дъжд.

Колко отдавна не бях се срещал със сестра Конова! Може би от деня на съда, когато тя, като свидетелка, трябваше да признава, че за преместването на същата тая къщичка, за нейното ново монтиране върху нов бетонен постамент, тя получила помощ от Борис Николов сумата 175 000 лева. Тия пари, на­истина, щяха да облекчат общата сметка на Борис и на Жечо Панайотов - ще­ше да се докаже, че те са дадени за целите на братството и следователно не са злоупотребени от тях за свои цели. Така мислехме всички: „Да, двамата свиде­тели доказваха, че тая значителна сума е отишла за определена братска цел, а не са преминали по престъпни пътища към неизвестни цели! Но нещата така се завъртяха, че точно това даване на сумата от 175 000 лева се прецени като „разхищение на обществени средства" и премина като отежняващо вината об­стоятелство. [1]

Сега аз можех спокойно да наблюдавам чистата, спретнато подредена стаичка, облепена с пъстри книжни тапети. От пламтящата печка излизаше при­ятна топлина, която превръщаше дървената стаичка в уютно кътче.

Сестра Конова не ми харесваше: колко много беше остаряла! Слаба, прегърбена, набръчкана, побеляла, тя приличаше на избледнял спомен от от­давна преминало време. Обеззъбената челюст от време на време потреперва­ше от вълнение и от склероза.

Много исках да ми разгърне спомените си за първите дни от срещата си с Учителя и с братството. Някога тя ми беше разказвала нещо из това време, когато се срещала с тях като жителка в Свищов. Но сега тя нямаше никакво желание да се рови толкова далече в спомените си. Суровата действителност й предлагаше много по-сериозни изпитания. Затова я оставих да говори това, което й тежеше на сърцето. Разказваше ми:

- Навремето моята къщичка беше направена от 10 сглобяеми стени. Бяха монтирани върху основа от бетон. Беше добре, солидно иззидана, но се оказа с по двадесет сантиметра по-къса и с двадесет сантиметра по-тясна. При това положение не можеше да се монтира. Тогава братството се съгласи да прида­де още по двадесет сантиметра. Но те придадоха вместо по двадесет - по чети­ридесет сантиметра и основата станала и по-широка, и по-солидна. Но място­то беше на братството. След присъдата го разделиха на два парцела. Беше 1200 метра. Единият парцел беше подарен на един македонец. Той увеличи парцела си за сметка на улицата и стана изцяло 750 метра. Започна да строи - построи основите, както ги виждате. Но пари повече нямаше кой да му дава - подарък му дадоха само мястото. Тогава той се зае и сам си построи тази малка къщичка - вие я виждате. Той е дърводелец и сам лично я изгради. Що се отнася до материала - повечето е взет от мене. А неговата постройка опря до моята къщичка. И той нареди да ми я прережат. Вътрешната стена стана вън­шна стена. Тъй като е от дъски, които не можеха да ме пазят от студа, аз тряб­ваше да я облепвам с книги. Но и покривът трябваше да се попълва, тъй като остана да зее с отрязана стреха. Тогава повиках Стефан Деветаков и поисках да ми направи стрехата. Ето, до тука я направих.  Мара, която живееше при ме­не в кухничката, се премести при Поля, след като цели три дни покривките й стояха навън, на терасата. Македонецът присвои дъските, керемидите и дебе­лите книги, с които бях облицовала къщичката. От тях си построи своята къ­щичка. И живее. Сега е на четиридесет и четрири години и е по болници. От Банки отива в Момин проход - пострадал като партизанин. Получава, естес­твено, и значителна пенсия. Има двама сина, с които не живее, жена си е раз- карал, тьй като се е развел с нея.

- Алчност! Ненаситна човешка алчност - заключава приказката си сес­тра Конова. - Аз нищо не казвам, само търпя - може би все пак ще се нареди и така, че да стане по-добре, отколкото е било!

Сестра Конова ми предложи добре приготвен рачел от тиква.

- Какво друго бих могла да Ви черпя! Пак заповядайте!

18.XII.1960 г.

----------------------------------
[1] Вж. „Изгревът" том III, с. 225, 262-263. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)